Хърбърт Уелс
Невидимия (10)

Десета глава
Марвел в Айпинг

Когато паниката понамаля, жителите на Айпинг почнаха да се вслушват в гласа на разума. Скептицизмът внезапно надигна глава — наистина малко неуверено, но си беше скептицизъм. Нали да не се вярва в съществуването на Невидимия беше много по-лесно, а тези, които видяха как той се изпари във въздуха или изпитаха неговите юмруци, се брояха на пръсти. При това един от очевидците, Уоджърс, отсъствуваше, той се беше заключил здравата в дома си и не пускаше никого, а Джафърс лежеше зашеметен в странноприемницата „Кочияш и коне“. Големите и необикновени идеи, които излизат вън от границите на опита, често имат по-малка власт над хората, отколкото незначителните, но затова пък по-конкретни съображения. Айпинг беше украсен със знамена и всички бяха пременени с най-хубавите си дрехи. Бяха очаквали с нетърпение празника повече от месец. Ето защо след няколко часа дори тези, които вярваха в съществуването на Невидимия, вече се веселяха, утешавайки се с мисълта, че той е изчезнал завинаги; що се отнася до скептиците, за тях Невидимия вече беше забавна шега. Така или иначе, и едните, и другите здравата се веселяха.

На Хейсмановата ливада бяха опънали палатка, в която госпожа Бънтинг и други жени приготвяха чай, а край палатката учениците от неделното училище се гонеха из тревата и играеха на разни игри под шумното ръководство на помощник-викария, на госпожица Къс и госпожица Сакбът. Наистина долавяше се някакво леко безпокойство, но всички бяха толкова благоразумни, че криеха страховете си. Голям успех сред младежите имаше едно наклонено въже, по което, като се държиш за една дръжка, можеш стремглаво да се спуснеш до един чувал със сено на другия край на въжето. Не по-малък успех имаха и люлките, и прицелът с кокосовите орехи. Интересни бяха и разходките, а един парен орган, прикрепен към малка въртележка с люлки, изпълваше въздуха с остра миризма на масло и не по-малко остра музика. Членовете на клуба, които бяха присъствували на сутрешната служба в черквата, се перчеха с розово-зелените си значки, а някои от младите бяха украсили бомбетата си с лъскави цветни панделки. Старият Флечър, чиято представа за празничната почивка беше сурова, бе стъпил на една дъска, подпряна на два стола — това можеше да се види през цветовете на жасмина върху перваза на прозореца му или през отворената врата (кой както си избере), — и белосваше тавана на гостната си.

Към четири часа в селото дойде откъм хълмовете един непознат. Това беше нисък пълен човек с твърде извехтял цилиндър и много запъхтян. Той ту издуваше, ту отпускаше бузи. Лицето му, което беше на петна, изразяваше страх и макар да крачеше бързо, непознатият вършеше това неохотно. Сви зад ъгъла на черквата и се упъти към странноприемницата „Кочияш и коне“. Освен другите забеляза го и старият Флечър, който бе поразен от необикновено развълнувания вид на непознатия и тъй дълго го проследи с поглед, че накрая варта от четката почна да се стича в ръкава му.

Непознатият, според думите на собственика на прицела с кокосовите орехи, си говорел сам; същото забелязал и Хъкстър. Спрял пред стълбите на странноприемницата и по думите на Хъкстър дълго се колебал, преди да се реши да влезе вътре. Накрая се заизкачвал по стълбите, завил, както успял да забележи Хъкстър, наляво и отворил вратата на приемната. Хъкстър чул от приемната гласове, както и възгласи от бара — хората казвали на непознатия, че има грешка.

— Не влизайте там! — рекъл Хол; тогава непознатият затворил неловко вратата и отишъл в бара.

След няколко минути той отново се появил на улицата и изтрил с ръка устните си с вид на спокойно удовлетворение, което се сторило на Хъкстър престорено. Поспрял се малко, озърнал се, сетне Хъкстър го видял, че се упътва крадешком към вратата на двора, накъдето гледал прозорецът на приемната. След известно колебание непознатият се облегнал на един от стълбовете на вратата, извадил къса глинена лула и почнал да я тъпче с тютюн. Ръцете му треперели. Накрая запалил несръчно лулата и като скръстил ръце, почнал да пуши, приемайки позата на скучаещ човек, на която обаче никак не подхождали бързите погледи, които хвърлял от време на време към двора.

Хъкстър наблюдавал всичко това иззад тенекиените кутии, наредени на витрината на магазина му за тютюн, и странното поведение на непознатия го подтикнало да продължи наблюдението си.

Изведнъж непознатият бързо се изправил, пъхнал лулата в джоба си и хлътнал в двора. Тогава Хъкстър, като решил, че пред очите му се извършва кражба, изскочил иззад тезгяха и изтичал на улицата да хване крадеца. В това време непознатият се показал отново с килнат настрана цилиндър, държейки в едната си ръка голям вързоп, загънат в синя покривка за маса, а в другата — три книги, вързани — както по-късно се изяснило — с презрамките на викария. Като видял Хъкстър, той ахнал и извивайки рязко наляво, хукнал да бяга.

— Дръжте крадеца! — извикал Хъкстър и се втурнал подир него.

Следващите усещания на Хъкстър били силни, но кратки. Той видял как крадецът тича бързо пред него към черквата, как завива покрай нея и продължава по пътя. Видял малко по-далеч знамената и веселящите се хора, само двама-трима от които се обърнали, като чули вика му.

— Дръжте крадеца! — извикал той още по-силно, продължавайки храбро гонитбата. Но не изминал дори десет крачки, когато нещо го хванало за крака и той вече не тичал, а полетял като стрела във въздуха. Преди да разбере какво става с него, бухнал главата си в земята. Светът пред очите му се разсипал на милиони въртящи се искри и „по-нататъшните събития престанали да го интересуват“.