Хърбърт Уелс
Невидимия (15)

Петнадесета глава
Човекът, който тичаше

Рано вечерта доктор Кемп седеше в своя кабинет в белведера^[1] на вилата си на хълма, откъдето се откриваше хубав изглед към Бърдок. Кабинетът беше малка уютна стая с три прозореца — на север, на запад и на юг, с рафтове, отрупани с книги и научни публикации, и с голямо бюро; до северния прозорец имаше масичка с микроскоп, със стъкълца, с всевъзможни дребни прибори, бацилови култури и шишенца с реактиви. Лампата-слънце в кабинета беше вече запалена, макар лъчите на залеза още ярко да озаряваха небето; щорите бяха вдигнати, тъй като нямаше опасност някой да надникне през прозореца. Доктор Кемп беше висок, строен млад човек със сламеноруси коси и светли, почти бели мустаци; на работата, с която се занимаваше сега, той отдаваше голямо значение, надявайки се въз основа на нея да бъде приет в Кралското научно дружество.

Като се откъсна за миг от заниманията си, докторът забеляза аленеещия залез над по-високия отсрещен хълм. За момент, с перото в уста, той се полюбува на златното сияние над гребена на хълма; после вниманието му бе привлечено от една дребна фигура, черна като мастило, която тичаше по хълма към неговия дом. Това беше някакъв възнисък човек с цилиндър и той тичаше толкова силно, че краката му просто се сливаха в неясно петно.

„Още едно магаре — помисли си доктор Кемп. — Като онзи, който изникна срещу мене тази сутрин иззад един ъгъл и извика: «Невидимия идва, господине!» Не мога да разбера какво става с хората. Може да си помислиш, че живееш в тринайсети век.“

Той стана, отиде до прозореца и се загледа към хълма, потънал в полумрак, и в тъмната фигура на тичащия човек.

— Той, изглежда, отчаяно бърза — каза доктор Кемп, — но това малко му помага. Бяга тъй тежко, сякаш джобовете му са натъпкани с олово. Давай, господине, давай! — рече доктор Кемп.

След миг една от вилите на хълма, която бе най-високо, скри от поглед тичащия. След още един миг той пак се показа между две къщи, сетне се скри и наново се показа и така три пъти, докато накрая се изгуби от поглед.

— Магарета! — каза доктор Кемп и като се обърна, се упъти отново към бюрото си.

Но онези, които се случиха да бъдат по това време на пътя и да видят отблизо тичащия, да видят изражението на малодушен страх върху потното му лице, не споделяха презрителния скептицизъм на доктора. Човекът тичаше и звънтеше като здраво натъпкана кесия, която подхвърлят ту на една, ту на друга страна. Той не се озърташе ни надясно, ни наляво, а гледаше с ококорени очи право пред себе си, натам, където в подножието на хълма светваха един след друг фенери и се събираха хора. Кривата му уста се разтвори, появи се гъста пяна, той задиша хрипливо и шумно. Тези, покрай които минеше, се спираха и почваха да оглеждат пътя нагоре-надолу и със зараждащо се безпокойство се питаха едни други каква би могла да бъде причината за такова енергично бягане.

Изведнъж далеч, почти на върха на хълма, някакво куче, което си играеше на пътя, изквича и се мушна тичешком под една порта и докато минувачите недоумяваха, край тях прелетя нещо като вятър, като шум от шляпане на боси крака или тежко дишане.

Хората се развикаха. Отскочиха встрани. Втурнаха се с вопли надолу по хълма. Виковете им вече ехтяха по улицата, когато Марвел беше още на средата на хълма. Като достигаха домовете си, те затръшваха и заключваха след себе си вратите и силно запъхтени, съобщаваха страшната вест. Марвел чуваше затръшването на вратите и правеше последни отчаяни усилия.

Ужасът достигна до него, задмина го стремително и за миг обхвана целия град.

— Невидимия иде! Невидимия!