Айлин Гоудж
С вкус на мед (14)

Тринадесета глава

Още с пристигането й преди седмица присъствието на сестра Клемънт се усещаше като внезапен студен душ след безкрайното напрежение на топлите дни. Жена с обикновено лице, с отличителен белег — петно, покриващо половината от едната й буза, тя мълчаливо седеше на общите срещи, явно готова да си отбележи наум всички признания за грехове. В параклиса острият й слух долавяше и най-слабото шумолене и прокашляне, а по време на песнопенията сестрите, които нарушаваха общия тон, внезапно го осъзнаваха с пламнали страни. Изглежда, знаеше и кой се връща бързо от службата в шестия час от деня, което според каноните означаваше по пладне, и чии продължителни медитации говореха за напълно пречистена съвест. Сега обхождаше кошерите и видимата липса на интерес навеждаше на мисълта за предопределеност: сестра Клемънт вече бе взела решение.

Джери я покани да наблюдава опаковъчния процес и й показа как се проследяват поръчките чрез компютър. Минаваха в следващото помещение, когато почувства как отгоре й се стоварва усещане за обреченост, плътно и всепроникващо като меда, залепващ към всяка повърхност. Положи усилия да се усмихне чаровно.

— Тук става отделянето на меда от рамките с питите. — Посочи голям чист казан в средата на стаята, където розовобузеста послушница държеше рамка от един от кошерите, подпряна на дъска през средата на казана, и сръчно прокарваше подобен на градинарска лопатка уред по сплъстената и корава пита. Восъкът се отлюспваше на дълги накъдрени ленти, а медът се стичаше в казана.

— Доста е топло тук, нали? — Сестра Клемънт си вееше с бележника. Лицето й бе зачервено, а белегът на бузата й по-тъмен от обичайното.

Джери бе свикнала и не й правеше впечатление.

— Така медът се обработва по-лесно — обясни тя и се отправи към ъгъла, където две радиални центрофуги стояха върху бетонни блокчета. Повиши глас, за да надвика шума им: — Във всяка има по петдесет пити. Обработеният мед се стича във филтриращ казан. — И посочи към широко, затоплено ведро, обвито с найлонова мрежа. — Остава така ден-два, след което всичко, което излиза на повърхността, се изчиства. Онова, което остава след обработката, е сто процента чист мед, първо качество.

Сестра Клемънт небрежно кимна и записа нещо в бележника си. Джери забеляза, че макар на вид обикновена, дори грозна, ръцете на монахинята са много фини, сякаш бисерните й нокти са дълбоко врязани в меката розова плът на пръстите й. Джери си представи голяма котка с прикрити хищни нокти.

Сестра Клемънт вдигна поглед и огледа стаята, където шест монахини в дълги престилки, с навити до лактите ръкави и запретнати воали, стегнато захванати с безопасни игли отзад, работеха една до друга, всяка с точно определени задължения: хилавата сестра Андрю пълнеше голям метален съд за двеста и двайсет литра от чучура в основата на центрофугата, а едрата сестра Пий вадеше вече пълен такъв съд от затоплящия шкаф — медът, който щеше да отиде в редицата искрящи буркани, извадени от стерилизатора.

— Каква е годишната продукция?

— Ако годината е добра, хиляда килограма, дори повече. — Джери не можа да се въздържи да не се похвали. През годините, откакто тя пое задълженията на бизнес мениджър, продукцията се бе удвоила. — Всъщност при пчелите е трудно да се предвиди.

— За мен винаги са били само една напаст.

— Сравнително безобидни са, ако знаеш как да се отнасяш с тях.

Джери бе обзета от внезапно вдъхновение. Може би сестра Клемънт щеше да разбере, като ги види.

— Елате, ще ви покажа.

Отидоха до вратата, където в редица покрай стената с щипки за пране бяха закачени шест-седем специални бели брезентови костюми и мрежести качулки. Джери игриво подхвърли:

— Няма да ни трябват. Пчелите ще са на достатъчно разстояние, пък и все още са малко вяли след зимния сън.

Навън мекият пролетен въздух бе леко хладен след престоя им в прекалено горещото помещение. Те поеха нагоре по тясната пътека, утъпкана от десетките крака, обути в сандали, после минаха напряко през ливадата. Кафявите изсъхнали зимни стъбълца бяха заменени от нова трева, която шумолеше около коленете на Джери. Навсякъде, накъдето и да погледнеше, всичко разцъфтяваше — птичият крак, магарешкият бодил, люцерната, сладката детелина, дивият сладък корен, — изобилните подпури, които придаваха на меда на „Благословена пчела“ отличителния вкус, с който бе прочут. Наближаваха браздата от евкалипти в другия край и тя долови слабото бръмчене на пчелите и присъствието на сестра Кармела, която опушваше един от кошерите, а ефирен дим се извисяваше нагоре.

— Сега е сезонът за чифтосване. — Джери се обърна към сестра Клемънт: — Знаете ли как това става при пчелите?

— Опасявам се, че не беше част от обучението по време на престоя ми в „Нотър Дам“ — отвърна сухо сестра Клемънт по начин, който явно най-много се доближаваше до всеобщата представа за чувство за хумор.

Джери си даваше сметка какъв голям напредък е отбелязала, но сякаш някакъв вътрешен демон я бе превзел.

— Всяка пролет царицата предприема годишния си полет, преследвана от обзетите от любовно желание търтеи. В момента, в който някой от тях я достигне и оплоди, той експлодира.

— Колко очарователно! — Погледът на сестра Клемънт бе изпълнен с погнуса.

Джери знаеше, че само влошава нещата, но си помисли: „Проклета да съм, ако го направя; проклета да съм, ако не го направя.“

— Наистина е изумително, ако се замислим — упорстваше тя с невинен сладък тон. — Търтеят й доставя сперма, събирана през целия му живот, затова в нейния случай и само веднъж е достатъчно.

— Забележително — отвърна студено монахинята.

Усещането за безполезност беше по-силно от всякога. Каква беше ползата да се опитва да я спечели? Утре по това време сестра Клемънт щеше да е поела обратно към Игуменството. Освен това беше въпрос на дни, най-много на седмици, преди да се наложи Джери да подаде оставка.

Стига това да бе единственият й проблем, щеше да е в състояние да го обмисли. Анди обаче не й даваше мира. Вчера, щом се прибра от летището у дома, Джери й позвъни у Майк. Анди, макар и обляна в сълзи, бе категорична — няма намерение да се връща у дома. Единственото, което можеше да направи, бе да се удържи да не скочи в колата и да подкара към дома на бившия си съпруг. Знаеше, че ситуацията трябва да се овладее внимателно. Анди се чувстваше наранена. „А аз не пренебрегнах ли всички сигнали?“ Това я убиваше, но все пак се съгласи засега Анди да остане там. Сети се за една от любимите поговорки на майка си: Ще хванеш повече пчели с мед, отколкото с оцет. Молеше се същото да стане и сега със сестра Клемънт. Може би все още не бе късно. Ако успееше да я убеди, че върши повече добрини, отколкото причинява вреди, може би, само може би…

Стигнаха до края на сечището, където рояци пчели жужаха сред дърветата. В далечината се долавяше лекото бълбукане на потока.

Джери забеляза, че сестра Клемънт се бави зад нея и явно се бе изнервила.

— Сигурна ли си, че няма да ни ужилят? — Тя хвърли поглед към пчелите, които лениво кръжаха край кошерите.

— Не се притеснявайте, няма да се доближаваме повече.

Годините на постоянен риск бяха закалили Джери, но сестра Клемънт гледаше към най-близкия кошер, на петнайсет метра от тях, така войнствено, все едно там имаше гърмяща змия, готова да ги нападне. Наблизо една от помощничките на сестра Кармела, подходящо защитена с бели брезентови дрехи, специални кожени ръкавици и мрежесто було на главата, се беше навела над отворен кошер. Пчелите бяха полепнали по гърба и раменете й като мъхеста мантия.

— Тя отделя прополиса — обясни Джери. — Това е вид смола, която пчелите използват като лепило. — Имаше предвид лепкавите натрупвания, които монахинята внимателно отделяше с терпентин. — Използва се също при балсамиране.

— Балсамиране ли?

Джери посочи към жълтеникавата буца с големината на малък сапун, залепена до рамката.

— Навярно е мишка, завъртяла се случайно наоколо и ужилена смъртоносно.

Сестра Клемънт вече изглеждаше доста пребледняла.

— Аз… Аз мисля, че видях достатъчно. — И погледна в бележника, който силно притискаше до гърдите си. — Ще трябва да се връщам. Бих искала да разменя няколко думи с преподобната майка, преди да тръгна.

На Джери й прималя.

— В такъв случай няма да ви задържам.

Тя се обърна, но забеляза, че сестра Клемънт не помръдва, стои като закована и с ръка се опитва да прогони пчелата, която жужеше край главата й.

— Няма да ви ужили, ако стоите неподвижно — посъветва я тя.

Твърде късно. Монахинята като че ли бе обхваната от пламъци. Диво кършеше ръце, махаше с бележника си, за да прогони пчелата, и така само привлече още повече пчели. Почти шокирана от случващото се, Джери разбра причината. Бележникът на монахинята беше с цвят на тъмен кестен, а за пчелите това имаше същия ефект, както размахването на матадорската шапка за бика. Обезумелите движения на сестра Клемънт й помагаха още по-малко. Вече се бе събрал малък рояк. Една пчела кацна на ръката й и тя нададе писък: Оу, оу, оууу!

Все повече пчели се трупаха по раменете и гърба й, а една, подобно на бенка, бе залепнала към белега на бузата й.

— Не стой просто така! — изкрещя тя. — Направи нещо! После замахна и издаде силен, изпълнен с болка вик. Джери се доближаваше бавно, за да не разбуни пчелите още повече.

— Чуйте ме — каза тя със спокоен и овладян глас. — Правете точно каквото ви казвам и няма да бъдете наранена. Трябва да стоите абсолютно неподвижно.

Сестра Клемънт обаче бе изгубила и последната си капчица разум. Без да обръща внимание на Джери, хукна надолу по пътя, пищейки с цяло гърло. Пчелите като полудели се понесоха подире й.

Джери със стон също се втурна нататък. Около стотина метра пред нея сестра Клемънт летеше през високата трева на зигзаг като разярен бик, размахвайки ръце, а воалът й се мяташе нагоре-надолу. Щеше да е комично, ако Джери не осъзнаваше за какво става въпрос — сега се решаваше съдбата й.

Почти успя да догони монахинята през поляната, когато тя се препъна в подгъва на расото си и се строполи по лице върху земята. Джери я хвана и се отпусна до нея на колене, без да обръща внимание на няколкото пчели, които ни най-малко не изглеждаха уморени от преследването.

— Добре ли сте? — Прихвана сестра Клемънт през раменете и й помогна да се изправи.

Жената цялата трепереше, а очите й гледаха диво и втренчено. Белегът на бузата й се бе уголемил и приличаше на голяма пурпурна рана.

— Направи го нарочно! — изкрещя тя, а от разкривената й уста изскочиха пръски слюнка.

— Съжалявам. Нямах представа. — Джери замълча, защото разбра, че каквото и да каже, монахинята няма да я чуе. — Искате ли да ви заведа до болницата?

Сестра Клемънт не пое протегнатата й ръка.

— Благодаря, госпожо Фицджералд, но не ми е нужна вашата помощ.

Булото й бе изкривено и кичур сива коса се подаваше изпод забрадката. С малкото достойнство, което й бе останало, тя го приглади и прибра, преди да тръгне към пътя.

Джери стоеше, обзета от чувство за безнадеждност. „Сигурно е някаква шега“, помисли си тя. Груба шега, която Бог си правеше с нея. Изпадна в истеричен смях и се строполи насред тревата. Смя се, докато стомахът я заболя и сълзи потекоха по страните й.

— В името на Божията любов, какво става с теб?

Джери погледна нагоре и съзря старата си приятелка сестра Кармела, която я гледаше втренчено и загрижено.

— Току-що сама си теглих шута, това е — отвърна тя и се изправи.

Изражението на сестра Кармела остана непроменено. Явно бе чувала и по-нецензурни изрази в един от най-долнопробните квартали на Лос Анджелис, където бе израснала.

— И аз го видях. — Тя хвърли поглед към отдалечаващата се по пътя фигура, а устните й се разтегнаха в усмивка, която изразяваше одобрението й, че сестра Клемънт получи точно каквото заслужаваше.

Джери изпита прилив на нежност.

— О, сестро, така ще ми липсваш!

— Я стига! Не ми се слушат такива приказки. Още не си уволнена. — По-възрастната жена я потупа по рамото. — Може би ако кажа добра дума пред сестра Клемънт…

Джери поклати глава.

— Благодаря, но нищо няма да промени.

Тя зарея поглед отвъд поляната, където пееха чучулиги, а колибри улавяха слънчевите лъчи в променящи се снопове.

— Ще се оправя. Не се ли изправям отново всеки път, когато падна? — Джери се усмихна смело, с надеждата, че ако го изрече на глас, ще се сбъдне.

После си запроправя път през поляната и хвърли поглед през рамо назад — видя сестра Кармела неподвижно да стои насред високата трева, а ъгловатото й тъмнокожо лице бе приело изражението на майка, загрижена за детето си, което в момента пресича оживена улица. Унилото настроение на Джери се пооправи. Тук имаше приятели, добри приятели. През идните месеци приятелството им щеше да я крепи.

Малко по-късно вече бе в кабинета си и апатично преглеждаше сутрешната поща, когато на вратата се почука. Майка Игнасия надникна:

— Може ли да ми отделиш минутка?

Само един поглед и разбра, че игуменката е разговаряла със сестра Клемънт. Сърцето й се сви.

— Явно си чула. — Тя посочи към отсрещния стол, но преподобната майка предпочете да остане права. Лош знак.

Тя не й спести нищо:

— Изпратих я в болницата. Да се надяваме, че не е алергична, но не това имам предвид. Изглежда, сестра Клемънт смята, че ти умишлено си я поставила в такава ситуация.

Погледът на майка Игнасия бе леденостуден.

— Така ли ви каза? — Джери се изчерви от възмущение, преди да си спомни, че в момента не само нейното бъдеще е поставено на карта. — Мисля, че трябваше да съм по-внимателна, но в никакъв случай не съм искала да я нараня, по какъвто и да е начин.

— И аз й казах същото. — Суровите черти на лицето й се отпуснаха. — При все това не смятам, че ще промени нещо. Мисля, че сестра Клемънт — как го казвате във външния свят — си е наумила нещо!

— Аз наистина не сторих нищо, за да й помогна, и това е сигурно.

— Тук не бих спорила с теб.

— Е, добре, може да вземе доклада си и да си го… — Джери спря, смутена от онова, което щеше да изрече. — Съжалявам. Разбирам, че тук не става дума само за моята работа.

Уморена усмивка се появи на устните на преподобната майка и годините изведнъж й проличаха. Без намек дори за самосъжаление тя каза:

— Каквото и да се случи, нуждите на общността ни са на първо място.

— Кога ще разберем?

— Ще свикат съвет. После всичко ще се развие сравнително бързо. — Джери оценяваше прямотата й. Майка Игнасия винаги бе честна, в някои случаи дори болезнено честна. — Щеше ми се само да можехме да направим нещо.

Неотдавнашният откровен разговор с Джим Галахър очевидно не бе помогнал.

Преподобната майка се отправи към вратата, после се обърна с усмивка на такава искряща благост, че за миг лицето й се промени.

— Не би навредило, ако се помолим.

„Да — помисли си Джери, — и къде ли ще ме отведе това?“ Напоследък Божието присъствие бе като далечен камбанен звън, който вече не можеше да чуе. През целия си живот, дори и в най-мрачните часове, я крепеше мисълта, че Той се грижи за нея. Сега усещаше единствено самота.

Помисли си за Обри и преди още да го осъзнае, посегна към телефона. Не беше го виждала повече от седмица. Той правеше серия от записи в Ел Ей, последвани от концерт. Не че отсъствието му имаше значение за нея — всъщност тъкмо обратното. И не беше ли прекрасно, че двамата си имаха свой живот и никой не трябваше да седи у дома в очакване. С изключение на сега… е добре, точно сега тя се нуждаеше от него — необходимост толкова дълбока, колкото бе облекчението й, когато чу гласа му.

— Ало? — Звучеше разсеяно.

— Аз съм. — Дали не прекъсваше нещо?

— Джери. — Гласът му омекна. — Тъкмо си мислех за теб.

Джери се успокои.

— Наистина ли?

— Точно в този момент. Сякаш си прочела мислите ми.

— Добре. Това означава, че няма да имам трудности при намирането на друга работа.

— Не разбирам? Само не ми казвай, че си уволнена! — Загрижеността в гласа му й подейства като балсам.

— Съвсем реална вероятност — отвърна му тя. — Виж, нека не го обсъждаме по телефона. Може ли да те видя?

— Тази вечер съм свободен.

— Мислех си по-скоро за сега. — И бързо добави: — Ако, разбира се, не си твърде зает.

— Не си ли на работа?

— Винаги мога да се измъкна. — Бог й е свидетел, имаше право на това. Не беше ли отдала сърцето и душата си на „Благословена пчела“, като през повечето дни излизаше само за по кафе?

Последва пауза на другия край на линията и сърцето й едва не спря да бие. После дойде отговорът, на който се надяваше:

— Да те взема ли?

— Не… благодаря. Тръгвам. — Не беше толкова разстроена, та да не може да шофира, но благословен да бъде Обри за готовността му да оседлае белия си кон.

След петнайсетина минути вече преодоляваше с колата си стръмнината към „Исла Ведре“, оградена от двете страни с дървета. Махна на стария Гилермо, който си отдъхваше от градинската работа и поднесе пръст към устните си, за да я предупреди да си мълчи пред Лупе за цигарата, на която се наслаждаваше. Тя му се усмихна в отговор и завъртя невидим ключ пред устните си по начина, по който го правеха със Сам като деца — тайната оставаше запазена.

Тъкмо отваряше портата, когато Обри се появи откъм къщата, за да я посрещне, облечен в костюм и вратовръзка, сякаш се е канел да излиза. Разбра, че наистина е така.

— Не трябваше да променяш плановете си заради мен — леко му се скара тя.

Той я целуна по устните. Ухаеше прекрасно на силно кафе, смесено с какао, точно както Лупе го приготвяше.

— Не беше нищо важно — просто обяд с Грегъри. — Агентът му, сети се тя. — Казах му, че е изникнало нещо спешно. Прие го с разбиране.

— Сега се чувствам двойно по-виновна.

— Недей. Мислех, че сме се справили с това, нали?

Той я наблюдаваше в пъстрата зелена светлина, която прозираше през високите папрати, и тя изпита странното усещане, че образът й е бил запаметен за по-нататъшно изучаване. Внезапно я побиха тръпки. Дали не му бе омръзнала? Ако беше така, с нищо не го издаваше. По-скоро бе почувствал, както и тя, че отношенията им не бяха такива, на каквито се бяха споразумели. Някъде по пътя той бе пресякъл границата между интимното приятелство и… нещо по-силно.

— Обзалагам се, че казваш това на всяка жена — подразни го тя, но със свито сърце. Дали наистина бе решил да сложи край? Преди щеше да го приеме, но сега…

— Само на хубавите. — И й отправи престорено съблазнителна усмивка, с вдигната вежда.

— Няма ли да ме поканиш вътре?

— Мислех да излезем с колата. Лупе ни е приготвила храна за пикник.

— Звучи прекрасно. — Ако някой можеше да чете мисли, това бе Обри. Точно от излет се нуждаеше.

— Почакай. Идвам след секунда.

Той се появи след минути в панталон с цвят каки и разкопчана на врата риза, мъкнейки голяма плетена кошница за пикник.

— Не е точно марка „Фортнъм & Мейсън“ — каза той. — Но е най-доброто за краткото време за подготовка. Хайде, ще вземем моята кола.

Бавно се отправиха към автомобила, а краката им потъваха в килима от изсъхналите цветове на надвисналата над главите им акация. Още повече от тях бяха разпилени като нападали звезди по капака на ягуара, паркиран пред гаража. Той я придружи до вратата и я задържа отворена, докато тя се настани. Джери потъна с въздишка в покритата с кожена тапицерия седалка. Без съмнение лесно би свикнала с това.

Сутрешното напрежение започна да се стопява, докато се носеха по виещия се път с три платна. Обри караше с доста висока скорост, взимаше завоите на един дъх, но кой знае защо, това не я плашеше. Усещаше, че той контролира ситуацията.

Не след дълго вече завиваха по Училищния път, наречен на първото училище с една стая, а сега порутена развалина. През петдесетте постройката бе преживяла краткотраен втори живот в „Чужденец в рая“ — филмът, благодарение на който долината им се появи на картата. Джери си припомни как майката на Сам успяваше да ги очарова с разказа си за деня, когато посетила снимачната площадка като гост на режисьора, легендарен женкар, което им бе дало повод за безкрайни интерпретации. Сам настояваше, че майка й е невинна, а Джери не бе толкова сигурна.

Пътят ставаше все по-стръмен и скоро минаха с тропот по дървения мост, свързващ „Хорс Крийк“. Подминаха няколко определени места за пикник, после и отклонението за странноприемницата „Хорс Крийк“. Постепенно гъстите дървета оредяха и отстъпиха място на облите хълмове, осеяни с лозя. В далечината се съзираше заостреният връх на винарната на странноприемницата, направена по образец на френски замък.

Обри свърна по прашен страничен път, набразден от автомобилни гуми, и след малко се озоваха между редици лозя, около тях се бе вдигнал облак прах.

— Не навлизаме ли в забранена зона? — попита тя.

— С Тео сме стари приятели — отвърна той и сви рамене в типично галски жест. — Не би имал нищо против.

Ставаше дума, разбира се, за Теодор Карийо, с благородническо потекло, собственик и настоящ основател на винарната.

— Има ли някой, когото да не познаваш? — усмихна се тя.

Като член на кънтри клуба няколко пъти бе виждала Тео. Спомни си как Майк, който си въобразяваше, че е доста добър познавач на вината, си бе позволил да го съветва за някои негови задължения и макар учтиво, бе срязан.

— Всяка година Тео дава голямо парти за прибирането на реколтата — обясни й Обри, — на което има огромна бъчва с грозде и всички дами се изреждат да го мачкат.

— Звучи доста мърляво. — Джери се опитваше да си се представи със запретната нагоре пола, как зърната грозде се пукат между пръстите й, но единственото, което й дойде наум, бе епизод от „Аз обичам Луси“.

— Тео ме убеди да дойда тук след… — започна той неуверено. — Когато реших да напусна Ел Ей.

Съпругата му. „Все дотук стигаме, нали?“ Джери с ужас разбра, че ревнува — от една покойница.

Спряха пред оградата и я прескочиха. Движеха се единствено белезникавата пелена от прах над шосето долу, по което бяха дошли, и листата на дафиновото дърво, шумолящи от вятъра. Някъде в далечината се носеше бръмченето на трактор, а по-наблизо — бълбукането на вода, проправяща си път по напоителните тръби.

Обри постла одеяло на меката трева под дърветата и Джери събу обувките си, после за миг се поколеба, но измърмори: „О, какво пък толкова“, и повдигна полата си, за да свали и чорапогащника. Отпусна се и легна по корем, подпряла брадичката си с ръце. Откога не се е измъквала така? Не и откакто беше ученичка. Единствената разлика бе, че тогава нямаше никой, който да оглежда толкова оценяващо краката й.

Обри разопакова кошницата: печено пиле, картофена салата, сирене „Бри“ и франзела. От хладилната чанта извади бутилка бяло вино „Шенин Блан“, означена с отличителния етикет на „Хорс Крийк“.

— Изглеждаше най-подходящо — отбеляза той, отвори бутилката и напълни две чаши. Вдигна своята за тост, а слънцето се отразяваше по ръба й в брилянтни отблясъци. — За деня, който все пак е спасен.

Джери с изненада установи, че умира от глад, и изяде половината пиле, по-голямата част от картофената салата и няколко парчета хляб със сирене, преди да се отпусне по гръб, стенейки. Слънцето преваляше зенита си, а небето бе кристалносиньо като планинско езеро. Взирайки се нагоре, замаяна от виното, тя си представи, че са върху сал, който бавно ги отнася надолу по течението.

После му разказа за катастрофалната сутрин със сестра Клемънт, за пътуването си до Сан Франциско с Клер и за преместването на Анди при баща й. Когато си пое дъх, той меко отбеляза:

— Звучи, сякаш си се опитвала да удовлетвориш желанията на всички, без да направиш нищо, за да изпълниш своите собствени.

— Майките са лишени от това удоволствие.

— Анди ми изглежда разумно момиче. Тя ще размисли.

— Какво те кара да си тъй уверен?

Той се усмихна.

— Наречи го просто разумно предположение.

— Как да съм сигурна, че няма да е по-добре с баща си?

— Не го вярваш наистина.

— Не съм убедена дори дали няма да изгубя работата си.

Обри протегна ръка към лицето й, пръстите му погалиха бузата й като меки листа.

— Мога да ти намеря работа при двойно заплащане само с едно вдигане на телефона.

Тя седна и му хвърли строг поглед.

— Не е твоя работа да оправяш живота ми.

Той поклати глава и леко се подсмихна.

— Повярвай ми, дори не бих се осмелил. Ти би застреляла всеки мъж, престрашил се да направи подобно нещо.

„Какво се опитвам да докажа?“, почуди се Джери. Че не се нуждае от мъж в живота си? Че не обича Обри? Мислеше си, че ако го повтори многократно, по достатъчно различни начини, в крайна сметка ще се превърне в истина?

Погледна към краката му, опънати на одеялото. Все още бе със скъпите си кожени мокасини, сега покрити с прах, които подхождаха на костюма му. Това сякаш бе съвършената метафора на самия Обри — мъж, който живее в два свята и не принадлежи изцяло към нито един от тях.

Тя вдигна чашата си.

— За приятелството… и страхотния секс. Не непременно в този ред.

— А, ето жена по моя вкус. — Той допря чаша до нейната.

Бе вид шега, която тя някога намираше за секси и същевременно незадължаваща — не я караше да прави нещо повече от плъзгане по повърхността. Сега обаче откри, че не й се нрави, но пък се чувстваше и безпомощна да промени курса.

Може би поради тази причина или просто заради повечкото вино, но изтърси:

— Сигурна съм, че си видял достатъчно жени от този род — такива, които смятат за свое християнско задължение да скочат и да те спасят от горящата клада. — Видя как лицето му помръкна и запуши устата си с длан. — О, Обри, съжалявам. Просто ми се изплъзна.

— Всичко е наред. Да не говорим за нея, не прави нещата по-лесни. — Той хвана ръцете й. — Знам, че се чувстваш ужасно заради онова, което се случи на сватбата, но истината е… не мисля, че Изабел би искала музиката й да се изпълнява на такова щастливо събитие.

Джери почувства как сърцето й едва не прескочи един удар.

— Струва ми се, че бих я харесала.

— О, и тя имаше своите слабости. — Обикновено, когато говореше за съпругата си, беше дистанциран, все едно бе на място, до което тя нямаше достъп. Сега сякаш бе склонен да сподели с нея за Изабел.

— Например? — Джери изведнъж стана любопитна.

— Понякога се държеше като примадона.

Джери се чудеше дали в нея не вижда точно обратното — спокойствие и сигурност. Достатъчно за добро прекарване и удовлетворяване на сексуалните му потребности.

— Предполагам, било е неизбежно. — Изабел все пак бе прочута заради таланта си.

— Бе също и хипохондричка. Все тичаше по лекари за какво ли не. — Гласът му издаваше нежност и той се усмихна на иронията — Изабел не би могла да знае, че онова, което й е било писано, е далеч по-лошо от всички болежки, които си е въобразявала.

Джери разучаваше ясно очертания му галски профил. На фона на светлината, проникващата през надвисналите над главите им клони, можеше да види по-тъмни кичури сред посивялата му коса, паднала над яката му. Изглеждаше спокоен и щастлив. Като че ли се бе примирил със смъртта на съпругата си — или може би с факта, че подобен мир е недостижим.

Джери също се почувства умиротворена. Този ден, в който всичко вървеше наопаки, вече не бе толкова потискащ. Обри се наведе и докосна с устни нейните, тя усети вкуса на вино в дъха му, сладък и омайващ. Беше минало доста време, откакто бяха правили любов, и със закачлив смях тя обви ръце около врата му, завъртя се по гръб и го придърпа върху себе си.

Знаеше, че е лудост и някой можеше да ги види — веднъж с Майк бяха на разходка в гората и се търкаляха сред дърветата, когато млада жена изневиделица изникна на поляната, — но точно сега не я бе грижа. Заплахата да ги хванат на местопрестъплението правеше нещата само по-вълнуващи.

Свали блузата си. Радваше се, че е с най-хубавия си сутиен, а не онзи с безопасната игла. (Не че Обри би обърнал внимание — твърдеше, че я харесва дори и с грубото й старо бельо.) Потръпна, когато той го свали и обходи с върха на езика си зърната на гърдите й. Нежно, о, толкова нежно. Предизвика лавина от усещания. Естествено, не протестира и когато той пъхна ръка под полата й, смъкна бикините през глезените й и ги метна настрани, а те се закачиха на един храст.

Обри изхлузи обувките си и захвърли чорапите си към близкия шубрак до бикините й. След секунди беше отгоре й. Разкопчаната му риза улови вятъра и се изду. Тя прокара пръсти през космите на гърдите му, тъмни и меки, като козина на умилкващо се екзотично животно.

Обри погледна към нея с благоговение:

— Исусе, красива си. Нямаш представа колко си красива.

После се наведе и покри устните й със своите.

Слънцето грееше с разтопен блясък иззад притворените й клепачи и тя внезапно изпита чувство, че полита. С лек стон повдигна крака, обгръщайки кръста му, и го усети как се плъзга в нея. „Точно такова е усещането при правене на бебета“, помисли си тя с някаква далечна, все още действаща част от мозъка си — друго допълнително измерение, нещо много по-голямо от просто двама души, които са заедно. Само дето с Обри нямаше да има бебета. Навярно нямаше да има и в бъдеще.

И тогава започна да пропада. Въртеше се около Слънцето като изпаднала от орбита планета. Тя сграбчи Обри, стегна крака и притисна глава към шията му, сподавяйки вика си — остър вик, сякаш изпитваше болка. Всеки, погледнал към тях от разстояние, погрешно би възприел ситуацията като битка — жена, която се бори за живота си, и не би било съвсем погрешно. В сърцевината на удоволствието Джери изпитваше чувството за нещо, изтръгнато от нея самата против волята й.

Усети, че и той свършва, със стиснати зъби и извита шия. Почувства топлия пулс на семето му и се изви така, че да възпре изтичането — не поради някакво изродено желание за забременяване, а от дълбоката нужда да поеме вътре в себе си колкото е възможно повече от него.

Дълго след това никой от тях не помръдна. Обри остана в нея, но подпрян на лакти, за да не я смачка под тежестта си. И двамата дишаха тежко. Тогава осъзна, че нещо я гъделичка по крака — мравка. Бяха се озовали от одеялото на тревата. Обри се претърколи и й помогна да стане. Тя посегна към дрехите си, оглеждайки се крадешком.

— Господи, какво си мислехме — каза тя. — Всеки би могъл да мине оттук.

— И какво, ако някой беше минал?

Обри лениво отиде до храста, за да издърпа нейните бикини и чорапите си.

Тя се изкикоти при вида на голото му приведено тяло, докато той се разхождаше.

— Изглеждаш, сякаш окачваш коледни украшения.

Разсмя се още по-силно, представяйки си как бикините й красят Хорското дърво. Ухилен, й ги подхвърли.

— Поне знаем кой е бил Непослушко и кой Добродушко.

Облякоха се набързо и тя внимаваше да не поглежда към него, защото би предизвикало нова вълна смях или още едно неблагоразумно търкаляне в тревата. Чувстваше се на шестнайсет, макар че като тийнейджърка бе доста по-сигурна за съдбата си, отколкото сега.

Тя хвърли поглед към Обри. Дали чувствата му към нея се бяха променили? На моменти усещаше, че е сдържан, но може би се дължеше на смесените й емоции, които се отразяваха на възприятията й.

Тя приседна на одеялото, с олекнала глава, а сърцето й туптеше учестено и повърхностно. Определено не беше го предвидила.

Обри вероятно бе доловил промяната в настроението й, защото внезапно сякаш се затвори в себе си. Мълчаливо прибраха кошницата и изтръскаха одеялото. Този път причината да гледа в друга посока бе различна — не желаеше той да види какво е изписано в очите й.

Вече в колата, носейки се по неравния път, той небрежно съобщи:

— Предполагам, трябваше да ти го кажа по-рано, но не исках да развалям следобеда ни — поканен съм като гост диригент в Брюксел.

Изведнъж дъхът й секна.

— Така ли? За колко време?

— Шест месеца или година.

— Звучи ми, сякаш вече си решил да приемеш.

— Затова с Грегъри имахме среща за обяд днес. Искаше да ми съобщи подробностите.

— А какво ще стане с „Исла Ведре“? — Тя запази лекия си и спокоен тон.

— Ще я задържа до изтичане на договора ми за наем.

— Джъстин няма да се зарадва, когато му съобщя.

— Няма да е нужно. Сам ще му кажа. — Обри изглеждаше тъжен.

Джери бе доволна, че носи слънчевите си очила — поне нямаше да види сълзите й. Тя си напомни, че любовта никога не е била част от сделката им. Ако Обри беше проявил здрав разум да се оттегли, преди и двамата да хлътнат, най-малкото, което можеше да направи, бе да продължи.

Тя се взря през прозореца навън към стройните редици лозя, подредени като редове от страница, страница извън този разказ, който не й се искаше да свършва. „Добре е, че заминава“, каза си твърдо. Дори и да успееше да се справи със собствените си страхове, Изабел винаги щеше да го тегли в друга посока, изпълвайки ума му с музиката си.

— Не забравяй — подхвърли тя, — обеща да го научиш как да хвърля топката за извит удар.

— Има си баща за това.

Тя изсумтя насмешливо:

— Майк си знае само голфа и риболова. Миналата година за рождения ден на Джъстин му подари комплект стикове за голф, но имаше малък проблем — бяха за дясна ръка, а Джъстин е левичар.

Обри направи гримаса.

— Бедното момче.

Тя се чудеше дали мисли за детето, което така и не бе имал — копнежът й бе тъй познат и заради него изпитваше такава близост с Обри, дори когато той се отдръпваше.

— Кога заминаваш?

— Не и преди края на месеца.

По израза на лицето му разбра, че вече е заминал — вече е изгубен за нея, което бе още по-тъжно, защото всъщност никога не е бил истински неин. Сърцето й щеше да се пръсне, преляло от чувства, за които не бе и подозирала, че изпитва. Всичките й изхвърляния: как държи да бъде самостоятелна, сега осъзна, не бяха нищо повече от това, което всъщност бяха — празни приказки.

— Ще ми липсваш — изрече тя.

— И ти на мен. — Думите прозвучаха отсечено и рязко.

— Ще поддържаме връзка, нали?

— Разбира се.

— Една година е доста време. Сигурна съм, че ще срещнем нови хора. — Тя се опита да не мисли за онова, което бяха правили само допреди минути.

Той я стрелна с поглед, който й показа, че не е взел лесно решението.

— Само за сведение — няма друга. И не затова заминавам.

Причината й беше известна — Изабел.

— Не съм си и помисляла такова нещо — вметна тя.

— Ще се връщам и ще заминавам. Пак ще се виждаме.

— Да. — Тя знаеше, че няма да е същото.

— Била ли си някога в Брюксел?

— Не. — Беше ходила в Европа само веднъж — през медения си месец. Два дни в Париж и два в Лондон. Не спря да вали.

— Хубаво е. Би могла да ми дойдеш на гости.

— Съмнявам се, че ще мога да си го позволя.

— Предполагам, изключваш варианта да ти изпратя билет?

— В никакъв случай.

— Тогава ще ме караш да навъртя огромни сметки за телефонни разговори. — Той се разсмя, но смехът му бе някак кух. Бяха вече на главния път, след което поеха на север. Докато изкачваха хълма, тя отново различи в далечината силуета на винарната — група каменни здания, подобни на онези в долината на Лоара, бе ги виждала на картини, — още едно място, което бе малко вероятно да посети в близкото бъдеще.

Светът никога не бе й се струвал тъй пуст.

И все пак нямаше кого да вини, освен себе си. Сама бе направила избора, както и Обри, затова бе излишно да плаче. Щеше да има достатъчно време за това през следващите седмици и месеци — през нощите, когато будна щеше да лежи сама в леглото, чудейки се как е могла да допусне мисълта, че е предвидила всичко, докато всъщност нищо не знаеше.