Айлин Гоудж
С вкус на мед (3)

Втора глава

— Забрави за световния мир. Бих се задоволила с мир в собствения си дом — каза Клеър с въздишка.

Байрън се усмихна.

— Не очаквай кой знае какво.

— Искам да кажа, хванали са се за гушите толкова отдавна, та чак се е превърнало в шега — Монтеки и Капулети от „Сийкрест Драйв“. Дали въобще помнят за какво се карат?

Беше Коледа, минута преди обаждането, което щеше да промени живота й, и тя се наслаждаваше на спокойния следобед в компанията на приятеля си. Иронията на факта, че родителите им живееха врата до врата, не беше чужда на нито един от двамата.

Байрън се засмя със спокойния си неподправен смях. Седна прегърбен на високия стол до кухненския плот и я наблюдаваше, докато тя разстилаше тестото за ябълковия пай.

— От жизненоважно значение е. Единият вижда всичко в бяло, а другият — в черно. Единственото, което ги свързва, е оградата.

— И ние.

— Е, ние поне сме извън свадата — каза той и сви рамене. Байрън отказваше да приеме цялата история на сериозно.

Клеър спря насред приготовлението на пая и изпитателно го погледна. Загледа се в къдравата му кестенява коса, вързана на опашка с ластик, пъстрите му зеленикави очи и лицето му с остри черти, което като дете го правеше да изглежда нахакан всезнайко (майка й и до ден-днешен продължаваше да го нарича „нахално хлапе“), а сега, вече пораснал, имаше вид, сякаш износва дрехите на по-заможните си по-големи братовчеди. Памучната му риза приличаше на току-що извадена от сушилнята, а вместо часовник на китката си носеше плетена кожена гривна. Байрън беше всичко, което родителите й мразеха, а тя още по-силно го обичаше и заради това.

— За каквото и да става дума — рече тя сухо, — сме принудени да се крием зад гърбовете им. — Беше прекарала сутринта в дома на семейството си, където отваряха подаръците, но щом сложиха пуйката във фурната, изтъкна пая като извинение и се измъкна. Байрън също беше избягал и така го бе изчислил, че пристигна само пет минути след нея.

— Кой се крие? Просто упражняваме правата си като всички свободомислещи големи хора. Щом говорим за това… — Той повдигна едната си вежда и я погледна многозначително.

— Ще трябва да почакаш, докато сложа пая във фурната — каза му тя и вдигна ръцете си, покрити до лактите с брашно.

— В такъв случай ще ти помогна. — Той стана и заобиколи плота с цялата си височина от метър осемдесет и три — висок мъж с широки рамене, който я обхвана през кръста и започна да я целува по шията, а едната му ръка се пъхна под пуловера и запълзя към гърдите й.

— Явно ръцете ти са страшно свободни — засмя се тя и му се изплъзна, — значи можеш и да си по-полезен? — Подаде му белачка и посочи купата с ябълки до мивката.

Той вирна глава.

— Май наистина ти харесва, а. — Това не беше въпрос.

— Намирам го за успокояващо, да — подхвърли тя.

— Торти връз пайове, а? — продължи да остроумничи той.

Вторият наболял проблем — дългите часове в офиса, където се занимаваше с прехвърляне на недвижими имоти, данъчни облекчения и семейни попечителски фондове, докато можеше да си стои вкъщи над готварските книги и да експериментира с нови рецепти. Завиждаше на увереността на Байрън. Всичко, за което някога бе мечтал, беше да стане лекар. От една година живееше на друго място и му предстояха още две години и половина, но не беше потушил огъня, който го изгаряше.

— Повярвай ми, нищо няма да ми хареса повече от това да захвърля всичко. — Не му каза колко сериозно го обмисля. Защо да му го сервира точно сега? Беше Коледа, а и той бе в града само за малко.

— Не може да е чак толкова лошо.

— Не е. — Тя притисна тестото с точилката.

— Поне един от нас е платежоспособен — подчерта Байрън.

— Едва ли. — Клеър все още изплащаше студентските си заеми.

— Ще ти се отплатя, заклевам се. Когато се оженим, ще те държа боса и бременна в кухнята. — В пъстрите му зеленикави очи танцуваха пламъчета и тя не можа да сдържи усмивката си при мисълта за подобна идилия.

— Това заплаха ли е или обещание?

— Дотогава ще приемеш ли един бедстващ наемател, затънал до гуша в дългове?

— Което ми напомня, че имам нещо за теб. — Клеър остави тестото, изтри ръце в престилката си, преди да заобиколи плота, и донесе от дневната пакет.

— Ей, не е честно — възпротиви се той, когато тя му го подаде. — Споразумяхме се, не помниш ли? Без подаръци тази година. Сега изглеждам като кретен.

— И без моя намеса си изглеждаш така — подразни го тя.

Подаръкът беше мобилен телефон „Нокиа“ в шантав нюанс на наситено пурпурно, с карта на нейно име — идваше й малко множко като разход. Той съответно се възпротиви на цената, но тя заяви, че става дума за временно положение.

— Когато се оженим… — Напоследък всяко изречение за бъдещето започваше с тези думи. Думите, които имаха толкова голямо значение за децата: „Когато порасна…“ Странно, но колкото повече се приближаваха до това, толкова повече целта се отдалечаваше.

— Благодаря. — Байрън я целуна по носа. Очите му заблестяха, както когато беше десетгодишен и за Коледа чичо Андрю му подари уоки-токи от „Хамахер-Шлемър“.

— Иска ми се да ти бях купил нещо.

— Винаги има и следваща година.

— Можем да разгледаме пръстените — вметна той с надежда.

— Бъдещи сгодени не е същото като да сме наистина сгодени — напомни му тя със сериозния адвокатски тон, който възприемаше пред клиентите си, за да ги убеди, че младежкото й излъчване не трябва да ги притеснява (според познатите й изглеждаше по-скоро на осемнайсет, отколкото на двайсет и осем). Бяха се съгласили, че дългият годеж би бил непрактичен, а две години и половина — напълно абсурден период. Освен това всички знаеха, че ще се женят, защо тогава да изтъкват факта?

Той още веднъж обви ръце около нея и зарови лице в шията й, като промърмори с дрезгав и фалшив тембър:

— Тя може да донесе бекона у дома, да го изпържи в тигана…

— И не забравяй задачата си — прекъсна го Клеър и му подаде ябълка.

Истината беше някъде по средата. Да, тя можеше идеално да се грижи за себе си… но нямаше спомен кога не се бе облягала на рамото на Байрън.

Спомняше си деня, когато в седми клас за пръв път й беше дошъл месечният цикъл. Не знаеше какво се случва с нея. Майка й беше споменавала нещичко завоалирано и с мъгляви думи, говорейки за времето, когато „ще стане жена“. А в „Непорочната Дева“ представата на сестрите за сексуално обучение беше кратък разговор — по-скоро за рисковете от безразборния секс, отколкото за нещо друго, а това повече я беше объркало, отколкото да я информира. Байрън я бе открил свита на задната веранда, с лице, притиснато към коленете.

— Какво има? — попита, сядайки до нея.

— Мисля, че умирам — проплака тя.

Байрън вдигна глава.

— Какво те кара да мислиш така? — Той никога не реагираше като родителите й, затова не беше отишла при тях с обезпокоителното ново развитие на живота й.

Тя вдигна глава.

— Кървя. — И напрегнато добави шепнешком: — Там долу.

Байрън тържествено кимна и чак след години беше осъзнала какво херкулесовско усилие му е коствало да не се усмихне.

— Не умираш — отвърна той нежно.

Обясни й, че това е месечният й цикъл, само че тогава беше употребил думата менструация. Родителите му бяха преподаватели в университета (майка му четеше лекции по женски науки, а баща му ръководеше катедрата по английски език) и трите деца на семейство Алъндейл — Байрън, Кийтс и Шели, бяха научени от съвсем ранна възраст на телесните функции и как правилно да ги наричат. Никой никога не казваше сополи, това беше слуз. А когато петгодишната Шели трябваше да използва гърнето, високо обявяваше, че ще уринира. Та тогава Байрън обясняваше на Клеър „онези неща“ съвсем естествено и не беше притеснен, сякаш я учеше да играе карти.

Сега наблюдаваше къдравата ивица обелена ябълкова кора как излиза изпод ръцете му — поспаружена ябълка, която в дългите му и ловки пръсти можеше да заприлича на свежа, зелена слива, и си помисли: „От него ще стане добър лекар!“ Той притежаваше дарбата да докосва прецизно, но най-вече умееше да предразполага хората.

Точно тогава телефонът в дневната звънна.

Байрън я погледна въпросително.

— Искаш ли да вдигна?

— Не, няма проблем. — Вероятно майка й искаше да знае кога ще отиде за вечеря — сякаш очакваха гости или имаше някакво значение в колко часа точно ще се хранят. Клеър си представи семейството си в застинали пози, като спряна лента, която щеше да започне да се върти в момента, в който тя влезеше у дома.

Телефонният секретар се включи и тя сграбчи слушалката. Но не беше Мили. След първоначалния момент на объркване, когато позвънилият се представи, Клеър усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

Погледна Байрън паникьосана, а той махна с ръка назад, за да разбере дали да вдигне телефона в спалнята. Тя поклати глава. Не, щеше да се справи сама.

Същевременно в ума й се вихреха бесни водовъртежи: майка ми? Майка ми!

Тясната стая с висок таван сякаш се разтвори под краката й и тя сграбчи облегалката на най-близкия стол — беше на баба й и извитата като лира облегалка блестеше с тъмен блясък. От апартамента под нея се чуваше настойчивото блъскане по клавишите на пиано — деветгодишната Кейти Уекслър упражняваше нотите.

— Клеър Брустър ли е! — Жената беше любезна, но настоятелна.

— Да… да, аз съм. — Клеър изведнъж се почувства лека като перце, като лист хартия, подет от внезапно въздушно течение.

Последва шумно поемане на въздух и:

— Казвам се Джери. Джери Фицджералд. — Клеър мълчеше и обезпокоена, жената попита: — Те са ти казали за мен, нали?

— Само, че съм осиновена — отговори Клеър глухо. Последва неловка пауза. После Джери се престраши да продължи предпазливо:

— Аз… аз се чудех дали не може да се срещнем някой ден. Само за по едно кафе. Бих могла да дойда в твоя град. — Поколеба се, но добави: — Сигурна съм, че имаш много въпроси.

— Истината е, че не съм се замисляла кой знае колко. — Лъжа. Не беше ли мислила за това всеки ден от последните двайсет и няколко години? Отново погледна Байрън, който се бе приближил с обезпокоено изражение на лицето. Защо се държеше по този начин? А още по-важно беше, какво иска тази жена?

— Съжалявам. Знам, че изживяваш шок. — Джери звучеше объркана. — Искаш ли да ти се обадя някой друг път?

— Да. Не. Искам да кажа… просто е… — Клеър започна да трепери.

— Или ти можеш да ми се обадиш. Защо не си запишеш номера ми?

— Мисля, че така ще е най-добре. — Обзе я странно спокойствие и посегна като в транс към един молив, за да запише номера. Но явно беше натиснала прекалено силно, защото моливът отскочи и се плъзна по тефтера. Тя премига и се изправи. Сърцето й биеше прекалено бързо, а усещането за лекота беше по-силно от всякога. Изведнъж й се прииска да узнае всичко за жената Джери Фицджералд. Взираше се в непознатия телефонен код и отбеляза със същия мек тон: — Не сте оттук.

Нотите за пиано на долния етаж внезапно секнаха, но само след миг продължиха с нова сила. Да-да-дии-да-да-да-дии-да. Звукът сякаш идваше от мозъка й.

— Не живея много далеч… на изток от Санта Барбара. — Част от напрежението беше изчезнало от гласа на Джери. — Малък град, Карсън Спрингс. Чувала ли си за него?

— Да.

— Филмът „Непознат в рая“ беше сниман тук.

— Гледала съм го. — Класика, която редовно пускаха по Ей Ем Си.

— С радост ще те разведа из града.

Стаята продължаваше да се издига и разтваря под нозете й. Крайниците на Клеър сякаш бяха останали без костите си и тя ясно усещаше как на слепоочието й пулсира вена. Толкова рязко потъна в един от столовете, че той изскърца в протест.

— Аз… ще се радвам — осъзна, че откликва на поканата.

Джери продължи:

— Какво ще кажеш за след Нова година?

— Не знам…

— Не бързай. Обмисли нещата и ми се обади? — Нервността отново се прокрадна в гласа на Джери. Клеър не отговори, затова тя учтиво изчака една-две секунди, преди отново да я попита с благ тон: — Има ли нещо друго, което би искала да знаеш?

Откъде да започне! Имаше достатъчно въпроси, за да останат на телефона часове наред… но изведнъж не можеше да си спомни нито един. Клеър се гмурна във водовъртежа в главата си и сграбчи първото солидно нещо, което се изпречи пред погледа й.

— Имате ли деца?

— Момче и момиче? Анди е на петнайсет, а Джъстин навърши единайсет и започна дванайсет.

Гордостта, с която Джери говореше, накара Клеър, кой знае защо, да трепне.

— Виж. Аз… не мога да говоря точно сега. Имам компания. — Тя хвърли поглед към Байрън, който намръщен и обезпокоен стоеше на няколко крачки от нея.

— Да, разбира се. Не исках да ти се натрапвам. — След секунда тихо добави: — Весела Коледа.

— На теб също. — Клеър сведе поглед към тефтера в ръката си. Някак бе успяла да запише номера на Джери, макар че нямаше спомен да го е правила. — Довиждане — рече и затвори.

В продължение на няколко дълги минути просто стоеше и се взираше в стената пред себе си, където висяха няколко снимки в рамки. Имаше една, на която беше на шест годинки, липсваше й зъбче и бе обвила ръце около шията на колито си Лейди, година преди то да умре. Имаше и друга снимка — на родителите й, направена немного отдавна, застанали в двата края на голяма торта с надпис от розова и синя глазура „Честита годишнина!“. До нея висеше доста по-стара черно-бяла сватбена фотография на младата Мили, облечена в сако и рокля с ниска талия в светъл цвят и шапка с прищипната на три места периферия, хванала подръка красив тъмнокос моряк в бяла военноморска униформа, който съвсем слабо приличаше на бащата на Клеър.

— Клеър? Добре ли си? — Гласът на Байрън идваше сякаш от много далече.

Не беше ли знаела винаги, че някога този ден ще дойде? Растеше и мечтаеше, че истинската й майка е била принудена да я остави, след като е била изгонена на студа от злопаметните си родители… или че е била много желано дете на родени под нещастна звезда любовници, разделени от обстоятелства, независещи от тях (един от любимите й сценарии представяше баща й като агент на ЦРУ, заловен отвъд океана по време на мисия, а майка й отчаяно започва да го търси). Каквито и да са били фантазиите й, неизменно завършваха по един и същи начин — истинската й майка изневиделица се появяваше и си я искаше обратно.

Но случилото сега беше още по-шокиращо — според първото впечатление напълно обикновена жена, която с мил глас я пита дали иска да се срещнат на кафе. Жена с други две деца, на които никога не се е налагало будни да лежат посред нощ и да мислят за майка си.

Клеър се обърна към Байрън. Тропането по клавишите на пианото на долния етаж за щастие беше престанало и сега можеше да се чуе гукането на гълъбите на перваза на прозореца.

— Това беше тя — едва-едва прошепна.

Не беше необходимо Байрън да пита за кого става дума. Още от малки той беше единственият, на когото Клеър се доверяваше. Сега я прегърна и нежно я залюля.

— Разбрах. Добре ли си?

— Мисля, че да — отвърна тя с повече убеденост, отколкото наистина чувстваше.

— Какво искаше?

— Да се срещнем.

Той леко се отдръпна. Зелените му очи, напръскани със златисто и кафяво като малки минерали, блещукащи по дъното на река, я изучаваха спокойно.

— Ще се видите, нали?

— Не знам. — В момента не можеше да разсъждава нормално.

— Не си ли любопитна?

Любопитството едва ли съвпадаше с онова, което изпитваше. Но…

— Познаваш родителите ми. Това ще ги убие.

Беше на пет годинки, когато й казаха, че е осиновена. Говореха завоалирано и й обясниха само, че тя е отговорът на молитвите им — детето, което са мислили, че никога няма да имат. Когато Клеър попита коя е майка й, Мили отвърна със сълзи на очи: „Аз съм!“, а в нежния й треперлив глас се долавяше лека нотка на непокорство.

Още на тази ранна възраст Клеър разбра, че темата е приключена. Така се случваха нещата в тяхната къща, всички винаги стъпваха на пръсти около чувствата на останалите. Внимаваха така, както съобразително първи казваха „моля“ и „благодаря“. Не знаеха къде започват личните им нужди и свършват тези на другите.

Същевременно силно ги обичаше и знаеше, че и те я обичат. Ако понякога домът в „Сийкрест“ е изглеждал като най-самотното място на света, родителите й не трябваше да бъдат обвинявани за това. Те са били вече улегнали четирийсетгодишни хора, когато се е появила. Трябвало е тя да се научи да се адаптира към начина им на живот, а не обратното.

— Кога ще спреш да мислиш за тях и ще започнеш да мислиш за себе си? — попита Байрън.

— Вероятно, когато и двамата умрат. — Тя успя леко да се усмихне.

— Не виждам нищо нередно в това поне да се видите.

— Не е толкова просто.

— Виж, знам, че те обичат — каза той и звучеше точно като баща си, д-р Алъндейл, когато привеждаше напълно логичен аргумент и те караше да се чувстваш джудже. — Но това не им дава право непрекъснато да те държат на тяхно разположение.

— Никога не ме молят за нищо!

— Не е и нужно. То се очаква от теб.

Клеър огледа апартамента, с който толкова неразумно се гордееше. Обзавеждането беше спартанско — пълна противоположност на къщата, в която бе израснала, където не съществуваше понятието прекалено много. Колекцията й от антикварни бутилки блещукаше по рафтовете като бижу на слабата зимна светлина, която се прокрадваше през прозорците. Откъде й беше хрумнала идеята, че е независима? В какъв рай на глупците живееше? Байрън, да го вземат дяволите, беше прав: благодарността към родителите й я държеше привързана към тях повече от всякакви искания.

— Е, можеш да ги направиш щастливи — продължи той, — но накрая само ти ще бъдеш нещастна.

Усети прилив на раздразнение. Родителите на Байрън също не бяха модел за подражание. Гейлорд и Пърса Алъндейл бяха толкова заети да отгледат добре информирани, образовани и развити деца, че никога дори не им бе хрумвало да оставят Байрън, брат му и сестра му просто да бъдат. Що се отнася до нейните, те пък бяха прекалено загрижени за нея, но това бе само защото тя бе всичко, което имаха.

— Не трябва да решавам точно сега — каза тя. Но не беше ли вече взела решение? Не можеше да загърби родителите си. А да ги въвлече в това, щеше да е ненужно жестоко.

Байрън спря да спори. Просто тъжно я изгледа, сякаш току-що го бе разочаровала.

Свършиха с пая и минаха на други теми, докато чакаха да се опече: съквартирантите на Байрън в Станфордския медицински университет и курса, който изучаваше — педиатрия, в катедрата, ръководена от тиранична стара жена, която той вече мразеше; особено трънлив случай с попечителски фонд с няколко поколения бенефициенти, върху който Клеър в момента работеше; накрая, но не на последно място, колко седмици и месеци бяха минали, откакто се видяха за последен път.

Най-после започнаха да се любят, но Клеър не му се отдаде изцяло. Не можеше да спре да мисли за Джери. „Приличаме ли си?“ Ами баща й? Джери все още ли поддържаше връзка с него? Той също ли искаше да я види?

Стана време да тръгват и Байрън я изпрати до колата й — петгодишен форд ескорт на по-малко от триста хиляди километра (само по себе си достатъчно красноречиво!). Клеър го целуна за довиждане.

— Обади ми се — каза.

Той заминаваше на следващата сутрин и щеше да е на път точно когато тя щеше да тръгва за работа. Щяха да си разкажат как е минала коледната им вечер, която след време винаги изглеждаше смешна.

— Как бих могъл да ти откажа? Нали съм мъж на издръжка. — Усмихна се широко и размаха мобилния телефон.

Тя го наблюдаваше, докато крачеше към колата си — стар син хюндай с драскотина на задната броня, направена при невнимателна маневра на заден в кофите за боклук на баща й, преди да спре пред нея. Паят беше увит в чиста домашна кърпа и изведнъж изпълни тясното пространство с богатия аромат на канела и току-що изпечени ябълки. Помисли си дали по пътя да не се отбие при Кити, но приятелката й сигурно щеше да е заета със семейната празнична вечеря. Клеър си представи как тригодишната Мади, стъпила на стол, меси тесто за бисквити, докато Кити се суети из кухнята и пренарежда масата, току-що подредена от Шон. Двете сестри на Кити, Дафни и Алекс, също щяха да са там, заедно с племенниците и племенника й. Щяха да я посрещнат много добре, но тя знаеше, че ще се чувства като натрапник.

Пет минути по-късно спря пред дома на родителите си. Всички къщи в „Сийкрест“ изглеждаха почти еднакво — като кутийки с керемидени след викториански триъгълни покриви и големи веранди с квадратни колони във всеки край. Тяхната беше по-различна, защото й липсваше нещо специално — детайл, с който да изпъква. Прилежно подрязаният чемширов плет сключваше идеални ъгли с предния двор, в който растяха само най-непретенциозните растения — хвойна, лаврово дърво, хортензия и тук-там се забелязваха прилежно окастрени розови храсти. Зад входната врата, на която висеше коледен венец, еднообразието беше още по-ясно изразено. Тук времето се измерваше в чаени лъжички, термостатът целогодишно беше нагласен на двайсет градуса и никога не се сервираше кафе след единайсет сутринта.

Клеър се стегна, излезе от колата, тръгна по пътеката — порасналата вече дъщеря на изкуфели родители, които никога не изричаха груба дума, никога не бяха вдигали ръка срещу нея — и усети малко вина за мислите си в момента. Забеляза вдигнатите щори, само създаващи усещането за затъмнена сцена, на която завесата всеки момент щеше да се вдигне. Усещане, което още повече се засили, когато входната врата се отвори още преди да е почукала, сякаш майка й стоеше на пост.

— Съжалявам. Отне ми повече време, отколкото предполагах — каза Клеър и пристъпи на верандата. Беше малко след пет, но тя знаеше как Мили се дразни, когато закъснееше дори няколко минути.

— Вече си тук. Това е най-важното. — Мили прикрепяше бледосинята жилетка, наметната на слабите й рамене, както стара селянка придържа шала си. — Вечерята е готова. Чакахме само теб.

Клеър й подаде пая.

— Ще отида да се измия.

Къщата ухаеше на печена пуйка и задушен лук. Опаковъчната хартия от подаръците в дневната беше разчистена и под дървото бяха останали само няколко борови иглички. Клеър пристъпваше по дебелия шарен килим, който обгръщаше стъпалата й като яйце в черупка. Докато миеше ръцете си в банята за гости надолу по коридора, с подхождащите си по цвят бебешко сини килимче и покривало за тоалетната чиния и сезонни кърпи за ръце с избродирани лосове, до нея достигнаха приглушени гласове, познати и успокояващи.

Масата в трапезарията беше наредена с китайския сервиз „Споуд“ на баба Брустър и сребърните й прибори. Мили, също единствено дете в семейството, много държеше на подобни неща, докато Лу, най-малкото от пет момчета, едно, от които беше умряло като бебе, а другото по време на Втората световна война, с радост би се хранил от картонени чинии до края на дните си. Китайският порцелан блестеше като нов, но Клеър забеляза, че всичко беше остаряло с още една година. Тримата се бяха скупчили в единия край на масата и тя приличаше на сал, който всеки момент щеше да се преобърне.

Когато сведоха глава за молитва, Клеър изпита благодарност, която нямаше нищо общо с храната на трапезата им. Това беше нейното семейство. Хората, които я обичаха. Които знаеха, че е алергична към ниски възглавници, че харесва Моцарт, плаването и всичко, направено с кокос.

— Някой иска ли бяло месо?

Тя слисано погледна дъската, която баща й подаде с резени сухо месо от гърдите на пуйката.

— Предпочитам тъмното, моля. — Поне нямаше да се задави с него.

Преди да отиде в колеж, Клеър готвеше почти всеки ден. Не че майка й не беше достатъчно добросъвестна и в това отношение, както останалите домакински задължения. Просто всичко, което Мили сготвеше, изглеждаше едно и също — блудкаво и безвкусно. Дори сега, когато имаше собствено жилище, Клеър ги посещаваше няколко пъти в седмицата и често приготвяше нещо. Усилията й винаги бяха щедро възхвалявани, дори и най-експерименталните ястия — като задушеното със сладки корени от миналата седмица, остатъци, от което беше открила в боклука тази сутрин, когато го изхвърляше, поради простата причина, че не искаха да го ядат сами.

Тя си взе бутче, докато наблюдаваше как баща й препълва чинията си — едър мъж, чиято телесна маса през последните години му служеше единствено за гравитация. Бузите му почти се бяха слели с брадичката, тя пък се беше съединила с увисналата кожа на шията, която се спускаше надолу по гърдите му и стигаше до големия корем, преливащ над колана на панталона му. Наистина скоро трябваше да си поговорят за теглото му, макар да се тревожеше повече за майка си, която по ирония на съдбата почти нищо не ядеше. Мили не изглеждаше никак добре.

Клеър си сипа от брюкселското зеле.

— Как е картината на телевизора, татко? — Тази година им подари чисто нов телевизор, който замени стария „Зенит“.

— Ясна като чисто нова банкнота — каза той, засмя се и добави: — Сега вече ще знам кой отбор е направил тъчдаун.

— И старият си беше добър — каза остро Мили, после се усети и погледна свенливо Клеър. — Не че не го оценяваме, скъпа. Просто по-добре би било да похарчиш парите за себе си. Ние имаме всичко, от което се нуждаем, нали, Лу? — Тя вдигна капака на една от тенджерите. — Някой иска ли плънка?

Лу подаде чинията си.

— Намери ли местенце за тостера? — попита той Клеър.

— Не още. Първо ще трябва да пренаредя някои неща.

Родителите й се спогледаха и тя знаеше какво си мислят. Какво толкова имаше да пренарежда? След около година апартаментът й беше почти толкова гол, колкото и когато се нанесе в него.

Мили си прочисти гърлото и весело каза:

— Забеляза ли, че баща ти носи новата си вратовръзка?

— Хубаво ти стои, татко — отбеляза послушно Клеър.

Всяка година на Коледа някогашният областен мениджър изпращаше на пенсионираните си колеги от „Фууд Кингс“ ужасно грозни вратовръзки — този път беше на ярък зигзаг, който й напомни картината на стария телевизор.

— Четирийсет и две години. — Той поклати глава, а вилицата, пълна с картофено пюре, беше вдигната до усмихващата му се уста. — Има дни, когато все още не мога да повярвам, че всичко вече е отминало.

— С мама трябва да предприемете някое пътуване — каза му Клеър. От години се опитваше да ги накара да се запишат на круиз като този в Аляска, на който беше отишла старата госпожа Макафий, живееща малко по надолу по улицата, и оттогава не беше спряла да говори за него.

— Разбира се, скоро ще го направим — отвърна Лу с тон, който подсказваше, че по-скоро би се изкачил на Еверест.

— Мислех си — заяви весело Мили, сякаш току-що й беше хрумнало. — Защо не си наемем вила на брега на Пайн Лейк за през лятото? Точно както някога.

Клеър усети как сърцето й се свива. Дори като дете мразеше да стои затворена в старите бунгала, далече от приятелите си, и да прекарва вечерите в игри на парчийзи^[1] с родителите си.

— Звучи добре, мамо, но не съм сигурна, че ще мога да си взема отпуска. Знаеш как е… — Тя сви рамене с надеждата Мили да не продължи да настоява.

— Чуват ли се още приказки за партньорство? — Лу й хвърли поглед, с който й казваше, че я разбира и ще направи всичко възможно да я измъкне.

Клеър си припомни коледното парти миналата година, когато един от старшите съдружници я бе дръпнал настрани и беше споделил, че се канят да я издигнат до младши съдружник. Бяха обсъдили предложението след празниците, а Глен чистосърдечно й призна, че е било свързано най-вече с двата големи скоча, които вече бил погълнал. Както обикновено не й беше дал възможност да се зарадва. Но вместо това да й се отрази по очаквания начин, изведнъж почувства как съвсем изненадващо стените там сякаш я притиснаха. Това ли искаше, замисли се тогава, да прекара остатъка от живота си, жонглирайки с волеизявления, попечителски фондове и оправяйки взаимоотношения… в компанията на хора като Глен Уилъби?

— Не — чу се да казва тя. — И дори да ми предложат сега, не мисля, че ще приема.

— Правилно ли чувам? — Баща й сложи ръка на ухото си и се усмихна по същия начин, както правеха хората, когато знаеха, че някой се майтапи с тях.

Клеър се стегна. Беше си наумила да им го съобщи, но не толкова скоро. Дори Байрън не знаеше.

— Всъщност мисля да напусна адвокатската практика.

— Искаш да кажеш, че имаш предложение от друга фирма ли? — попита Лу заинтригуван.

— Не точно — каза Клеър и се заигра с един конец, който стърчеше от салфетката й. — Всъщност… не ми харесва особено да работя като адвокат.

Мили невярващо се взираше в нея. Лицето й, кръгло и с трапчинки на младини, сега сякаш се спъхна като превтасало тесто.

— Не говориш сериозно — каза тя.

„Ти не знаеш дори и половината“, помисли си Клеър. Какво щеше да каже майка й, ако разбереше за Джери.

— Не съм решила още — измърмори тя, но се почувства като страхливка.

Баща й леко се засмя.

— За малко да се хвана.

— Всички тези години в училище… как въобще може да си представиш да ги хвърлиш на вятъра? — В гласа на Мили се долавяше упрек. Не ставаше дума само за времето и усилията на самата Клеър. Те нямаха ли участие?

Клеър усети прилив на бунтарство. Разбира се, че й бяха помагали финансово, докато работеше почасово в „На чай с приятели“. Но юридическото образование беше тяхна мечта, не нейна. Мечта, подклаждана най-вече от завист. Нали по-големия брат на Лу, Ърни, известен адвокат (по нейно мнение не беше нищо повече от прехвален юрист), който водеше дела за обезщетения на пострадали от катастрофи, натриваше носа на баща й с успеха си вече години наред? Когато тя се дипломира от ЮЕСЕф, първият човек, на когото баща й се обади, бе чичо Ърни.

Обзе я дълбоко усещане за поражение. Какъв беше смисълът да спори? Винаги ставаше така. В училище, когато искаше да се запише на гимнастика, родителите й казаха, че е прекалено опасно и може да си счупи врата. Лятото, след като завърши гимназия, ги беше молила да отиде на обиколка из Европа с раница на гърба и много приятели, но те бяха тропнали с крак. Любимата поговорка на майка й беше: „По-добре да си в безопасност, отколкото да съжаляваш.“ И те наистина бяха в безопасност — като гъсеници в буркан. Най-голямата крачка в живота й беше да се изнесе да живее самостоятелно и виж докъде я бе довело.

— Какво ще правиш? — попита баща й подигравателно. — Трябва да си изкарваш някак прехраната.

— Не знам. Не съм мислила по този въпрос — отвърна му тя. Истината беше, че до момента не й бе изскочила никаква алтернатива, иначе още преди месеци щеше да се е махнала от адвокатската кантора.

Родителите й си размениха погледи, с които си казваха: „Ще й дойде умът в главата!“ Кой човек със здрав разум би оставил с лека ръка всичко, за което беше работил толкова усилено? И не живееше ли тя живот, за който другите й завиждаха? Успешна кариера, собствен апартамент, да не споменаваме любещото й семейство, което бе само на няколко минути разстояние от жилището й.

Клеър усети как част от нея се предаде. Сведе поглед към чинията си и се вторачи в боровинковия сос, попил в картофеното пюре, оцветено по ръбчетата в отблъскващо розово, и желирал се по кожата на пуешкото бутче.

— Между другото — каза тя, опитвайки се в гласа й да не се прокрадват емоции, — днес се обади един човек. Жена. Казва се Джери Фицджералд.

Над масата надвисна мъртвешко мълчание. Чуваха се единствено шумът от радиаторите под первазите на прозорците и лекото жужене от кухненския абсорбатор, който Мили беше забравила да изключи.

Най-накрая баща й въздъхна с мъка.

— Предполагам, че трябваше да го предвидим.

— Иска да ме види. — Клеър усети угризения на съвестта. Трябваше да си държи устата затворена. Мили Боже, какво си беше мислила, че ще стане?

Мили издаде пронизителен звук, който можеше да бъде и смях.

— И според теб това е всичко, което тя иска?

— Не те разбирам? — Главата на Клеър, изведнъж натежала като олово, се изви бавно по посока на майка й.

Мили схванато се изпъна на стола, а с едната ръка притискаше гърдите си, сякаш да затвори кървяща рипа.

— Знаех си — каза тя със странна нотка на триумф в гласа. — О, да. Чакала е всички тези години. Чакала е, докато успее да впие ноктите си в теб.

Клеър не можа да се сдържи и се усмихна на описанието.

— Говориш така, като че ли ми предстои да бъда изядена.

— Ще видиш — продължи Мили със същия странен, пронизителен глас. — Няма да спре дотук. Ще ти се обажда, ще пише и ще те посещава. И… съвсем скоро ще те иска само за себе си. — Очите й, избледняло синьо като на пощенските пликове за въздушна поща, които завързваха на големи купчини, заблестяха от непролети сълзи.

— Мамо, това е абсурдно.

— Казваш така сега. Но само почакай.

— Майка ти има право. — Лу не изглеждаше напълно убеден. Клеър знаеше, че той се чувства длъжен да подкрепи Мили.

— Става дума само за едно кафе, за Бога — извика тя объркано.

— Жена, която така и не си направи труда да ти обърне внимание — продължи Мили, сякаш Клеър не беше казала нищо. — Жена, която не зачита никого, освен себе си. Помислила ли е за нас, когато ти се е обадила? За теб! За онова, което ще се случи с нашата Коледа?

Клеър се чувстваше нещастна.

— Сигурна съм, че тя не вижда нещата по този начин.

— Искахме още деца. — Гласът на Мили потрепери. — Но бяхме благословени единствено с теб. Мислиш ли, че не съм коленичила всеки ден, за да благодаря на Бога за теб? А сега тази жена, захвърлила те като нежелано коте, те иска обратно!

— Мамо, правиш прекалено голям въпрос. Наистина. Никъде няма да ходя. — Клеър се опита да звучи безгрижно, но отвътре й се гадеше.

Хвърли отчаян поглед към баща си. За миг очите им се срещнаха и тя видя в неговите разбиране. И той знаеше, че Мили раздухва всичко прекалено много. Но Лу само въздъхна и сведе поглед.

— Храната ще изстине — каза Мили схванато. Темата беше приключена.

Някак си привършиха останалата част от вечерята, но от страна на Клеър ставаше дума само за усилие на волята. Дори с ябълковия пай имаше чувството, че дъвче лепило. Когато най-накрая стана от масата, все едно бе преживяла цяла ледникова епоха.

— Мамо, защо не си вдигнеш краката на една табуретка? Аз ще измия чиниите — предложи тя.

— Благодаря ти, скъпа. Би било добре да си почина. — Мили беше по-бледа от обикновено и се изправи с известно усилие.

Лу разтреби масата, докато Клеър чистеше чиниите. Половин час по-късно миялната машина работеше, а остатъците от вечерята бяха прибрани в хладилника. Тя остави баща си пред телевизора да гледа футболен мач и на пръсти отиде да провери как е майка й.

Когато почука на вратата, Мили отвърна с тих глас:

— Влез.

Клеър я завари опъната на леглото, а плетената му покривка беше вдигната чак до раменете й. На светлината откъм коридора тя изглеждаше малка и крехка. Клеър си спомни реплика от „Юлий Цезар“: „О, извини ме ти, кървящо късче земя!“ Не беше ли пробола майка си в сърцето така, както Брут беше сторил с Цезар?

— Ще си тръгвам — рече. — Просто исках да се уверя, че си добре.

Очите на Мили блестяха на слабата светлина.

— Само съм малко уморена.

— Трябваше да ме оставиш да ти помогна с готвенето — добави Клеър.

— И без това правиш прекалено много за нас.

Клеър залепи целувка на бузата на майка си, която беше гладка и суха като полирано дърво.

— Благодаря за вечерята. — Поколеба се, преди да добави: — Съжалявам, че те разстроих.

— Не ти ме разстрои. — От тона й ставаше ясно върху кого пада вината. Но Клеър не искаше ли тайничко да я нарани? Не беше ли тя истинският злодей? В нея се надигна раздразнение.

— Мамо, не става дума за теб. Защо не можеш да го разбереш?

— О, разбирам. Виждам надписа на стената.

— Нищо няма да се промени. Вие ще продължите да сте мои родители.

— Да, твои родители. — Гласът на Мили хриптеше от напиращите сълзи. — Тези, които са те хранили и обличали, които са се грижили за теб, когато си била болна. Тези, които са се тревожели до полуда, когато си закъснявала вечер. Какво е направила тази жена за теб? Кажи ми. Какво би могла да ти даде тя, което ние да не можем?

Клеър се вгледа в лицето на майка си, в свитите й от мъка устни и дълбоките бръчки около очите й.

— Не става дума за това, какво би могла да ми даде… Искам да знам защо — отвърна тя.

— Ще получиш повече, отколкото мислиш.

— Може би. Но това няма да промени чувствата ми към теб и татко. — Тя се пресегна към ръката на майка си и я задържа в своята. Беше студена, а костите под кожата бяха като нещо крехко, опаковано в хартия за подаръци. — Лека нощ, мамо. Приятни сънища.

— Ще затвориш ли вратата на излизане? — Мили въздъхна и обърна глава към стената. Клеър пристъпи в коридора, когато чу едва доловим шепот: — Паят беше хубав.

Тя затвори вратата и опря чело о рамката. В слепоочието си усещаше настъпващото главоболие, а очите й пареха и я боляха. Ами сега! Но къщата не й отвърна. Когато мина покрай дневната, оттам се носеше само приглушеният звук от телевизора. Навън, откъм океана, духаше силен вятър — свиреше в стрехите и разпиляваше листата, които баща й не беше успял да прибере от канавките — трябваше да наеме момче за градината.

— Довиждане, татко — извика тя. Виждаше само гърба на люлеещия се стол, а голото му теме блестеше на светлината от екрана.

— Довиждане, скъпа. — Той не се изправи. — Карай внимателно.

Тя извади якето си от дъбовия гардероб и зърна лицето си в скосеното огледало: скулите и луничките, сиво-зелените очи и извитите като Купидонов лък устни. На кого приличаше? На майка си, на баща си… или на нито един от двамата? Да не би да беше наследила къдравата си кестенява коса и трапчинката на брадичката от някой отдавна забравен роднина?

Излезе и забеляза, че вятърът е отвял мъглата и небето е чисто, а звездите блещукат като пръснати шепи песъчинки. Спря и се загледа през живия плет към осветените прозорци на съседите, мислейки за Байрън. Никога не се беше нуждаела от него така, както сега. Но тя знаеше, че семейство Алъндейл още вечеря и всички са заети с оживен разговор за наболели проблеми като изследванията за произхода на клетката, глобалното затопляне или контрола върху оръжията. По-добре да изчака до утре.

Мислите й се върнаха още веднъж на Джери. Клеър си представи набита дама с посивяла коса, седнала начело на дълга маса, заобиколена от семейството си — брата и сестрата на Клеър, баба й и дядо й, лели, чичовци, братовчеди, и изведнъж я парна топлото усещане за очакване. Това ли беше нейният подарък като в онази задушевна коледна приказка… или бе отровната ябълка от поговорката? Потрепери при мисълта, вдигна до ушите яката на палтото си и заслиза по стълбите.

 

 

— Разбира се, че трябва да й се обадиш.

Кити стоеше до кухненския плот в старата си разхвърляна къща, съединена с чайната, потънала до лактите в тесто, а въздухът беше изпълнен с апетитния аромат на печен сладкиш. Чаят се запарваше под памучен похлупак, непосредствено до Клеър.

— Посочи ми поне една причина. — Бяха минали две седмици от Коледа, а все още не беше взела решение. Кити се обърна и я погледна леко озадачено.

— Нямаш нужда от такава. Тя е твоя майка.

— Изоставила ме веднага след раждането ми.

— Не искаш ли поне да разбереш защо?

„Повече, отколкото можеш да си представиш“, помисли си Клеър.

— Ами родителите ми?

— Какво за тях?

— Това ще ги убие.

Клеър веднага съжали за избора си на изразни средства. На Кити само това й трябваше, за да си припомни случилото се с нейните родители. Преди три години (бе така нареченото най-сензационно убийство до ден-днешен в Мирамонт) Лидия Сийгрейв беше простреляла фатално дългогодишния си съпруг Върнън, а малко след това се бе самоубила. Скандалът — убийство, породено от страст или поне такива слухове се носеха (Кити рядко говореше за това, макар Клеър да бе убедена, че тя знае повече, отколкото признава), предизвика ефекта на бомба, пусната над тихо селце.

В момента Кити не мислеше за родителите си.

— Щом разберат, че тя не е заплаха за тях, ще се успокоят.

От устата й всичко звучеше толкова разумно, че за миг Клеър почти й повярва. Облегна се назад в стола си и се загледа как Кити работи в познатите ритми, грациозни като балет. Облакът от рижа коса на главата й беше опънат с еластична лента назад, но непослушни къдрици се бяха изплъзнали и се спускаха около лицето й като на елф, докато тя не спираше да меси тестото, а във въздуха се вдигаха бледи облачета от брашно на фона на светлината през прозореца. Беше облечена в размъкнат памучен панталон и туника, китайски пантофи, чорапи детски размер, и спокойно можеше да мине за добродушен джин от приказка от „Хиляда и една нощ“.

— Откъде си толкова сигурна? — попита Клеър.

— Защото поназнайвам туй-онуй. — Беше с десетина години по-голяма, а и най-мъдрият човек, когото Клеър познаваше. — И защото искат най-доброто за теб.

— Понякога се чувствам като кукла на конци.

Клеър не би признала това пред друг, дори на Байрън. Но практически от първия си работен ден тук можеше да сподели всичко с Кити. Главно защото тя никога не я осъждаше и критикуваше и не предлагаше съвети, освен ако не й ги поиска.

— Аз се чувствах по същия начин с моите родители. — Замълча и лицето й придоби странно отчуждено изражение, а брашнените й ръце се отпуснаха върху топката тесто. — Но знаеш ли какво? Те направиха каквото можаха. Не знаех това, докато не родих Мади. Сега само се моля да не се издъня много лошо.

Погледът й омекна, когато попадна върху тригодишната Мади — детето, за което си беше мислила, че никога няма да има, приведено над лист амбалажна хартия на масата пред Клеър, стиснало по един молив в пухкавите си ръчички. След години опити накрая сякаш се случи чудо, когато забременя. Шон също беше изненадан, което само доказа, че добрите хора наистина получават каквото заслужават.

Клеър погледна зад Кити в предната стая, където беше събрана колекция от различни столове и маси. След по-малко от час звънчето на вратата щеше да звъни, чайникът щеше да свири, а новогодишните обещания щяха да са част от миналото. Първия път, когато прекрачи прага на къщата в отговор на Китината обява, се бе почувствала като у дома си. Кити беше основната причина, разбира се. През изминалите пет години бяха станали по-близки и от сестри.

— Задължена съм им — каза Клеър.

Кити я изгледа замислено.

— Може би не така, както си мислиш.

— Ами ако отворя кутията на Пандора?

— Дори е прекалено късно. Капакът вече е отхлупен. — Кити натисна тестото с длани и го разточи на правоъгълник. — Ако не надникнеш вътре, никога няма да разбереш какво си пропуснала.

— Ами децата?

— Щом те опознаят, ще разберат какъв прекрасен човек си. — Тя се обърна към Клеър и й се усмихна разсеяно, като залисана изтри с китката си малко брашно, полепнало по брадичката й. — Ще ми я подадеш ли? — Посочи пластмасова купа със счукани ядки, кафява захар и канела.

Докато я наблюдаваше как разпръсква сместа върху тестото, Клеър й довери:

— Знаеш ли? Понякога ми се иска все още да работех тук. Тогава животът ми изглеждаше по-лесен.

Кити се засмя.

— Това е, защото ти не си шефът. Сега е едва осем и половина — тя хвърли мрачен поглед към часовника на стената, — а се чувствам така, сякаш цял ден съм била на крак.

— Моментално се сменям с теб — рече Клеър и наистина го мислеше. — Толкова ми е омръзнала работата, която върша, че ми иде да закрещя.

— А какво ще кажеш за друг клон на правото? Не е прекалено късно да се пренасочиш.

— Как бих могла да мисля за промяна на кариерата с това, което е надвиснало над мен?

— Мамо, погледни! — изчурулика Мади. — Нарисувах зайче.

Кити се разходи до масата и погледна листа.

— Това морков ли е в устата му?

Мади се засмя — беше копие на майка си с личицето на елф и облака червеникави къдрици. Единствено решителната й брадичка и долната устна, която издаваше, когато беше ядосана, бяха на Шон.

— Не е морков. Банан.

— Не знаех, че зайчетата ядат банани.

Мади енергично кимна.

— Да, ядат.

— Добре, в такъв случай ще оставим един банан за великденското зайче тази година. — Тя целуна дъщеря си по главичката и се върна до печката да нагледа пая. Ароматът на тиква и подправки изпълни кухнята, когато отвори фурната. Отвън се чу жуженето на електрическа резачка — Шон подрязваше бряста отзад. Кити нави тестото на руло.

— Нямаш нужда от съвета ми — каза тя на Клеър. — Взела си решение още преди да прекрачиш прага ми. Само искаш някой да те подкрепи. — Гласът й звучеше делово, както този на Мади, когато обясняваше, че зайците ядат банани.

— Де да бях и аз толкова сигурна — отвърна Клеър.

Наблюдаваше как Кити откъсна от тестото и започна да го реже на кръгчета, обилно поръсвайки ги с канела. Едва бе приключила с подреждането им в тавата, когато таймерът звънна. Без дори да се замисля, Кити извади пая и пъхна във фурната тавата с кръгли кифлички.

— Искаш ли да сложа тези отпред на щанда? — попита Клеър и посочи изпечените сладкиши, които изстиваха на плота. Вече не й се плащаше за това, но тя често се отбиваше, когато беше наблизо. А и Кити явно имаше нужда от помощ. Уила закъсняваше, както обикновено, а младата жена, заела мястото на Клеър, беше в отпуска до следващата седмица.

— Ще го направиш ли? — Кити й хвърли изпълнен с благодарност поглед.

Клеър застла плетените кошници на щанда в слънчевата предна стая с нови листове пергаментова хартия, преди да подреди изпечените сладкиши в спретнати купчинки — кексчета с различни пълнежи от сини боровинки, червени боровинки и портокал, тиква, ябълка, праскова, сладки като топки за врата, златисти бутер банички, поръбени с хрупкава кафява дантела. Имаше кифли със стафиди, парчета портокалов пудинг, поръсен със сироп, и по нейна рецепта, която Кити беше адаптирала — лимоново кокосови парчета, приготвени от Мейеровите лимони, които растяха отзад.

Отстъпи назад, за да се наслади на подредбата, и още веднъж си помисли колко прекрасно би било, ако можеше да прекарва по този начин всеки ден, потопена в омайващите ухания, заобиколена от познатите лица на редовните посетители, които приличаха на семейство. Като стария Джоузи Хендрикс — пенсиониран учител, който всяка сутрин обикновено пристигаше пръв. И Гладис Хьоник — собственичка на „Глад Тайдинс“, магазина за плажни принадлежности през две врати, която миналата година беше завързала връзка — къде другаде, ако не тук? — с друг отдавнашен клиент, раздразнителния собственик на вестник Мак Макартър.

„Продължавай да мечтаеш“, присмя й се вътрешен глас. Кити ще е първата, която ще признае, че по този начин не се забогатява. Имаше години, когато едва излизаше на нула.

Клеър се върна в кухнята, за да открие там Уила, пристигнала като нов сезон, а гумените й подметки джвакаха, докато кръстосваше кухнята напред-назад и вадеше от килера яйца, брашно и плодове. Едрата Филипина обичаше прилепналите дрехи и ярките цветове като искрящо розовия пуловер с пеперуди от пайети, с който беше облечена в момента. Говореше непрекъснато, най-вече за гаджетата си, но никога не страдаше от недостиг на въздух.

Уила насочи слънчевата си усмивка към Клеър.

— Продължаваш да се навърташ наоколо и май много скоро ще си дебела почти колкото мен.

— Не виждам това да ти е навредило — засмя се Клеър.

Уила се изкикоти.

— О, май не съм ти разказвала за новия си приятел. Дийк Пейт — как ти се струва името? Запознахме се в „Ръждивата котва“… знаеш я, на първа магистрала, с неоновите светещи надписи?… Малко е шантаво, но през уикенда свирят готини групи… това правехме там с Тийна, нали знаеш, искахме да се поразкършим на дансинга… та както и да е, този тип, едър тип, изглежда така, сякаш току-що е слязъл от мотора си „Харлей Дейвидсън“, идва при мен и супер мило ме пита дали може да ме почерпи една бира…

Клеър остави историята да се излее от устата й, преди да посегне към якето си, прехвърлено през облегалката на стола.

— Бих се радвала да остана цял ден, но се налага да тръгвам. Трябва да ходя на работа.

— В събота? — Кити повдигна едната си вежда.

— Имам клиент, който не живее тук и ще дойде специално. Всичко трябва да е готово за подпис рано сутринта в понеделник. — Тя спря, за да разроши косицата на Мади, а момиченцето вдигна глава и й се усмихна. — Благодаря… за всичко — извика тя мило на Кити.

Кити се обърна и усмивката, която изпрати на Клеър, беше толкова топла и разбираща, че едва не я разплака.

— Аз трябва да ти благодаря — каза тя. — А ако си поискаш старата работа, твоя е.

Минути по-късно Клеър спря на определеното й място на паркинга зад сградата, прилежно обградена с хвойнови дървета, където беше кантората на „Ходжкис, Дженкинс и Бренър“. Бе й тежко на душата, докато отваряше вратата на приемната. Нямаше смелостта да се обади на Джери, камо ли пък да напусне работа и да си намери ново поприще?

Седна на стола в кабинета си. Бюрото й беше чисто, папките и документите подредени според степента на важност в мрежеста кутия, а попечителският фонд, с който се занимаваше в момента, беше надлежно прибран в съответната папка. Изпод пластмасовата си обвивка компютърът й блещукаше като голямо стъклено око. Зло око. В ясния януарски ден, докато другите с навити крачоли се разхождаха по плажа или седяха някъде на чай, тя се мъдреше зад бюрото си и не я очакваше нищо друго, освен папка, дебела колкото палеца й.

Рязко се пресегна за органайзера си. Беше си записала номера на Джери с мисълта, че така ще бъде по-лесно да го пренебрегне, отколкото ако пъхне листчето в хладилника. Сега изписа името на екрана и усети как я облива пот.

„Все още е много рано. Може би още не е станала.“

Клеър гледаше органайзера, сякаш беше змия, готвеща се за нападение. Вече я обливаше студена пот, а над горната й устна бяха избили няколко капчици. Добре поне, че колегите й ги нямаше. Не биха повярвали на очите си — студената, самоконтролираща се Клеър Прустър, чийто прякор в офиса беше (все още никой не бе посмял да й го каже в очите) Ледената девица. Колко по-лесно би било да забрави за всичко това и да се преструва, че Джери никога не се е обаждала. Животът й може да продължи както досега — гладко и безпроблемно.

Но тя знаеше, че няма да стане така. Кити правилно беше отбелязала: капакът на кутията на Пандора беше повдигнат.

Грабна слушалката и набра номера на Джери. Телефонът звъня май цяла вечност. Тъкмо се канеше да затвори, когато познат глас отвърна весело:

— Ало?

Клеър се отпусна назад в стола.

— Аз съм, Клеър.

В другия край на линията сякаш за момент затаиха дъх.

— Здравей. Надявах се да се обадиш.

— В лош момент ли те хващам?

— Не… никак даже.

— Премислих.

— И? — Трепетът и очакването в гласа на Джери й бяха предостатъчни.

Клеър затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Бих искала да се срещнем.