Хърбърт Уелс
Невидимия (29)

Епилог

Така завършва повествованието за необикновения и гибелен експеримент на Невидимия. А ако искате да научите още нещо за Грифин, отбийте се в малката странноприемница край Порт Стоу и поговорете със стопанина й. Фирмата на тази странноприемница е парче дъска, на което са нарисувани само шапка и обувки, а името й — заглавието на тази книга. Стопанинът е нисък, пълен дребосък с цилиндричен нос, остра коса и лице на червени петна. Пийнете си повечко и той повечко ще ви разкаже за всичко, което се случило с него след описаното в книгата, както и за това как съдиите се опитали „да му вземат“ намерените у него пари.

— Когато разбраха, че не могат да научат чии са тези пари, те почнаха да приказват, да ме прости бог, че с мен трябвало да постъпят като със съкровище! Кажете, моля ви се, приличам ли аз на съкровище? А после един господин почна да ми дава по гвинея всяка вечер, за да разправям тая история в един локал.

Ако пожелаете да спрете отведнъж потока на неговите спомени, попитайте го не става ли дума в тази история за три ръкописни книги. Той ще отговори утвърдително и ще почне да се кълне, че, кой знае защо, всички мислят, че тези книги са у него — това не е вярно, у него ги няма.

— Невидимия си ги взе да ги скрие, когато избягах от него и се отправих към Порт Стоу. Пък мистър Кемп разправя на хората, че книгите били у мен.

След това той се замисля, почва скришом да ви наблюдава, да забърсва нервно чашите и не след дълго излиза от бара.

Той е стар ерген, отдавна е възприел ергенските навици и в къщата няма нито една жена. Външните части на дрехите си закопчава с копчета — това се изисква от неговото положение, — но що се отнася до презрамките и прочие по-интимни части на облеклото, все още си служи с връвчици. Не е предприемчив; но много държи на доброто име на заведението си. Движенията му са мудни и е твърде склонен към размишления. В селото минава за умен човек, пестеливостта му внушава у всички почит, а за пътищата в Южна Англия ще ви бъде по-полезен от пътеводителя „Кобет“.

В неделя сутрин, през което и да е годишно време — тогава външният свят престава да го интересува, — и всяка вечер след десет часа той отива в приемната на странноприемницата, държейки чаша джин, поразреден с вода, оставя чашата, заключва вратата, оглежда щорите и дори надниква под масата. Като се убеди напълно в своята самота, отключва шкафа, след това едно чекмедже на шкафа, изважда оттам три книги с кафява кожена подвързия и тържествено ги полага на средата на масата. Подвързията е овехтяла и покрита със слой зелена плесен — тъй като веднъж тези книги бяха стояли цяла нощ в един отводнителен канал, — а някои страници са съвсем заличени от мръсната вода. Стопанинът сяда в едно кресло, почва бавно да тъпче дългата си глинена лула, без да откъсва възхитения си поглед от книгите. Сетне придърпва една от тях и почва да я разглежда, прелиствайки я ту отпред назад, ту отзад напред.

Веждите му са присвити, а устните му мърдат от напрежение.

— Шест, малко две отгоре, кръстче и една заврънкулка. Господи, каква глава е имал тоз човек!

Скоро обаче усърдието му отслабва, той се обляга в креслото и почва да вижда на отсрещната стена на стаята, през кълбенцата дим пред себе си, нещо, което другите не могат да видят.

— Колко тайни има тук — казва той. — Чудновати тайни!… Да можех да ги разгадая. Божичко!… На негово място нямаше да сторя така; щях просто… ах! — И той си смуква от лулата.

После се унася в своята мечта, в неувяхващата чудесна мечта на своя живот. И въпреки търсенията, предприемани непрекъснато от неуморимия Кемп, никой освен стопанина на странноприемницата не знае къде се намират тези книги, в които е скрита сложната тайна на невидимостта и още десетина други чудновати тайни. И никой няма да научи това, докато стопанинът е жив.