Хърбърт Уелс
Невидимия (28)

Двадесет и осма глава
Преследването на преследвача

Хийлас, стопанинът на най-близката вила до тази на Кемп, спеше в своята беседка, когато започна обсадата на дома на доктора. Той се числеше към онези упорити хора, които за нищо на света не искаха да повярват в „нелепите приказки“ за Невидимия. Жена му обаче вярваше в слуховете и впоследствие често припомняше това на мъжа си. Той упорито твърдеше, че трябва да се поразходи в своята градина, сякаш нищо особено не бе се случило, и стори това, а следобеда според своя стар навик легна да поспи. През цялото време, докато Невидимия чупеше стъклата на къщата на Кемп, Хийлас спеше, после изведнъж се събуди с чувството, че наблизо нещо не е в ред. Той погледна към къщата на Кемп, потърка очи и пак погледна. Сетне спусна крака и седна, като се ослушваше. Отправи си ругатня, но странната гледка не изчезна. Къщата приличаше на дом, напуснат преди седмици след силен погром. Всички прозорци бяха счупени и с изключение на тези на белведера бяха затворени отвътре с капаците.

— Готов съм да се закълна — и Хийлас погледна часовника си, — че преди двайсет минути всичко си беше в ред.

Отдалеч се дочуваха равномерни удари и звън на стъкло. А после, докато той седеше с отворена уста, стана нещо още по-странно. Капаците на столовата бързо се разтвориха и прислужницата с шапка и палто се появи на прозореца, мъчейки се с треперещи ръце да вдигне рамката^[1]. Изведнъж до нея изникна един мъж и почна да й помага. Доктор Кемп! След миг прозорецът се отвори и прислужницата с мъка се провря през него; после тя се втурна да бяга и се изгуби сред храстите. Хийлас се изправи и изрази вълнението си от тъй необикновената гледка със слаби възклицания на уплаха. Той видя как Кемп се покатери на перваза на прозореца, как скочи навън и след миг се появи по пътеката сред храстите; той тичаше наведен, сякаш се криеше от някого. Изгуби се зад жълтата акация, после пак се показа, този път до оградата на вилата си. Бързо прехвърли оградата и затича стремглаво надолу по склона право към Хийлас.

— Господи! — възкликна поразен от страшна мисъл Хийлас. — Това е работа на онзи негодник. Невидимия! Значи, всичко е било истина!

За Хийлас да си помисли значеше да действува и готвачката му, която го наблюдаваше от прозореца на горния етаж, с учудване видя как той се втурна към къщата с най-малко девет мили в час. Чу се думкане на врати, звънците иззвъняха и гласът на Хийлас отекна с все сила:

— Заключете вратите! Затворете прозорците! Затворете всичко!… Невидимия иде!

Цялата къща тозчас се изпълни с викове, разпореждания и стъпки на тичащи хора. Хийлас сам се втурна да затваря вратите към верандата и в този миг зад оградата на градината се показаха главата, раменете и коляното на доктор Кемп. След още миг Кемп, който изтича по лехата с аспержи, вече прекосяваше игрището за тенис пред къщата.

— Не може — каза Хийлас, като слагаше резетата. — Много съжалявам, ако той ви преследва, но не можете да влезете тук.

До стъклото се притисна ужасеното лице на Кемп; той почна да тропа на една от вратите на верандата и да натиска отчаяно дръжката. Като видя, че всичко това е напразно, докторът притича до края на верандата, скочи на земята и отиде да чука на задната врата на вилата. После излетя през вратата на задната ограда, появи се пред вилата и продължи да бяга по пътя. Той едва се бе скрил от очите на Хийлас, който през цялото време уплашено гледаше през прозореца, и лехата с аспержи бе стъпкана от невидими крака. След това Хийлас профуча по стълбите нагоре и не видя нищо повече от преследването на Кемп. Но минавайки бегом покрай прозореца на стълбището, той чу как се хлопна вратата на задната ограда.

Като излезе на пътя, Кемп естествено затича по него надолу; сега той сам трябваше да бяга така, както онзи човек, когото бе наблюдавал толкова внимателно от своя кабинет само преди четири дена. Докторът, въпреки че не беше атлет, сега тичаше добре и макар да бе побледнял и да се обливаше в пот, мисълта му работеше съвсем спокойно. Той се носеше с едър тръс и когато му се изпречеха неравни места, остри камъни или парчета счупено стъкло, блестящи ярко на слънцето, минаваше по тях, предоставяйки на невидимите боси крака на своя преследвач да минат, откъдето си щат.

За пръв път в живота си Кемп откри, че пътят по хълма е необикновено дълъг и безлюден и че краят на града в подножието на хълма е необикновено далеч. Няма по-бавен и по-мъчителен начин за придвижване от бягането. Неприветливите вили, които дремеха на следобедното слънце, очевидно бяха заключени и залостени; да, те бяха заключени и залостени по негова собствена заповед. Но поне един човек да се бе сетил за всеки случай да погледне какво става навън! В далечината почна да се откроява градът, морето зад него се скри от поглед, долу шаваха хора. Към подножието на хълма в момента се приближаваше конският трамвай. А там наблизо е полицейското управление. Но какво се чува отзад, стъпки ли? По-бързо!

Хората долу го гледаха втренчено, един-двама се втурнаха да бягат. Кемп вече дишаше хрипливо. Сега конският трамвай беше съвсем близо, във „Веселите крикетисти“ шумно залостваха вратите. Отвъд трамвая имаше стълбове и купчини чакъл — за отводнителния канал. На Кемп му мина през ума да скочи във вагона на трамвая и да хлопне вратите, но реши, че е по-добре да се упъти към полицейското управление. След миг той минаваше покрай „Веселите крикетисти“ и ето че се озова вече на края на улицата, сред много хора. Кочияшът на трамвая и неговият помощник, неразпрегнали конете, следяха със зяпнали уста отчаяното му бягане. По-далеч, зад купчините чакъл, надничаха учудените копачи.

Кемп понамали хода, но като чу зад гърба си бързия тропот на своя преследвач, отново забяга по-бързо.

— Невидимия! — извика той на копачите, сочейки с неопределено движение на ръката назад, и успя да прескочи изкопа, така че между него и Невидимия сега имаше неколцина здрави мъже. Като заряза мисълта за полицейското управление, Кемп сви в малка странична улица, профуча покрай каручката на градинар, позабави се за частица от секундата на вратата на сладкарница и после затича по булеварда, който излизаше на главната улица, наречена Хил. Две-три дечурлига, които си играеха там, изпискаха и се разбягаха при неговата поява; отвориха се няколко врати и прозорци и ядосаните майки го нахокаха. Той отново затича по Хил Стрийт на около триста ярда от крайната спирка на конския трамвай и в този миг чу, че викат и тичат много хора.

Кемп погледна нагоре по улицата към хълма. На около дванадесет ярда от него тичаше едър копач, като ругаеше на пресекулки и сърдито размахваше лопатата; кондукторът на трамвая, стиснал юмруци, го следваше по петите. Подир тях тичаха и други, които замахваха към някого и викаха високо. От другата страна, откъм града, също тичаха мъже и жени и Кемп видя ясно как от един магазин изскочи човек с прът в ръка.

— Пръснете се във верига! — извика някой.

И Кемп разбра, че положението се е променило. Той се спря и се огледа, като едва си поемаше дъх.

— Той е някъде тук! — извика той. — Преградете улицата.

Кемп получи зашеметяващ удар под ухото и се олюля, опита се да се обърне към невидимия си противник, но едва се задържа на крака и удари празно пространство. После получи силен удар в челюстта и се просна тежко на земята. След малко в корема му опря коляно и две ръце яростно го сграбчиха за гърлото, но едната от тях стискаше по-слабо. Кемп хвана китките на невидимия, раздаде се вик на болка и сетне над главата на доктора се завъртя лопатата на копача, която с кух удар се стовари върху нещо. На лицето на Кемп капна някаква капка. Ръцете, които го стискаха за гърлото, изведнъж се отпуснаха, той се напрегна и се освободи, хвана омекналото рамо на своя противник и се тръшна върху него.

— Хванах го! — изкрещя Кемп. — Помогнете! Помогнете… да го задържим! Той е под мен! Дръжте го за краката!

След миг на мястото на борбата се събра цяла тълпа и случайно озовал се тук човек би помислил, че на улицата се играе някакъв много разгорещен ръгби мач. След виковете на Кемп хората престанаха да викат — чуваха се само удари, тропот на крака и запъхтяно дишане.

Невидимия успя със свръхусилие да се изправи на крака. Кемп обаче се залепи за него като ловджийско куче за елен и десетки ръце сграбчиха и заудряха невидимото същество. Кондукторът на конския трамвай го хвана за врата и отново го повали на земята.

Пак се образува купчина боричкащи се хора. Някои удряха доста немилостиво. Изведнъж се раздаде див вик: „Милост, милост!“ — и бързо замря в сподавен стон.

— Оставете го, глупаци такива! — изкрещя Кемп с глух глас и заблъска купчината хора. — Той е ранен, казвам ви. Отдръпнете се!

След малко мястото на борбата беше вече чисто и кръгът от нетърпеливи лица видя доктор Кемп, сякаш коленичил на петнадесет инча във въздуха, да притиска към земята невидими ръце. Зад него един полицай държеше невидими крака.

— Не го пускайте! — извика едрият копач с окървавената си лопата в ръка. — Преструва се.

— Не се преструва — каза докторът, като повдигна предпазливо коляното си, — а освен това аз го държа. — Лицето на Кемп беше разбито и бе почнало да се подува; той говореше с мъка, защото от устната му течеше кръв. Вдигна едната си ръка и, изглежда, почна да опипва лицето на лежащия. — Устата му е цялата мокра — рече той и изведнъж извика: — Господи!

Кемп бързо стана и после коленичи до невидимото същество. Отново хората се размърдаха и се заблъскаха напред, отекнаха тежките стъпки на нови любопитни и натискът на тълпата се увеличи. От всички къщи запристигаха хора. В миг вратата на „Веселите крикетисти“ широко се разтвори. Говореше се съвсем малко. Кемп направи такова движение с ръка, сякаш опипваше въздуха.

— Не диша — каза той. — И сърцето му не бие. Едната му страна. Ох!

Някаква старица, която надничаше под лакътя на едрия копач, изпищя остро:

— Гледайте! — и протегна сбръчкания си показалец.

Като погледнаха, накъдето сочеше тя, всички видяха бледите, прозрачни очертания на една ръка, отпусната безсилно и направена сякаш от стъкло — личаха вените и артериите, костите и нервите. Тя постепенно губеше прозрачността си и потъмняваше.

— Охо-о! — възкликна полицаят. — Ето че и краката почват да се показват.

И така, бавно, започвайки от ръцете и краката и пълзейки към жизнените центрове, продължаваше този странен преход към видима телесност. Това приличаше на бавното разпространение на отрова. Отпърво се показаха тънките бели нерви, очертавайки нещо като бегла бледа скица на крайниците, след това стъкловидните кости и сложната плетеница на артериите, още по-късно мускулите и кожата, които отначало наподобяваха лека мъглявина, но после бързо помътняха и изгубиха своята прозрачност. Скоро можеше вече да се различат смазаните гърди, раменете и смътните контури на израненото и разбито лице.

Когато най-сетне тълпата отстъпи и Кемп можа да се изправи, пред очите на всички се откри едно проснато на земята голо, жалко, покрито с рани и осакатено тяло на около тридесетгодишен човек. Косата и веждите му бяха бели — не побелели като на старците, а бели като на албиносите, — очите пък червени като гранати^[2]. Ръцете бяха със стиснати юмруци, очите широко отворени, а на лицето бе застинало изражение на гняв и отчаяние.

— Покрийте му лицето! — извика някакъв мъж. — За бога, покрийте му лицето!

Някой донесе чаршаф от „Веселите крикетисти“ и като покриха с него Грифин, пренесоха го в странноприемницата. Там, на едно вехто легло в бедна, полутъмна стая, сред невежата, възбудена тълпа, осакатен и покрит с рани, предаден и безмилостно преследван, завърши трагично своя странен и страшен жизнен път Грифин — първият човек, който успя да стане невидим, Грифин — най-даровитият физик на света.