Хърбърт Уелс
Невидимия (6)

Шеста глава
Побеснелите мебели

Същия ден сутринта, на разсъмване на Свети дух, когато дори прислужницата Мили още спеше, господин и госпожа Хол станаха от леглото и безшумно слязоха в мазето. Там те имаха да вършат работа от личен характер, която до известна степен бе свързана със специфичната притегателна сила на тяхната бира.

Те не бяха успели още да влязат в мазето, когато госпожа Хол си спомни, че е забравила да вземе шишето със сарсапарила, което държаха в спалнята. Тъй като главен специалист и майстор в предстоящата работа беше тя, отиде да вземе шишето мъжът й.

На площадката на стълбите Хол с учудване забеляза, че вратата на стаята на непознатия е открехната. Като влезе в спалнята, той намери шишето на мястото, посочено от жена му.

Но връщайки се обратно в мазето, Хол забеляза, че резето на входната врата е махнато и че вратата е затворена само с мандалото. Обзет от внезапно вдъхновение, той свърза това обстоятелство с отворената врата на стаята на квартиранта и с предположенията на Теди Хенфри. Помнеше ясно, че сам държеше свещта, когато жена му слагаше резето за през нощта. Спря се със зяпнала уста; после, все още с шишето в ръце, отново се качи горе. Почука на вратата на квартиранта. Отговор не последва. Пак почука; сетне отвори широко вратата и влезе в стаята.

Всичко се оказа така, както той предполагаше. В леглото в стаята нямаше никой. И нещо още по-странно дори за не особено досетлив човек като Хол — на един стол и върху пречките на леглото бяха разхвърляни дрехите на квартиранта, единствените, които Хол бе виждал досега, както и неговите бинтове. Голямата шапка с наведени поли също стърчеше наперено върху една от топките на леглото.

Като стоеше в пълно изумление сред стаята, той чу отдолу, от мазето, гласа на жена си, която проявяваше всички признаци на силно нетърпение.

— Джордж — викаше тя. — Намери ли онова, което исках?

Господин Хол се обърна и заслиза бързо към мазето.

— Джени! — извика той, навеждайки се над парапета на стълбите за мазето. — Хенфри е прав. Квартиранта го няма в стаята. И резето на външната врата е махнато.

Отначало съпругата не го разбра, но като се сети след малко за какво става дума, реши сама да огледа празната стая. Хол, все още с шишето в ръце, тръгна напред.

— Него го няма, а дрехите му са там — каза той. — Къде се шляе без дрехи? Чудна работа.

Когато се качваха по стълбите от мазето, и на двамата, както по-късно стана ясно, се стори, че някой отвори и затвори външната врата; но тъй като те я намериха заключена, в момента не си казаха нищо. В коридора госпожа Хол изпревари мъжа си и се затича нагоре първа. В това време някой кихна на стълбите. Хол, шест стъпала по-долу от своята жена, помисли, че тя е кихнала; тя пък беше уверена, че е кихнал той. Като се качиха горе, тя разтвори широко вратата и заоглежда стаята на квартиранта.

— За пръв път виждам такова нещо! — каза стопанката.

В това време отзад и както й се стори, съвсем близо до главата й, някой подсмръкна, тя се обърна и за свое най-голямо учудване видя, че Хол е на около дванадесет стъпки, на най-горното стъпало на стълбите. Той тутакси се озова до нея. Тя се наведе и почна да опипва възглавницата и завивките.

— Студени са — рече госпожа Хол. — Станал е още преди час или повече.

Тя още не беше се доизрекла, когато се случи нещо съвсем чудновато. Завивките на леглото се събраха на куп, който тутакси полетя нагоре и падна върху пречките на леглото. Сякаш някаква ръка бе събрала завивките и ги беше отметнала настрана. После шапката на непознатия подскочи от мястото си, описа във въздуха дъга и шляпна госпожа Хол право в лицето. Сетне със същата бързина полетя и гъбата от умивалника; след нея столът, небрежно отърсвайки от себе си сакото и панталона на непознатия и закисквайки се със сух смях, който поразително приличаше на смеха на квартиранта, се обърна с четирите си крака към госпожа Хол и като се прицели в нея, литна напред. Тя изпищя и се извърна към вратата, а краката на креслото внимателно, но сигурно опряха в гърба й и избутаха нея и мъжа й от стаята. Вратата с трясък се затвори и се заключи. Столът и леглото, както изглежда, потанцуваха малко, тържествувайки от победата, и после изведнъж всичко притихна.

На площадката госпожа Хол почти припадна в ръцете на мъжа си. С големи усилия той и Мили, която се бе събудила от вика на господарката си, можаха да свалят госпожа Хол долу и да й дадат капки за успокоение.

— Това са духове — каза стопанката, като дойде на себе си. — Знам, това са духове. Чела съм за тях във вестниците. Масите и столовете почват да подскачат и да танцуват.

— Пийни още малко, Джени — прекъсна я Хол, — ще ти даде сила.

— Заключи вратата — каза тя — и не го пускай повече вътре. Подозирах тази работа. Как не се досетих! Очите му не се виждат, главата му е обинтована, в неделя на черква не ходи. И толкова шишета е събрал, защо му са на един свестен човек толкова шишета! Вкарал е духове в мебелите. Милите ми стари мебели! На същия онзи стол обичаше да седи бедната ми, скъпа майка, когато бях момиченце. И сега той да се вдигне срещу мен.

— Пийни още, Джени — рече Хол, — нервите ти са съвсем разнебитени.

Беше вече пет часът, златните лъчи на утринното слънце къпеха улицата. Съпрузите Хол пратиха Мили да събуди Санди Уоджърс, ковача.

Мили му каза, че господин Хол го поздравява и че с мебелите на горния етаж на странноприемницата станало нещо много особено. Запита го дали не би могъл да прескочи до странноприемницата заради тая работа.

Уоджърс беше проницателен и много находчив човек. Той се отнесе с най-голяма сериозност към този случай.

— Направена е магия, главата си режа — рече той. — На вашия квартирант само копитата му липсват.

Пристигна в странноприемницата много загрижен. На съпрузите Хол им се искаше да се качат веднага горе, но той явно не бързаше. Предпочиташе да поговори в коридора. От магазина за тютюн на Хъкстър излезе момчето и почна да снема дървените капаци. Извикаха го да вземе участие в обсъждането на случилото се. След него, няколко минути по-късно, дойде, разбира се, и самият Хъкстър. Англосаксонският парламентарен дух се прояви с пълна сила: говореха много, но не предприемаха нищо.

— Да установим първо фактите — настояваше Санди Уоджърс. — Да обсъдим напълно ли правилно от наша страна ще бъде да разбием вратата на неговата стая. Заключена врата винаги може да се разбие, но щом веднъж си я разбил, вече не може да я направиш неразбивана.

Ала изведнъж за всеобщо учудване вратата на стаята на квартиранта се отвори сама и като погледнаха нагоре, те видяха омотаната фигура на непознатия: той заслиза по стълбите и втренчено ги загледа със зловещия поглед на необикновено стъклените си очи. Бавно, с вдървена походка той слезе долу, прекоси коридора и се спря, като не преставаше да ги гледа.

— Вижте! — каза непознатият и протегна пръста си, облечен в ръкавица; поглеждайки натам, където сочеше, те видяха до самата врата на мазето шишето със сарсапарилата. После влезе в приемната и бързо и злобно им тръшна вратата под носа.

Никой не промълви нито дума, докато не замря шумът от хлопнатата врата. Всички мълчаливо се споглеждаха.

— Да си призная, това е вече върхът… — поде Уоджърс, но не се доизказа.

— На ваше място щях да отида да го попитам какво значи всичко това — каза той по-късно на Хол. — Щях да му искам обяснение.

Нужно беше известно време, докато убедят мъжа на стопанката да се реши. Най-сетне той почука на вратата, отвори я и започна:

— Извинете.

— Вървете по дяволите! — извика гръмогласно непознатият. — Затворете вратата!

С това обяснението свърши.