Айлин Гоудж
С вкус на мед (9)

Осма глава

Клеър се престрои в дясната лента за движение. Малко по-напред беше спрял трактор с ремарке и макар че не се виждаха никакви предупредителни светлини, намали, докато минаваше покрай него. „Няма смисъл да си създаваш неприятности“, предупреди я вътрешен глас — гласът на Мили. Тя се усмихна на иронията на ситуацията. В хладния февруарски ден, докато се движеше на север по магистрала 101 към Сан Франциско, не беше ли неприятност самият факт, че имаха среща на другия край на града?

Пристигна в Сан Матео, извади мобилния си телефон и набра номера на Байрън. Днес не беше на работа и все още бе рано — малко след десет. Може би щеше да успее да го открие.

Той вдигна на четвъртото позвъняване.

— Здравей — каза тя.

— Здравей, скъпа. — Гласът му беше сънлив.

— Мислех, че си навън. Щях да ти оставя секси съобщение.

Той се прозя.

— Бях на повикване до четири сутринта. Тъкмо ставам.

— Съжалявам. Не исках да те събуждам.

— Ей, няма проблем. Може ли все пак да получа секси съобщението?

— Не сега — шофирам.

— Накъде?

— Знаеш много добре.

— О, да. Забравих.

— Той е там. Обадих се, преди да тръгна, за да съм сигурна.

— Какво му каза?

— Нищо. Затворих.

— Може да си отиде, докато пристигнеш.

Тя усети лек пристъп на раздразнение. Не се ли сещаше, че и тя подозира същото?

— Тогава ще опитам пак. — Винаги в замяна можеше да издири брата на Джери. И без това имаше намерение да го направи.

— Да, но все пак няма гаранция, че той ще иска да те види.

За момент си помисли, че приятелят й има предвид Кевин, преди да осъзнае, че, разбира се, става дума за отец Галахър.

— Предполагам, това е рискът, който ще трябва да поема. — При мисълта пулсът й се ускори.

От другия край на линията дочу боси крака да шляпат по плочките, а после как Байрън пишка в тоалетната. Господи, те дори не живееха заедно, а вече бяха като отдавна женена двойка. После си спомни, че в семейството на Байрън никой никога не се притесняваше от подобни неща — родителите му дори се печаха голи на слънце. Веднъж ги беше шпионирала през оградата на двора.

— Слушай, аз изцяло те подкрепям — каза той, — щом това ще ти помогне да приключиш темата. — Беше свикнал да използва такива формулировки, след като започна стажа си по психиатрия.

Тя лично не се доверяваше на подобни изразни средства. Преди двайсет години никой не бе чувал за „прекратяване на темата“ и нямаше да разбере за какво говори той.

— Не правя това, за да излекувам наранената си психика — отвърна тя малко троснато. — Просто искам да знам как изглежда. Все пак е мой баща. — Беше й странно да изрече тези думи, а единственият образ, който изплува в съзнанието й, бе на Лу.

— Ей, аз съм на твоя страна, не помниш ли? — Тя чу как пусна водата в тоалетната.

— Знам — отвърна с въздишка.

— Липсваш ми, скъпа.

— И ти на мен.

— Иска ми се да беше тук.

И на нея й се искаше същото. Същевременно се сви при мисълта как Байрън ще я гледа съчувствено, докато тя се опитва да разбере семейството, което някой просто беше пуснал в скута й.

— Ще ти дам пълен отчет на връщане — обеща тя.

— На добър час.

— Благодаря ти, ще имам нужда от това.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Тя натисна копчето за край и отново й се прииска думите, които толкова често чуваше, прошепнати в ухото й, да са придружени от жив и дишащ Байрън. Беше трудно да го вижда толкова рядко. А онова, което я тормозеше най-много, бе, че връзката им от разстояние започваше да й се струва нормална.

Мисълта поведе след себе си и размисли за Джери. Поне десетина пъти през изминалите няколко седмици беше посягала към телефона, но нещо винаги я спираше. Какъв щеше да е смисълът? Едно нещо водеше до друго, а преди да се осъзнае, щеше да е принудена да покани Джери в дома си. А как щеше да обясни това на Лу и Мили? Беше успяла да оправдае първата им среща, поне в собствения си ум, но родителите й щяха да погледнат на нова среща като на голямо предателство.

После си спомни сладките и смешни имейли на Джъстин. И рецептите, които Мейвис й бе изпратила, старателно преписани с изкривените й от артрита пръсти на картончета. Дори споменът за двойствеността на Джери и отблъскващото държане на Анди не бяха в състояние да прогонят топлите чувства, които се прокрадваха в нея.

Първо обаче трябваше да разреши загадката с баща си. Използва малкото информация, която Джери й бе дала, и от Архиепископството в Сан Франциско взе домашния му телефонен номер. За щастие, когато се обади, телефона вдигна някаква прислужница. Клеър й бе обяснила, че работи за списание „Мариан Рийдър“ и би искала да изпрати на отец Галахър копие от статията, в която се споменава и неговото име.

И така, въоръжена с адреса му, тя щеше да се изправи срещу него лице в лице.

Забеляза табелата за отбивката към центъра на града и стомахът й се преобърна. Беше ли честно да му устройва подобна засада? Може би по телефона трябваше да му каже коя е. Ако Джери беше права, щеше да си спести пътуването.

Ами родителите й? Тя не им бе дори споменала за това малко залитане. Едва издържаха да чуят името на Джери. След уикенда й в Карсън Спрингс я бяха попитали само за най-важното: как изглежда тя и как са децата й? Клеър знаеше, че се чувстват зле заради врявата, която бяха вдигнали. Мили даваше всичко от себе си, за да бъде мила, а Лу доброволно бе пожелал да поправи теч под мивката й. Затова Клеър се придържаше към фактите, без да навлиза в подробности. На тях им бе по-лесно да мислят, че любопитството й е задоволено и е… приключила темата.

Отец Галахър живееше на улица „Търк“ в тясна, двуетажна сграда, облицована със застъпващи се дъски, която се намираше навътре от тротоара. Обиколи квартала няколко пъти, преди да намери място за паркиране. Над града бе паднала мъгла, а влагата се стелеше като мокра пелена, докато тя отиваше към къщата.

Влезе през портата и пое по алеята. В двора ниските дървета и храсти се бяха превили от влагата, а сградата сякаш трептеше като кораб в мъглата. Сърцето й силно туптеше, докато се изкачваше по стъпалата на верандата.

Почука на вратата и измина една дълга минута, преди чифт бледи сини очи под сиви рамки да се появят на скосеното стъклено прозорче. Възрастна жена в кафяв пуловер, провиснал до бедрата й, се появи с лимоненожълт парцал за прах в ръка.

— Мога ли да ви помогна?

— Търся отец Галахър — каза Клеър.

— О, да, той ви очаква. — Сърцето на Клеър се сви. Откъде би могъл да знае? После жената добави: — Отецът каза, че ще изпратят някого с документите за подпис. — Тя отстъпи назад и пусна Клеър да влезе.

Въведе я в овехтяла, но безукорно чиста дневна, с малка трапезария в единия край. Долови лека миризма на печена риба от предишната вечер. Явно облекчението на ограниченията, въведени от Ватикан II, не бяха достигнали това крайче на еклесиастичната вселена.

„Какво търся тук? Това е лудост.“ Трябваше да гледа напред към бъдещето, а не да се рови в миналото. Не й ли беше достатъчно положението с Джери? Какво би могъл да й предложи този мъж, което да оправдае мъката й?

Тя чу проскърцване от някой, който слиза по стълбите, и миг по-късно мъж мина под арката на вратата на дневната, като накуцваше леко — свещеник от средната класа, с пронизващи сини очи и чуплива сребриста коса, сресана назад над слепоочията му. Лицето му беше гладко и спокойно, като се изключи дълбоката, подобна на нашивка, линия между веждите му.

Той протегна едрата си суха длан, която леко миришеше на сапун. Здрависването му бе уверено.

— Съжалявам, че архиепископът трябваше да ви изпрати чак тук. — Усмихна се и потупа крака си. — Пристъп на ревматизъм. Ще се върна на бюрото си след един-два дни.

Страните й поруменяха.

— Боя се, че ме бъркате с някого.

Той наклони глава с леко озадачен поглед, сякаш се опитваше да си спомни дали я познава отнякъде.

— Е, моя е грешката тогава. Какво мога да направя за вас?

— Казвам се Клеър… Клеър Брустър. — Тя изчака да види дали името й ще му говори нещо и когато това не стана, се поотпусна. — Може ли да седна?

— Разбира се. — Той посочи към канапето.

Клеър имаше странното усещане, че възглавниците паднаха на пода, макар тя да седна на една от тях. Изчака отец Галахър също да седне, но той остана прав, подпирайки се на здравия си крак, опрял ръка на стол с висока облегалка.

Тя се прокашля.

— Джери ми каза къде да ви открия.

— Джери?

— Фицджералд.

Той само леко се намръщи, после почука с пръст по слепоочието си и каза:

— А, да, „Крайпътната Мадона“. Тя беше една от сестрите там. Преподаваше катехизис, нали?

— Но вие не сте ли?… — Тя спря, защото изведнъж се почувства несигурна.

— Приятели? Да, предполагам, че може и така да се каже. Доколкото духовният наставник може да бъде такъв. — Отец Галахър я наблюдаваше благо. — Не искам да бъда груб, госпожице Брустър, но в момента съм доста зает. Може би ще благоволите да ми кажете защо сте тук.

Клеър дълбоко си пое дъх.

— Мислех… тя ми каза, че вие сте мой баща.

Резката на челото му се вдълба още повече и сега той вече седна, като потъна в едно от креслата.

— Какво би я накарало да каже… или дори да си помисли… подобно нещо?

— Истината е, че не я познавам толкова добре. Аз съм осиновена. — После добави: — Не знаех нищо, докато тя изневиделица не ми се обади.

Изражението му не се промени, но онова, което тя възприемаше като спокойствието на свещеник, изведнъж й се стори по-малко великодушно — нещо като свръхестествена безпристрастност. Дори когато се опита да намери прилика помежду им, с радост не откри такава.

— Каквото и да ви е казала — отвърна той с глас, също толкова свръхестествено безпристрастен, колкото беше и изразът на лицето му, — боя се, че ви е заблудила.

В стаята беше не повече от двайсет градуса, но под мишниците си тя вече бе мокра. Точно както Джери й бе казала — той изцяло се отричаше от нея. О, Господи, защо дойде?

— Не виждам защо ще си измисля подобно нещо — промълви Клеър.

— О, не се съмнявам, че тя е искрена в своята вяра. — Физиономията му се преобрази почти неуловимо, подобно на актьор, който се вмъкваше в ролята си. Наведе се към нея със загриженост в погледа. — По-често, отколкото вие си мислите, се случва… млади монахини да започнат да си фантазират за свещеници и дори да стигнат до истерия… и понякога до самозаблуда. — Той поклати глава. — Има доста литература по въпроса, ако решите да прочетете нещо.

— Тя… не е такава.

Ако някой лъжеше, бе отец Галахър — Клеър можеше да се закълне в това. Същевременно не беше сто процента сигурна.

— Вие самата казахте, че едва я познавате. — Той сключи молитвено пръсти под брадичката си и тя зърна златен пръстен печат. — Може ли да изкажа едно предположение, госпожице Брустър? Нека остане така засега. След време може би истината — истинската истина, ще излезе наяве. — Звучеше толкова искрено, сякаш тя не бе нищо повече от обикновен енориаш, дошъл при него за духовна насока, че за момент за малко да му повярва.

— Но…

Той погледна часовника си и стана.

— Боя се, че ще трябва да приключим разговора. Съжалявам, че е трябвало да изминете целия този път за нищо.

Клеър също сковано стана, а бузите й горяха, все едно имаше треска.

— Благодаря ви, че ме приехте, отче. — Не й убягна обаче иронията, че го нарече „отче“.

— Няма за какво, чадо. — Говореше така, сякаш тя беше част от паството му, и когато протегна ръка към него, той я хвана с двете си ръце и нежно я потупа.

После тя излезе и като в мъгла слезе по стълбите. Какво се бе случило там вътре? Клеър не знаеше какво да си мисли. Беше чувала за случаи, при които религиозната пламенност преминава границата и се превръща в сексуална истерия. Възможно ли е тази връзка да съществува само във фантазията на Джери? Тогава, щом този мъж не е неин баща, кой беше истинският?

 

 

Отец Джим Галахър не си спомняше някога да не е искал да стане свещеник. Докато другите момчета се криеха, за да пушат на паркинга на „Вси светии“, и се хвалеха за сексуалните си подвизи с момичетата от „Светия кръст“ (повечето разкази обаче не се покриваха с действителността), той бе открил утеха в сериозното изследване на отец Черни и те прекарваха часове в обсъждане на библейски текстове и радикалните промени, предприети от Ватикан II.

Отец Черни, едър мъж с гъсти вежди и навик да мига бързо, когато е развълнуван (а това се случваше при разискването на теми като ватиканския мандат/заповед за месата, която бе произнесъл на английски, а не на латински), беше нещо повече от енорийски свещеник и наставник. Той бе истински спасител. Именно от него Джим се научи да се справя с алкохолизма на баща си и пренебрежението на майка си. Възрастният свещеник също не беше светец (пушеше прекалено много и се наслаждаваше от време на време на игра на карти), но направи много повече от това да му покаже светлината — бе му посочил изход от ситуацията, от квартала и от дъното на живота, където нищо никога не се променяше, всеки ден приличаше на предишния, от майка му, която крещеше на баща му за нарасналата му сметка в кръчмата на О̀Мейли, а той й отвръщаше, че тя трябва да го уважава поне малко, и госпожа Малатеста от долния етаж, която тропаше по тавана с бастуна си и крещеше: „Млъкнете, проклети ирландци, млъкнете или ще извикам полицията и този път не се шегувам.“

През годините дребничкият Джими Галахър, чиито ръкави винаги бяха по-къси и носът му не спираше да тече, постепенно отстъпи мястото си на отец Джим Галахър. Някои смятаха Семинарията за ограничение, но за него се оказа рай на спокойствието и уравновесеността. Дори безбрачието, на което отначало се противопоставяше, бе станало по-приемливо с времето и със съзнанието, че живот без саможертва е малко или много същият като онзи, който бе оставил зад себе си — хаотичен, недисциплиниран и неподходящ. Едва когато го разпределиха в „Св. Ксавиер“ и хубавата млада послушница Джери Фицджералд се появи в живота му, всичко се промени и той започна да се събужда през нощта, а чаршафите му бяха мокри и на петна.

О, да, много добре си я спомняше. Джери с малките очи и омагьосващата усмивка, а бедрата й примамващо се полюшваха под робата й. Джери, чиято невинност го възпламеняваше. Сякаш над стената на градината бе прелетяла екзотична птица и пъстрата й перушина бе видима единствено за него, а звънките й песни бяха предназначени само за неговите уши — създание на Божията ръка, — която летеше срещу него над всичко божествено, която без абсолютно никаква вина предизвика истински погром във внимателно подреденото му съществуване. И всичко това, преди да бяха разменили повече от една дума, разминавайки се.

Кога бяха прекрачили границата? Не можеше да си спомни точния момент, а само малките прегрешения по пътя. Ръка, която се задържаше върху нейната малко по-дълго. Поздрави, които преминаваха в продължителни разговори. Посещения в манастира, станали по-чести и не бяха планирани като съвпадения, но той почти винаги попадаше на нея. Дори когато тя коленичеше пред него в изповедалнята, където самата й близост бе като наркотик, който замайваше главата му и ускоряваше пулса му, на нея отделяше повече време, отколкото на останалите монахини. Сега, когато си спомняше, той виждаше в тези изповеди — сенчестата кабина, напоена с аромата й, шепнещите им гласове, интимни като на любовници — предшественик на онова, което се бе случило. Опрощението, което даваше, беше досущ мръсна монета, предавана от ръка на ръка. Не беше ли той виновен за грехове, много по-лоши от нейните? Дори разтоварването в усамотението на стаята след това не му помагаше много, за да облекчи мъчението му.

Спомняше си, сякаш бе вчера, нощта, когато пристъпи напред и падна в пропастта. Джери бе назначена от майка Джероум да ръководи курс по катехизис, защото учителката се разболяла. Скоро й стана навик след това да се отбива в енорията за чаша чай и оживен спор — Джери подкрепяше Ватикан II; всъщност спореше разпалено, че са необходими още повече промени. Седмица след седмица столът му се приближаваше все повече до нейния. Чаят им изстиваше дълго преди един от тях да погледне часовника и да забележи колко късно е станало. И двамата знаеха, че онова, което вършеха, е нередно — беше забранено монахиня да остава насаме с който и да било мъж, пък бил той и свещеник, — но нито един от тях не споменаваше за това.

Една вечер Джери се канеше да си тръгва, когато небето сякаш се разтвори и заваля като из ведро. Тя стоеше на прага и наблюдаваше пелената от дъжд.

— Не можеш да си тръгнеш в това време — каза й той.

— Не мога и да остана.

Спогледаха се като виновни гимназисти.

Той започна да търси чадър, но изведнъж цялата къща бе потънала в тъмнина. Препъваше се с протегнати ръце, търсейки познатите очертания, за да се ориентира. Напипа някакво чекмедже и започна да рови в неописуемата бъркотия за кибрит. Едва тогава му хрумна, че дори икономката да е купила някакви свещи, няма ни най-малка представа къде се намират.

Той запали клечка кибрит и лицето на Джери, обградено от бялата ивица и булото, изникна пред погледа му — зачервено и с широко отворени очи. Не осъзнаваше, че се взира в нея, докато не усети как пламъкът изгаря пръстите му. Изпусна клечката на пода с вик.

— Добре ли си? — Гласът й долетя от тъмнината. Сигурно бе пристъпила към него, защото изведнъж се сблъскаха. Той я сграбчи за ръката, за да я задържи, и долови аромата й — колосано бельо, сладък като мляко, чай и цветя.

Изглеждаше напълно естествено, когато се целунаха. Тя се отдръпна с въздишка и прошепна с тих, разтреперан глас:

— Не… не можем.

— Съжалявам… вината е моя… не трябваше. — Той усети почти пагубно отчаяние, комбинирано с приятно и вдъхновяващо облекчение — беше се препънал, но не бе паднал.

— Не, беше моя…

— Няма да се повтори.

— О, Джим! — Тя въздъхна дълбоко и се притисна към него — топла, нежна и зовяща.

Той я целуна отново и двамата трепереха, сякаш вратата беше отворена и студеният проливен дъжд достигаше до тях.

Някак си се озоваха в спалнята и дрехите им ги нямаше, а бледата кожа на Джери сияеше с перлени отблясъци, като се изключи черният триъгълник между бедрата й, пълните й гърди — мисълта за тях предизвикваше вълнение в слабините му дори след толкова години — се разляха по износената шенилена покривка, меки и подканящи.

Никога дотогава не е бил с жена. Сексът бе разделен на две ясно разграничени категории — свещените съюзи, споменати в Библията, и животинските стенания, които долитаха през тънките като хартия стени откъм спалнята на родителите му. Джери се намираше някъде по средата — свенлива и девствена, със съвсем тънък привкус на игривост. Докато гръмотевиците прокънтяваха и светкавиците просветваха — разпятието на стената над леглото сякаш оживяваше от кратките, но ярки проблясъци като въпросителни, — тя ставаше по-смела, галеше го и го докарваше до лудост. Той не можеше да повярва, че й е за пръв път. Едва когато проникна в нея и тя извика, се убеди. Всяка съзнателна мисъл обаче бе заличена от топлината в слабините му, покачила се до точка, която сама по себе си приличаше на лудост. Джери извика отново, но този път не от болка, а краката й се увиха около кръста му, докато пръстите й се забиха в плътта му. После и той пропадна, спъна се и се затъркаля по стръмния склон, по който се бе изкачвал с толкова мъка през целия си съзнателен живот.

През последвалите дни и месеци не можеше да влезе в спалнята си, без да си спомни за нея — меките й гърди и приканващите го бедра, устните й прилепени към неговите като наранени цветни листенца. Виждаше разпятието, което го наблюдаваше с празна безпристрастност, и се чудеше: Господ изпитва ли ме по някакъв начин? Ще излезе ли от мен по-добър свещеник след това? Или е работа на дявола? Независимо от отговора всичко трябваше да приключи.

После тя се появяваше и той не можеше да предотврати случващото се, както баща му не можеше да стои далеч от алкохола. Освен няколко мига, които бяха отминали бързо като светкавица, изведнъж осветила пътя му в рая и ада през онази нощ, той не бе спрял да обмисля последиците. Колкото и невероятно да му изглеждаше сега, не бе помислил за детето, което можеше да се появи — беше се появило.

Сега, толкова години по-късно, Джим Галахър сведе глава и я отпусна в ръцете си. Трепереше целият, сякаш беше премръзнал, макар че кожата му пареше като на болен от треска. Годините, които бе прекарал да се убеждава, че това е бил един прекрасен и същевременно ужасен сън — магия, която му е била направена, всичко е било напразно. Изведнъж той се завърна в енорията на „Св. Ксавиер“ и съживи ужасния спомен за мига, когато Джери му бе казала, че е бременна.

И сега тя се появи отново, както лошият късмет от поговорката. Само че този път беше нейното дете, тяхното дете, което тя бе изпратила — млада жена, толкова удивително приличаше на него, че той едва успя да запази присъствие на духа.

Трябваше да намери начин да спре инфекцията, преди да се е разпространила. През всичките години той знаеше къде е Джери, че все още е в границите на същата общност, достатъчно близо, за да му навреди. Дълго се боеше, че тя замисля отмъщение, но с течение на времето тревогите му намаляваха. Поради някакви причини, които по-вероятно имаха по-голяма връзка с нея, отколкото с него, тя бе решила да запази тайната им. Само малцина, за които той бе убеден, знаеха за нея и от тях двама бяха още живи — сестра Агнес и настоящата игуменка, майка Игнасия.

Но сега, когато дъщеря им беше тук, нямаше как да я заметат и да я скрият под чергата. Слуховете щяха да плъзнат отново — слухове, които бе успял да заглуши веднъж, но нямаше да успее да го направи повторно. Единствената му надежда бе да отреже всички връзки на Джери с Църквата. Колкото по-малко контакти, толкова по-малка вероятност до ушите на архиепископа да достигне нещо. Изстрел отдалече или може би отчаяните действия на отчаян мъж, но какъв друг избор имаше?

Спомни си за Брайън Коркоран, стар приятел от Семинарията. Тази седмица бяха обядвали заедно — напоследък често се виждаше със старите си приятели, хора, които може би нямаше да поддържат връзка с него, ако той не се радваше на доверието на архиепископа. Не беше ли споменал Брайън, че сестра му Кейтлин е помощник игуменка в манастира в Сан Диего?

Бръчката между веждите на отец Галахър се задълбочи в нещо, което щеше дълбоко да го обезпокои, ако в този миг се бе погледнал в огледалото. Можеше това да е знакът на Каин. Най-накрая несигурно се изправи, болката в ставите бе толкова силна, че го караше да се замисли за подземните огньове, които горят с десетилетия, и закуцука до бюрото с кръгъл капак, откъдето изрови бележника си с телефони и вдигна слушалката.

 

 

— Да не би моментът да не е подходящ?

Мъжът с лекьосана бяла готварска риза, който се появи от кухнята да я поздрави, бе ъгловат и слаб, с късо подстригана морковеночервена коса и момчешко излъчване на фините черти на лицето, което веднага я предразположи.

— Да върви по дяволите всичко. — Той пренебрегна протегнатата й ръка и я стисна в мечешката си прегръдка. — Не бих могъл и да желая по-хубаво прекъсване. — Отдръпна се и й се усмихна, а в ъгълчетата на яркосините му очи се появиха миниатюрни бръчици като слънчеви лъчи. — Сестра ми ме накара да обещая, че няма да те бъзикам, или ще се наложи сам да те издиря. Каза, че си се срещнала с цялата Пета дивизия и имаш нужда от време, за да обмислиш всичко.

Клеър също му се усмихна, обезоръжена.

— Нещо такова.

— Настани се, докато направя кафе.

Посочи й залата, която бе пуста, с изключение на самотния сервитьор, който довършваше подредбата на масите. „Рагу“ заемаше втория етаж на червеникава викторианска сграда. През френския прозорец се разкриваше гледка към Голдън Гейт, който израстваше от мъглата като някакъв приказен град от миналото. Официалността на салона бе смекчена от нещо като циркови плакати, но с изображения на вино и грозде, и предмети прищевки, като подредбата от ангинарии и стръкове овес на маса, посветена на жътвата, в центъра на помещението — и всичко това заместваше по-традиционните флорални украси. Беше чела статията за ресторанта в „Загат“, където бе оценен с двайсет и шест точки и специално се споменаваше за декора, но не бе очаквала обстановката да е толкова очарователна. След сутринта с отец Галахър това посрещане бе топло като яке в зимен ден.

Братът на Джери се появи отново с две димящи чаши кафе и чиния кростини, която побутна към нея.

— Експериментирам. Искам мнението ти.

Тя си взе една и устата й се изпълни с букет от фини вкусове.

— Невероятно. Какво има в тях? — Посегна за още една и изведнъж се сети, че сутринта пропусна закуската.

— Смесица от червен пипер, арпаджик и хайвер от сьомга. — Той се облегна назад и я наблюдаваше с нескрито любопитство, без да е нахален. — Сестра ми спомена, че обичаш да готвиш.

Тя усети как се изчервява.

— Не съм от твоята класа.

— Ей, имаме родствена връзка, ако не си забравила? — Усмивката се разшири и показа малкото разстояние между предните му зъби. — Каза ми също и други неща, но те ще те притеснят, затова няма да ги повтарям. — Изражението му й показа ясно, че е ставало дума за комплименти.

— И аз чух доста за теб.

— Не вярвай на нито една дума. — Той й намигна.

— Съжалявам, че не се свързах по-рано с теб.

— Нямаше да се изненадам, ако беше решила да захвърлиш в небитието спомена за всички нас.

Клеър се стресна. Не беше ли мислила да направи точно това?

— Малко е смайващо — призна тя.

— Не мога да си представя как един ден ще се събудя с цяла нова колекция от роднини. И без това е трудно да се справям с тези, които вече имам.

— Защо?

Кевин отпи от кафето си.

— Като изключиш Джери и мен, терминът „дисфункционално семейство“, поне що се отнася до мен, е оксиморон. Всички са „Лууни туунс“.

— Проблемът е, че те не се смятат за такива.

Той се изкикоти.

— Аз ли не го знам. Ето, хапни и останалите. — Той пак побутна чинията към нея. — Опитай да израснеш гей в малко градче. Бях изгонен от учителя си по физическо, който ми се разкрещя пред целия клас да разкарам педалския си задник от игрището.

Клеър го гледаше сащисана.

— А ти какво направи?

— Разкарах педалския си задник от игрището — и продължих напред. Прибрах се право вкъщи при мама, която щеше да припадне, когато разбра защо не съм на училище. Човек би си помислил, че Иисус е умрял единствено заради моите грехове. Дори навремето да е бил травматизиран, явно вече го бе превъзмогнал. — Ами ти? Имаш ли някакви тъмни тайни? Или някакво страховито заболяване по наследство?

— Аз поне не знам за такива. — Тя му разказа за Лу и Мили и как е израснала в къщата на „Сийкрест“, като пропусна колко самотна е била.

— Как мина посещението при сестра ми? — попита той най-накрая.

— Добре. — Клеър стана предпазлива.

Кевин обаче не можеше да бъде излъган толкова елементарно.

— Сигурно хич не е било лесно.

— В сравнение с мястото, откъдето идвам, онова би могло да се сравни с неделна разходка в парка. — Тя му разказа за посещението си при отец Галахър. — Иска ми се да знаех на какво да вярвам. Той беше толкова… ами сякаш не означавам нищо за него.

Кевин се умълча, като не спираше да си играе с пакетче захар. Откъм кухнята долетяха звуците от съскаща пара и тракащи тенджери, както и няколко езика, на които се говореше — не, крещеше се, и то едновременно. След миг той тихо добави:

— Бях само на тринайсет, но никога няма да забравя изражението на сестра ми, когато се прибра у дома от болницата. Сякаш й бяха изтръгнали сърцето. Цели два дни само седя и се взира в небитието, без да яде и спи или поне аз не я видях да прави някое от тези неща. Изкара ми акъла тогава. — Сините му очи потъмняха. — Има нещо, което трябва да знаеш за сестра ми. Тя може би е направила своя дял от грешки, но в тялото й няма капка нечестност.

— Ами ако само тя вярва, че той е мой баща?

— Ако тя вярва в това, тогава той наистина е. — Пръстите му стиснаха още по-силно дръжката на чашата кафе. — И повярвай ми, сестра ми си е платила цената.

— Иска ми се тя да ми бе споделила това, което ти току-що каза. — Паметта на Кевин бе много по-разбулваща, от всичко, което Джери й бе казала. — Нямах представа. Ако знаех… — Изведнъж млъкна. Защо трябваше да я съжалява? Да не би Джери да беше спряла, за да обмисли какво ще й струва всичко това сега на нея!

— Тя не иска твоето съжаление — отвърна Кевин с нежен глас. — Тя иска да я харесваш.

— Та аз едва я познавам. — Думите й прозвучаха по-грубо, отколкото възнамеряваше.

— Дай си време. — Поради някаква причина в гласа му се долавяше тъга.

Тя обърна глава и се загледа през прозореца. Мъглата се вдигаше полека и сега виждаше залива, където чайките летяха в кръг като бледи ездачи на невидима въртележка, а по разпенените вълни се носеха лодки играчки. Време ли? Можеше да прекара остатъка от живота си в опити да опознае Джери и това пак нямаше да компенсира пропуснатите години.

Клеър допи кафето и дояде останалите кростини. Кевин й говореше за други неща — за почти зашеметяващия успех на „Рагу“ и клона, който щяха да отварят с партньора му в Сонома до края на годината, ако имаха късмет; за приятеля си Дарил и трите им котки: Дукас, Булу и Джерар, наречени на легендарни готвачи. Тя му сподели, че иска да напусне кантората, и потърси съвета му дали да не започне бизнес, свързан с храни, например кетъринг. Кевин й каза, че освен ако не възнамерява да гладува първите една-две години, да обмисли добре решението си, преди да захвърли сигурната си заплата.

Когато най-накрая погледна часовника си, Клеър изненадана разбра, че е минал почти час.

— Трябва да тръгвам — рече тя.

Той я изпрати до вратата, където отново я прегърна. Миришеше на сушен риган и нещо леко пушено.

— И да не ме забравиш, ей?

— Няма. — Странно, но се чувстваше така, все едно го е познавала през целия си живот.

— И ако се разориш в собствения бизнес, винаги знаеш къде можеш да се нахраниш безплатно.

— О, не бих могла…

Кевин се отдръпна усмихнат.

— Ей, за какво е семейството?

 

 

Кити извади подноса с кръгли кифли от фурната, по-зачервена от обикновено. Днес беше деветдесетият рожден ден на Джоузи Хендрик и група бивши ученици й организираха парти. Всички маси отпред бяха отрупани, а чайниците изпускаха пара. Освен Вила и Сюзет, която работеше почасово, за следобеда Кити бе наела и две момичета от гимназията. Дори и с толкова помощнички едва смогваше. Само тригодишната Мади, развълнувана от вниманието, което й обръщаха леля Зи-Зи (както Джоузи й бе известна) и всички нейни приятелки, би искала празненството да продължи вечно.

— Благодаря на Бога, че си тук. Не знам какво щях да правя без теб — каза Кити на Клеър.

Тя остави подноса на плота и с китката на брашнената си ръка отмести кичурите коса, залепнали за челото й. Часът беше четири, а нямаше никакви признаци, че гостите се канят да си ходят. През летящите врати на кухнята долиташе звънтенето на гласове, деца, които пищяха и се смееха, а над всичко отекваше потропването на бастуна на старата Джоузи.

Клеър не можа да се сдържи и се засмя. „Тя мисли, че й правя услуга?“ Беше точно обратното — ако не беше дошла доброволно да й помогне, трябваше да прекара следобеда в чистене на шкафове или, още по-лошо, на бюрото си.

Грабна подноса с кухненска ръкавица и го отнесе в предната стая, където парещите кифли бяха разграбени още докато ги слагаше в платата. Рожденичката беше настанена в плетен стол до прозореца, а размазаното й ярко червило я караше да изглежда като много старо дете, хванато да бърка в буркана със сладко. На снежнобялата й глава накриво бе кацнала празнична шапчица, а един от гостите бе омотал червена хартиена лента около бастуна й и така той изглеждаше като гигантска ментова близалка.

Един от чайниците зад плота започна да свири. Докато Сюзет и помощничките й раздигаха чашите, малките и големите чинии, Клеър направи чай така, както Кити я бе учила: наля около два сантиметра вряла вода в един от чайниците, от които нямаше два еднакви, после го разклати, докато листата на дъното се напоиха, и доля вода. Остави течността да се запари около минута преди да сложи чайника на подноса заедно със сребърна цедка, каничка със сметана и купичка със захар, а и чинийка с резенчета лимон.

През следващия един час не спря да снове между салона и кухнята: прави още чай, пълни каничките със сметана, разнася сладки, кифли и торти. Но нито за миг не усети умора или безпокойство. Веднъж някой й бе казал, май Байрън, че единствено нещата, които човек не обича да прави, го уморяват и това обясняваше защо само час, прекаран зад бюрото, бе по-изтощителен от пет часа на крак в чайната.

В пет и пет Джоузи стана и всички се събраха около нея, за да изпеят „Честит рожден ден“. Когато духна свещичките на тортата — кокосова с лимонов пълнеж, — любимата й, аплодисментите бяха толкова ентусиазирани, все едно бе духнала деветдесет, а не девет свещички — по една за всяко десетилетие. После разрязаха тортата и раздадоха на всички по парче. Клеър забеляза, че Мади е заспала в скута на пълничка руса жена, майка на две момчета, която целия следобед не можеше да се насити на сладкото момиченце в розова тюлена рокличка. Тя нежно гушна Мади и я отнесе в стаята й.

Когато се върна, тълпата бе започнала да се разотива. Кити се появи откъм кухнята с подарък за Джоузи — сандъче за инструменти с чук, пирони, няколко отвертки, лепило и кутия WD-40. Възрастната жена, чиято прилежност стигаше до маниакалност да посочва всички ръждясали панти, разклатени крака на маси и отлепени ъгълчета на тапети, се смя от сърце за своя сметка.

— Което ми напомня… — каза тя, докато почти насила я отнесоха до вратата, подкрепяна отстрани от двама мъже на средна възраст, които вероятно никак не са си приличали като ученици, но сега изглеждаха почти еднакво с коремчета и оплешивели глави. — … забелязах пукнатина на една от чиниите ти.

След като всички си тръгнаха, Клеър с удоволствие остана насаме с Кити, докато Уила и момичетата миеха чиниите. Тя огледа просторната стая с различни маси и столове и прозрачни дантелени пердета, през които последната слънчева светлина се процеждаше и хвърляше размазани шарки по пода.

— Не си спомням откога не са ме болели толкова много краката — оплака се добронамерено. Кити отвори уста, без съмнение, за да й благодари отново, но Клеър я изпревари и добави: — Хубаво е да се върне човек. Липсваше ми всичко това.

— Какво толкова ти е липсвало? — засмя се Кити. — Та ти си тук практически всеки ден.

— Единствената разлика е, че не ми плащаш — пошегува се Клеър.

— Само защото ти не ми разрешаваш.

— Считай го за работа от любов.

— Ти си луда, нали знаеш? — Кити поклати глава и загриза изостанала сладка. — Изкарваш повече пари за час, отколкото аз за един ден. Защо, по дяволите, би предпочела да бъдеш тук!

— Виж кой ми го казва.

— Добре. Хвана ме. — Кити качи краката си на един стол. За момент сякаш потъна в мислите си, вероятно припомняйки си времето, когато беше учителка като Джоузи. — Не знам, може би ми харесва да се чувствам нужна.

Клеър не би могла да го каже по-добре. „Чай и съчувствие“, помисли си тя, даваше и храна за душата. Хората идваха тук, за да си разменят идеи, наред с клюките, да правят бизнес предложения и да играят шах — но най-вече идваха, защото винаги имаше някой, който се радваше да ги види, и защото бяха добре дошли толкова дълго, колкото искат.

— Може би ти имаш нужда от това място толкова, колкото и то от теб. — Веднага щом изрече тези думи, Клеър осъзна, че те се отнасяха съвсем точно както за нея, така и за Кити.

— О, не се съмнявам. — Кити присви очи. — Чиниите не са единственото пукнато нещо тук.

— Имам предвид онова, което казах и преди… на момента бих си сменила мястото с теб.

Кити изглеждаше така, като че ли и преди бе обмисляла въпроса.

— В такъв случай какво ще кажеш да работим заедно?

— Какво да кажа?

— Просто си мислех… — Една от котките скочи в скута й и тя я погали разсеяно. — Ами ако реша да отворя още една сладкарница „На чай с приятели“? Ще бъдем партньори, но ти ще отговаряш за ежедневните дейности.

Сякаш Кити й четеше мислите. Пулсът на Клеър се ускори.

— Трябва да е някъде извън Мирамонт, за да не конкурираш самата себе си.

Малката къща в Карсън Спрингс с „огромен потенциал“, както се бе изразил Мат Удръф, изникна в съзнанието й. Тогава не си позволи да разгърне фантазията си, какъв би бил смисълът? — но сега мислите й препускаха напред към многобройните възможности.

После се намеси реалността и рязко я накара да спре.

— Има само един малък проблем.

— Какъв?

— Парите.

— Така е. — Всеки допълнително изкаран цент Кити внасяше във фонда за колеж на Мади. — Би трябвало да има банка, която ще ни даде заем.

— Не искам да развалям всеобщото настроение, но единствената ти допълнителна гаранция е тази къща, а тя вече е ипотекирана до покрива. — Клеър бе съставила завещанието на Кити и отлично познаваше финансовото положение на приятелката си. — Що се отнася до мен, ще имам по-голям успех, ако обера някоя банка, отколкото да получа заем.

— Ами ако поговориш с някой от богатите си клиенти? Това е страхотна възможност за инвестиции.

— Разбира се, и докато им разказвам за това, мога да им покажа и някое хубаво блато във Флорида. — Обхвана ги познатото обезсърчение — усещането за безнадеждност, което винаги спохожда хората след подобни полети на въображението.

— Просто си мислех за нещо. — Кити свали крака на пода с тропот, който накара котката в скута й да скочи и да я погледне укорително. — Сестра ми Алекс. Заех й малко пари преди няколко години. Не очаквах да ми ги върне скоро, но току-що е взела голяма комисиона от продажбата на една къща. Връща ми половината заем, което означава двайсет хиляди. Ако можем да изнамерим още двайсет и няколко…

— Истинска лудост и ти го знаеш, нали? — прекъсна я Клеър.

— Не е и наполовина толкова щуро, ако не го направим. — Сините очи на Кити заблестяха от предизвикателството.

За един безкраен прекрасен откраднат миг Клеър си позволи да си представи собствената си „На чай с приятели“. Сърцето й полетя, но после бързо се приземи. Наистина беше лудост. Първо, никога нямаше да получи одобрението на Лу и Мили. Ами Байрън? Разчитаха на доходите й, докато се оженят.

Точно в този момент Шон се появи. От няколко седмици сериозно се бе захванал с подрязването на брястовете по „Сайпръс“ и това личеше по външния му вид — силен тен, тениската и джинсите с петна от катран, а по правата му черна коса имаше дървени трици.

— Стой на място. — Кити го закова на прага с протегнат показалец. — Ботушите и чорапите — нареди тя и го изчака да се освободи от омазаните с катран ботуши „Редуингс“. Купчинка дървени трици се появи на килимчето на прага, когато събу чорапите си. — Добре, а сега и останалото. — Тя широко се усмихваше.

Шон се престори, че сериозно изпълнява заповедта, и посегна да разкопчае колана си, но Кити се хвърли на врата му, без да обръща внимание на катрана по джинсите. Нямаше как Клеър да не им завиди малко. Но защо? Имаше Байрън, нали?

Сега обаче не мислеше за Байрън. Може би заради миризмата на дървени трици, но откри, че си припомни лицето на Мат Удръф. Представи си го как влиза от стая в стая, ботушите му оставят леки набраздени следи по дървения под, а мускулите на широкия му гръб опъват памучната риза. Тогава й хрумна, че къщата може вече да е продадена, и изведнъж усети пробождане от напълно необяснима загуба.

„Би било идеално“, помисли си тя. По-малка е от тази и изцяло на едно ниво, но с голяма кухня и гараж, който можеше да преустрои. А Мат бе споменал, че е пригоден за търговски цели.

Изведнъж цялото й вълнение бе полято като със студен душ от разума. Какво щеше да причини на родителите й преместването в Карсън Спрингс? А какво щеше да си помисли Джери? Всички щяха да решат, че предприема подобна драстична стъпка, за да опознае семейството си… и отчасти щяха да бъдат прави. През изминалите няколко седмици усещаше как дълбоко в съзнанието й нещо се оформя — нищо конкретно като решение, но една все по-нарастваща увереност, че скоро ще настъпи промяна — промяна като топъл летен южен бриз, който, ако съумее да хване правилната посока, ще я отведе към нови и вълнуващи територии. Ако не грабнеше тази възможност, дори с риск да нарани родителите си, знаеше, че ще съжалява до края на живота си.