Айлин Гоудж
С вкус на мед (16)

Петнадесета глава

Първите за сезона ягоди бяха дребни и сладки като бонбони. Клеър бе купила известно количество от малка ферма при Роут 128, собственост на възрастен мъж и сина му на средна възраст — Честър и Чък Дънлоп, с които бе договорила редовни доставки, щом „Чай и съчувствие“ отвори до месец. Разбра, че това е начинът за ръководене на местния бизнес, защото в хамбарите и по фермерските сергии, пръснати по полетата и горичките, прострели се наоколо като обширни ленти из цялата долина, се излагаше истинско богатство: череши, праскови, кайсии, сливи, грозде и ягоди през лятото; ябълки, круши, сливи и нарове по-късно; и всякакви цитрусови плодове в изобилие почти през цялата година. Менюто за деня на откриването бе подходящо планирано: ягодов сладкиш, боровинкови виенски кифлички, ябълково лимонени кравайчета, както и прочутата портокалова торта на Кити, напоена с портокалов сироп, който Гладис Хоник, редовна посетителка на „Чай с приятели“ бе описала като пътуване до небесата и обратно за нула време.

Напоследък Кити не излизаше от ума на Клеър. Винаги правеше всичко да изглежда толкова лесно, а на посетителите в чайната гледаше като на съседи, отбили се тъкмо когато вади нещо от фурната. Дори и грешките й от миналото изглеждаха забавни, когато си ги припомняше за сетен път, защото Кити си е просто Кити и не само печените й деликатеси привличаха хората в чайната.

Клеър размишляваше над това в кухнята, докато чистеше ягодите. Пръстите й бяха станали пурпурночервени, а престилката й бе изпъстрена с алени петна.

Сварените буркани бяха препълнени, а чайникът на печката вече изпускаше благоуханна пара. Все още обаче изпитваше лека паника при мисълта за онова, което предстоеше. За утре бе предвидила предпремиерно представяне — покани на чай новите си приятели: Джери с децата; Обри, а той отговори, че е поласкан, но ще се наложи да си тръгне рано; Мейвис, която се озоваваше на всички събития; естествено, Сам и Иън, Алис и Уес, Лора и Хектор, Мод, Финч. И Мат, разбира се.

Мат. Усети как я залива топлина при мисълта за него — големите му загрубели ръце, мустаците, които я гъделичкаха. Представи си дрехите му, разхвърлени край леглото: джинси и риза, ботуши и чорапи, бельото му също в купчината.

Бяха си създали нещо като рутинни отношения. В дните, когато не трябваше да прибира децата, минаваше след работа и те сядаха по на бира в кухнята, докато не притъмнееше и слънцето се скриеше зад хоризонта. Мат събуваше ботушите си, тя също сваляше обувки, за да положи морни нозе в скута му. В крайна сметка неизменно се озоваваха в спалнята. Стана й още по-топло, когато си спомни миналата нощ. Дори и трикът да се позовава на Байрън сега не й помогна да не изпита обичайния пристъп на вина. Приемаше го, като че ли онова, което й се случваше с Мат, бе някой друг, напълно отделен от нея. Струваше й се, че човекът, който тя беше в Мирамонт, бе разделен като чифт различни обувки или дреха не по мярка. Същевременно не би искала да бъде захвърлена като Байрън. Все така желаеше живота, който заедно планираха през летните вечери на верандата — къщата, децата, работата на всеки от тях. Въпросът бе: къде се вместваше Мат? Ако това не бе нищо друго, освен пролетно увлечение, защо се чувстваше тъй окрилена?

Едва ли бе само Мат — ставаше въпрос и за децата му. Беше ги довеждал няколко пъти и ги оставяше да си играят на двора. Вчера Тара се навърташе из кухнята, гледайки я как пече, докато брат й, Каси, помагаше на баща си с преградата при кофата за боклук, която Мат правеше близо до гаража. Клеър приготвяше тесто за сладки за дълбоко замразяване и момиченцето бе така запленено от ставащото, че Клеър му разреши да отреже малко от тестото и да си прави формички, които оцветиха в различни цветове и ги украсиха, после ги опекоха.

Онази вечер, след като ги бе закарал обратно при майка им и двамата се гушнаха в леглото, той меко й каза:

— Децата те харесват.

— Да, много са сладки. Обзалагам се, че харесват всекиго. — Не искаше да прави голям въпрос от това.

— Кажи го на учителката на Каси. Миналата седмица нарече мис Хибърд бъчва.

Клеър се засмя.

— Сигурен ли си, че не е?

— Не долавяш ли смисъла?

— Който е?

— Че те не приемат всекиго. — Мат притисна главата си в шията й. — На другия ден Каси искаше да знае дали ще се оженя за теб.

Сърцето на Клеър запрепуска.

— И ти какво му отговори?

— Че не мога, защото ще се женя за мис Хибърд. — Той се разсмя, зъбите му се бялнаха в тъмнината и тя се отпусна. Разговор за женитба, дори и на шега, я караше да се чувства нервна.

Сега, на ярката дневна светлина, женитба — с когото и да е, бе последното нещо, което я занимаваше. Хвърли поглед към Мейвис, която чупеше орехи на масата. Хиляди благодарности на Мейвис — за сръчните й ръце, вечно в движение, за сърдечността й, за безценните й съвети.

Клеър се вслуша, за да дочуе мърморенето й: „Погледна ли някой сроковете на тези кутии?“, и метна още една опаковка към растящата купчина. „Мляко да е, знаеш какво взимаш. Плод да е, можеш да видиш, ако е развален. Какво обаче можеш да разбереш за ядките от супермаркетите — може да са стари като рафта, на който стоят.“ Тя поклати глава:

— Винаги съм се чудела знаят ли хората какво слагат в устата си.

— Повечето не знаят, но храната е нещо повече от три основни групи.

Беше в осми клас. Остана си вкъщи с грип да пази леглото и от скука загледа готварско телевизионно шоу: Джулия Чайлд демонстрираше съвършения начин за печене на пиле. За Клеър това бе повратна точка. По-рано се въртеше из кухнята и си помагаше с детската готварска книжка на Бети Крокер (с рецепти като прасе в одеяло), но после започна да експериментира по-сериозно. Взимаше рецепти от списанията и упорито изучаваше готварските книги. Така се запозна с кулинарните умения на Джеймс Биърд, Майда Хийтър и Крейг Клейбърн, наред с по-старите от „Удоволствието от готвенето“ и „Ентусиазираният фермер“. Разучи подходящия начин да смесва доматите и да направи печеното крехко. Разбра още, че кърито не е от една подправка, а смес от определен брой и че свареният зелен фасул с лъжичка захар ще запази свежия си вид. По-нататък откри истинската си страст: печенето. Това в крайна сметка я отведе и в „Чай с приятели“, чайната, която си спечели популярност с ретро десерти като дяволски кейк, сладоледени сладкиши и тъмен пай.

— Няма смисъл — промърмори Мейвис. — Хиляди пъти съм повтаряла на Джери: да се правят макарони със сирене по естествения начин е точно толкова лесно, както и от кутия. — Тя поклати глава отчаяно, косата й се полюшваше покрай главата. — Не мога да си обясня как дъщеря ми, отгледана с домашен хляб, може да се храни с тези боклуци.

— Ако всички бяха като родителите си, би било доста скучно.

Клеър си помисли за Лу и Мили.

Мейвис извърна глава и многозначително се усмихна:

— Може би през поколение. За, Бога, ти приличаш на мен повече, отколкото което и да е от децата ми.

— Предполагам, има какво да се каже за природата срещу природата — отвърна Клеър, доста притеснена от темата на разговора.

— Макар да съм убедена, че родителите ти също имат дял за това, което си сега — не пропусна да отбележи Мейвис.

Родителите й, които все още не бяха сигурни дали ще дойдат. Мили смяташе, че все още не е достатъчно добре, за да пътува, но онзи ден Лу се изпусна, че са посетили леля Лусил и чичо Хенри в Монтерей. Клеър се почувства наранена.

Тя вдигна капака на чайника и усмихната каза:

— Мислила си за семействата като направени от един материал, а те не са, нали? По-скоро са като — тя вдигна поглед от димящия чайник и се загледа в кошницата с различни неща за шевната машина — отделни парчета, зашити заедно. Нещо като юрган. Да.

Мейвис се засмя, остави настрани орехотрошачката и огледа купчината ядки върху масата.

— Е, добре. Би трябвало да стигнат за цялото земно кълбо.

Тя стана само с леко потреперване. Новото лекарство, което лекарят й предписа, май вършеше работа, макар Клеър да подозираше, че всичко се дължи на неуморния й дух.

— Докато приключваш с това тук, защо аз да не се захвана с поничките?

По едно време приятелката на Мейвис Олив Милър се появи, за да я вземе, но вече имаха три дузини сладкиши, готови за фризера. Клеър погледна през прозореца как те се отправяха към колата на Олив, голям син плимут — две възрастни жени, изправили гърбове на предните седалки. Клеър се усмихна. През последните седмици се привърза към Мейвис повече, отколкото е била към Гран Брустър или Нана Шилинг. Дори с Джери се чувстваше по-свободно. Само за Анди не беше сигурна. С приятелката й Финч наскоро се бяха отбили, е, не задълго, но все пак бе добър знак.

Следобеда, часове преди началото на партито за новите приятели, Клеър беше в кухнята и приготвяше масло за сандвичите, когато чу камбанката на входната врата. Помисли, че е Мейвис, и продължи с работата си, но се сепна от любезно прокашляне и се обърна — на вратата колебливо стоеше Анди.

— Здравей. Чудех се дали не ти трябва помощ.

Беше с дънки и подрязана тениска, откриваща пъпа й.

Клеър изпита истинска симпатия. Видя се на нейните години, когато се чувстваше като обърната наопаки, с напиращи емоции и мисли.

— Тутакси мога да намеря работа и за шест ръце. — Тя със смях посочи към банановия хляб, който се охлаждаше на шкафа, ягодовите сладкиши, току-що извадени от фурната, и тестото за палачинки в купата. — Провери в килера, мисля, че има още една престилка. О, чиниите и чаените чаши са в шкафа. Можеш да ги подредиш на масата оттатък, докато аз… — Тя замълча и се усмихна. — Ей, благодаря. Оценявам жеста ти.

— Няма проблем.

Анди наведе глава, започна да изрязва кората на филийките от сандвичите и да ги подрежда върху красивото плато, което й даде Клеър. Внезапно вдигна поглед и каза:

— Твоята кухня мирише както тази на баба ми. Често оставах да пренощувам там, когато бях малка. Тя правеше всички тези сладки във формата на животни.

Клеър мълчаливо отиде до дългия шкаф до хладилника и започна да рови, търсейки нещо; накрая го откри: стара кутия от обувки, която леко подрънкваше, докато я носеше към масата.

— Това е подарък от баба ти за къщата — каза тя. Анди отвори кутията и пръстите й напипаха тестен сладкиш с формата на мечка. Тя се усмихна на спомените, които нахлуха в нея.

— Такива фигурки са чудесни за детско парти.

— Детско парти? Ето това е идея.

Клеър си го представи: чай за момиченца — разгърната версия на изобразяваните чай-партита, когато са били малки.

— Как би искала да се включиш? Ще си делим печалбата по равно.

Тя срещна погледа на Анди, все още леко предпазлив.

— Да, защо не? Ще е забавно. — И се усмихна. — Ще кажа на Финч. Обзалагам се, че и тя ще пожелае да участва.

— Приятелката ти изглежда приятна.

— Финч? О, да.

— Не е оттук, нали?

Анди леко се стегна — Клеър май я смяташе за неподходяща.

— От Ню Йорк е.

— Затова трябва да е. Изглежда толкова… — Клеър търсеше точната дума — изтънчена.

Лицето на Анди се отпусна.

— Осиновена е, нали знаеш.

— Да, чух.

— След няколко седмици ще приключат.

— Колко е хубаво за нея.

— Да, много е щастлива.

Те се заловиха отново да изрязват кората на хляба и след малко Анди се престраши:

— Трябва да се чувстваш странно — да имаш две майки.

— Не гледам на Джери като на майка. — Клеър замълча. — А повече като на приятелка.

Анди изглеждаше облекчена.

Малко по-късно, когато Джери с Джъстин и Мейвис пристигнаха, масите отвън бяха с покривки на цветя, които Мейвис бе избродирала, а чашите от китайски порцелан бяха подредени. Имаше чинии със сандвичи, бананов хляб, джинджърснапс и ягодови сладки, както и купа пресни ягоди. Погледът на Джери оценяващо обходи стаята, която грееше от цветята, които Сам бе набрала от градината си, и Клеър се почувства горда. За първи път си позволи да изпита малко повече оптимизъм по отношение на „Чай и съчувствие“.

— Почакай, младежо! — Джери леко шляпна Джъстин, който се протягаше за сладки. — Искам първо да се снимаме.

Тя бръкна в обемистата си чанта за апарата и след пробни щраквания събра всички за групова снимка. Анди отначало отказваше, после застана до брат си.

— Добре, усмихнете се всички!

С крайчеца на окото си Клеър видя Мейвис да премигва и да отстъпва назад, докато светкавицата изгасна.

Джери използва останалите пози на филмчето, за да снима цялото помещение.

— Не мога да повярвам какво сте направили с мястото — каза тя, след като най-накрая престана да щрака. — Трудно ми е да го позная.

— Мат заслужава повечето поздравления. — Клеър усети как бузите й пламват и си помисли, че с други неща се справя далеч по-лесно. — Дори не поиска да му платя за някои работи. Може би смята, че не мога да си го позволя. — И погледна към дървената облицовка и рафтовете.

Идея на Мат бе и шкафът в ъгъла, с миниатюрни чекмеджета, където се сортираха различните видове чай: „Лапсанг Сучонж“, „Чайна Оуронж“, „Блу Флауър Ърл Грей“ и „Блъд Ориндж Сенъга“, ако трябва да се споменат някои.

Мейвис разбиращо се подсмихна и отиде да вземе чайника, който вече съскаше.

— От начина, по който гледаш на мъжете, виждам, че е дори и сделка.

Клеър усети как червенината й се засилва. Опитното око на Мейвис очевидно бе доловило достатъчно. Клеър с облекчение прие думите на Анди, която явно изпита съжаление към нея и смени темата:

— Възможно е Саймън да намине. Надявам се, нямаш нищо против.

Клеър се усмихна.

— Колкото повече, толкова по-добре.

— Предупреждавам те, истински змей опустошител.

— На каквито и ние ще заприличаме, когато се захванем с всичко това — пошегува се Джери с поглед към чиниите.

Анди изглеждаше отнесена, витаеше някъде другаде.

След малко всички се раздвижиха и се стараеха да не се блъскат, докато пълнят чиниите си.

Сам и Иън се оказаха първи. Клеър ги наблюдаваше през вратата и за сетен път си помисли колко са различни — Сам, изискана дама, изглеждаше както винаги добре, дори и в роклята си за бременни, а Иън — с коса на опашка и обица на едното ухо.

— Мирише на нещо хубаво — каза той.

— Ще си вземем от всичко по две — пошегува се Сам и потупа корема си.

— Не забравяй какво каза лекарят — предупреди я Джери.

Сам с въздишка се отпусна на близкия стол.

— Един курс и вече е моето куче пазач. — Тя се обърна към Клеър и добави: — По принцип, ако мога да кажа не съвсем искрено, на моята възраст си е известен риск. Независимо че се чувствам по-здрава, отколкото бях с предишната бременност.

Само дето не отбеляза, че оттогава е изминал малко повече от четвърт век.

— Продължавай в същия дух — обидено й пожела Джери.

Сам погледна Иън умолително, но той само измърмори:

— Съжалявам, аз съм с Джери.

После се появиха Алис и Уес. Алис изглеждаше все едно е излязла от „Вог“ — в прилепнал панталон и съответната черна туника, а меднорусата й коса бе прихваната отзад в блестящ кок.

Уес, облечен по-спортно, с джинси и стар туиден блейзър, я следеше с поглед, докато тя прекосяваше стаята да се здрависа с майка си и Иън, разменяйки си целувки.

— О, мамо, изглеждаш чудесно — ухили й се Иън.

Тя лекичко го тупна по рамото.

— Само се виж. По-голям си от мен.

Иън се извърна към Клеър и й намигна.

— Винаги можеш да се разбереш с нея.

— Вярвам, че синът ми се грижи добре за теб. — Уес прегърна Сам.

— Много добре — усмихна се тя щастливо.

Лора и антуражът й се появиха минути по-късно. В джинсите си и разкопчаните си каубойски ризи, отдолу с тениски, тя и Хектор напълно си подхождаха. Финч пък беше с прилепнало горнище и саронг пола, с което видът й бе абсолютно уникален. Клеър си помисли колко зашеметяващо щеше да изглежда след няколко години, когато израсне на височина, с дългите си крака и огромните очи. Финч леко бе присвила ръка, сякаш да се предпази от Мод, която въпросително бе повдигнала вежди заради високите й токчета и полата й с дължина един лакът. Въздействието й върху останалите бе очевидно.

Мод се спря на прага, събра длани пред устата си и извика:

— Събудете ме, ако сънувам. Мислех, че съм приключила със заешката бърлога на Алис.

— Сама ли се справи с всичко това? — Лора погледна с изумление.

— Аз само помагах. — Клеър хвърли поглед към Мейвис и Анди.

— Кого още чакаме? — беше нетърпелива Алис.

Джери веднага се обади:

— Обри например. Каза, че може да закъснее малко.

— Поканих и Мат, но едва ли ще дойде — добави Клеър, защото знаеше как се чувства той на такива големи събирания.

Точно в момента обаче дочу шум от стъпки на верандата и за нейна изненада сърцето й щеше да изхвръкне, но това бе приятелят на Анди, който изглеждаше точно както тя го описа: висок и дългокрак, като младия Кларк Кент с очила, наполовина смъкнати на носа му.

— Здравейте, аз съм Саймън. — Усмихна й се непринудено и й подаде ръка. — Слушал съм много за вас.

Клеър се надяваше, че поне малко от чутото е било хубаво.

— Също и аз. Анди обяви, че обичаш да си похапваш, и както виждаш, попаднал си на точното място.

Всички бяха седнали и чаят бе готов за сервиране, когато най-накрая Обри се появи, с обичайния си европейски вид — сако с три копчета, черна тениска и леки кожени мокасини.

— Надявам се, не съм закъснял много — каза той.

— Тъкмо навреме идваш.

Джери се изправи и лекичко го целуна по бузата, а Клеър долови нещо повече в погледите, които си размениха.

— Опасявам се, че няма да остана дълго. Отбивам се пътьом за аерогарата — извини се той и се отпусна на свободния стол до Джери.

— И накъде този път?

— Брюксел.

— За дълго ли?

— За неопределен период, изглежда.

Явно се стараеше да избягва погледа на Джери.

Сам беше единствената, освен Джери и децата й, която нямаше вид на изненадана. Само му напомни за „Исла Верде“, че не може да остави къщата, без да я информира.

— Много ще липсваш на Джъстин в играта му — обади се и Анди.

Джъстин й хвърли убийствен поглед изпод козирката на бейзболната си шапка. Обри, изглежда, изпълняваше ролята на баща — попечител за момчето.

— Няма значение. Така или иначе вероятно няма да играя — измънка Джъстин начумерен.

— Само защото миналия път беше резерва. — Джери млъкна, разбрала, че това няма нищо общо с думите му.

Лекият облак, който помрачи настроението, се разсея от последвалото раздвижване в стаята. И ако се съди по бързината, с която храната изчезваше, явно всички не само говореха. Клеър се почувства щастлива и горда. Това бе само генерална репетиция за дългоочаквания ден на откриването, но бе добро предзнаменование. Тя забеляза как Мод посягаше за второ парче сладкиш и още ягоди, и осъзна, че най-големият й проблем няма да е липсата на клиенти, а задоволяване на търсенето.

— Това са най-хубавите печени курабийки, които съм опитвала — заяви Сам.

— Заменям ванилията с друга подправка — обясни Клеър.

— А също и сладките — о, Господи! — Лора извъртя очи, имитирайки екстаз.

— Те са по рецепта на Мод.

Клеър се огледа за нея и съзря възрастната жена недалеч сияеща.

Хектор си вземаше още джинджърснапс.

— Който и да ги е направил, са дяволски вкусни!

Лора му хвърли насмешлив поглед.

— Значи моите сладкиши не струват.

Хектор я потупа по рамото.

— Никой не може да постигне твоя царевичен хляб.

Тя се обърна към Клеър:

— Мама най-сетне убеди Лупе да й даде рецептата. Можеш ли да си представиш за какво е била цялата тайнственост? Само защото никога не я е била записала.

— Сега знам къде сбърках. Вместо да се опитвам да спазвам рецептата, трябваше да го правя както си знам. — Джери скромно се усмихна.

Смехът й бе така искрящ, усмивката й блестяща, а си похапваше и сладко-сладко, както и останалите, дори изпи няколко чаши чай. Когато стана време Обри да тръгва, не показа видими признаци, че е разстроена, освен лекото потреперване на ръката й, когато поглади ревера му. Жестът бе странно уместен и Клеър се почуди дали и другите са забелязали. Сам със сигурност — точно в момента реши да вдигне салфетката си от пода. Алис, с опит в необичайните връзки, погледна разбиращо.

Мислите на Клеър отново се насочиха към Мат. Напоследък бе усетила лека промяна в отношенията им. Преди обичаше да я подкача за Байрън, а сега сякаш се чувстваше неловко в подобни моменти. Веднъж, когато Байрън позвъни, ударите от чука на Мат в съседната стая станаха особено проглушителни.

Джери изпрати Обри до вратата.

— Искаше ми се да не заминаваш толкова скоро. Сякаш дойде преди малко — каза тя и погледна към черната лимузина отвън.

— Ако не бързах за самолета…

Той се усмихна със съжаление към Джъстин.

— Ще му изпратя подарък — може би бухалка за крикет. Без да обръща внимание на възмутения поглед на момчето, се обърна към Анди:

— Щях да забравя. Имам нещо за теб, скъпа.

От вътрешния си джоб извади тънък, красиво опакован пакет и с леко иронично изражение наблюдаваше Анди, докато го отваряше. Беше CD.

— Последните сонати на Шуберт. Мнозина смятат, че това е най-добрият диск, който съпругата ми е записала — обясни той. — Надявам се да ти достави поне толкова удоволствие, колкото и на мен.

Анди се изчерви.

— Благодаря — промълви тя стеснително.

Джери прочисти гърлото си и каза:

— Ще те изпратя до колата.

Най-после се реши да срещне погледа му и за един дълъг момент те останаха там на прага, вперили очи един в друг, все едно около тях не съществуваше никой. После излязоха.

В стаята за известно време се възцари тишина, после всички надигнаха глас едновременно. Междувременно Джери се върна поруменяла и видимо весела, сякаш нищо не й липсваше.

След известно време вкупом се заприготвяха да си вървят.

На тръгване Сам целуна Клеър по бузата и я посъветва:

— Не забравяй да ториш розите, както ти показах, и те ще цъфтят през цялото лято.

— Прекрасно парти, скъпа моя. — Мод се полюшваше на високите си токчета, сякаш бе пила нещо по-силно от чая „Ърл Грей“. — Не мога да дочакам официалното откриване.

— Сигурно съм трупнала още някое килце — оплака се с финес Финч.

Лора завъртя очи.

— Аз дори нямам намерение да стъпя на кантара.

— Обади се, когато решиш да пуснеш акции — подкачи я Уест, — ще те препоръчам на брокера си.

Джери се позабави на терасата, изчакваше останалите да се качат по колите си.

— Наистина прекрасно парти — поздрави тя Клеър. — Съжалявам само, че Обри не остана.

Клеър се поколеба, после каза:

— Ще ти липсва много, нали?

Джери погледна, сякаш готова да отрече, после кимна и рече:

— Да, много ще ми липсва.

Тя се заигра с кичур коса зад ухото си, усмихна се и доста прямо я попита:

— А при теб? Кой ще е — лекарят или дърводелецът?

Клеър примигна насреща й от изненада — откъде знаеше? — но се овладя и засмя:

— Мислех, че съм достатъчно дискретна.

— Майка ми има голяма уста. Освен това доста честичко е наминавала, не помниш ли?

Лицето на Клеър пламтеше.

— Това с Мат… не е много сериозно.

— А той знае ли го?

Джери погледна над рамото й.

Клеър се обърна и го видя да се приближава с букет цветя, завити във вестник. Сърцето й подскочи, после се смъкна направо в петите. Господи, ами ако е чул отговора й? Не, от израза на лицето му се разбираше, че не е чул нищо.

Той скочи на терасата при тях.

— Съжалявам, че закъснях — промърмори и подмина Джери като пътен знак. — Но поне не идвам с празни ръце. — Подаде й цветята.

Далии и астри — любимите й.

— О, не беше нужно.

— Цяла история има за тях.

Той намигна и влезе вътре.

— Посвърших нещичко следобед при Флауърмил — напоителната система на оранжерията им бе повредена. Джоан, собственичката, бе готова да напълни каросерията на пикапа ми, но реших, че би изглеждало като за погребение. И така, доволен съм, че не трябваше да умра, за да доставя цветята — подхвърли той усмихнат и се огледа за съд, в който да ги сложи, но всички вази бяха пълни.

В кухнята Клеър измъкна изпод мивката пластмасова купа и пусна крана, да я напълни с вода, а Мат внесе купчина чинии за миене.

— Изглежда, партито ти е било повече от успешно. Искаше ми се да бях успял по-рано, но нали знаеш как е — измърмори той, докато поставяше чиниите на плота.

С ботушите си като от Тимбърланд и с ризата си като на дървосекач той сякаш изпълваше стаята. Изпод провисналите мустаци проблясваха зъбите му и тя внезапно изпита желание да го целуне и пъхне езика си между устните му. „Боже, що за човек съм?“ В един момент не го забелязва, в следващия я залива луда, страстна любов към него. Със сигурност не беше човекът, когото познаваше… или поне не харесваше.

— Е, нищо, винаги има и следващ път.

Тя сложи цветята в купата, чудейки се щеше ли да има следващ път с Мат.

Заредиха миялната машина и Клеър започна да мете в предната стая, когато той се приближи и взе метлата от ръцете й.

— Това може да почака — каза. — Хайде, да излезем с колата.

— Сега?

— Искам да ти покажа нещо.

Клеър повдигна рамене. Защо не? Малко свеж въздух щеше да й се отрази добре.

Тя се качи в пикапа му, паркиран отпред. Вечерта бе изпълнена с аромати, ухаеше на люляците, цъфнали край алеята пред къщата. Пътуваха сред възцарило се приятелско мълчание, а Клеър се наслаждаваше на топлия въздух, който нахлуваше през отворения прозорец. Не след дълго центърът на града остана като далечен грозд светлинки в огледалото за задно виждане.

Бяха изминали няколко километра към покрайнините, когато Мат зави по чакълеста алея и рязко спря пред полуразрушен обор. Чуваха се само песента на щурците и далечният лай на кучета. Малко по-надолу по алеята блещукаха осветените прозорци на ферма — сякаш пред очите й бе поздравителна картичка от телевизия „Холмарк“.

— Твоя ли е? — Никога не беше идвала в дома на Мат. Винаги, когато й предлагаше, тя учтиво му отказваше, усещайки, без съмнение наивно, че това би означавало нещо, за което все още не е готова.

— Неее. На мой приятел е. Вместо наем правя някои поправки в замяна на правото да ползвам помещението. — И извади ключ за катинара. Вратата изскърца, когато се отвори и ръждивите панти се завъртяха.

Влязоха и първото нещо, което направи впечатление на Клеър в тъмното, бе липсата на типичните за един обор миризми. Единствените ухания, които се долавяха, бяха на прясна дървесина и лак. Мат светна лампите и тя веднага разбра защо — напълно завършена лодка, дълга близо пет метра, стоеше на дървени подпори в центъра на обора, наред с инструменти и машини, покрити с найлони, кутии с боя, а на брезент лежеше съвсем наскоро обкована с летви мачта.

Клеър прокара ръка по кила.

— Ти ли я направи?

— Всичко, с изключение на приборите. — Мат изглеждаше толкова горд, все едно говореше за някое от децата си.

— Невероятна е — каза тя възхитена.

Сигурно бе прочел въпроса в погледа й, защото обясни:

— Навярно се чудиш как човек, който не разбира от мореплаване, прави лодка. Е, невинаги съм бил такъв. — Той с лекота се изкачи на палубата и й подаде ръка, за да я издърпа горе. Тя седна на пейката до него и той добави: — Преди да започна собствен бизнес, бях корабен инженер.

Клеър бе толкова изненадана, че чак сега чува за това, та веднага попита:

— Какво се случи?

— Тогава бях женен и живеехме в Оукланд. През деня работех, а вечер ходех на лекции в „Бъркли“. Няколко месеца след като си взех дипломата, получих предложение от корабостроителница в Ню Орлиънс. Същата седмица Лейни ми каза, че иска развод и с децата се връщат в Карсън Спрингс, за да са близо до родителите й. — Той вдигна рамене, като не спираше да си играе с една макара на фала. — Нямаше какво да му мисля. Не исках децата ми да израснат без баща.

— Така значи… — опита се да намери подходящите думи — … толкова благородно от твоя страна.

Той я погледна, а очите му с цвят на чай я стрелнаха слисано.

— Благородно от моя страна? — Суховато се изсмя, събра няколко стърготини и ги метна през борда, сякаш бяха насекоми, които просто не искаше да убие. — По дяволите, тогава не мислех за децата си. Това, че щях да бъда толкова далече от тях, щеше да ме убие.

— Не можа ли да си намериш работа някъде наблизо?

— В страната са останали едва шепа корабостроители. Малко повече от майсторите на карети и камшици. — Той тъжно се усмихна. — Моя е грешката, че си избрах толкова странна професия, но баща ми е строил лодки и неговият баща преди него — също. Никога не съм искал да правя нещо друго.

Сега Клеър разбра защо изглеждаше, че Мат толкова се забавлява с намерението й да отвори чайна — не й се е присмивал, а просто се е отдал на нещо като самозалъгване и копнежи.

— Защо не ми каза по-рано?

— Не исках да ме съжаляваш. — Мат издържа на погледа й и тя видя, че и той самият не се самосъжалява. — Както и да е, и сама можеш да се убедиш, че не съм се отказал напълно от професията си. — И се огледа с вид на мъж, който ако не беше сто процента доволен от съдбата си, то повече или по-малко се бе примирил с нея.

— Ще я продадеш ли?

Той кимна и прокара ръка по перилото, сякаш всяка печалба би била излишна.

— Какво бих могъл да правя с една лодка? Освен ако не искаш да отплаваш с мен за Таити. — И широко се усмихна.

Само се шегуваше, но тя усети, че леко се стяга.

— Запази си предложението за по-късно — отвърна му лековато, — ако се разоря, може би ще приема.

Мат сведе очи към краката си, после отново я погледна, почти срамежливо.

— Междувременно ще приемеш ли нещо по-малко романтично?

— Като например?

Изражението му стана сериозно.

— Мислех си за нещо като сериозна връзка.

Сърцето на Клеър започна да бие по-силно и тя сведе очи.

— Не мога. Знаеш.

— Предполагам, изводът, който следва — промълви той нежно, но твърдо, — е, че трябва да решиш кой от нас ще бъде — той или аз.

— Ами ако не мога!

Тя вдигна поглед и видя, че той потрива замислено челюстта си, по-скоро като човек, който обмисля възможностите, отколкото като наранен мъж.

— Винаги си била честна с мен. Оценявам го. И знам, че връзката ти с този Байрън е сериозна, затова проблемът съм аз. Но не можем да продължавате така — просто да си играем на семейство. Вече няма какво да поправям из къщата.

Обзе я паника.

— Моля те, Мат, не го прави.

— Да не правя какво? — Мат я наблюдаваше, а устните му бяха застинали в нещо като разтеглена усмивка. — По дяволите, жено, искам да се оженя за теб.

Изведнъж тя почувства, че през цялото време се е заблуждавала.

— О, Мат — и притисна юмрук към устата си, — никога не съм предполагала…

— Ако трябва да съм честен, аз също. И на мен ми беше убягнало.

Тя клатеше глава и притисна кокалчетата на юмрука си толкова силно, че усети как зъбите й се забиват в месестата част от вътрешната страна на устните й.

— Не разбираш. С Байрън… заедно сме от деца.

Очите му не се откъсваха от нейните.

— Ще приема това… ако ми кажеш, че не си влюбена в мен.

Клеър не можеше да се насили да го каже. Ако му кажеше, че не е влюбена, щеше да го излъже. Но пък и възможно ли да е влюбена едновременно в двама мъже?

— Не мога. — Думите излязоха от устата й под формата на накъсан шепот.

Мат погледна към ръцете си и се втренчи в драскотина на кокалчетата, която не бе напълно зараснала. Когато отново вдигна очи към нея, тя видя, че блестяха от сълзите, които едва сдържаше. Гласът му обаче бе твърд и решителен:

— Единственото хубаво нещо, което съпругата ми е казвала за мен, е, че съм мъж за една жена. Не се интересувам от онова, което остава за мен след друг. Не съм устроен по този начин. Ако не можеш да избереш, предполагам, това означава да си кажем довиждане.

— Просто така?

— Просто така.

Помисли си за Байрън. Скъсването с него щеше да е, все едно се разделя с някоя част от тялото си. Не можеше да причини това на себе си… или на него. Но как да продължи без Мат? Не ставаше дума само за секса. Щеше да й липсва гласът му в съседната стая, фигурата му в другия край на масата и дребните неща, за които я подкрепяше — като строителния инспектор, настояващ да се обръща към Мат, сякаш той е собственикът, а жените нямат думата, докато Мат не го сряза с блясък в очите: „Ще трябва да питате собственичката на къщата. Може и да не й личи, но тя разбира английски.“

Как би могла да го пусне? Как можеше да понесе да не го вижда повече?

— Ще ми липсваш — каза тя нежно.

Почервенелите очи на Мат направо прогаряха кожата й. После той тежко стана и прехвърли единия си крак през носа, преди да скочи пъргаво на земята. Клеър погледна надолу към вдигнатото му нагоре лице и протегнатите ръце да й помогнат и изпита странното усещане, че лодката вече не е на твърда почва, а плавно се плъзга по вода.