Айлин Гоудж
С вкус на мед (17)

Шестнадесета глава

— Беше весело.

Джери учудено погледна към Анди в огледалото за обратно виждане — не, не го е казала саркастично — и се усмихна.

— Нали?

Болката в гърдите й понамаля, макар и съвсем слабо. Щеше да оживее. Колко може да ти липсва мъж, в когото досега дори не си подозирала, че си влюбена? И без това едно от най-трудните неща в живота й бе да го гледа как си отива. Дали ще го види отново… или щеше да й остане единствено музиката му? Приятен следобед, мързеливо се е отпуснала на дивана, слуша Бетовен и си го представя на някой подиум… как мечтае за Изабел.

Сълзи замъглиха очите й и разпратиха ярки звездни искри от фаровете към тъмнината от двете страни на стръмния виещ се път. Премигна и погледът й се избистри. Забеляза, че наближава остър завой, и отпусна педала за газта.

— Няма никакво съмнение, че това момиче е от семейство Фицджералд — каза Мейвис от седалката до нея. — Има леката ръка на майка ми. Прабаба ви — обърна се тя към децата — беше известна в цялата страна. Хората разправяха, че човек не е живял истински, ако не е опитал кифличките със стафиди на Фиона Фицджералд.

Джери се напрегна. „А така, хайде пак. Поредното напомняне, че прословутите умения на Фицджералд само са минали покрай мен, та не мога и едно яйце да сваря като хората, дори животът ми да зависи от това.“ Умът на Мейвис обаче бе някъде другаде, докато се взираше през прозореца и по устните й пълзеше бегла усмивка, предизвикана от спомена. Джери осъзна, че казаното не се отнасяше за нея. Ставаше дума за Клеър и уменията й, които съвсем не се ограничаваха само до кухнята. Всички бяха забелязали. Мейвис, която навремето се интересуваше от стил на живот. Джъстин, като изключим, че се бе понацупил заради Обри, бе по-щастлив, отколкото някога го бе виждала. Дори Анди изглеждаше по-спокойна, макар че едва ли се дължеше само на завръщането й у дома. Все още негодуваше срещу Клеър, но поне тази вечер не пролича.

— Чудя се какво ще каже Кевин, когато види чайната — вметна Джери.

Джъстин изпружи врат.

— Чичо Кевин ще идва?

— За откриването, да. — Най-сетне, онази вечер, Кевин бе потвърдил. — Сладкарят му бил напуснал. Накарах го да обещае, че няма да се опитва да краде Клеър.

— Ама тя нали няма да напусне? — попита угрижен Джъстин.

— Няма, разбира се. Само се шегувах. — Джери вдигна поглед към него в огледалото за обратно виждане, зачудена защо ли тя самата не бе напълно сигурна. Може би защото говореше сърцето й, а не умът.

— Пъхнах рекламни листчета във всички вестници, които видях по пътя — заяви гордо той. — Останалите дадох на Лора да ги раздаде.

Милата Лора, винаги първа се включва във всяка благородна кауза. А след пиршеството тази вечер ще може да препоръчва „Чай и съчувствие“ благодарение на личния си опит. Много хубаво, защото Клеър щеше да има нужда от всяка оказана помощ. От приятелката си Мирна Макбрайд Джери разбра, че дори и книга, рекламирана чак до небесата, може да не събере достатъчно публика за представянето й. Затова пък, ако книгите са храна за душата, те не са и сладостта за устата. Точно тук „Чай и съчувствие“ щеше да обере овациите. И въпреки това…

— Клеър ще има нужда от много помощ през следващата седмица — наблегна тя.

— Мога да минавам след училище — предложи развълнувай Джъстин. — Освен дните, когато съм в Младежката лига.

— Че ти ще й изядеш ушите — пошегува се Анди.

Джъстин я погледна убийствено.

— Мамо, ако Анди пак се пренесе при татко, мога ли да взема нейната стая? — Така и не преставаха да спорят, че стаята на Анди била по-голяма.

— Не ставай досаден — сгълча го Мейвис, въпреки че умът й бе някъде другаде.

— Сестра ти никъде няма да ходи. — Джери погледна крадешком дъщеря си. Част от бретона й бе паднал и вятърът подмяташе тъмните къдри около лицето й така, че тя приличаше на Мерл Оберон в „Брулени хълмове“, кацнала на някоя скала, докато чезне по Хийтклиф. Малкото й момиченце. Кога порасна толкова?

Очите на Анди пресрещнаха нейните в огледалото за обратно виждане и устните й се извиха в усмивка. Не, никъде нямаше да ходи, поне за момента, макар майка й отлично да знаеше, че дните, в които щеше да се грижи за Анди, са преброени. Мисълта я натъжи.

— Леля Сам става все по-огромна — отбеляза тя.

— Аз бях още по-огромна с теб — призна й Джери.

— Надявам се да е момче — обади се Джъстин.

— Как така още не си я натикала под душа за новото бебе? — полюбопитства Анди.

— Тя не ми позволи.

— И защо не?

— Суеверие някакво — каза, че съм щяла да урочасам нещата.

— Спомням си тази работа с душа, докато беше бременна с Алис и Лора — обади се Мейвис.

— Според нея тогава можело, защото била по-млада.

— Боже, че това какво общо има?

Джери сви рамене.

— И аз я попитах същото. Отвърна, че трябвало и аз на нейната възраст да се опитам да родя, тогава съм щяла да разбера.

Очите на Анди се разшириха от ужас.

— Нали няма да го направиш?

— Няма начин — разсмя се Джери. — Вече ми е време за внуци.

Кой знае защо, по лицето на Анди се изписа паника.

— И въпреки това е жалко — изкиска се Мейвис, когато завиха по „Оук Крийк Роуд“. Не беше обичайният им маршрут, поради строежа. — Всички толкова се вълнуват заради това бебе. Все едно… все едно е някакво знамение. Надежда някаква. Напомняне, че никога не е прекалено късно да се започне отново.

Не всички споделяха ентусиазма й. Джери си спомни опита на Маргьорит Мур миналата година да измести Сам от комитета на музикалния фестивал. Единодушно гласуваха против предложението й. Май Сам имаше повече приятели в общността от нея.

— След това ще направим тържество — каза тя. — А на това бебе ще му трябват повече от десет пръста, две ръчички и крачета за всичко, което си изплела, мамо.

Джери взе остър завой и фаровете й осветиха дълбоки следи от гуми на автомобил, които диагонално пресичаха острия, почти обратен завой пред тях. Предпазната мантинела бе лошо изкривена, а храстите наоколо изпочупени. По всичко личеше, че е катастрофа, станала съвсем скоро.

Прилив на адреналин заля Джери, все едно бе ледена вълна, и всичко премина през ума й като на кино. Сам, помисли си тя. С Иън бяха тръгнали няколко минути преди тях по същия път. „Мили Боже, само дано не са те…“

Тя рязко натисна спирачки и изскочи от колата. Усети горчивия мирис на изгоряла гума и забеляза резки боя по мантинелата. Червена). „Хондата на Сам е червена.“

Сърцето й блъскаше в гърдите.

— Какво има, мамо? — Анди и Джъстин слязоха от задната врата.

Джери им махна да останат при колата.

— Стойте там. Аз ще погледна. — Едва успя да прикрие паниката в гласа си.

Надникна през мантинелата към тъмнината на клисурата долу. Отначало забеляза само храсти и ниски борове, игличките им лъщяха на светлината от фаровете й. После погледна към дъното на стръмния склон: някаква кола се бе преобърнала на едната си страна. Единственото, помогнало да не падне в клисурата, бе яко дърво, на което се бе закрепила. Нямаше нужда да оглежда повече, за да разбере, че е колата на Сам.

Джери сякаш остана без въздух, а сърцето й замря в гърдите. В следващия миг прескочи мантинелата и се смъкна надолу по склона, плъзгайки се и залитайки.

— Обадете се на 911! — извика тя на децата, които с прежълтели лица, осветени от фаровете, надничаха надолу.

Мракът изведнъж я обгърна, докато се пързаляше още по-надолу сред ронлива пръст и чакъл. В главата й веднага нахлу спомен: замъкът на забавленията на местния панаир. Едва убеди Сам да влязат. На колко да са били — на десет, единайсет? Още тогава приятелката й предпочиташе нещата да са ясни и подредени и така и не успя да се измъкне достатъчно бързо, но Джери се наслаждаваше на всеки миг — на подвижния под и зигзагообразните коридори, огледалата, които те караха да изглеждаш дебел, после кльощав. Сега обаче имаше чувството, че противно на желанието си е в лабиринт, където смисълът се губеше и изход нямаше.

Сви длани пред устата си и извика:

— Сам! Иън!

Отговор нямаше.

„Моля те, Господи, само да не са мъртви!“ Помисли си за бебето, което трябваше да се роди след две седмици. Не беше честно. Не и след всичко, което бяха преживели. Трябваше да се добре там долу, просто трябваше.

Джери загуби равновесие и се плъзна чак до долу, но успя да се вкопчи в провиснал клон тъкмо навреме, за да не се претърколи през стръмната скала. Приземи се по дупе на стотина метра от преобърналата се кола. Беше хонда.

Направо загуби самообладание и изпищя:

— Сам?

Отворената врата от страната на шофьора стърчеше нагоре като люк, клоните наоколо бяха изпочупени и премазани, сякаш някой се бе опитал да изпълзи. Тя се прехвърли на изкривената стъпенка и отново й се стори, че е в замъка на забавленията, преди да се хване за вратата с едната ръка, а с другата за волана и да надникне в притъмнялото купе. Някаква фигура бе свита, облегната на вратата в другия край: Сам.

Устата на Джери пресъхна и тя наддаде кратък приглушен вик, по-скоро хленчене. Успя да отлепи езика си от небцето, колкото да извика:

— Сам! Сам!

Чу стенание, но то прозвуча някъде зад нея. Джери се извърна толкова рязко, че загуби равновесие и падна на земята. Тогава на няколко метра встрани забеляза Иън. Десният му крак бе изкривен под такъв неестествен ъгъл, че сигурно бе счупен. Тя пропълзя до него.

— Иън? — Докосна лицето му. — Иън, добре ли си? — Постави ухо на гърдите му и усети как се вдигат и спускат. Вдигна глава, забеляза, че устните му мърдат, и се приближи, за да го чуе.

— Не се… занимавай с мен. Погрижи се… за… Сам. — Гласът му бе толкова немощен, че приличаше на издихание. Опита да се изправи, но отново се срина на земята със стон. Дънките под коляното на болезнено извития му десет крак бяха потъмнели и лъщяха от кръв. Поне беше жив. Това бе най-важното.

Отново понечи да се изправи, но тя нежно го побутна назад.

— Чуй ме, Иън. Линейката е на път. Само… недей да мърдаш… моля те. Ще видя дали Сам е добре.

Гласът й бе уверен и спокоен, сякаш не бе неин. Той се отпусна с болезнена гримаса, а лицето му бе бяло като тебешир.

— Сам…

Джери имаше чувството, че гази през вода, леденостудена, прорязана от подли подводни течения, докато пълзеше обратно към обърнатата хонда и храстите грубо дърпаха дрехите й.

„Боже милостиви — започна да се моли тя, — знам, че е грях да те моля, но ако трябва да вземеш някого, нека да е бебето. Нека не е Сам. Моля те, само да не е Сам.“

Хондата се заклати леко под тежестта й, докато тя отново се качваше. Огледа се и забеляза, че някои от клоните, които я държаха, са се счупили. Тихият ромон на потока изведнъж й се стори злокобен. Стисна зъби и потисна желанието да се дръпне. „Ако Сам загине, ще загинем и двете.“

Стисна здраво волана за опора, а с пръстите на другата ръка подръпна китката на Сам. Топлината й премина през нея като токов удар и тя усети как главата й се замайва от облекчение.

— Сам? Аз съм… Джери.

Сам се размърда и примигна недоумяващо към нея.

— Кааа…

— Катастрофирали сте.

Ръката на Сам се стрелна към корема й.

— Бебето — изрече прегракнало тя.

— Бебето е добре. И ти си добре. — Гласът на Джери звучеше тънък и писклив. Имаше чувството, че е изпила десет чаши кафе на празен стомах. Не трябваше да спира да говори, не биваше да изпуска нишката. — Усещаш ли нещо счупено?

— Аз… не… мисля, че не. — Внезапно посивялото лице на Сам се сгърчи и тя притисна корема си с ръка.

— Бебето… о, Боже…

Светът изведнъж се смали, сякаш Джери наблюдаваше всичко през другия край на телескоп. Отпред бе огледалото за обратно виждане, надзъртащо като тъмно лъскаво око, чантата на Сам се бе закачила за скоростния лост, а милото й лице се взираше към нея от сенките — бледа камея на доста поомазан фон.

Отнякъде дълбоко в себе си призова необходимото спокойствие.

— Анди се обади за помощ. Ще те откарат в болницата, преди да разбереш — успокояваше я тя и опипваше наоколо, докато най-после откри предпазния колан на Сам. Щракването прозвуча като изстрел в тишината.

Сам стисна ръката й.

— Къде е Иън? Той добре ли е?

Джери докосна пръстите й.

— Малко е поочукан, но иначе нищо му няма. Не се притеснявай. И двамата ще видите раждането на бебето — прекрасен здрав дебеланко. Просто сте събудили „заспал полицай“ на пътя, нищо повече. — И мрачно се усмихна на опита си за шега. — Да не би да си мислиш, че ще ти се размине като на обикновените хора? Особено след начина, по който бе заченат този бебок? Като че ли не ти стигаше да имаш дете на твоята възраст, ами трябваше да превърнеш всичко в серия от „Спешно отделение“.

Сам успя да й отправи немощна усмивка.

— Това значи ли, че ще се запозная с Джордж Клуни?

— Ти да се запознаваш с него? Той ще се нареди на опашка, за да получи автограф от теб. — Джери се засмя през сълзи.

Лицето на Сам се разкриви и тя отново стисна ръката на Джери, този път толкова силно, че можеше да й спре кръвообращението.

— Усещам нещо. Имам… струва ми се, че кървя.

— Сигурна ли си, че не ти изтичат водите? — Сега вече долови паниката в гласа й.

— Абсолютно сигурна.

— Дръж се, миличка. Нещата ще се оправят след мъничко. — Къде, по дяволите, е тази линейка?

В този момент, слава Богу, я чу: далечен вой на сирена.

Облекчението я заля като свежа струя въздух. „Благодаря ти, Господи!“ Ударите на сърцето й шумно отекваха, но все пак долавяше как воят на сирената се усилва.

— Обещай ми… — Сам прекъсна думите си със стенание.

— Какво?

— Обещай ми, че няма да позволиш нищо да се случи на бебето. Моля те, Джери. Трябва да се закълнеш. — Пръстите й се вкопчиха в китката й.

Явно Сам искаше да жертва своя живот заради този на бебето, но Джери се чувстваше объркана и не знаеше как да й вдъхне увереност. Ако ставаше дума за избор, за нея колебания нямаше. Животът без Сам бе немислим. От друга страна, Сам бе изтърпяла толкова много заради това дете, напук на всичко. Как можеше Джери да й откаже?

От дълбините на сърцето си тя изтръгна обнадеждаващи думи:

— Няма да слушам такива приказки. Стигнала си дотук. И момче или момиче, това дете ще бъде невероятно. Ако поне малко прилича на теб, ще бъде прекалено голям инат, за да се предаде точно сега. — Усети как пръстите на Сам се отпускат и тя се повали назад. — Единствената лоша новина е, че аз ще бъда до теб. И ако мислиш, че ще търпя глезотии, не си познала. Само да смееш да ми мрънкаш. Ще ти дам да разбереш.

Небето над нея, ширнало се величествено, сякаш й се подиграваше. Представи си как Обри се спуска като падаща звезда, защото бременната му жена е смазана до смърт в катастрофирала кола. За пръв път разбра какво му е било.

Мисълта й секна с писъка на спирачки и над главата й фаровете образуваха свод. Трясъкът на врати и гълчавата над нея като че ли идваха от друг свят — Анди бе сред тях, говореше високо и развълнувано. Светлината от сирената на линейката пулсираше и струеше надолу по склона, оцветяваше листака наоколо в наситеночервено и най-сетне забеляза по хълма да се спускат две фигури в гащеризони, понесли носилка.

Усмихна се на Сам.

— Спокойно, мила. Специалните части пристигнаха.

 

 

Анди нетърпеливо чакаше майка си. Чу заглъхващите гласове на лекарите, докато си проправяха път надолу по склона. Загуби се и пращенето на уоки-токитата им. Малко по-встрани, като вярно куче, Джъстин бе клекнал до мантинелата и се взираше надолу към клисурата. На бледата светлина на фаровете се стрелкаха насекоми и се въртяха като светулки в буркан. Освен шума на някоя и друга кола те бяха единственото, което мърдаше. Дори баба й стоически седеше в колата, въпреки че чакането сигурно й се отразяваше ужасно. Това бе едно от нещата, които Анди харесваше у нея: отлично знаеше кога да не се пречка.

— Виждаш ли нещо? — извика тя към брат си.

Джъстин се обърна, за да я погледне, и бейзболната шапка хвърли частична сянка по лицето му.

— Май да. Да, има някой на носилката.

— Кой?

— Не мога да разбера. Май е леля Сам.

Анди отправи молитва тя да е добре. И бебето също.

Устата й се изпълни с вкус като от прокиснало мляко. Тази вечер се канеше да признае на майка си, че цикълът й закъснява, а сега с това…

И неочаквано се сети за жената на Обри, загинала в автомобилна катастрофа — също бременна. „Защо не се държах по-мило с него?“ Спомни си за компактдиска, който й подари, и се почувства още по-нещастна. Не искаше онези неща да се случат на сватбата, но вината, че той си тръгна, не беше ли отчасти и нейна?

Анди погледна надолу, почти учудена, че все още стиска мобилния телефон на майка си. Преди да помисли, натисна за набиране номера на Обри. Майка й бе включила всички важни номера на бързо набиране; единият бе неговият. Чу няколко пиукания, последвани от далечен сигнал свободно.

— Обри слуша.

Сърцето й започна да блъска и за момент не можа да каже и дума.

— Господа Ролинджър? Обажда се Анди… Анди Бейлис. Съжалявам, че ви безпокоя, но стана катастрофа.

— Майка ти ли? Добре ли е? — Гласът му сякаш извираше от дъното на някакъв кладенец, бе неестествено спокоен и чак след малко Анди се сети какво означава: опитваше се да потисне паниката.

— Тя е добре. Случи се… Сам и Иън. Колата им е излязла от пътя. Аз… аз не знам какво е положението. Линейката тъкмо пристигна. — Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. — Точно сега майка ми не може да се обади. А аз… ами аз си помислих, че тя би искала да ви съобщя.

— Благодаря ти, Анди. Постъпила си правилно.

Знаеше, че той не може нищо да направи. Все пак пътуваше към летището. Ако беше баща й — нямаше да се върне, щеше да се обади по-късно, за да провери дали всичко е наред. Но ако това бе всичко, което Обри можеше да направи, бе по-добре от нищо.

В този момент санитарите — единият як и дългокос, другият жилав, подстриган късо по войнишки — се показаха, стиснали носилката. Сърцето на Анди замря, когато видя Сам. Беше бяла като платно и придържаше корема си, сякаш каишите от зебло не бяха достатъчни. На Анди й се прииска да изтича при нея, но откри, че не може да помръдне. След това Сам изчезна отзад в линейката.

Санитарите отново се смъкнаха надолу по склона. Все едно минаха часове — макар часовникът й да показваше, че са били няколко минути, — докато най-сетне се показаха с Иън. Лицето му бе сгърчено от болка, а одеялото, метнато върху него, вече се бе напоило с кръв. Носилката се наклони на една страна и той изкрещя от болка, а якият го стисна за раменете и каза:

— Извинявай, приятел. Сигурно адски те боли.

Минути по-късно линейката се стрелна по пътя с пуснати светлини и виеща сирена.

Едва когато майка й най-сетне се показа, бледа и рошава, с драскотина на едната буза, Анди успя да помръдне. Хвърли се в прегръдките й, а Джери я стисна като удавник за сламка.

— Леля Сам дали ще се оправи?

— Ще се оправи — но не беше много убедена.

— И Иън ли? — полюбопитства Джъстин.

Джери се отдръпна с усмивка, сякаш гравирана на лицето й.

— Малко гипс ще свърши работа. — Момчето се приближи и тя го прегърна в задушаваща прегръдка. — Хайде, сладури, да вървим. Чака ни дълга нощ.

След минутка бяха в колата на път към болницата.

 

 

Обри се отпусна на седалката, загледан през прозореца към сивата река на пътя, профучаващ покрай него, докато му се струваше, че стои неподвижен като скала сред водовъртежи от светлина. Усети да го обхваща спокойствие, някаква яснота, неизпитвана от години. „През цялото време, докато бягах — каза си той, — съм се въртял в лабиринт.“

И ето че сега челно се сблъска със спомена.

Този ден бе облякла жълтата рокля, онази, която й купи от Ню Йорк. Беше на точици, с жабо, което накара Изабел да се разсмее, докато завърже връзките.

— Имам чувството, че излизам от роман на Хенри Джеймс — каза тя и се завъртя пред огледалото на едната, а после и на другата страна.

— Приличаш на себе си.

Хвана я и я притисна към себе си. Долови слаб аромат на парфюм, нещо леко, на цветя, и едва доловим мирис на цигарите „Голоаз“, които така упорито го караше да остави. Все пак я послуша един-единствен път. След няколко дни вече му липсваха. „Никакви пътувания повече, докато не се роди бебето.“ Всеки път обещаваше, а след това се появяваше още едно, последното, от което нямаше как да се измъкне, а след него още едно, и още едно. Поне тази вечер концертът щеше да е в Музикалния център.

— Подчертава ли, че съм бременна? — попита тя.

— Скъпа, нищо не може да скрие факта, че си бременна. — Вече бе в седмия месец, радостна и възторжена. Беше завила небрежно дългата си руса коса на тила и той си представи узряла праскова — много сочна праскова. Лекичко захапа врата й.

— Знаеш какво имам предвид. Дали изглеждам дебела и грозна? — Сякаш нещо можеше да я загрози. Завъртя се в ръцете му лека като балерина. — Обри, хайде да излезем тази вечер. Изведнъж ми се доядоха охлюви в масло.

— Не можем. Тази вечер ни чака Музикалният център — напомни й той. Щяха да свирят симфония № 88 на Хайдн, игрива творба, прекалено весела за вкуса му. Определено предпочиташе меланхоличната Пета на Бетовен.

Тя сякаш помръкна. Не защото нямаше да излязат, или защото й предстоеше да прекара още една самотна вечер, а защото и на нея й се искаше да е на сцената. Горката Изабел. Представленията й липсваха, също както състезателен кон тъгува за пистата, докато е затворен в конюшнята. Ако лекарят не бе настоял, че напрежението при концертните обиколки ще й дойде твърде много на този етап, особено при тая трудна бременност, нищо нямаше да е в състояние да я спре. Погледна нотната стойка в ъгъла с такъв копнеж, все едно бе любовник.

— Тогава ще дойда с теб — заяви тя.

Обри погледна през прозореца. Валеше като из ведро, пороите не бяха обичайни за Южна Калифорния и напомняха, че майката природа винаги се смее последна — не бъди прекалено самодоволен, защото някое земетресение ще ви събори и вас, и съседите като кегли за боулинг; ставаш прекалено дързък и ветровете на света Ана ще предизвикат някой горски пожар, за да изпратят пламъците към теб.

— Ще настинеш — каза само.

Изабел се разсмя. Знаеше, че той не приема достатъчно сериозно болежките й. Нима не го бе споменавал не веднъж и два пъти?

— Ще си сложа мушама. Ще приличам на Панчо Виля. Той поклати глава, отчасти защото се забавляваше, отново я привлече към себе си и зарови лице в косата й. Нима тогава бе усетил някъде дълбоко в себе си, че трябва да е до нея, докато е възможно, да я съхрани, също както някой луд се запасява с какво ли не и очаква свършека на света?

— Ще помоля Гордън да те доведе. — Щеше да изпрати шофьора обратно, за да я вземе.

— Ако движението е натоварено, ще минат часове. — Тя наклони глава, пусна в ход усмивката, типична за красивите жени, свикнали да постигат своето, но с пълното съзнание, че от време на време трябва да отстъпват. — Печелиш. Оставам си вкъщи.

Обичаше извивката на врата й. Кожата й бе като перлена — лъщеше, излъчваше своя светлина. През годините, докато се опитваха да направят бебе, той се чудеше дали боговете не им отказват поради простата причина, че вече му бяха дали прекалено много. Може би бе прекомерно алчен? Едва по-късно щеше да разбере, че боговете са алчните — бяха я пожелали единствено за себе си.

Палката му замря с последните акорди на „Недовършена“ на Шуберт — втората от двете творби, включени в програмата за вечерта, а като си спомни, това замиране бе истинска ирония, особено когато го повикаха на телефона зад кулисите. Спомняше си само откъслечни фрази. Изабел ранена… колата премазана. Ако Гордън не бе в колата, той самият щеше да се озове в болницата… или да полети от скалите. От друга страна, ако бе настоял да изпрати шофьора, за да я вземе, ако тя не бе проявила глупостта да шофира сама, нищо нямаше да се случи.

Когато пристигна, тя бе починала. Казаха му, че всичко е свършило на операционната маса. Защо, чудеше се, вестителите на смъртта изпитват нужда да те шокират с ужасни новини? Нима си въобразяват, че като научаваш нещата на късчета — все едно части от шрапнел се забиват в теб, е по-добре, отколкото да ти съобщят всичко наведнъж?

В асансьора, докато слизаше към моргата, го бе обзело вцепенение. Това, което му помогна да преживее, бе убедеността, че подобно нещо не се е случило, че на сутринта ще се събуди и ще открие, че всичко е било само ужасен кошмар. Нима бе възможно посинялото студено създание на масата да е Изабел, която грееше по-ярко и от слънцето? Беше докоснал косата й. Бе дълга и мека, с цвят на силна бира. Нави я около пръстите си. Сякаш бе жива и го преряза, за да прекъсне връзката им и да се изплъзне от него.

Съвсем спокойно помоли лекаря, доста жизнерадостен тип, за ножица. Мъжът бе погледнал тъжно Обри, сякаш се страхуваше да не е полудял. На Обри му се искаше да е станало точно така, защото лудостта щеше да се окаже истинско спасение в сравнение с мъчението, което му предстоеше. Стиснал ножицата, отряза няколко кичура, нави ги внимателно и ги пъхна в джоба. Докторът внимателно го попита дали би искал да види бебето. Той отказа. Да го направи, след като Изабел не бе доживяла тази радост, му се струваше равносилно на грозно предателство. Опита се да си я представи в рая с детето — син, нали така бяха казали, — но откри, че вече не вярва в измисления рай. Всъщност вече не вярваше и в Бог.

Дни по-късно, коленичил до гроба й, той не се обърна към Господ, а към Изабел. Това бяха последните думи, които изрече на глас на жена си: „Je t’aime. Обичам те. Сега и завинаги. Никога няма да има друга, която да заеме мястото ти.“

И наистина нямаше. Досега. Ако Джери приличаше поне малко на Изабел, щеше да се бори с нея със зъби и нокти. И ето че съвсем неусетно, без дори сам да съзнава, тя успя да проникне отвъд защитната стена, с която се бе обградил. Докато един ден не осъзна, че е влюбен в нея. Мисълта го ужаси. Как да обикне тази жена, без да изостави Изабел? Джери не бе от тези, на които да се насладиш на задната седалка. Джери, с водопада от жестове и дръзкия смях, която изпълваше стаята с присъствието си. Тя хвърляше сянка, където споменът за жена му щеше да повехне като цвете, лишено от слънчева светлина. Чак тази вечер си позволи да я целуне за сбогом и разбра, че убива всичките си шансове с единствената жена след Изабел, която го караше да се чувства жив.

Размърда се, като че ли се будеше след дълъг сън, вдигна ръка към бузата си и откри, че е мокра. Спомни си писмо, което Дебюси е писал, докато композирал „La Mer“: „Спомените ми са неизброими и за мен са много по-ценни от действителността, защото красотата й често помръква нощем.“

Точно това бе направил — ценеше спомените много повече от живота. Също като музиката, с която Дебюси бе уловил същността на морето, бе пресъздал движението му в прелестна партитура на изящно подредени ноти и умерено темпо.

Обри почука по стъклената преграда и му се стори, че мина цяла вечност, преди тя да се спусне.

— Завий на следващата отбивка — нареди той. Единственото, което виждаше от шофьора, бе късо подстриганата отзад коса и чифт любопитни очи в огледалото за обратно виждане.

— Разбира се, господине.

— Връщаме се в Карсън Спрингс.

 

 

Пристигнаха в болницата, без да карат прекалено бързо, и жената на регистратурата ги уведоми, че госпожа Кайли е на горния етаж в родилното отделение. Качиха се в асансьора, а на Джери й хрумна, че не е идвала тук, откакто се родиха Анди и Джъстин. Погледна ги. Джъстин беше прегърнал баба си, а Анди стоеше със скръстени на гърдите ръце. Джери не познаваше възрастни, които да запазят такова самообладание при подобно премеждие, и никога не се бе чувствала по-горда.

Вратите се отвориха с глух тътен и Джери се отправи към стаята на сестрите.

— Търся госпожа Кайли — каза тя на възрастна сестра с посивяла коса, яка като бик.

Жената погледна някакъв списък.

— Госпожа Кайли ли? Май я карат към родилната зала. Защо не поседнете? Ще ви съобщавам какво става. — Усмихна се мило и им посочи чакалнята в края на коридора.

— Вие не разбирате. Аз съм й придружител при раждането.

Сестрата отново погледна списъка.

— Ами в такъв случай няма да има нужда от вас. Определена е за цезарово сечение.

Джери се стараеше да запази самообладание:

— Доктор Росарио дали е тук?

Сестрата посочи с пръст по коридора, където Джери зърна Инес Росарио, облечена в зелени дрехи, да говори с един от лекарите — млад мъж, който не бе на възраст да избърше бебешко дупе, камо ли да го изроди. Добре, че Инес бе пристигнала навреме. Джери посочи на майка си и децата да се настанят в чакалнята и забърза.

— Инес, представа нямаш колко се радвам да те видя.

Акушерката на Сам бе изродила и Анди, и Джъстин и само като я съзря с острата коса и резкия начин на държане, Джери изпита сигурност. Инес остави младия лекар, махна на Джери да я последва и закрачи по коридора.

— Сам е извадила късмет — каза тя. — Няколко натъртени ребра, леко сътресение… само че с бебето има проблем.

Сърцето на Джери блъскаше високо в гърлото й.

— Не искам да преживее сама всичко това.

Инес я погледна замислено.

— По принцип се допускат единствено бащите при цезарово сечение — каза тя. — Но според мен в този случай може да се направи изключение. — Кафявите й очи уловиха погледа на Джери, предавайки безмълвно, че е необходимо пълно спокойствие.

Ако не изглеждаше толкова строга, Джери би я разцелувала.

— А Иън ще се оправи ли?

— Май става въпрос за множествена фрактура, затова не знам след колко време ще може да става. Добрата новина е, че ще му спестят обикалянето на коридора в два сутринта. — Инес се усмихна. Бяха стигнали двойните врати на операционната и Джери я последва в стаята за подготовка с редиците мивки. — Но най-невероятното не си чула — пред ортопеда настояваше, че кракът му може да почака, че трябва да бъде със Сам. На това му казвам аз решителен бъдещ баща.

— И половината не знаеш.

Джери си спомни как той се суетеше около Сам като някоя италианска баба и я караше да си вдига краката, изкушаваше я с деликатеси, например нар, които тя обожаваше. На всички онези тома неверни, които му казваха, че е миткало, той доказа обратното.

Минути по-късно, с маска и престилка, Джери се наведе над бледото притеснено лице на Сам. Над масата бе издигната нещо като тента и закриваше долната половина от тялото й. Косата й бе прибрана под шапка, същата като на Джери, и в този вид й напомни как в гимназията се контеха за срещи. В момента й изглеждаше на шестнайсет.

— Не бях сигурна дали ще пристигнеш навреме — немощно промълви Сам.

Джери хвана ръката й и я стисна.

— И какъв е смисълът от дубльора, ако не е на линия, когато изпълнителят на главната роля счупи крак?

В другия край на тентата лекари и сестри се стрелкаха напред-назад. Някакъв монитор изпиука, инструменти тракаха по поднос. Инес тихо издаваше заповеди, но все едно че говореше на суахили. Джери не откъсваше очи от Сам, докато не се появи сестра, която попи челото й и обяви, че доктор Стайнбърг пристига.

— Добре, че е Дороти — чу тя приглушения глас на Инес.

Джери се сети за Дороти Стайнбърг — стара приятелка на Мейвис, която нямаше никакво намерение да се пенсионира и бе най-добрата акушер гинеколожка в околността. Бебето щеше да е в добри ръце. Въпреки това отправи кратка молитва. Погледна отново Сам. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не мога да загубя бебето — каза с дрезгав глас тя. Сам, най-безстрашната жена, която познаваше, в момента не приличаше на себе си.

— Шшш! Какви ги приказваш — сгълча я Джери и се изненада, когато се чу да говори като майка си. — И двамата ще сте съвсем добре.

— Знам, че отначало не го исках. — Брадичката на Сам затрепери и една сълза се плъзна по слепоочието й. — Мислиш ли, че Господ ме наказва?

— Господ не може да те накаже за мислите ти. И няма по-добра майка от теб, по-любеща. — Джери понечи да изтрие насълзените си очи, но в последния момент се сети, че си е сложила ръкавици. — По дяволите! Виж сега какво ме накара да направя. А пък аз си пазех сълзите за кръщенето.

Бе възнаградена с едва доловима усмивка. От другата страна на тентата се дочуха резките инструкции на Инес.

— Така… режем фасцията…

Сам стисна ръката й.

— Не го усещам. Не усещам нищо. Само… натиск.

Как ще разбера дали е добре?

— Хайде на бас на десет долара, че ще е момиче.

— Дадено.

Двете замълчаха, обзети от страх и притеснение, а Инес обяви с тон, нетърпящ възражения:

— Дай по-надолу… ето я главата… добре, сега рамото. — Тя замълча. — Мили Боже, момче е!

— Момче. — Гласът на Сам омекна от изненада. Джери се ухили.

— Струва ми се, че току-що загубих десет кинта.

Зачакаха познатия рев, за да разпръсне страховете им, но не го чуха и Сам се загледа в тентата, сякаш погледът й можеше да прогори дупка.

— Но той не плаче. Какво става? Добре ли е? — Беше паникьосана.

Джери също се притесняваше, но погали Сам по рамото.

— Успокой се. Инес си знае работата.

В сравнение с това ражданията на Анди и Джъстин бяха песен.

„Не като първия път.“

В главата й нахлу спомен, който я запрати в коридора на носилка. Болките вече не прииждаха на вълни, а я бяха сграбчили като гигантски юмрук. Извика, че й се гади, но сестрата до нея се усмихна и каза, че всичко много скоро ще приключи. Тя просто не разбираше какво й говори Джери. Когато все пак повърна, жената с дребните кръгли очички й се стори раздразнена.

— Къде е майка ми? Искам майка ми! — изплака Джери с болката на момиче, едва излязло от младежките си години, което никога не е боледувало, без Мейвис да е приведена над него с мокра кърпа и нежна успокояваща ръка.

— Майка ти е в чакалнята — уведоми я сестрата. — Хайде сега, бъди добро момиче и престани да вдигаш толкова шум.

Джери отвори уста и оттам избликна болезнен вой. Болката се изкачи до неподозирани висоти, вече не я бе сграбчила, а я разкъсваше отвътре.

Двойните врати отпред се разтвориха и носилката се блъсна в някакъв праг. Мъжко лице, долната му част, прикрита от маска, се появи пред погледа й. Видя две ясни сини очи, обрамчени с бръчици и гъсти побелели вежди.

— Как е, госпожице Фицджералд? — Устните, които се размърдаха под маската, я подсетиха за Борис Карлов в „Мумията“.

— А вие кой сте? — изграчи тя.

— Доктор Декордилера е в провинцията — обясни той. — Аз съм доктор Перо.

Джери поклати глава. Не, не искаше някакъв си непознат, но по всичко личеше, че тук никой не дава пет пари за желанията й. Вдигнаха я на една маса и качиха краката й високо. Нещо студено се промъкна в интимните й части, които през последните дванайсет часа май се бяха превърнали в обществена собственост — ръчкаха, бъркаха, обръснаха я, а сега я разголиха така, че всичко се виждаше.

Този проблем скоро престана да я занимава, защото мястото между краката й сякаш бе подпалено от адските огньове. Сгърчи се, изпищя и започна да се моли, но Господ не проявяваше никаква милост. Тогава бе напълно сигурна, че Той я наказва.

— Напъвай. — Заповедта бе приглушена от бученето в ушите й. — Хайде сега да видим едно добро напъване. Браво. Още веднъж. Справяш се чудесно. Поеми си дълбоко дъх. Добре. Хайде пак. Напъвай!

— Не мога! — изписка тя, обзета от чувството, че ще се разцепи по средата, също като зряло авокадо, от което ще изгребат бебето.

Някак успяваше да напъва. През цялото време издаваше животинско ръмжене и пъшкане. Нещо топло се плъзна между краката й и болката почти веднага замря. Някакво бебе пищеше, но заради потта, стекла се по челото и в очите й, не успяваше да види нищо — различи размазани крайници и кичури коса.

— Момиче! — чу глас тя. Протегна ръце.

— Искам да я подържа.

Поставиха в ръцете й вързоп, повит в пелени, и в нея се втренчиха две наситеносини очи. В гърдите й се надигна невероятна обич и тутакси забрави преживените мъки. Гледаше устичката, подобна на розова пъпка, да се свива в очакване да бъде нахранена, и в отговор усети напрежението в набъбналите си гърди.

Изведнъж й взеха бебето.

— Така е най-добре — обясниха те. С маската и престилката жената можеше да бъде крадец, който лишаваше Джери от всички скъпи неща.

— Не… почакайте. — Джери понечи да каже, че е размислила. Как би могла да знае от какво се отказва? Вече бе прекалено късно. Сестрата с бебето бяха излезли.

И тогава в гърдите й зейна дупка и повя черен вятър. Разплака се и й се стори, че сълзите никога няма да пресекнат. Плака часове наред, плака неутешимо, докато се изтощи и заспа толкова дълбоко, все едно че бе изпаднала в безсъзнание.

— Какво не е наред? Защо не плаче?

Разтревоженият глас на Сам върна Джери в настоящето. Тя надникна зад тентата, за да види какво става. Това, което съзря, я изпълни с паника — Инес и доктор Стайнбърг се бяха привели над маса, върху която бе поставено бебето, и трескаво се опитваха да го накарат да диша.

— Опитват се да го накарат да диша — докладва тя. Не каза на Сам колко отпуснато и посиняло й се видя телцето, колко е доволна, че маската поне отчасти прикрива лицето й. Сам винаги четеше в нея като в отворена книга.

— Защо се бавят толкова много? — Сам приличаше на животно, отчаяно устремено към малките си. — Има ли му нещо? Той не е… — Не можа да изрече думите.

Смелостта на Джери се изчерпваше. Единственото, което можеше да направи, бе да стои до Сам, да стиска ръката й и да се надява на най-доброто. Къде беше Бог, когато имаш най-голяма нужда от него? Криеше се, също като другите мъже, които я бяха разочаровали и оставяха на жените мръсната работа.

Тъкмо започваше да си мисли най-лошото и чу познатия бебешки писък. Висок, мощен и много гневен.

Сам извика от радост. Джери изпусна дъха, който дори не осъзнаваше, че сдържа. Инес Росарио възкликна:

— Ама че певец! Май няма да те остави много да спиш. — Тя се показа, а топлите й кафяви очи, сбръчкани в краищата над маската, буквално грееха. Беше прегърнала вързопче в бяло одеялце.

— Сам, запознай се със сина си. — Положи го нежно на гърдите на Сам, а сестрата я повдигна внимателно.

Джери така и не разбра коя от тях започна, тя или Сам, но и двете ревнаха.

— Колко е красив — задъхваше се Сам, докато прокарваше пръст по главичката с кичурите влажна коса, подобни на котешка козина. Черепът му бе съвършено оформен, един от белезите, че не е излязъл на бял свят по трудния начин. — Прилича на баща си.

Джери избърса очи.

— Брадичката му е на семейство Делароса.

— Как ми се иска Иън да беше тук.

— Скоро ще дойде. — Джери очакваше всеки момент той да влети на инвалидна количка.

Сам й подаде бебето, докато екипът я зашиваше.

— Не се притеснявай. Ще ти го върна — обеща Джери, забелязала как жадно го гледа Сам.

Погледна към детето и спомените отново нахлуха. Само че този път не болеше. Стори й се, че по някакъв начин бе направила пълен кръг. Дъщеря й се върна… само че не по начина, по който бе очаквала.

И след това, сякаш пометено от вълна, сърцето й се сви и я остави празна като лъскава мида. Сети се, че Обри може би щеше да се окаже прав за нея, ако обстоятелствата бяха други. Щеше ли да му липсва през следващите месеци? Щеше ли той да се чуди какво би могло да се получи?

Джери отблъсна мислите. Имаше достатъчно на главата си, трябваше да си намери работа и не беше нужно да се вманиачава в любовния си живот.

— Ще отида да спася мама и децата от терзанията — каза тя, когато бебето отново бе в ръцете на Сам. Сигурно бяха изгубили ума и дума и се опасяваха от най-лошото.

— Ааа… да. — Сам не я слушаше. Беше очарована от новия мъж в живота си.

Джери излезе в коридора и трябваше да се съсредоточи, за да поеме в правилната посока. Краката не я държаха, а главата й сякаш се носеше на няколко сантиметра над врата. Който и да я видеше в хирургическата престилка, щеше да я сбърка с лекарка, излязла от продължителна сложна операция.

Забеляза позната фигура при Мейвис и децата и застина. Обри. Какво, за Бога, търсеше той тук? Не трябваше ли вече да е на път към Брюксел? Прекалено замаяна, за да мисли трезво, някак успя да се добере до другия край на коридора. Единственото й чувство бе набъбващата в гърдите й радост.

Той стана, за да я посрещне.

— Всичко наред ли е?

— Момче е. — Джери се обърна към Мейвис и децата, седнали на канапето, втренчили се притеснени в нея. — Дребничък е, но какъв глас извади само, не е за вярване.

— Свети Боже. — Мейвис се прекръсти. — Дължа петдесет броеници.

— Може ли да го видим? — попита Анди.

— Дори можеш да го подържиш… само ако успееш да го измъкнеш от ръцете на леля Сам. — Джери се усмихна. — Тя е като тигрица с малкото си.

Джъстин се ухили.

— Момче. Страхотно.

— Още няколко и ще си направим отбор — пошегува се Обри.

Джери го погледна малко объркана, но щастлива. Почти не усещаше дали краката й докосват пода. Бе сигурна, че никога не е била по-щастлива да види друг човек.

— Как разбра?

— Аз му се обадих. — В гласа на Анди прозвуча предизвикателна нотка.

Обри й се усмихна.

— Бих казал, доста мъдро решение.

— Ами полетът ти… — тя не довърши изречението. Джери не успяваше да мисли разумно, когато Обри я гледаше по този начин — сякаш бяха минали месеци, а не часове, откакто я видя за последен път.

— Не мисли за полета. — По гласа му разбра, че това е последното, което го вълнува.

Срещна погледа му. Нещо се бе променило. Наблюдаваше я сериозно и открито и тя се притесни, а същевременно бе във възторг. Помисли си колко му е коствало да дойде, какви болезнени спомени са били събудени. Друг мъж просто би продължил напред. Смелостта му бе впечатляваща.

Опита се да открие нещо познато, нещо, което да й помогне да задържи това чувство, и използва обичайния шеговит тон:

— Ами след като си бил толкова път, мога поне да те черпя едно кафе.

— Вие двамата вървете. Аз ще остана при децата — подкани ги Мейвис.

Джъстин отвори уста, готов да протестира, но тя строго го погледна. Внукът й веднага притихна.

Откриха кафенето на втория етаж. Джери го помнеше от последния път, когато бе тук, за да извадят сливиците на Анди. Кафето бе ужасно. За толкова години не се бе променило. Отпи, остави чашата и добави още едно пакетче захар.

— Много мило, че дойде — каза му тя. — Не трябваше.

— Защото си достатъчно силна и можеш да издържиш тежестта на света на раменете си ли? — Говореше небрежно, но иначе бе сериозен. — Не съм тук по молба на Анди. Дойдох, понеже трябваше.

— Защо?

— Нека просто кажем, че имам да довърша една стара работа.

Джери се напрегна. Да не би да бе дошъл заради Изабел? Заради някаква нужда да смири демоните в душата си?

— А какво ще им кажеш в Брюксел?

Той сви рамене.

— Че ще ми отнеме повече време, отколкото очаквах, за да оправя нещата.

Когато се взря в очите му, не забеляза присъствието на Изабел. Внезапно усети, че не може да си поеме дъх.

— Май не бях достатъчно ясен, нали? — продължи той усмихнат. — Това, което се опитвам да ти кажа, е, че направих грешка.

Сърцето на Джери блъскаше толкова силно, че го усещаше чак в бузите си като неспирен горещ пулс. В тази нощ, пълна с изненади, нима я очакваха още?

— С мен ли? Или по принцип?

— И двете — отвърна той.

Тя се намръщи.

— Ще бъдеш ли малко по-точен?

Някакъв мъж, стиснал чаша кафе между дланите си, ги изгледа незаинтересовано. Очите му бяха безизразни, брадата му бе набола и имаше вид на не спал от дни. Когато се обърна към Обри отново, очите му бяха различни от тези на непознатия — пълни с наситени чувства, и тя едва издържа да не отмести поглед.

— Тази вечер разбрах нещо — че съм бил глупак — призна той. — Представях си, че ако си позволя да те обикна, ще излича спомена за Изабел. Но нещата не стоят така, нали?

— Ти не си единственият виновен.

— Значи е настъпил моментът да погледнем по-различно. — Махна с ръка по такъв начин, че тя се замисли как изглежда, докато дирижира, как изпуска дадена нота във въздуха, нежно, все едно е пеперуда. — Тази вечер, докато пътувах насам, си спомних нещо, което отдавна бях забравил — великата музика е създание на огромна мъка. — Усмихна се тъжно. — Радвам се, че обичах Изабел. Както се радвам, че обичам теб.

Джери не можеше нито да помръдне, нито да издаде звук. Искаше й се да повтори думите, които кръжаха в главата й и пулсираха с препускащото й сърце: Обичам те! Обичам те! Обичам те! Ала нещо я спираше. Най-сетне се предаде и отвърна с разкривена усмивка:

— Страшна двойка сме, нали?

Обри се пресегна, за да бутне непокорен кичур зад ухото й, и зачака тя да продължи.

— Точно сега си мислех за Сам — каза тя. — Мартин почина и тя не очакваше да се влюби, но аз никак не се изненадах, когато това стана. Сам е създадена за съпруга и майка. — Разсеяно разбърка кафето. — А аз… Аз не бях кой знае каква съпруга и като изключим, че съм луда по децата си, не съм сигурна, че съм кой знае каква майка.

— Съмнявам се децата ти да са на същото мнение.

— Ами ти? — Тя го погледна любопитно. — Не искаш ли деца?

— Не е нужно да са мои.

Джери усети как в гърдите й покълва нещо и протяга крехко пипалце. Винаги бе следвала пътя си и бе платила, като целият товар остана на нейните рамене. А ето че Обри предлагаше това, което нито един мъж не би й осигурил: достатъчно любов. Очите й се напълниха със сълзи и тя гневно ги избърса.

Колкото и да й се искаше, все още не бе готова да се довери.

— Като повдигнахме въпроса, трябва да отида да видя как са моите. — И стана.

В чакалнята Анди и Джъстин пиеха сода и гледаха стар филм по телевизията.

— Баба е при леля Сам — уведоми ги Анди.

— Видяхме бебето през прозореца. — Джъстин бе разочарован. Щеше да мине доста време, преди това мъниче да събуди детския интерес.

— Според мен прилича на леля Сам — отбеляза Анди.

— Не — на Иън — възрази Джъстин.

— А пък на мен ми се стори, че прилича и на двамата. — Джери нямаше сили да запали клечка кибрит, камо ли да става рефер на караницата им. Но щом ги погледна — главата на Джъстин достатъчно близо до косата на Анди и тя го гъделичкаше по бузата, — реши, че може би не се бе справила толкова зле с възпитанието им.

Това й напомни за Клеър. Трябваше да й се обади, за да й каже какво се е случило. Но важността на събитието изведнъж я притисна и тя се отпусна на най-близкия стол, все едно някой каратист я бе пернал зад коленете.

— Не знам за вас — каза тя, — но ако до половин час не съм си у дома, ще трябва и мен да ме настаните в тази болница.

Обри се наведе и й подаде ръка.

— Колата ми чака долу.

Джери отвори уста, за да откаже, да обясни, че не може да остави своята тук на паркинга, но Джъстин скочи от канапето, задъхан от вълнение:

— Йес, ще се возим на лимузина! Чакай само да кажа на Несто.

— А защо не му звъннеш от колата? — предложи му по мъжки Обри. — Ще бъде по-подозрително, ако разбере след това, не мислиш ли?

Джъстин го погледна и се ухили.

— Супер.

— Ще повикам баба. — Анди пое по коридора, за да открие Мейвис, и двете се върнаха след малко.

После всички се качиха в асансьора. Вратите се затвориха, а Джери изпита странното чувство, че се издигат, вместо да слизат надолу.