Айлин Гоудж
С вкус на мед (2)

Първа глава

Джери плъзна ръка в джоба на палтото си. Пликът все още беше там, сгъван многократно, писмото вътре бе с прегънати и оръфани ъгли, а съдържанието му отдавна вече запаметено. През двата дни, откакто беше пристигнало по пощата, тя навсякъде го носеше със себе си и го докосваше така натрапчиво, както бе докосвала молитвената си броеница. „Казва се Клеър.“ Не беше име, което би избрала. В ума си винаги щеше да я нарича Айлийн. Айлийн Фицджералд — на прабаба й от Кенмеър.

В съзнанието й се появи образ — червеникаво личице, надничащо от гънките на одеялото, увенчано с кичур светлокафява косица. Старата болка се възпламени и ушите й забучаха със силен шум, който моментално заглуши песента на коледарите. На изпълнения с хора тротоар, сред трепкащата светлина на безброй свещи техните гласчета се понесоха към нея сякаш през пластове памук:

„Тиха нощ, свята нощ… всичко е притихнало… всичко е ярко…“

Тълпата продължи да се придвижва: мъже и жени, всеки стиснал запалена свещ, сгушени, за да се предпазят от необичайния студ. Много от тях с бебета или малки деца на ръце. Забеляза сестрата на Сам — Одри, със съпруга й Грант, а купата с кокосови топчета, които тя всяка година даваше на отец Риърдън, беше пъхната под мишницата й. Е, кой ли би могъл да пропусне Маргьорит Мур в тъмночервеното късо палто, която се носеше начело на шествието като ярко оцветена баржа?

Или пък възрастните близначки Милър — Роуз и Олив, облечени в еднакви зелени кадифени палта и шапки от същата материя.

Ставаше дума за традиция, която беше част от коледните празненства в Карсън Спрингс още от дните на ранните испански заселници — процесия със свещи до „Кайе де навидад“, която завършваше с вечерна меса в „Св. Ксавиер“. Джери си спомняше как като малка послушно пристъпваше до майка си с единственото желание да се скрие на топло и да успее да зърне Дядо Коледа. Тази вечер това беше единственото, което й помагаше да не полудее. Изправи рамене и се присъедини към хора със силния си и уверен алтов глас.

„Ей там е Богородица,

майка и син…

светото дете,

толкова нежно и мило…“

Познатите стихове й подействаха като тоник, а страховете й сякаш се изпариха заедно със заскреженото облаче на дъха й, което се издигна към нощното небе. Възелът в гърдите й се разхлаби и тя усети прилив на безумната надежда, че с Клеър ще се срещнат и ще открият, че имат помежду си много общи неща, ще намерят начин да загърбят миналото и да продължат напред, като счупен крак, зараснал накриво, но все още достатъчно силен, за да се върви с него.

„Да, и след няколко часа

Дядо Коледа и неговият елен

ще се приземят на вашия покрив

с чувал, пълен с лакомства.“

На устните й се появи лека иронична усмивка. Беше Коледа, онова време от годината, когато човек можеше да си позволи видения на танцуващи бонбони. Утре, когато разчистят разноцветните хартийки, тя отново ще стъпи здраво на земята, както казваше дъщеря й.

На стотина метра Джери зърна как Анди бъбри с група приятелки от училище, а лицата им розовееха на светлината на свещите. Момичето й изглеждаше щастливо и отпочинало и Джери просто не можеше да не си помисли, че отдавна не го беше виждала такова вкъщи. Джъстин се тътреше до Джери, проследи погледа й и въздъхна:

— Мамо, как така Анди е със своите приятели?

Джери благо му отговори:

— Защото всички твои приятели са с родителите си. И защото — подхвърли тя — ще трябва да оставиш бедната си стара майка съвсем сама в коледната вечер.

Джъстин не долови хумора в отговора й и само я погледна жално. Тясното му луничаво лице беше обрамчено от качулката на суичъра и това я накара с копнеж да си припомни коледните вечери, когато той бе бебе в грейка и тя го носеше на ръце по „Кайе де навидад“.

— Просто… — Гласът му заглъхна и той сведе поглед към маратонките си „Еър Джордан“, които бяха с два номера по-големи от миналогодишните. Беше нисък за възрастта си, но краката му сякаш водеха свой собствен живот.

— Знам — отвърна тя нежно.

— Нямам нищо против теб, мамо.

— Знам.

— Щеше да бъде различно, ако татко беше тук.

— Липсва ти, нали?

Момчето я погледна стеснително.

— Нещо такова… но само малко. — Проявяваше лоялност, но Джери бе наясно. Синът й смяташе, че така я щади.

— Погледни го от тази страна — подхвърли му тя. — Помисли за всички забавни неща, които той ще пропусне тук.

Мрачно изражение, в което категорично нямаше нищо детско, премина през лицето на единайсетгодишния й син.

— Да, като например какво?

— Коледата с вас например и…

— Снега? — В ъгълчетата на устните на Джъстин се прокрадна мъдра усмивка.

— Добре, но къща под наем на езерото Тахо не е точно картинката, която човекът, написал „Джингъл белс“, е имал предвид — отвърна тя сухо.

Джъстин замълча, а неизречените му думи останаха да висят във въздуха: „Можеше все пак да ни покани!“ Не че би предпочел да прекара Коледа с Майк и Синди, просто щеше да е по-добре, ако ги беше попитал. Джери знаеше точно как се чувства той. Не беше ли прекарала по-голяма част от последните петнайсет години в очакване Майк да постъпи правилно спрямо нея?

— Мамо, внимавай.

Джери сведе поглед към свещта, която заплашително се беше наклонила в ръката й, а разтопеният восък бе само на милиметри от кокалчетата на пръстите й. Изправи я и той капна на тротоара.

— Предстои ни една прекрасна Коледа, само за нас четиримата — за теб, за мен, Анди и баба — каза тя, надявайки се да звучи искрено. — Ще видиш.

Процесията напредваше. Джъстин си влачеше краката, само върховете на маратонките му стърчаха изпод дългите крачоли на дънките — истинско предизвикателство за гравитацията бяха тези дънки, които висяха толкова ниско на талията му, че всъщност задните джобове грубо се отъркваха в свивката на коленете му.

— Баба ще остане ли да спи при нас? — попита той.

— Ако нямаш нищо против. — Майка й живееше само на няколко километра, но зрението й все повече се влошаваше и не можеше да шофира, а така Джери щеше да си спести разкарването до къщата й на следващата сутрин. Само че Мейвис трябваше да се приюти при Джъстин, защото единствено неговата стая беше с две легла.

— Не, разбира се. — Момчето сви рамене, но тя знаеше, че идеята тайничко му допада. — Само на Бъстър няма да му хареса.

— Нищо няма да му стане, ако една нощ спи на пода. — Възрастният им лабрадор беше прекалено разглезен.

— Трябваше да й позволиш да дойде с нас — рече той с лек укор.

Сега беше ред на Джери да въздъхне. Майка й все още се възстановяваше, вследствие прекараната пневмония, бе станала само кожа и кости, но настояваше, че притежава фин кокал и структура на вол. Ако все още имаше кола, тази вечер със сигурност щеше да дойде тук сама.

— Прекалено е студено — подчерта Джери. — Не бихме искали да я повтори.

— Сега повече от всякога мрази да остава самичка.

От устенцата на младенеца. Може би прекаляваше със загрижеността си, но някой трябваше да играе ролята на лошия. Просто й се искаше да не се налага винаги тя да е активната страна. Мейвис беше ядосана. През половината от времето Анди не й проговори. А Джъстин… ами той все още си е малко момче.

Вече почти бяха стигнали кръстовището. От дясната им страна се намираше паркът „Мюър“ с кирпичени стени, над които се виждаха върховете на розовите храсти. Точно от другата страна на улицата прожектор осветяваше двестагодишната сграда на мисията с високата й камбанария и редиците камбани, които биеха на Коледа. Процесията забави ход на стръмната морава пред големите ясли. Една жена снимаше с фотоапарат. Джери разпозна някогашната си съученичка Гейл Уорингтън, несъмнено тя събираше материал за поредната брошура, която съставяше в неспирните си опити да възроди зимния туризъм в Карсън Спрингс. В училище непрекъснато организираше нещо, а сега притежаваше просперираща туристическа агенция. Беше щастливо омъжена от повече от трийсет години, грижеше се за възрастната си майка, при която се отбиваше поне веднъж дневно, и имаше две идеални деца — синът й бе кандидат-студент по медицина в Калифорнийския университет, а дъщеря й следваше право в Колумбийския. Гейл, която дори на двайсет години би продавала моливи на ъгъла на Старата мисия и „Хуарез“, само и само да не остави детето си за осиновяване.

— Мамо? — Джъстин я погледна с онзи особен поглед, който й напомняше, че вече е прекалено голям за някои неща и не достатъчно пораснал за други. — Нали няма да е зле да се престорим, че вярваме в съществуването на Дядо Коледа. Просто ако баба забрави, че знам, че Дядо Коледа не съществува.

Очите й изведнъж се напълниха със сълзи и тя едва се въздържа да не го хване за ръка. Какво щеше да каже той, ако знаеше, че има още една сестра? Каква ли щеше да бъде реакцията на Анди! Децата й щяха да се почувстват объркани, може би дори наранени. Те щяха да поискат да разберат защо тя беше пазила подобна тайна толкова дълго. Най-вече щяха да искат да знаят защо беше изоставила бебето си — нейната собствена плът и кръв. И какво щеше да им отговори? Какво правдоподобно извинение би могла да изтъкне?

„Тогава бях различен човек. Ужасно изплашена.“ Приблизително тригодишното пребиваване в метоха почти я беше лишило от възможността да се грижи сама за себе си, а камо ли и за бебе. Но как би могла да очаква от тях да я разберат?

В този момент забеляза Сам по-напред, вървеше, хванала за ръка Иън. Джери улови погледа й, махна им и се насочи към тях. Сам, в червено яке и плетена шапка, бременна от шест месеца и половина, я подсети за младите майки на детските площадки, които водеха дечицата си с каиши за прохождане. Нямаше значение, че е на четирийсет и осем години, почти колкото самата Джери, и има две пораснали дъщери, всяка от които достатъчно голяма, за да отглежда свои деца. Джери забеляза, че Сам носи свещта си в декорирана тенекиена поставка, и се усмихна. Типично за нея. В гимназията, когато съучениците им си подаряваха любовни мъниста и развяваха коси до кръста, тя се подстригваше късо и се занимаваше с ръкоделия.

Сам я поздрави с целувка по бузата.

— Липсваше ни в „Дървената къща“ — каза тя. Всяка година процесията започваше с джинджифилови сладки и топло ябълково вино в кафенето „Дървената къща“.

— Не можах да намеря място за паркиране — излъга Джери. Истината беше, че когато успя да изтика Анди и Джъстин от къщи, вече бе прекалено късно. Сам, естествено, би разбрала, но подобни обяснения винаги караха Джери да се чувства леко неловко. Тя се обърна към Иън, който може би по случай празника си беше сложил кръстче на едното ухо. — Здравей, татенце. Как е?

Той й отправи усмивка, която без съмнение караше по-слабите от Сам жени да се хвърлят в краката му. Беше на трийсет и една, почти петнайсет години по-млад от Сам и заварен син на дъщеря й Алис. Джери обичаше да се шегува с приятелката си, че е прескочила на един дъх от „Фемили Съркъл“ до „Нешънъл Инкуайър“. Едно беше сигурно — нищо не бе същото след появата на Иън.

— Сам е страхотна — каза той. — Аз обаче съм кълбо от нерви.

— Имам опит, не помниш ли? — Сам плъзна ръка в неговата и му се усмихна окуражително. — То е като да караш колело. Не се забравя.

Джери отвори уста да й напомни, че е минал почти четвърт век, откакто за последен път беше карала колело, но бързо размисли. Освен опънатите копчета на якето си Сам беше стройна както винаги и невероятно енергична. Жени на половината на нейната възраст биха се молили да се освободят по-скоро от бремето си, докато тя доблестно понасяше участта си. Джери само подхвърли:

— Просто й дай да захапе кожен каиш и всичко ще бъде наред.

Иън придърпа Сам по-близо до себе си. Главата й идеално се наместваше под брадичката му, а той се усмихна на Джери.

— Разчитам на теб да ми бъдеш дубльорка — отвърна й. Русата му опашка екстравагантно се къдреше изпод синята плетена шапка, нахлупена над ушите му.

— Страх го е, че ще припадне — подхвърли Сам през смях. — Казах му, че това се случва само във филмите.

— Онова, което в действителност каза — поправи я Иън, — е, че ако ми е мил животът, по-добре да не си го и помислям.

— Това звучи по-правдоподобно — отвърна развеселена Джери. Сам се опитваше да бъде по-мека в отношенията си с хората, но рядко се колебаеше, когато трябваше да изрази мнението си.

— Той е човекът, който трябва да среже пъпната връв — обяви тя делово. — Инес каза, че напоследък го правят бащите.

Джери и Сам се спогледаха — не беше както преди, по тяхно време. Нравите със сигурност са се променили. Спомни си, когато Сам раждаше Алис — беше необходим едва ли не декрет на Конгреса, за да бъде допуснат Мартин в родилната зала, където всъщност той бе припаднал.

— Ужас! — Джъстин изкриви физиономия.

Иън го изгледа тържествено като мъж мъж.

— Само почакай да дойде и твоят ред, приятелче. Ще видиш. По-скоро бих се сбил с татуиран, пиян рокер, отколкото да се изправя пред бременна жена.

— Гласът на мъдростта. — Сам го сръга в ребрата с лакът и отстъпи встрани, докато процесията продължи надолу по улицата, след което извика през рамо: — Защо не се отбиеш у дома на път за вкъщи? Направила съм моя сладкиш с кафе и марципан. Ако с Джъстин не ми помогнете в унищожаването му, ще заприличам на бъчва, докато дойде време да раждам.

— Звучи добре — отвърна Джери.

„Как се справя Сам?“, почуди се тя. Да има бебе, когато жените на нейната възраст планират празненства по случай дипломирания и сватби. Тя си спомни за мъглявите дни, когато се препъваше из къщата в сънлив транс, прехвърлила през рамо пелена, която по-скоро прикриваше старите петна, отколкото да я предпазва от нови, и нощите, когато кръстосваше стаята в безуспешни опити да успокои разплаканото бебе. Не, не би заместила приятелката си за нищо на света.

И все пак… когато беше около Сам, усещаше съжалението, което туптеше като сърчице под пластовете стари извинения и защитен разум. Наблюдаваше приятелката си, която слагаше ръка на корема си с онази лека усмивка, типична за всички бременни по целия свят, и усети как потъва в спомените за първата си бременност и чудото на природата. С нарастването на корема на Сам нарастваше и желанието на Джери, което отдавна беше забравила или поне така й се искаше да вярва, да се срещне с първородното си дете.

Преди три седмици беше наела частен детектив. Не очакваше да получи толкова скоро резултат. Всъщност не очакваше почти никакви вести, което би било и някакво облекчение. Отговорът пристигна, а ефектът от него наподобяваше на торнадо върху купа сено. Под спокойната външност тя беше разкъсана на хиляди парченца. Ето защо не беше казала на никого, дори и на Сам. Първо трябваше да си избистри главата, преди да реши да предприеме каквото и да било.

Образът се появи още веднъж — ясни сини очи, които надничаха изпод гънките на одеялото, и перушинеста косица. Усети как я погълна дълбоко чувство на тъга. Момиченцето й беше изчезнало завинаги. Джери никога повече нямаше да я прегръща или държи и можеше само да се надява да опознае девойката, в която дъщеричката й се е превърнала. Тя плъзна ръка в джоба на палтото си и още веднъж опипа пощенския плик, а в ума й изплува адресът, прилежно напечатан в края на писмото — Клеър Брустър, 457 Сийкрест Драйв, Мирамонт. Най-силно беше я разтърсил фактът, че през цялото време е била толкова близо, само на половин ден път нагоре по брега. Припомни си един уикенд преди шест години, който бяха прекарали с Майк в чудноватия морски град — разхождаха се по кея покрай кокетни туристически магазинчета, сгряваха се с купи гъста рибена супа и надничаха през запотените прозорци как се правят карамелени бонбони. Може би се е разминала с Клеър и дори не е разбрала.

Коледните песни вече заглъхваха. Изкачваха се по стълбите нагоре по стръмния склон към мисията, която театрално осветяваше обраслата с трева могила срещу парка. Друга светлина идваше откъм яслите, артистично оградени от коледни звезди — дузини цветя, от бледорозово до кървавочервено, създаващи илюзията за тропически остров, на който са живели Иисус, Мария, Йосиф и тримата царе. Спомни си за коледна вечер преди няколко години, когато яслите бяха намерени празни, малкият Иисус липсваше и на негово място беше положено живо бебе — момченце, родено едва преди няколко часа. Мистерията бе завладяла всички. По-късно разкаялата се майка — известна девойка от гимназията „Портола“, го беше припознала и след известен шум властите върнаха детето под нейните родителски грижи. На следващата сутрин, Коледа, бебето Иисус отново се появи непокътнато в яслите. Напоследък тя често виждаше Пени Роджърс из града с момченцето си, което изглеждаше щастливо и явно добре се грижеха за него. Джери винаги внимаваше да се държи приятелски с нея.

Църквата беше пълна и имаше места само за правостоящи. Тя бързо изгуби Сам и Иън и трябваше да държи под око децата си, за да не ги раздели тълпата. Анди хвърли последен поглед, изпълнен с копнеж, към своите приятели, преди да се присъедини към майка си и Джъстин. Заедно си проправиха път към тясното стълбище до мястото на хора, където за техен късмет успяха да намерят три места едно до друго.

Джери предпочиташе галерията на хора. От птичи поглед можеше да обхване целия храм — старинните ръчно обработвани греди и ламперията по стените, потъмняла от времето, нишите, в които имаше оцветени дървени статуи на светци, и анкова, скрит зад декоративна врата от ковано желязо, където се намираше каменният купел за кръщенета. Дълбоко спокойствие се разля над нея. Нямаше значение, че напълно се бе провалила като монахиня и дори често негодуваше срещу католическата доктрина. В успокояващата прегръдка на тези стари стени, пропити с миризмата на дим и тамян, древните ритуали пускаха в ход своята магия.

Ето го и стария й приятел Дан Риърдън, който изглеждаше великолепно в пурпурните си одежди пред олтара — свещеник с тяло на орач и нежно сърце на дете. На фона на златистите отблясъци, хвърлени от свещниците в двата края на скинията, той можеше да бъде истинска звезда в някоя библейска епическа сага. Май отец О̀ Брайън беше въздъхнал, че е наистина жестоко красавец като Дан да е абсолютно недостижим? Джери беше съгласна, макар да знаеше, че постоянният поток от женско внимание, което той получаваше, беше абсолютно излишен, подобно на „Мона Лиза“ за сляп човек.

Във въздуха се извиси изпълнението на „Кое е това дете?“ от хора, ръководен от Лили Ан Бийсли на органа, и всички присъстващи се изправиха за първата молитва, а звукът от пристъпващите крака и разтварянето страниците на Библията прозвуча също толкова успокоително, колкото и шумът на вятъра в дърветата навън. Джери се отдаде на познатите ритми на въпросите и отговорите.

„Нека Господ да бъде с вас.

И с вас също.

Разтворете сърца.

Разтваряме ги за Господ.

Нека да благодарим на Господ, нашия Бог.“

Първият прочит беше от пророк Михей, който предсказваше появата на обещания син във Витлеем. Вторият прочит беше от Посланието на св. ап. Павел до евреите, разказващо за Втория завет. Но четенето на Евангелието от Лука за бебето Иисус в утробата на Мария винаги най-силно вълнуваше Джери.

Отец Дан сякаш се взираше право в нея, когато вдигна очи от молитвеника, разтворен пред него на амвона. Въобразяваше ли си? Възможно ли беше наистина да я е забелязал? Тя потрепери и погледна към Анди и Джъстин. Не, провалът й не беше пълен. Все пак бе отгледала две прекрасни деца.

Мисълта обаче не й помогна да отпъди убеждението си, че все пак бе претърпяла фиаско с първородното си дете. Защо не успя да направи същото и с Клеър? Да се грижи за нея и да я обича? Джери сведе глава за молитва: „Мили Боже, ако има начин да оправя нещата, то помогни ми да я намеря.“

По-късно заедно с децата си се присъедини към богомолците, които си проправяха път към олтара. Когато коленичи, за да приеме причастието, се сети, че са изминали месеци от последната й изповед. Какъв беше смисълът, ако продължаваше да извършва същите грехове отново и отново? Заниманията й в свободното време може би щяха да предизвикат мръщене от страна на Църквата, но според нея нямаше нищо лошо в това двама възрастни да се наслаждават на компанията си и взаимно да задоволяват желанията си, което се постигаше доста трудно. Мисълта за опитните пръсти на Обри, плъзгащи се по голите й крака, предизвика руменина по бузите й. Дъхът му ухаеше леко на цигарите „Галоаз“, които пушеше. Неговите…

В стомаха й сякаш избухнаха фойерверки. Помисли си, нейният коледен подарък щеше да бъде, ако успее да си открадне час или два, които да прекара с Обри на голямото дъбово легло в „Исла Верде“.

Проповедта беше кратка и по същество. Отец Дан разказа истинска история за семейна двойка, която спечелила няколко милиона от лотарията и ги дала за благотворителност. Повече като футболен треньор, напътстващ отбора си, отколкото като свещеник, който им напомня за християнските им задължения, той подтикна присъстващите да последват това семейство и да намерят кътче в сърцата си за нуждаещите се.

После всички станаха за финалния химн „Ангелите, които чуваме високо горе“. Енергичното сопрано зад нея я накара да погледне през рамо. Изненадана откри, че гласът принадлежи на Вивиън Хикс — скромничката библиотекарка. Тя беше отметнала глава назад, а гласните й струни се опъваха до крайност. Откъде бе изникнал този талант? Защо досега не го беше забелязала? Сякаш животът й се бе преобърнал като джоб с хастара навън и бе изтърсил неща, за съществуването, на които не бе подозирала.

На излизане Джери потопи пръсти в светената вода и се прекръсти, преди да се гмурне в студа навън. Камбаните биеха. Тя погледна Анди и Джъстин, чийто дъх излизаше на заскрежени облачета в нощния мраз. Скоро трябваше да разберат. Налага се да намери начин и да им го съобщи. Най-важното обаче бе да се срещне с Клеър. Само при мисълта за това остро пробождане, като опънат шев, стегна гърдите й.

„Ами ако тя не пожелае да се срещнем?“

Най-накрая стигнаха до колата, паркирана чак при „Ел Пасео“, и вече бяха замръзнали до мозъка на костите си. Джери искаше само да се свие пред камината на Сам, но би било немислимо да пропусне ежегодната спирка край Хорското дърво. Дори децата не се оплакаха, когато след около километър сви от „Уилоу“ по „Олд Ривър“.

Дървото, висок испански кипарис, сниман за пощенските картички в дрогерията на Шиклер и без съмнение за брошурите на Гейл Уорингтън, се извисяваше насред улица „Старата река“, която малко по-нагоре се вливаше в магистрала 33. Преди няколко години, когато строяха пътя, Градският съвет свика спешно заседание две седмици преди Коледа, за да реши какво да правят с дървото. Най-очевидният изход беше да го отсекат — минаването покрай него щеше да означава или блъскане в стръмните ограждения, или преместването на пътя в сухия каньон от другата страна. За хората от Карсън Спрингс вековните дървета бяха почти свещени. Всички бяха единодушни и оставиха кипариса на мястото му, а пътят просто беше разширен, за да се минава и от двете страни. В чест на решението в навечерието на празника някой жител на Карсън Спрингс беше окачил коледна играчка на клоните. После започнаха да се появяват и други и скоро, целият накичен, кипарисът блестеше. През следващите десетилетия това се превърна в традиция, дълбоко вкоренена в живота на града, както самото дърво.

Джери паркира и всички излязоха навън. Пътят беше пуст. Разположено в почти идеалния център на улицата, Хорското дърво се издигаше в цялата си празнична премяна — високо, тъмно и великолепно. Джъстин се покатери по стълбата, сложена там нарочно, и затърси клонче, на което да закачи своята играчка — топка от стиропор, украсена с карфици с цветни главички, която сам беше направил. След като я окачи, той се отдръпна назад, за да й се наслади — силует с шапка на фона на звездното небе.

— Не е същото без татко.

Анди звучеше толкова тъжно, че сърцето на Джери се сви.

— Знам — отвърна тя и наум наруга бившия си съпруг.

— Но не съжалявам за Тахо. Е, бих искала да отида там…

— Сигурна съм, че той би ви поканил, ако… — Джери не довърши изречението. Заради децата се опитваше да му намира извинения, но точно в този момент не й хрумна нито едно солидно.

— Както и да е — каза Анди и вдигна превзето рамене.

— Ще има и други пътувания — побърза да добави майка й.

— Не, няма да има. Тя не ме харесва. — Тя означаваше Синди.

Джери тъкмо щеше да започне поредните извинения за новата съпруга на Майк, която все още не можеше да свикне с доведените си деца, но размисли.

— Не бих го приемала лично. Тя не е от майчински настроените жени.

Синди явно повече се интересуваше как да харчи парите на Майк, отколкото да прекарва времето си с децата му. Всъщност не тя беше проблемът. Майк беше истинският проблем и това, че си бе загубил ума.

— Мислиш ли, че някога ще имат деца? — попита Анди с нотка на вълнение.

— Съмнявам се. — Синди все още беше достатъчно млада — на трийсет и няколко години, ала прекалено погълната от себе си.

Анди наклони глава и погледна Джери.

— Ти и татко искахте ли още деца?

По някакъв начин дъщеря й сякаш беше проникнала в мислите й. Джери усещаше като въглен паренето на сгънатия пощенски плик в джоба си.

— Обсъждали сме го… — тя продължи да говори спокойно — но с две толкова страхотни хлапета като вас как бихме могли да не искаме още?

Лицето на Анди беше блед овал, а къдравата й черна коса едва се различаваше на фона на заобикалящата ги тъмнина. На нея разводът й се бе отразил най-зле, може би защото, докато растеше, беше момиченцето на татко.

— А защо не сте си имали още?

Джери сви рамене.

— Тогава нещата между нас вече не вървяха толкова добре — промълви тя. — Предполагам, и двамата знаехме, че едно бебе би било погрешното решение за справяне с проблемите.

Анди изглеждаше замислена и Джери изведнъж много ясно си представи жената, в която тя щеше да се превърне — красива, силна и безстрашна. После моментът отмина и момичето започна да крещи на брат си:

— Хайде де, Джъстин! Тук долу заприличах на дълбоко замразена кокошка!

Той слизаше по стълбата, но се подхлъзна и пропусна няколко стъпала. Сърцето на Джери се качи в гърлото й, но преди да се втурне към него, кракът му намери стъпалото и той се изправи. Единствената жертва в случая беше коледна играчка, която вятърът подхвана и отнесе долу в сухото дере — малко хартиено херувимче, чиито крила едва блещукаха в бодливата хватка на клоните на юката, където се беше приземило.

— Мамо, недей! — изпищя Анди.

Джери вече се пързаляше и препъваше надолу по каменистия склон. Клончета и остри камъчета се забиваха в тънките й подметки. Защо правеше това? Не би могла да отговори. Стигна до дъното на дерето, което блестеше ослепителнобяло на звездната светлина с тънък слой лед, и видя, че юката е по-висока, отколкото изглеждаше отгоре, а херувимчето се беше закачило на най-горния клон. Тя разрови бурените, пренебрегвайки тъничкия гласец в дъното на съзнанието й, който я предупреждаваше за гърмящи змии и други нощни животинки, но в крайна сметка успя да намери достатъчно дълга пръчка, с която да освободи херувимчето.

— Мамо, остави го — извика Анди.

Джъстин също не изостана:

— Ей, мамо, не е станало кой знае какво!

Не, тя не можеше да го остави. Поради обясними причини мисълта за херувимчето, захвърлено далеч от събратята си, беше прекалено тежка. Замахна към него с пръчката и си спомни как като малка правеше същото, но с пинатите^[1], и сега се почувства малко глупаво, подскачайки под звездите едва ли не боса. След няколко опита най-накрая успя.

Минути по-късно децата притихнали я наблюдаваха как се катери по стълбата, за да закачи спасеното херувимче на клон до един голям ангел, направен от шише от почистващ препарат и станиол.

— Ти не си като другите майки, знаеш ли — отбеляза Джъстин, когато вече пълзяха с престарялата тойота корола към къщата на Сам. Гласът му беше изпълнен с възхищение.

— Онова, което той има предвид, е, че си странна — обади се Анди в подкрепа на брат си.

— Ще го приема като комплимент — усмихна се Джери.

Те се движеха по неравния, неосветен и изпъстрен с дупки път, а в огледалото за задно виждане Хорското дърво блещукаше като нещо по-скоро въображаемо, отколкото реално. Беше Коледа, а децата й бяха живи и здрави. Какво повече би могла да желае?

 

 

Сам беше направила доста повече от един сладкиш. Завариха чинии с домашни сладки, купа пуканки с масло и горещо какао, достатъчно да стопли цялата армия на Вашингтон в долината Фордж. Къщичката във „Флатс“ светеше и отвън, и отвътре. В камината гореше огън, а коледното дърво, украсено със старинни играчки, предавани от поколение на поколение в семейство Делароса, блещукаше с десетки бели светлинки.

— Или ти си полудяла, или аз съвсем случайно съм попаднала на снимачната площадка на специалното коледно предаване на Кати Лий Гифърд — подразни я Джери.

— Първото, надявам се — отвърна през смях Сам. Беше сменила официалните си дрехи за църква с тъмнозелен велурен халат и приличаше на кралица, докато шеташе из стаята с грациозно, макар и леко олюляващо се поклащане. — Много ми се иска бебето да се роди, преди идеите ми да се изчерпат. Обещай ми, ако се отдам на плетене, да ме освидетелстваш.

— Дадено. — Всички се засмяха.

— Като говорим за идеи, почакай само да видиш какво е направил Иън с детската стая.

Оставиха Анди и Джъстин при Иън да им показва нова компютърна игра и Сам я поведе надолу по коридора. Джери пристъпи в детската стая и веднага видя старинна люлка, по края с басмени къдрички, и бяла ратанова маса за сменяне на пелени, подредена с всичко необходимо. Вниманието й привлече стената срещу люлката и я накара да ахне — беше покрита със сложен стенопис с герои от детски приказки. Иън сигурно бе работил над него месеци наред.

Джери подсвирна възхитено.

— Трябва да обявиш входна такса.

— Хрумването ти никак не е лошо. Парите ще ни свършат добра работа. — Приятелката й не звучеше обезпокоена. С наема от „Исла Верде“ и поръчките на Иън се справяха добре. — А пък и парите не са всичко.

Джери усети как я изпълва завист. Нямаше желание за закъсняла бременност, нито пък да започне отново улегнал семеен живот — една женитба й беше повече от достатъчна, но сиянието на Сам, докато се взираше в творбата на Иън с любов, предизвика у нея мигновен копнеж: колко хубаво би било да изпитва подобни чувства към някого в своя живот. Мисълта за Обри още веднъж мина през ума й, но те бяха само приятели — „добре де, интимни приятели“, но нищо повече никога нямаше да има между тях.

— Точно така — две сватби и едно бебе. Някои биха казали, че чашата ти е преляла.

По-малката дъщеря на Сам — Алис, миналото лято се бе омъжила за бащата на Иън, а сватбата на Лора щеше да е след около месец.

— Или това, или има нещо в питейната вода. — Сам тихо се засмя, докато нагласяваше килнатия абажур на лампата. — Което ме подсеща, че Лора иска да знае дали на сватбата й ще бъдеш с Обри.

Джери усети как се изчервява.

— А аз си мислех, че сме дискретни.

Сам повдигна едната си вежда, а в зелените й очи затанцуваха палави пламъчета.

— Шегуваш ли се? Световноизвестният диригент се заселва в нашето гнезденце сред горите, и то в моята къща, за Бога, а ти си въобразяваш, че половината град няма да знае, че спиш с него?

— Предполагам, са се уморили да клюкарстват по адрес на теб и Иън.

Приятелките се засмяха и си припомниха годините, когато бяха още момичета и се приготвяха за срещи — Сам с правата си кестенява коса, която се опитваше да накъдри, и Джери, полагаща всички усилия да опитоми и изправи непокорната си черна грива, — двете бяха различни като деня и нощта, но по-близки от сестри. Напоследък Джери мислеше доста за онези времена.

Тя притихна и се загледа в стенописа. След малко Сам я прегърна през раменете.

— Ей, добре ли си?

— Онзи ден ми се обади Уеб Хорнър — отвърна Джери.

— Частният детектив?

— Сякаш може да съществува повече от един човек с това име.

— И какво ти каза?

— Намерил я е. — Дори изричането на факта на глас не го правеше да звучи реално. — Казва се Клеър Брустър. Живее малко по-нагоре по брега в Мирамонт. — Двойственото чувство се върна — цял един живот, който можеше да бъде неин, а беше изживян само успоредно със собствения й.

— О, Джери! — Лицето на приятелката й светна. — Това е чудесно!

— Мислиш ли?

— Да! Наистина — отвърна решително Сам.

— Тогава защо се чувствам така, сякаш се каня да направя втората най-голяма грешка в живота си?

— Разбирам, че все още не си казала на децата.

— Дори не съм говорила с Клеър.

— Може би е време да го направиш.

— Чаках толкова дълго. Какво са още няколко дни? — „Или седмици.“

Изражението на Сам стана по-решително.

— Това ли е жената, която принуди отец Кини да започне рехабилитация, когато всички останали се правеха на слепи?

— По-лесно е, когато знаеш, че вървиш в правилната посока.

Джери се огледа и спря поглед върху тапицирания дъбов люлеещ се стол, на който беше преметнато плетено одеяло на сини, бели и розови квадрати, бледи като утринна мъгла, взря се и в лампата на масата до люлката и влакчето, което се въртеше в кръг, когато се включи.

— Странно е как нещата почти никога не се случват така, както сме очаквали. Преди шест месеца не можех да си представя, че ще имам бебе… — Гласът на Сам беше нежен. — Сега пък не мога да си представя, че няма да имам. — Тя стисна ръката на Джери. — Обещай ми, че ще й се обадиш.

— Обещавам, че ще си помисля. — Погледна часовника си. — Не можем да останем. Майка ми очаква да я взема.

— Но ти току-що дойде! Освен това не можеш да ме оставиш сама с купищата храна.

— Не ме предупреди, че си се запасила като за хора на мормоните в скинията. — Джери потъна в канапето пред камината. Пиеше вече втората си чаша какао, когато отново погледна часовника си. Девет и половина. Кога беше станало толкова късно? Неохотно стана. — Хайде, деца — извика тя на Анди и Джъстин, — по-добре да тръгваме. Баба ви ще се чуди какво се е случило.

Сам донесе палтата им, наметна се с яке и набързо нахлузи обувки. Изпрати ги навън и докато целуваше Джери за довиждане, й прошепна:

— Не чакай прекалено дълго. Само глупаците и кралете разполагат с този лукс.

 

 

— О, прекрасен е! — Мейвис вдигна шала, който току-що беше разопаковала. — Идеално ще отива на морскосиния ми костюм. — Тя се наведе, за да прегърне Анди, която седеше по турски на пода до канапето. — Благодаря ти, момичето ми. Не би могла да ми направиш по-хубав подарък.

„Някои неща никога не се променят“, помисли си Джери. Мейвис беше измърморила подходяща благодарност за нейния подарък — розов кашмирен пуловер от „Нордстрьом“, който струваше много повече, отколкото Джери можеше да си позволи, но лицето й не беше светнало така, както грееше сега. Не че майка й не я обичаше или оценяваше, само че по някакви неведоми пътища винаги се разминаваха. Същият беше случаят с лъскавата готварска книга, която Мейвис й бе подарила миналата година. Джери не се съмняваше, че тя й мислеше най-доброто, но това само й беше напомнило колко зле се справя в кухнята.

Тя отпи от кафето си — едно от малкото неща, които можеше да прави добре. Чувството за осъществимост, озарило я едва преди няколко часа, сякаш се беше изпарило с купчината подаръци под коледното дърво.

— Сто процента коприна е. Виж, така пише на етикета — отбеляза Анди.

Мейвис извади очилата от джоба на развлечената си зелена жилетка и се наведе да прочете надписа, а избледнелият рижав оттенък на косата й контрастираше с лъскавите тъмни къдрици на Анди.

— Така е наистина. — Тя се усмихна и се изправи. — И аз имам нещо за теб. — И подаде на Анди кутийка, непохватно опакована, за разлика от подаръците на Джери.

Ръцете на майка й, изкривени от артрита, превръщаха и най-простите действия в херкулесовски усилия.

Анди отвори подаръка си и доволна ахна. В кутийката се гушеше старинна аметистова брошка в златен филигран. Джери си спомни как майка й носеше това бижу при специални случаи.

— О, бабо! Красива е. — Тя колебливо я погледна. — Сигурна ли си?

— Сигурна съм така, както съм убедена, че ще стои идеално на твоята млада шия, за разлика от моята вече сбръчкана кожа. — Очите на Мейвис със синия цвят на водата в залива Кенмеър, където беше родена, сега заблестяха от любов. — Беше на моята майка. На младини тя бе голяма красавица. Когато погледна теб, сякаш виждам нея.

Всички казваха на Джери, че Анди прилича на нея самата. Кога беше станала копие на прабаба си? Тя наблюдаваше как дъщеря й закачва брошката на пуловера си и си мислеше колко добре ще стои на копринената блуза от Майк и Синди, но според нея не беше необходимо подаръкът на майка й да изпъква толкова над нейните много по-прозаични дарове за Анди — бельо от „Дъ Геп“ и безплатен талон за сувенир от „Закс Стакс“.

— Страхотна е! — Анди обви ръце около баба си и шумно я целуна по бузата.

Последният подарък беше разопакован. Джери се надигна от канапето и разтри схванатите си крака. Дотук добре. Втората им Коледа без Майк и първата, през която отсъствието му не се усещаше като болката от изваден зъб. Сега единственото, което оставаше, преди да сложат пуйката във фурната, беше да се обади на брат си. Кевин вдигна при второто позвъняване.

— Тъкмо се канехме да излизаме — каза й той. — Днес е късната коледна закуска на Арт и Томас.

— Да се обадя ли после?

— По дяволите, не! Да не мислиш, че гризкането на кифла и обсъждането на последните нововъведения в стъкларството са ми по-интересни от клюкарстването с любимата ми сестричка? — Той се засмя и тя си го представи в някогашната плевня в долината Ное, за която имаше репортаж в последното издание на „Аркитекчъръл Дайджест“. Кевин беше на път да се превърне в най-известния човек в кулинарната индустрия, въпреки това си оставаше нейният луничав брат с момчешка физиономия, щръкнали уши и морковена коса, който не можеше да лъже. — Какво ново? Мама вече успя ли да те подлуди?

Джери прикри с ръка слушалката, така че Мейвис да не я чуе:

— Поведението й е безупречно.

— Денят още не е преполовен.

— Липсваш й. На всички ни липсваш.

— Хей, аз я поканих да прекара Коледа с нас. Дори предложих да платя разходите по пътуването. — Кевин канеше майка си всяка година, което винаги събуждаше артрита й. — Започвам да си мисля, че тя все още има малък проблем с факта, че любимото й момче е гей — добави той подигравателно. Веселието в гласа му не успя да прикрие горчивината в сърцето му.

— Спокойно, Кев, тя наистина се старае. — Защо винаги смяташе, че трябва да защитава майка си пред Кевин, когато той беше прав? — Като говорим за половинката ти, как е Дарил?

— Чудесно както винаги. Тъкмо финализира поредната голяма сделка. — Любовникът на Кевин беше брокер по недвижими имоти.

Джери се замисли дали брат й бе свикнал с мисълта, че няма да има деца. Винаги се беше държал страхотно с нейните, а те го обожаваха. Естествено, нямаха нищо против скъпите подаръци, които им изпращаше за всеки рожден ден и Коледа, като страхотното колело, което в момента Джъстин изпробваше на алеята пред къщата.

— Пожелай му весела Коледа от мен. — Кевин и Дарил бяха по-щастливи от повечето хетеросексуални двойки, които познаваше. — И, братле, благодаря за талона за подаръци. Вече видях около осемстотин неща, които ми се иска да си купя с него. — Талонът беше от „Гъмпс“ — скъп магазин в Сан Франциско. Кевин беше достатъчно предвидлив, за да й изпрати и каталог.

— Що се отнася до твоя подарък, ти със сигурност знаеш как да накараш сърцето на един гей да ускори ритъма си.

— Радвам се, че ти харесва. — В антикварния магазин на Ейвъри Луелин Джери беше открила комплект чаши за мартини от 30-те, опаковани в подплатена със сатен дървена кутия. Подаръкът направо крещеше, че е точно за брат й. — Слушай, по-добре да затварям — каза тя. — Трябва да слагам пуйката във фурната.

— Не забравяй да покриеш гърдите й с фолио.

— Какво? И да рискувам да наруша репутацията си на най-лошия готвач в света?

Кевин се смя дълго и от сърце.

Когато затвори, мислите на Джери се върнаха отново при Клеър.

„Сега тя дали е със своето семейство?“ Не знаеше нищо друго за двойката, която я беше осиновила, освен че бяха католици и отговаряха на изискванията на агенцията. Честно ли беше да им се натрапва? Едно нейно обаждане със сигурност щеше да бъде последното нещо, което някой от тях е очаквал.

Когато пуйката беше вече във фурната, тя се върна да оправи дневната, където по целия килим в пълно безредие бе разхвърляна опаковъчна хартия. Цепениците в камината бяха изгорели, а въглените отделяха сънлива топлина. Елхата, лишена от купчината подаръци, изглеждаше странно забравена. Джери огледа стените, боядисани в светлосиньо, масите и столовете от борово дърво в селски стил. На полицата над камината имаше кошница от фара в Нантъкет, отдавнашен подарък от Сам, а в ъгъла до люлеещия се стол беше опряна въдица — символ на връзката на Майк със сина му. Бе я подарил на Джъстин миналото лято с обещанието, че ще го заведе на риба на езерото, но нищо подобно не се случи. Тя погледна през прозореца към сина си, който караше новото си колело на зигзаг по алеята. Бъстър го гонеше и щастлив лаеше. Как може да не се обича такова дете?

— Аз ще ти помогна. — С известно усилие Мейвис се надигна от канапето. Бяха напълнили вече една торба с отпадъци и започваха втора, когато тя спря и каза: — Прекарвам прекрасна Коледа. Благодаря ти, скъпа.

— Радвам се, че си с нас. — И Джери наистина го мислеше.

— Знам, че не съм най-лесният за понасяне човек — продължи майка й делово, като приглади кичур от рижавата си коса, измъкнал се от кока й. — Трудно е човек да остарява. Най-лошото е, че се чувства безполезен.

Джери коленичи, за да извади топка опаковъчна хартия изпод канапето.

— Безполезна ли? Та ти и за миг не бездействаш! Във вторник вечер играеше бридж, а в сряда ходеше в старческия дом. В четвъртък сутрин посещаваше курс по водна аеробика в спортния център, а петък беше ден за курс по шев.

Мейвис поклати глава.

— Не е същото.

Джери усети прилив на тревога. Напоследък кожата на майка й имаше по-здрав цвят, но въпреки това изглеждаше много крехка.

— Намери ли време да прочетеш онази брошура? — От няколко месеца се опитваше да я накара да си продаде къщата и да се премести в едно от онези нови жилища, построени на мястото на Хенсеновото ранчо. Около Мейвис щеше да има хора на нейната възраст, а болницата беше само на няколко минути оттам.

Майка й махна с ръка небрежно.

— Какъв е смисълът? Никъде няма да ходя.

— Старата къща е прекалено голяма за сам човек — настоя Джери. — Да не говорим, че с всеки ден се разпада над главата ти. — Аргументът вече беше изтъркан, обсъждаха го десетки пъти.

— Ами тогава, когато умра, можеш спокойно да ритнеш къщата веднъж и тя сама ще се срути върху мен. Така ще си спестиш парите за погребение. — Майка й се усмихна. Може би и тя като дома си се разпадаше, но беше запазила истинските си зъби и своята непоклатимост — достатъчна, за да разтърсва Джери от време на време, която сега не можа да се сдържи и също се усмихна.

— Не бива да се шегуваш с подобни неща — отвърна тя.

Мейвис бавно седна на канапето.

— Защо не? Хора умират непрекъснато — особено старците. — Наклони глава на една страна и сериозно погледна Джери. — Защо не ми кажеш какво наистина ти се върти в главата? Не си получила тези тъмни кръгове под очите от тревога за мен.

— Какво искаш да кажеш? — Джери се огледа. Джъстин все още беше навън, а Анди говореше по телефона с Финч.

Чуваше се в другия край на коридора как сравнява своите с подаръците на приятелката си. Явно Финч беше получила собствен кон, в допълнение към двата — на Лора и Хектор, и сега това бе единствената тема за разговор.

— Глупости — сгълча я Мейвис. — Нещо не е наред. Няма смисъл да се опитваш да го скриеш.

Джери се поколеба за момент, после, без да каже нищо, отиде до килера в коридора и извади сгънатия пощенски плик от джоба на палтото си. Върна се в стаята и го подаде на майка си.

Мейвис извади очилата си и се наведе да прочете писмото, като го държеше толкова близо, че листът буквално опираше в носа й. След цяла вечност тя го остави в скута си и дълбоко въздъхна.

— Е, не мога да кажа, че не го очаквах.

— Иска ми се да го бях направила преди години — рече Джери предизвикателно.

— Имаше деца, за които да мислиш.

— Тя също е мое дете. — Спящият в гърдите й дракон се пробуди и разтвори огромните си криле. — Никога не трябваше да я оставям.

— Нямаше избор.

— Ти не ми даде такъв! Не можеше да се справиш с още едно бебе в къщата, след като вече беше отгледала две. — Ако Мейвис удобно бе забравила, то в паметта на Джери всичко беше живо, подобно на осеммилиметровите ленти, които майка й пазеше на тавана — домашни филми с една много по-слънчева картина.

Очите на Мейвис бяха с цвета на стомана иззад тънките рамки на очилата, кацнали леко накриво на носа й.

— Ако толкова силно беше искала, щеше да намериш начин да я задържиш.

Джери отпусна глава и допря леко стиснатите си юмруци до очите си. Въздъхна дълбоко.

— Права си. — Верният път не беше в обвиненията към майка й.

Тя вдигна глава и видя, че старицата я наблюдава състрадателно.

— Толкова беше млада. Нямаше работа и перспективи за такава. Какво щеше да правиш с детето?

— Щях да я обичам. — Думите излязоха от устата й като дрезгав шепот. Тогава не знаеше онова, което научи впоследствие: че любовта е единственото изключително право, всичко останало се грижи само за себе си.

— Постъпи така, както си сметнала за най-добре.

— Как съм могла да знам кое е най-доброто?

— Никой от нас не знае, миличка. Най-доброто, което бихме могли да правим, е да слагаме единия си крак пред другия и да се надяваме, че от това ще излезе нещо.

Точно в този момент Мейвис изглеждаше тъжна и Джери си помисли за баща си, умиращ бавно, и за жертвите, които майка й сигурно бе направила — жертви, за които не е и подозирала като млада и неопитна булка. Помнеше го единствено като болна, жълтеникава сянка — мъж, който прекарваше часове наред пред телевизора и само от време на време хвърляше поглед към съпругата и децата си. Той умря, когато Джери беше на тринайсет, в годината на първото й причастие.

— Луда ли съм, че правя това? — попита тя.

— Луда ли? Неее. — Мейвис поклати глава и каза нежно: — Това би искала всяка майка. — В изражението на лицето й се долавяше следа от копнеж. Клеър все пак й беше внучка.

— Аз не съм нейната майка. Отказах се от това си право.

— Ами Анди и Джъстин? Каза ли им?

— Не още.

— Те ще искат да знаят защо само дочуват разни неща.

— Майк… — Джери се възпря. Не можеше да обвинява бившия си съпруг за това. — Трябваше да им кажа още като бяха малки. Просто… ами не виждах смисъл да го правя.

Мейвис й подаде писмото, а пръстите й, леки като смачканата опаковъчна хартия под коледното дърво, обвиха тези на Джери.

— Те ще разберат.

Джери не беше толкова сигурна.

— Аз… трябва да погледна пуйката — каза тя, изпитала внезапна нужда да избяга.

Пуйката леко се зачервяваше във фурната, а обелените картофи плуваха в млечнобялата вода в тенджерата на печката. Тя погледна четирите самотни чинии в края на плота, които очакваха да бъдат занесени на масата в дневната, и уморено облегна глава на студената врата на хладилника. Какво й ставаше? Защо се държеше като абсолютна страхливка?

Бързо, преди да е променила решението си, посегна към телефона на стената. Трепереше, докато натискаше бутоните, които отговаряха на цифрите от телефонния номер в писмото, което държеше.

„Тя няма да е там! Ами ако е там? Тогава какво?“ Звъненето в другия край на линията сякаш трая цяла вечност преди включването на телефонния секретар. Джери замръзна. Приятен женски глас благодари за обаждането й и я инструктира да остави съобщение. Но какво, по дяволите, можеше да каже? „Здравей, ти не ме познаваш, но аз съм твоята майка. Виж, осъзнавам, че е минало доста време, но все пак се надявам, че бихме могли да продължим оттам, откъдето спряхме.“ Тъкмо щеше да затвори, когато се чу:

— Мамо, ти ли си?

Като че ли сърцето й се качи в гърлото. Как би могла Клеър да знае коя е? Тя почти изпадна в делириум от чудото. Но преди да отговори, Клеър — беше сигурна, че е Клеър — добави почти без дъх:

— Тъкмо слагах пая в печката. Ще бъда при вас не по-късно от пет, става ли?

„О, Господи! Ами сега?“ Джери се насили гласът й да реагира чрез вокални акорди, макар да наподобяваше звука на вода, която минава през стари ръждясали тръби.

— Клеър ли е? Клеър Брустър?

От другия край последва мълчание, след което се чу предпазлив въпрос:

— Кой е на телефона?

В момент на паника Джери не можа да си поеме дъх. После сърцето й се върна на мястото си и глас, който тя едва разпозна като своя, отвърна спокойно:

— Аз съм твоята майка.