Хърбърт Уелс
Невидимия (16)

Шестнадесета глава
Във „Веселите крикетисти^[1]“

Странноприемницата „Веселите крикетисти“ се намира в самото подножие на хълма, където започва линията на конския трамвай. Стопанинът, облегнал се с дебелите си червени ръце на тезгяха, разговаряше за коне с един анемичен файтонджия, а някакъв човек с черна брада, облечен в сиво, лапаше сухари със сирене, пиеше „Бъртън“^[2] и говореше с американски акцент с един полицай, току-що сменил се от дежурство.

— Какви са тези викове? — попита файтонджията, като прекъсна внезапно разговора, и почна да оглежда над мръсната жълта щора на ниския прозорец на странноприемницата пътя, който водеше нагоре по хълма. Някой мина тичешком отвън.

— Трябва да има пожар — рече стопанинът.

Чуха се приближаващи се стъпки: някой тичаше тежко. Вратата шумно се разтвори и в стаята нахълта Марвел, разплакан, раздърпан, без шапка и с раздрана яка на дрехата. Като се обърна конвулсивно, той се опита да затвори вратата, но ремъкът я държеше полуотворена.

— Иде! — изпищя Марвел ужасено. — Той идва. Невидимия! Преследва ме! За бога. Спасете ме! Спасете ме! Спасете ме!

— Затворете вратите — рече полицаят. — Кой идва? Каква е тая врява? — Той отиде до външната врата, откачи ремъка и вратата се хлопна. Американецът затвори втората врата.

— Скрийте ме — простена Марвел, като се олюляваше и плачеше, но здраво стискаше книгите. — Скрийте ме. Заключете ме някъде. Казвам ви, той ме преследва. Избягах от него. Каза, че ще ме убие. И ще го направи.

— Не бива да се боите — рече чернобрадият. — Вратите са затворени. Какво се е случило?

— Скрийте ме — повтори Марвел и изведнъж гръмко изпищя: външната врата се разтресе от силен удар и последва нервно чукане, придружено с викове.

— Хей! — викна полицаят. — Кой е там?

Марвел се замята като безумен към панелите, които приличаха на врати.

— Той ще ме убие! — викаше той. — Има нож! За бога!…

— Елате — рече стопанинът, — елате тук. — Той отметна дъската и Марвел се стрелна зад тезгяха. Чукането на вратата пак се поднови.

— Не му отваряйте! — завика Марвел. — Моля ви, не му отваряйте! Къде да се скрия?

— И тъй, значи, това е Невидимия? — попита чернобрадият, подложил ръка на гърба си. — Мисля, че вече е време да го видим.

Изведнъж прозорецът на странноприемницата се разхвърча на парчета и отвън отекнаха викове и шум от бягащи хора. Полицаят, като стъпи на един малък диван, провря глава през прозореца да види кой стои пред вратата. После слезе и каза, повдигайки вежди:

— Това е той.

Стопанинът постоя до вратата на приемната, където заключиха Марвел, погледна счупеното стъкло и отиде при своите посетители.

Всичко изведнъж стихна.

— Жалко, че не е у мен палката — каза полицаят, приближавайки се нерешително към вратата. — Като отворим вратата, той веднага ще влезе. Няма с какво да го спрем.

— А вие не бързайте толкова да отваряте — рече боязливо анемичният файтонджия.

— Отключете — каза чернобрадият, — нека влезе — и показа револвера в ръката си.

— Не бива така — рече полицаят, — това е убийство.

— Знам в коя страна се намирам — възрази чернобрадият. — Ще стрелям в краката му. Отключете вратата.

— Гледайте само да не уцелите моя гръб — каза стопанинът, надзъртайки иззад щората към улицата.

— Добре — рече чернобрадият и като се наведе, отключи, държейки револвера готов. Стопанинът, файтонджията и полицаят се обърнаха към вратата.

— Влезте — тихо каза чернобрадият, като отстъпи крачка и гледаше отключената врата; револверът беше скрит зад гърба му. Но никой не влезе, вратата не се отвори. Когато след пет минути друг файтонджия предпазливо надникна в странноприемницата, всички още стояха в очаквателни пози, а от приемната надзърташе една уплашена физиономия.

— Всички ли врати са заключени? — попита Марвел. — Той е някъде тук… дебне. Хитър е като дявол.

— Боже мой! — възкликна здравенякът стопанин. — А задната врата! Вие останете тук. Та нали… — Той безпомощно се огледа. Вратата на приемната се хлопна и ключът изщрака в ключалката. — Вратата за двора, задният вход…

Той изтича от стаята.

След минута се върна с кухненски нож в ръка.

— Вратата към двора е отворена! — каза той и дебелата му долна устна увисна.

— Може да е вече тук — каза първият файтонджия.

— В кухнята го няма — рече стопанинът. — Там има две жени и аз обходих цялата кухня с този нож, в нито едно ъгълче не забравих да мушна. Жените казаха, че не е влизал. Нищо не са забелязали.

— Сложихте ли резето на вратата? — попита първият файтонджия.

— То се знае, да не съм сукалче — отвърна стопанинът.

Чернобрадият прибра револвера. Но още същия миг хлопна подвижната дъска на тезгяха, изщрака ключалка и вратата на приемната широко се отвори. Те чуха как Марвел изпищя като уловен заек и се втурнаха през тезгяха да му помогнат. Чернобрадият гръмна, огледалото до насрещната стена на приемната иззвънтя и парчетата шумно нападаха по пода.

Като влезе в стаята, стопанинът видя, че Марвел странно се гърчи и извива пред вратата, която водеше към кухнята и двора. Докато стопанинът стоеше нерешително, вратата се отвори и Марвел бе вмъкнат в кухнята. Оттам се чу писък и шум на падащи тенджери. Марвел, навел глава, упорито се дърпаше назад, но беше домъкнат до вратата за двора. Ключалката изщрака.

Полицаят, който се опитваше да се провре покрай стопанина, се втурна в кухнята, придружен от един от файтонджиите, и хвана китката на невидимата ръка, която държеше за яката Марвел, но бе ударен в лицето, олюля се и отстъпи назад. Вратата се отвори и Марвел направи отчаян опит да се скрие зад нея. В това време файтонджията хвана нещо.

— Улових го — каза той.

Червените ръце на стопанина сграбчиха невидимото пространство.

— Ето го — извика той.

Марвел, изпуснат от невидимите ръце, падна на пода и се опита да изпълзи зад краката на борещите се. Борбата се развихри до вратата. Най-първо отекна гласът на Невидимия — той силно изстена, тъй като полицаят го бе настъпил по крака. После извика бясно и юмруците му заудряха като чукове. Файтонджията изведнъж изохка и се сгърчи, ударен под диафрагмата. Вратата на приемната се хлопна и прикри отстъплението на Марвел. След време мъжете в кухнята разбраха, че се борят с празно пространство.

— Къде избяга той? — извика чернобрадият. — Навън ли?

— Ей натам — каза полицаят, като излезе на двора и се спря.

Парче керемида прелетя до самото му ухо, падна на кухненската маса, отрупана със съдове, и се раздроби.

— Ще му дам аз да разбере! — извика чернобрадият. Над рамото на полицая блесна дулото на револвера и към полумрака, откъдето беше хвърлена керемидата, излетяха един след друг пет куршума. Стреляйки, чернобрадият описваше с ръката си дъга, така че куршумите биеха лъчеобразно в тесния двор.

Последва тишина.

— Пет куршума — каза чернобрадият — Сигурна работа. Като четири аса с джокер. Някой да донесе фенер и да вървим да търсим трупа му.