Айлин Гоудж
С вкус на мед (12)

Единадесета глава

— Мамо? — Клеър седна с кръстосани крака на пода, допряла слушалката до ухото си. Дневната беше празна, ако не се брояха картоните, струпани край стената, кутията с инструменти на Мат и останките от стар килим до вратата.

— Клеър, скъпа. Всичко наред ли е? — загриженият глас на Мили от другата страна звучеше слабо и далечно. Сякаш говореше с остров Тасмания.

— Всичко е наред. Просто се обаждам да видя как…

— Имаш ли всичко необходимо?

— Все още не съм довършила разопаковането на багажа. По-голямата част е на склад, докато правим ремонта. — Говореше с пресилено вълнение. — Предприемачът вече направи някои подобрения. — Чуваше зловещите проскърцвания и тропания, докато Мат пълзеше по покрива над главата й.

Клеър усети как стомахът й се сви. Бе поела огромен риск. Ами ако не успее? Всъщност напускането на кантората и преместването тук бяха къде-къде по-лесни в сравнение с опитите да накара родителите си да я разберат. Нямаше смисъл да обяснява — отказваха да погледнат отвъд собствените си страхове и я оставяха да се задушава в личните си вина — вина, която идваше и си отиваше на приливи и отливи, разкъсвана от останки на съмнение и самообвинение.

— Не знаех, че имаш телефон. — Тонът на Мили звучеше леко обвинително.

— Току-що го включихме… преди около час.

— О, помислих, че… няма значение.

„Помисли, че се обаждам от Джери.“ Типично за Мили — да си въобразява най-лошото.

— Да ти дам номера. Имаш ли писалка?

— Има някъде тук… — Клеър чу шумоленето, докато майка й ровеше в шкафчето. Преди години обръщаше внимание на всичко, но вече бе станала небрежна в това отношение.

Изчака почти цяла вечност, докато Мили намери писалка и запише номера.

— Веднага щом се устроя, бих искала с татко да ми дойдете на гости — каза тя.

— О, скъпа, не знам. — Слабият, унесен глас от другия край на жицата бе по-стресиращ и от изречени обвинения. — Доктор Фарланд казва, че повече трябва да внимавам.

Клеър усети леко безпокойство.

— Има ли конкретна причина?

— О, нали го знаеш… голям педант е. Няма за какво да се безпокоиш, сигурна съм, само леки болки в гърдите.

Болки в гърдите ли? Тревогите й вече бяха сериозни.

— Защо не си ми споменала нищо досега?

— Както ти казах, вероятно няма нищо. Освен това не исках да те тревожа. Ти беше толкова заета, а и всичко останало.

— Никога не съм прекалено заета за нещо толкова важно, мамо.

Последва мълчание.

Приливът стана още по-висок и я побутна към високата граница на водата. Клеър усети как мускулите на челюстта й се стягат. Зъболекарят й я бе предупредил, че стиска зъби насън, и й препоръча защита срещу подобна захапка. „Онова, от което имам нужда, е да спра да се чувствам като злодей“, помисли си тя.

— Мамо, виж, знам, че в момента си разстроена — започна тя предпазливо, — но нищо не се е променило. Все още обичам теб и татко. Тук не става въпрос за или-или. Просто смятам, че дължах на самата себе си този опит.

Мили въздъхна.

— Да, скъпа, вече ни го каза.

— Просто ми се иска по някакъв начин да ви убедя.

Последва още по-дълго мълчание. Имаше едно-единствено нещо, което можеше да каже, за да удовлетвори майка си: „Беше грешка. Прибирам се у дома.“ После Мили уморено се обади:

— По-добре да вървя. Чувам, че баща ти е в кухнята. Знаеш колко безнадежден случай е. Каквото и да търси, най-вероятно е точно под носа му.

— Спомняш ли си онзи път, когато претърси цялата къща за ключовете си и най-накрая се оказаха в джоба му? — Клеър се хвана за тънката нишка, която ги свързваше при километрите разстояние.

— Кога беше това? Вече съм загубила представа за времето. — Мили се изкикоти тихо и за момент двете се обединиха при спомена за споделената история — всичките спомени бяха като продуктите в шкафа, където баща й вероятно ровеше точно сега, случайни и без никаква стойност, докато на човек не му потрябваше нещо конкретно. — Винаги обаче се е сещал за онова, което е от значение. — В гласа й нямаше ирония. Мили бе неспособна да говори подигравателно.

Клеър притвори очи.

— Довиждане, мамо. Предай на татко, че го обичам.

— Ще го направя, скъпа. Знаеш, че мислим за теб.

Тя затвори, натоварена с още повече вина. Ако майка й не звучеше толкова победена, Клеър сигурно щеше да се ядоса. Вместо това се почувства като престъпник.

Онова, което влошаваше нещата, бяха собствените й терзания. Можеше да състави списък на всички важни причини, поради които се местеше тук, но не беше същото като да знае със сигурност, че постъпва правилно. Онова, което направи за пръв път в живота си, бе просто да последва повика на сърцето си — сърце, несвикнало да поема рискове, като наскоро излюпено пиленце, което трябваше да напусне гнездото си.

Дори Байрън, който винаги я подкрепяше, трудно приемаше положението. Очакваше го и измина дългия път до Пало Алто, за да му съобщи веднага щом офертата й за къщата бе приета.

— Не мога да повярвам, че едва сега научавам — бе промълвил той невярващо.

— До днес нищо не беше сигурно.

— Но ти си го обмисляла.

— Е, да…

Бяха в леглото. Бе изчакала да се любят, което й изглеждаше добра идея, но всъщност се оказа грешка. Байрън се чувстваше измамен.

Той седна и прокара пръсти през косата си.

— Господи, Клеър, имаш ли някаква представа какво означава всичко?

— Не взех решението мигновено — отвърна му тя, прехвърли крака през завивките и се наведе да си намери дрехите.

— Няма начин да смогнем само с моята заплата, не и при този огромен заем, който ще изплащам.

— Да, но след две години — напомни му тя.

— Какво ще е различно след две години.

— Много неща могат да се случат.

— Да, още повече можем да затънем в дългове.

Тя се изправи и го изгледа студено.

— Искам само да кажа, че желая да спра да се чувствам така, сякаш животът ми е в стоп кадър.

— Кой казва, че е в стоп кадър?

— Аз го казвам, Байрън. Аз. — Това бе най-близкото определение на ситуация, в която да му крещи. — Мразя да съм адвокат. И ми писна да живея на същата улица с родителите си.

— Тогава ще се преместим. Чичо ми иска да се преместя при него.

— Ти това ли искаш? — Припомни си как Байрън се присмиваше на факта, че чичо му Андрю, хирург ортопед със смешна практика в Хилсбъро, живее в мини имение и кара ягуар, а твърди, че би работил в клиника в големия град, която се грижи за бедните. — Мислех, че предпочиташ собствена практика.

— Така е… предпочитам, но той е на мнение, че първо трябва да натрупам няколко години опит. И… е, смятам, че може би е прав.

Клеър си обличаше тениската и когато главата й отново се появи, видя, че той седи на ръба на леглото, а пъстрите му зелени очи я наблюдават със странна смесица от огорчение и покорство.

— Защо чак сега чувам за това? — попита тя като ехо на собствените му думи отпреди малко.

— Щях да ти кажа, когато ти хвърли твоята бомба.

— Нека да изясним нещо. — Пое си дълбоко дъх, за да възстанови равновесието си. — Не е добре, ако аз преследвам онова, което искам, но не трябва да се колебая да пренаредя целия си живот спрямо твоя.

— Мислех, че това е, което и ти искаш.

Той изглеждаше толкова тъжен, че тя изведнъж съжали, седна обратно на леглото и обви ръце около него.

— Съжалявам. Май съм малко докачлива. — Нямаше нужда да обяснява, Байрън знаеше ситуацията с родителите й. — Прав си — трябваше да ти кажа по-рано.

— Ако това е, което наистина желаеш — той я погали по косата, — тогава ще намерим начин.

В този момент милото му лице премина през съзнанието й като на филмова лента — момченцето от съседната къща, което хвърляше камъчета по прозореца й, за да привлече вниманието й; палавото шестнайсетгодишно момче, с което бе танцувала на абитуриентския му бал (и което после й придържа косата, докато тя повръщаше, след като бе прекалила с пунша); младият студент по медицина, който я гледаше с гордост от мястото си в залата, докато тя получаваше дипломата си по право. Байрън винаги беше с нея и така щеше да е и занапред през годините.

Клеър огледа стаята, където седеше, и за пръв път се замисли за бъдещето, което я очакваше — подовете и стените от дебело дърво, солидните дъбови врати и трегери. Кити й каза, че най-страшното за една жена е сама да поеме някакъв риск.

— Ще се омъжиш за някой със затворническо досие и шестнайсет татуировки, преди да изтеглим малък заем за започване на бизнес — бе й казала тя, само отчасти шегувайки се. Но виж колко добре се е получило при нея — вълнуваща работа, дете, което обожава, и мъжът на мечтите й.

Клеър чу стъпки от ботуши по верандата и погледна към едрата фигура на вратата, обвита от златист ореол. Мат се бе върнал от експедицията си на покрива.

— Само по-добрите новини, моля — каза тя. — Със скоростта, с която тръгнах, ще съм разорена, преди да започна работа.

Той влезе замислен, но не забрави да си изтрие ботушите в остатъците от килима.

— Ще трябва да сменим улуците, но покривът изглежда солиден. Ще издържи поне още няколко години.

Тя силно въздъхна.

— Ти ми оправи настроението.

— Не благодари на мен, а на климата — каза той. — Вали само два месеца в годината.

Тя погледна през прозореца.

— Как така всичко е толкова зелено?

Той посочи към заснежените планински върхове, които се мержелееха в далечината.

— Всичкият този сняг трябва да отива някъде. Ходи ли на езерото?

— Само минах покрай него.

— Дълбоко е почти осемстотин метра — обясни й той. — По-студено е от гърдите на вещица, дори и през лятото. Така че имай го предвид следващия път, когато решиш да се изкъпеш там.

— Боя се, че няма да имам много време за това.

— Прекалено заета ще си да бъркаш кексове? — Той поглади мустаците си и подръпна единия им край в опит да не се засмее. Идеята за чайна определено го забавляваше.

— Не се хили. Не си живял истински, докато не си опитал шоколадовата ми торта.

— Значи така оставаш толкова кльощава, като караш останалите да надебеляват?

Мат не е дебел, просто едър. Напомняше й за приятелски настроения гигант в старото шоу за „Капитан Кенгуру“. Но не е неин тип. Косата му е прекалено гъста, а мустаците му имаха нужда от подрязване. А и ръцете му — като лопати.

Той сигурно долови мислите й, защото изведнъж тя усети погледа му върху себе си. Бузите й пламнаха и сведе очи. Видя дупчица на джоба на джинсите му, откъдето се подаваше върхът на ключ.

Направо не й се вярваше, че го познава само от няколко седмици. Струваше й се толкова отдавна. Може би защото всеки ден беше тук и дърпаше изгнили дъски и стари жици, пълзеше по земята в търсене на термити (очевидно не вярваше на докладите на инженери). Вчера се бе срещнал с инспектор от здравното министерство. Всичко трябваше да е изрядно, ако иска да кандидатства за лиценз за продаване на храна.

— Някога ми плащаха, за да пълня портфейлите на хората — каза му тя.

— Как така?

— Бях адвокат. Технически още съм. Данъци и имоти, попечителски, пардон между поколенчески фондове, такива неща.

— Между поколенчески фондове, така ли ги наричат вече?

— Не гледай мен — не съм го измислила аз. Една от причините, поради която напуснах, е, защото ми писна от всички преструвки.

— Адвокат значи? — Той я погледна с ново уважение, не заради професията й — тя подозираше, че мнението му за адвокатите е много неясно, — а заради куража й да загърби всичко. — Как така не си споменавала това преди?

Клеър сви рамене.

— Не е ставало дума.

Тя понечи да се изправи, но Мат вече се бе навел и й протягаше ръка. Тя я сграбчи и усети сухата топлина и мазолите по дланта му. За част от секундата отново се почувства като момиченце, а детската й ръчичка потъна в голямата длан на баща й, изпита същото усещане за сигурност и абсолютната увереност, че всичко е наред със света.

— Обзалагам се, че добре ще ти се отрази една студена бира — добави тя и си помисли, че на покрива сигурно е горещо. Веднага обаче се сети, че старият хладилник, който вървеше комплект с къщата, сутринта замина на бунището, а едва следобед щяха да й доставят новия.

Мат сви рамене.

— Приемам каквото и да е.

Тя извади две бутилки „Евиан“ от пазарската торба на пода.

Той отвори своята и отпи. Гънките на шията му бяха очертани от мръсотията и праха по покрива, а адамовата му ябълка изглеждаше като полирана топка. Той свали шишето и изтри устни с опакото на ръката си.

— Благодаря. Дойде ми много добре.

— Нещо друго, освен улуците? — попита тя.

— Едно гнездо на оси. Погрижих се за него.

— Без да те ужилят? — Беше учудена.

Той потупа джоба на ризата си, откъдето се подаваше пакет цигари.

— Опуших ги.

— Не знаех, че пушиш.

— Не пуша. Отказах ги миналата година. — Което не обясняваше цигарите, но вече се бе научила, че в присъствието на Мат е по-добре да не задава прекалено много въпроси. Ако си търпелив, той сам ще каже онова, което искаш да знаеш.

— Ще запомня това следващия път, когато попадна на гнездо на оси. — Тя отпи от водата си и се усмихна. — Чудя се дали ще има ефект както в поговорката.

— Семейството ти създава проблеми, а?

Мат явно си бе съставил мнение, защото Клеър му представи Джери като родната си майка, и бе разбрал, че семейството й е необичайно.

— Нека просто кажем, че родителите ми не са особено щастливи от сегашното положение. — Нямаше представа защо му обяснява. Може би защото нямаше с кого да си поговори. А Мат беше добър слушател.

— Защо? — попита той.

— Не искаха да се местя.

— Един ден всички трябва да се отделим от родителите си.

Тя го наблюдаваше как крачи към прозореца, където се облегна на рамката, а слънчевата светлина плъзна сянката му по олющените дъбови дъски на пода.

— Как щеше да се чувстваш, ако ставаше дума за твоите деца? — попита тя малко изпитателно.

Мат имаше две деца — момче и момиче. Първия ден, след като я разведе из къщата, бе извадил портфейла си, износен и тънък като дървена стружка и извит във формата на задните му части, и й бе показал снимките на момченце на около осем, което имаше кафявите очи и червеникавата коса на баща си, и момиченце с тъмнокестеняви плитки, изглеждащо на не повече от пет годинки. Оттогава няколко пъти ги бе довеждал, обикновено когато се налагаше да донесе нещо в къщата. Те винаги оставаха в пикапа. Мат не обичаше да са в близост до остри инструменти, освен ако не ги наблюдава.

— Вероятно не по-различно от начина, по който се чувствам сега. — Погледът му изведнъж стана по-далечен и тя се сети, че е разведен.

— Съжалявам. Сигурно ти е тежко.

— Е, би могло да е по-лошо. Две вечери в седмицата са при мен, както и в неделя, плюс шест седмици през лятото. — Звучеше като адвоката си, когото цитираше дословно. — С бившата ми жена се карахме, кажи-речи, за всичко останало, но бяхме единодушни, че децата са на първо място. — Той замълча, явно не му беше удобно да обсъжда темата. — Ами ти? Криеш ли някой бивш съпруг?

Тя поклати глава.

— Само един много дълъг годеж.

— Определили ли сте дата?

— Не още. — Усети леко съмнение в лекотата, с която го бе изрекла. Някога броеше дните, а сега като че ли не бързаше за никъде.

— Е, който и да е, е щастливец.

Клеър отклони поглед с поруменели бузи. Мат флиртуваше ли? Ако беше така, трябваше да обвинява само себе си. Какво си мислеше, че прави, като му споделя всичко това?

Тя погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Трудна среща с човек, който продава ресторантско оборудване.

— Аз също. Трябва да взема децата от училище. — Той се изправи, остави празната бутилка на перваза и бръкна в джоба за ключовете от пикапа.

— Ще се видим ли утре?

— Свежи и ранобудни. — Докосна ръба на невидимата си шапка.

Тя го наблюдаваше, докато излиза — рошав мечок в джинси и изцапани с боя ботуши „Тимбърланд“. Чудеше се дали хлапетата му знаят какъв късмет имат.

С Байрън бяха обсъждали децата, но винаги като абстрактно понятие.

„Ще имаме реквизит за две деца. А кучето ще прави нещата като за три“ — обичаше да казва той. Тя винаги се съгласяваше с шегата, но сега за пръв път усети леко бодване и се почуди какво ли ще е усещането да е майка.

Две години изведнъж й се сториха ужасно много време.

 

 

През следващите две седмици Мат и екипът му работеха всеки ден от изгрев до залез, сменяха врати и прозорци, къртеха старите плочки в банята и батерии, инсталираха нова кухненска мивка и закачиха всички уреди — беше избрала „Субзироу“ и печка „Викинг“ втора употреба, както и втора миялна машина за допълнителното натоварване. Клеър свикна да вижда пикапи и товарни коли на алеята и да чува стърженето на триони и тропането на чукове. Никога не се бе чувствала толкова изтощена и същевременно така развълнувана. Когато съмненията и тревогите се прокраднеха в душата й, имаше сигурно лекарство — винаги пристъпваше една крачка пред тях.

Веднага щом кухнята й бе в минимална бойна готовност, започна да експериментира с рецепти — кленовите донъти на баба Брустър, мандаринова торта, за която щеше да се възползва от изобилието на цитрусови плодове в долината, обновена версия на пая с черно дъно на „Фани Фармър“. С Мат и екипа му не изпитваше недостиг от опитни свинчета. Проблемът беше да насмогне с търсенето. С блеснали очи Мат й бе доверил, че водопроводчикът Били Бремертън ще работи безплатно, стига тя да продължи с печените вкуснотии.

Джъстин беше също толкова щастлив да опитва стоката. Верен на думата си, идваше с колелото си след училище и през уикендите. Понякога се пречкаше, като засипваше Мат и работниците с въпроси, и тя го изпращаше да мете алеята или да коси тревата. През повечето време се радваше на компанията му. Хубаво е да имаш братче, макар че не можеше да каже същото за Анди. С нея Клеър се чувстваше, както с родителите си — все едно стъпва по яйчени черупки.

Мейвис бе най-приятната изненада от всички. Възрастната жена, която се движеше толкова трудно, когато се срещнаха за пръв път, сега бе изпълнена с безгранична енергия. Може би защото най-накрая също правеше нещо, което й доставяше удоволствие. Във всеки случай бе изпратена от Бога — подреждаше шкафове и кухненски рафтове, дори се занимаваше с досадната задача да прави тефтер с рецепти на Клеър. Беше пълна с идеи как да рекламират „Чай и съчувствие“.

— Ще ти трябва листовка — каза тя една сутрин, седнала зад старата шевна машина „Сингер“, която бе пренесла от къщата си в кухнята на Клеър (защо да купува пердета, когато платовете са толкова евтини). — Нещо, което на мига да хваща окото и хората да го забелязват веднага.

Клеър си помисли за стопяващите й се финанси с нещо, подобно на паника.

— Не съм сигурна, че бюджетът ми ще поеме и листовка.

— Да съм споменавала пари? — Мейвис се изправи и издърпа един конец. Бе опънала косата си в кок и тънки къдрички с цвета на медните жици, които се търкаляха из цялата къща, стърчаха около главата й. — Приятелката ми Лилиан ще ги направи безплатно. Работеше в рекламна агенция и е наясно. Всъщност вече говорих с нея. Каза, че с радост ще помогне.

— Неудобно ми е, че не мога да й платя.

— Глупости. Мотае се по цял ден? — Проницателните й сини очи се взряха в Клеър. — Едно нещо трябва да разбереш, ако ще работиш тук — хората обичат да ги молят, особено старите. — Тя размаха пръст, на възли като старо въже, към сандъка, който Клеър боядисваше — страхотна находка от битака. — Пропусна едно място.

Клеър просто не можеше да не сравни Мейвис с майката на Мили, Нана Шилинг — строга жена, която бе запомнила с пуловера, чинно пристигащ всяка Коледа и всеки рожден ден, и то неизменно с един номер по-малък от нейния. Веднъж в годината Нана взимаше влака от Албъкърк. Винаги оставаше точно две седмици — нито ден повече или по-малко. През това време преглеждаше шкафовете на Клеър и се уверяваше, че всичко е прилежно сгънато. Сигурно забелязваше липсата на изпратените пуловери, но никога не я спомена.

Клеър бе по-привързана към майката на баща си, баба Брустър, която бе вдъхновила първите й опити в кулинарията. Помнеше я все в кухнята: бърка нещо на печката или изважда тава от фурната. Ако правеше торта, й даваше да оближе купата. Това бяха хубавите спомени за баба й, а и великолепните кленови донъти, иначе бе властна и с остър език.

Мейвис не приличаше на нито една от двете. Нито пък беше сладка дребна старица. Тя казваше онова, което мислеше, и имаше мнение по всички въпроси: от католическата църква до сегашното положение в политиката на Капитолия. Твърдо вярваше, че трябва да се живее в настоящето. Според Мейвис прекалено многото разходки по алеята на миналото пречат на хората да се наслаждават на настоящето.

Клеър потопи четката в кутията с боя и намаза пропуснатото място, а Мейвис се върна към пердетата. Прилежна купчина памучни покривки чакаха реда си за подгъв на масичката до лакътя й — салфетките и пердетата бяха от същия плат.

— Що се отнася до разпространяването на листовките — каза тя и повиши глас, за да надвика шума от шевната машина, — имаме тайно оръжие — Джъстин. Кажи сега не сме ли гениални — той ще ги пъхне във вестниците, които разнася преди училище?

Клеър я погледна с възхищение. Никога не би се сетила за подобно нещо. Мейвис явно притежаваше повече добри качества от останалите.

Точно тогава Джери влезе със Сам, която подари на Клеър букет нарциси, увити във вестник.

— Първите за сезона — каза тя и се насочи към шкафовете да търси ваза.

Клеър бе трогната. Остави настрана четката и се изправи, при което ставите й изпукаха.

— Благодаря. Толкова е мило.

— Няма защо. Малко прекалих със засаждането миналата есен и сега всичко расте като лудо. След няколко месеца, когато излязат тиквичките, няма да искаш да ме познаваш. — Тя откри кана и я занесе до мивката. Старите тръби изръмжаха, когато завъртя кранчетата — още една от задачите на Мат.

— Не се безпокой. Имам страхотна рецепта за хляб от тиквички — каза й Клеър.

Сам се усмихна.

— Със сигурност ще ти трябва.

Клеър тайно си мислеше, че ако Сам бе нейна майка вместо Джери, в някои отношения приликата щеше да е по-голяма. Сам, която изглеждаше, все едно е слязла от страниците на каталога на „Ландс Енд“, се държеше като дама, дори малко превзето, докато майка й направеше някоя цветуща забележка и предизвикваше смеха й, ала необуздан кикот като на Джери.

Джери посочи купчината салфетки, които Мейвис поръбваше — яркожълти на ягодки.

— Изглежда имаш достатъчно, за да покриеш скутовете на всички жители в града.

— Да се надяваме, че всички ще влязат в употреба. — Клеър усети познатото потрепване от тревогите за пари — напоследък повече или по-малко постоянно трепереше.

— Няма да е, защото не сме опитали. — Мейвис натисна с крак педала на шевната машина, а яростното й бучене сякаш подчерта думите й.

— Сега се сещам… — обърна се Джери към Клеър. Бе с нещо като разновидност на обичайното си облекло — джинси, прилепнала тениска, гуменки с коркова подметка, — с което никой не би я взел за някогашна монахиня. — Говорих с Кевин. Каза да ти предам, че с Дарил ще дойдат за откриването. Точните му думи бяха, че ще пристигне с фанфари — тя хвърли поглед към Мейвис — и че за нищо на света няма да го пропусне. Искаше да знае дали ще имаш нужда от помощ.

— И да ме накара да се почувствам като аматьорка, каквато съм всъщност? Няма начин. — Все пак Клеър оцени предложението му. — Кажи му да не се безпокои — Кити ще бъде тук.

— Приятелката ти Кити, която ходи по вода? — Мейвис изглеждаше нетърпелива да смени темата за Кевин и любовника му. — Чудя се какво ли ще си помисли за нас, простосмъртните?

— Ще иска да те открадне в Мирамонт, за да ушиеш салфетки и за нея — отвърна Клеър през смях.

Сам подреждаше нарцисите в каната, но изведнъж спря и с усмивка сложи ръка на корема си.

— Малкият е палав днес.

— Какво те кара да мислиш, че ще е момче? — Джери посегна към фруктиерата на масата и си взе банан. От предната стая долетя звукът от чука на Мат.

— Просто усещане — каза Сам, — но ще бъда също толкова щастлива и ако е момиче.

— Много лошо, няма да разчиташ на всичките роклички на Алис — вметна Джери.

— Ако разчитах на тях, вече да са мухлясали. — Тя потъна в един от столовете до старата маса от борово дърво от тавана на „Исла Верде“ — нейният стоплящ сърцето подарък за Клеър. — Представете си да има големи сестри като Лора и Алис. Ще се чувства като с три майки.

— Нека да са четири — добави Джери.

Настъпи мълчание и изведнъж Клеър усети, че всички се взират в нея, макар да се правеха, че не гледат в нейната посока. Естествено, беше простила на Джери — е, за повечето неща, но все още имаше пропаст, която никога нямаше да бъде свързана с мост, и безсмислени забележки като тази преди малко щяха да направят бездната само по-широка. Ако Джери искаше да бъде майка на бебето на Сам, трябваше да се опита да си припомни, че самата тя има повече от една дъщеря.

Клеър отиде до хладилника.

— Кой иска нещо за пиене? Има студен чай и лимонада.

Джери забърза към шкафовете, където стояха чашите, нетърпелива да се почувства полезна. Напълни ги с лед, докато Клеър подреждаше каните със студен чай и лимонада на плота, редом до нарязания бананов хляб. Мат беше доведен в кухнята и изглеждаше като слона в стъкларския магазин от поговорката. Клеър го наблюдаваше и едва се сдържаше да не се разсмее. Явно не се чувстваше в свои води сред всички тези жени, които бъбреха за бебешки дрешки и кърмене, както и за предимствата на естественото раждане пред епидуралното. Затова не го обвини, когато се измъкна веднага щом усети, че няма да е невъзпитано от негова страна.

Клеър остана на масата, докато Джери и Сам миеха чиниите. Денят беше дълъг и все още не бе свършил. Предстоеше още толкова: да разопакова кашони, да подрежда съдържанието им, а в градините щяха да са й необходими години, докато изскубе всички бурени. Когато Мат напреднеше още малко с работата, щеше да започне с поръчките на продукти. Кити й бе дала списък с търговци на едро за сухи храни, но за останалите продукти щяха да са й необходими местни снабдители. Миналата седмица бе обиколила няколко овощни и цитрусови градини и бе разговаряла с един птицевъд, който й обеща доставка на яйца.

— Градината ти се нуждае от малко терапия. — Сам гледаше през прозореца и явно бе прочела мислите й. — Щях да се заема лично, но лекарят ми ще обяви гладна стачка. — Тя се обърна, изпълнена с копнеж. — Но не пречи да ти начертая план. За черната работа ще наемем здрав млад мъж.

Клеър се просълзи.

— Това би било… — Не знаеше какво да каже. Всички, включително и Джери, бяха толкова мили. — Не мога да ти опиша благодарността си.

— Не ставай глупава. Ти ми правиш услуга. Да ти кажа истината, усещам, че полека полудявам. — Сам разсеяно поглади корема си и се усмихна по своя тайнствен начин, преди да разкаже за последното си посещение при лекаря. Изследванията й явно били объркани с тези на пациентка, която очаквала близнаци, и едва не припаднала, когато сестрата я погледнала иззад бюрото и се пошегувала: „Двойно удоволствие, двойно задължение.“

Чиниите и чашите бяха изсушени и прибрани. Сам излезе навън заедно с Мейвис, за да огледа положението. Клеър остана насаме с Джери и усети как част от някогашната неловкост се връща. Само ако тази жена беше някоя друга, а не нейната майка, ако се бяха запознали при различни обстоятелства, щеше да се освободи от усещанията, заседнали като кокалче в гърлото й, че въпреки всичките си опити да й докаже обратното, Джери би предпочела тя да си бе останала в Мирамонт.

— Сам има истински нюх към растенията, за разлика от останалите ми познати. Дори в детската градина нейното авокадо имаше повече листа от на другите деца. — Джери сгъна кърпата за чинии и я сложи на сушилнята, като се усмихна при спомена. — Някой от близките дни ще те заведа в „Исла Верде“ и ще ти покажа градината там. Единствената, която може да се сравнява с нейната, е тази в манастира.

Клеър все още не бе ходила в манастира. Няколко пъти й бе намекнала, че би искала да го посети, но Джери все отлагаше. Без съмнение не искаше да се чувства неловко, като я развежда из него. Някои от монахините са живели там, когато Джери е била послушница, и щяха да си спомнят защо е напуснала. Защо да рискува малкия си сигурен свят заради човек, с когото се е запознала наскоро?

„Нищо, че съм й дъщеря.“

Забеляза как Джери се загледа през прозореца. Беше се замислила. Не, нещо повече, изглеждаше притеснена.

Клеър усети, че трябва да я попита:

— Има ли някакъв проблем?

С въздишка Джери се отдръпна от прозореца.

— Не съм казвала все още на никого, но, изглежда, ще си изгубя работата. — И продължи с обясненията, нещо от сорта как Игуменството си мисли, че тя оказва лошо влияние, което нямаше особен смисъл, като се има предвид колко време бе прекарала в манастира. После каза нещо, което стресна Клеър: — Някой стои зад това и ми се струва, че е баща ти.

Отначало изненадана си помисли за Лу, преди да осъзнае, че Джери има предвид отец Галахър.

— Какво те кара да мислиш така? — попита тя. Не беше й казвала нищо за посещението си при него. Частичка от нея не бе сигурна на кого да вярва.

— Кевин ми спомена, че си ходила да го видиш — отвърна й Джери.

Клеър се отпусна назад в стола си и спомените я обгърнаха.

— Беше ужасно. Той отрече всичко — точно както ти ми каза.

Джери не изглеждаше изненада, а само отвратена.

— Предполагам, обяснил ти е как съм си измислила всичко.

— Нещо подобно. — Клеър сведе глава, за да не може Джери да отгатне съмненията й, които сега й изглеждаха глупави.

— Е, той знае истината толкова, колкото и аз.

— Все още не разбирам — учуди се тя. — Какво ще постигне, ако те уволнят?

— Известен ми е начинът, по който действа — крие главата си в пясъка и чака всичко да отмине. Дотук му е провървяло, докато ти не се появи. Сега трябва да прикрие повече от главата си, което означава да заличи мен — нас — от картината.

— Ти не си ли била в нея през цялото време?

— Разбира се, но всичко беше наред, докато пазех малката ни тайна. Сега всички карти са свалени. Явно си го разтревожила много сериозно. Ако това се разчуе, Архиепископството ще го назначи в своя еквивалент на Сибир.

Клеър все още не можеше да проумее:

— Дори и да успее да уреди уволнението ти, не означава, че ти си мъртва.

— Що се отнася до него, все едно съм. За него не съществува нищо друго извън Църквата.

— Какво ще те спре да изнесеш всичко пред обществото?

Устните на Джери се извиха в тъжна усмивка.

— Той ме познава прекалено добре. Може да съм ядосана, но никога няма да повлека Църквата в калта. Въпреки всичките й недостатъци прекалено много й дължа.

Клеър седна, замислена над думите й. Нищо от случващото се не бе по нейна вина, тя се оказа само катализаторът. Но сега разбираше, че неохотата на Джери публично да я признае се коренеше в нещо повече от желание да избегне неудобно положение за самата себе си.

Чукането в съседната стая премина в случайно тропане и гласовете в двора заглъхнаха, когато Сам и Мейвис си проправиха път към предната част на къщата.

— Предполагам, ще се наложи да изчакам и видя как ще се развият нещата — каза Джери, — макар Господ да ми е свидетел, търпението не е от добрите ми качества.

Клеър изведнъж се почувства виновна.

— Ако това ще промени нещо, съжалявам. Трябваше да последвам съвета ти.

Джери поклати глава.

— Ти направи онова, което трябваше. — Тя бързо се обърна и грабна чантата си от масичката до шевната машина, преди Клеър да забележи блясъка на сълзите в очите й. — По-добре да намеря Сам. Ако започне да се рови из лозите, ще си навлека гнева не само на лекаря й, но и на Иън.

Клеър я последва в дневната, където Мат правеше измервания за ламперията — негово предложение, за да изглежда мястото наистина като чайна, а не като къща. Той беше клекнал с гръб към нея и тя не можа да се въздържи да не забележи петната от пот по тениската, където мускулите му се очертаваха най-добре.

Усети се, че го зяпа, и отклони поглед. Какво й ставаше?

„Байрън ми липсва, това е всичко.“

Тъкмо излизаха на верандата, когато спря кола — сребрист ягуар, който толкова очевидно не подхождаше на квартала, че долната челюст на Клеър увисна. От нея излезе мъж, атлетичен, но слаб, с елегантност, която идеално подхождаше на автомобила. Къдравата му коса, забеляза тя, бе леко посребряла като ягуара.

— Обри! — извика Джери и лицето й светна. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Обадих се у вас. Джъстин ми каза къде да те открия. — Той спря на пътеката и вдигна поглед към тях — мъж с джинси и морскосин кашмирен блейзър, с тъмни кафяви очи, тясно, ъгловато лице, което не би трябвало да е красиво, но някак си беше. С него Джери положително имаше връзка, макар тя упорито да го наричаше просто приятел. — Реших, че е добро извинение да се запозная с Клеър. — Той пристъпи леко на верандата и й подаде плика, който носеше — яркочервен с дискретно златисто лого. — За теб е. Излишно, знам, но не можах да измисля какво друго да ти подаря.

Вътре имаше подбрана колекция от чайове в лъскави опаковки. От пръв поглед Клеър разбра, че е платил цяло състояние за тях.

— Чашата ми преля — това не е игра на думи. — Тя се усмихна и му протегна ръка. — Ти трябва да си Обри. Слушала съм много за теб. — Видя как той повдигна едната си вежда към Джери и бързо добави: — Джъстин мисли, че си страхотен.

— Това е голяма похвала. Момчето е много проницателно. — Говореше с лек акцент, който тя не можеше да определи. Британски… или френски? По-скоро смесица.

Клеър разбра защо Джъстин си пада по него — за човек, който е толкова известен, Обри не изглеждаше никак надут.

— Искаш ли да влезеш? — Тя посочи към къщата.

— Боя се, че имам неотложно пътуване. — И погледна към часовника си — луксозен и скъп. — След два часа трябва да съм на летището.

— Обри има повече навъртени мили, отколкото нормален човек за десет живота — каза Джери, смеейки се. Зад смеха обаче Клеър прозря зрънце тъга.

— Този път е само за една вечер. Откривам нова концертна зала в Марин. — Той се наведе да целуне леко Джери по двете бузи. Когато се обърна към Клеър, тя забеляза блясъка в очите му. Явно, толкова е луд по Джери, колкото и тя по него. — Радвам се, че имах възможност да се запознаем. Ти си точно толкова прекрасна, колкото Джери те описа. — Докосна я по лакътя и се усмихна.

Сам и Мейвис се появиха, той им махна, когато тръгна по пътеката, и извика:

— Друг път, дами.

Клеър забеляза ножиците в ръцете на Сам.

— Опитах се да я спра. Естествено, не искаше и да чуе. — Мейвис посочи към купчинката изрязани листа и пръчки до гаража.

Клеър чу шума от мотора и погледна към ягуара, който вече потегляше по улицата.

— Е, поне се запозна с него. — Джери говореше весело, все едно ставаше дума само за съсед, който случайно се е отбил.

Очевидно бе луда по този мъж. Какво я караше да бъде толкова свенлива? Да не е заради развода й или… Друга мисъл се появи в ума на Клеър — може би имаше нещо общо с нея. Това, че я е изоставила, й се е отразило толкова, колкото и на нея. Докато тя растеше, блажено невежа, Джери е трябвало да се пребори с демоните си. Демони, които може би са я подлъгали да се омъжи за погрешния човек и да не забелязва правилното решение, когато го е срещнала.

Клеър осъзна, че телефонът в къщата звъни. Обърна се да влезе, когато Мат показа глава през вратата.

— Баща ти е. Звучи доста разстроен.

Клеър се втурна вътре и сграбчи телефона.

— Татко? Какво има? Всичко ли…

Баща й не я остави да довърши:

— В болницата съм. Майка ти. Сърцето й… — Той въздъхна странно, на пресекулки. — Мисля, че е по-добре да дойдеш.