Хърбърт Уелс
Невидимия (20)

Двадесета глава
В къщата на Грейт Портланд Стрийт

За миг Кемп остана мълчалив, гледайки гърба на застаналата до прозореца безглава фигура. После трепна, поразен от някаква мисъл, хвана Невидимия за ръка и го отведе от прозореца.

— Вие сте уморен — рече той. — Аз седя, а вие през цялото време се разхождате. Седнете в моето кресло.

Самият той седна между Грифин и най-близкия прозорец. Грифин поседя в креслото мълчаливо, после отново заговори бързо:

— Когато се случи това, бях вече напуснал колежа в Чесилстоу. Беше през декември миналата година. Имах стая под наем в Лондон, голяма стая без мебели в една грамадна, запусната къща с много наематели в беден краен квартал недалеч от Грейт Портланд Стрийт. Стаята скоро се изпълни с най-различни прибори, купени с парите от баща ми, и аз работех упорито, успешно и се доближавах до целта. Приличах на човек, измъкнал се от гъсталак и неочаквано въвлечен в някаква безсмислена трагедия. Заминах за погребението на баща си. Цял бях погълнат от своите опити и не си помръднах пръста, за да спася татковата репутация. Помня погребението, скромната катафалка, малката процесия, студения, пронизващ вятър по склона на хълма и стария университетски другар на баща ми, който прочете над гроба заупокойна молитва — това беше жалък, чер, прегърбен старец със силна хрема…

Помня как се връщах от гробищата към опустелия дом през селището, което някога беше селце, а сега, пооправено надве-натри от лоши майстори, бе се превърнало в отвратително подобие на град. Всички пътища водеха към запустелите околности и бяха осеяни с купчини чакъл и влажни бурени. Помня как крачех по хлъзгавия, лъснал от влагата тротоар — мрачна, черна фигура — и странното чувство на отчужденост, което изпитвах в това градче, гнездо на фалшива почтеност и отвратително търгашество.

Смъртта на баща ми ни най-малко не ме огорчи. За мене той беше жертва на собствената си глупава чувствителност. Всеобщото лицемерие изискваше аз да присъствувам на погребението, а в действителност малко исках да зная за това.

Но като вървях по главната улица, в мен заговори миналото. Видях една девойка, която познавах от десет години. Нашите очи се срещнаха.

Сам не зная защо се върнах и я заговорих. Тя се оказа посредствен човек.

Цялото ми пребиваване в старото пепелище приличаше на сън. Тогава не чувствувах, че съм самотен, че съм се преселил от живия свят в пустиня. Съзнавах, че съм изгубил интерес към окръжаващата среда, но отдавах това на общата пустота на живота. Да се върна в своята стая, значеше за мен отново да се върна към действителността. Тази стая съдържаше всичко, което познавах и обичах: апарата, подготвените опити. Почти всички препятствия бяха вече отстранени, оставаше само да се обмислят някой подробности.

Някога, Кемп, ще ви опиша всички тези най-сложни процеси. Но сега да не се впускаме в подробности. Повечето от това, с изключение на някои неща, които предпочитам да пазя в паметта си, е записано с шифър в книгите, които укри скитникът. Трябва да го хванем. Трябва да си възвърнем тези книги. Главната задача беше да се постави видимият предмет, чийто коефициент на пречупване ще бъде понижен, между два излъчващи светлина центрове на ефирни трептения — за тях ще ви разкажа по-късно. Не, това не са рентгенови лъчи; не знам дали някой е описал тези лъчи, за които споменавам сега, но те съществуват, това е несъмнено. Използувах две малки динамомашини, които пусках в ход чрез евтин газов двигател. Първия си опит направих с късче бяла вълнена материя. Колко странно беше да видиш как тази бяла, мека материя почва да се губи като колелце дим и накрая изчезва съвсем.

Не можех да повярвам, че съм извършил това. Пъхнах ръка в празното пространство и напипах материята все тъй плътна както преди. Неволно я изпуснах и тя падна на пода. После трудничко я намерих.

А сетне ето какво се случи: чух зад гърба си мяукане, обърнах се и видях на капака на щерната бяла котка — мършава и много мръсна. Дойде ми идея. „Всичко е готово за теб“ — рекох аз, отидох до прозореца, отворих го и гальовно помамих котката. Тя влезе в стаята, мъркайки — бедната, едва не бе умряла от глад, дадох й мляко. Храната беше в един шкаф в ъгъла на стаята. Като излока млякото, котката почна да се разхожда из стаята и да души навсякъде — изглежда, бе решила, че това ще бъде новият й дом. Невидимото парцалче малко я поразтревожи — да бяхте отнякъде да зърнете как фучеше тя! Настаних я удобно на възглавницата на бедното си легло и я нагостих с масло, за да ми позволи да я изкъпя.

— И вие я подложихте на опит?

— Да. Но да дадеш на котка лекарства, не е лесно, Кемп! И моят опит не успя.

— Не успя?

— По две причини. Първо, ноктите и, второ, пигментът. Забравих му името — в задната част на очите на котките; как се казваше?

— Tapetum.

— Точно тъй, tapetum. Този пигмент не изчезна. След като тя погълна средството за обезцветяване на кръвта и направих с нея разни други процедури, й дадох опиум и заедно с възглавницата, на която спеше, я преместих до апарата. И сетне, когато всичко се обезцвети и изчезна, останаха само две малки петна — очите й.

— Интересно!

— Не мога да си обясня това. Котката, разбира се, беше обинтована и вързана и аз не се боях, че може да избяга. Но тя се събуди, когато превъплъщението й още не беше завършило окончателно, почна жално да мяука и ето че на вратата се чу чукане. Чукаше старицата, която живееше на долния етаж и ме подозираше, че се занимавам с вивисекция^[1] — една грохнала от пиянство бабичка, която нямаше нищо друго на света освен тази котка. Бързо си послужих с хлороформ, котката млъкна и аз открехнах вратата. „Във вашата стая ли мяукаше котка? — попита тя. — Да не е моята?“ — „Не, грешите, тук няма никаква котка“ — отвърнах аз много любезно. Тя не ми повярва съвсем и се опита да надникне в стаята, която сигурно й се стори доста странна: голи стени, прозорци без завеси, бедно легло, газов двигател в действие, светене на апарат и слаба, остра миризма на хлороформ. Накрая трябваше да се задоволи с обяснението ми и си тръгна.

— Колко време ви бе нужно за това? — попита Кемп.

— За опита с котката бяха необходими три-четири часа. Последни изчезнаха костите, сухожилията и тлъстината, а също и краищата на влакната на козината. Както вече казах, веществото с менящ се цвят в задната част на очите не изчезна.

Настъпи нощта, а аз съвсем не бях завършил опита си; вече не се виждаше нищо, освен мътните петна на мястото на очите и ноктите. Спрях двигателя, напипах и погалих котката, която още не беше дошла в съзнание, и като я освободих, оставих я да спи на невидимата възглавница, а аз, чувствувайки се уморен, си легнах. Но не можах да заспя. В главата ми се въртяха неясни, несвързани мисли, непрекъснато се връщах към извършения опит или пък ме унасяше неспокоен сън; струваше ми се, че всичко наоколо става мътно и изчезва и накрая земята също изчезва под краката ми и аз пропадам някъде, както става при всеки мъчителен сън. Към два часа през нощта котката се пробуди и почна да мяука из стаята. Опитах се да я успокоя с гальовни думи, а после намислих да я изпъдя. Помня как бях потресен, когато драснах клечка кибрит: видях само две кръгли зелени светещи очи и около тях — празно пространство. Исках да й дам мляко, но мляко нямаше. Тя не се усмири, клекна до вратата и продължи да мяучи. Опитах се да я хвана, да я изхвърля през прозореца, но тя все ми се изплъзваше и изчезваше. Продължи да мяука от различни места. Отворих прозореца и вдигнах силен шум в стаята. Накрая котката, изглежда, изскочи през прозореца. Нито я видях, нито я чух повече.

После, кой знае защо, почнах да мисля за погребението на баща ми, спомних си острия студен вятър, който духаше по склона на хълма, и се съмна. Когато се убедих, че няма да заспя, станах и заключих след себе си вратата, тръгнах да скитам по тихите утринни улици.

— Мислите ли, че невидимата котка още се разхожда на воля? — рече Кемп.

— Да, стига да не са я убили — отговори Грифин. — И защо не?

— Защо не? — повтори Кемп и се извини: — Простете, че ви прекъснах.

— Сигурно са я убили — каза Невидимия. — Преди четири дена тя беше още жива — в това съм сигурен: бе край една решетка на Грейт Тичфийлд Стрийт, защото видях на това място тълпа зяпачи, които се мъчеха да разберат откъде идва мяукането.

Той замълча за около минута, после отново заговори бързо:

— Помня много ясно онази сутрин. Навярно съм изминал цялата Грейт Портланд Стрийт, защото си спомням казармата на Олбъни Стрийт и излезлите оттам кавалеристи; накрая се озовах на върха на Примроуз Хил; чувствувах се извънредно зле. Беше слънчев януарски ден, един от онези слънчеви, мразовити дни, каквито имахме, преди да падне снегът тази година. Умореният ми ум се мъчеше да прецени положението, да състави план за действие.

Аз с изненада се убедих, че сега, когато почти съм постигнал заветната си цел, това съвсем не ме радва. Изпитвах силна умора, от страшното напрежение на почти четиридневната непрекъсната работа се бяха притъпили всичките ми чувства. Бях обзет от равнодушие и напразно се опитвах да си възвърна ентусиазма на първите дни от работата, онзи страстен стремеж към открития, който ми бе дал воля да погубя хладнокръвно дори стария си баща. Изгубих интерес към всичко. Но разбирах, че това е временно състояние, предизвикано от преумората и безсънието, и че лекарствата или отдихът ще ми възвърнат предишната енергия.

Съзнавах ясно само едно: работата трябваше да се доведе докрай; натрапчивата идея все още витаеше в ума ми. И тя трябваше да се осъществи колкото може по-скоро, тъй като бях вече похарчил почти всички пари. Озърнах се наоколо, погледнах играещите деца и гувернантките, които ги пазеха, и се опитах да мисля за фантастичните предимства на един невидим човек в нашия свят. Дотътрих се в къщи, хапнах малко, взех силна доза стрихнин и легнах да спя, без да се съблека, върху застланото легло… Стрихнинът, Кемп, е чудесно стимулиращо средство и не позволява на човек да се отпуска.

— Дяволско средство е той — рече Кемп. — Сатанинска сила, събрана в малко шишенце.

— Събудих се, изпълнен с голям прилив на сили, но и малко нервен. Известно ли ви е това състояние?

— Известно.

— Тогава някой почука на вратата. Това беше хазяинът, дошъл със заплахи и безброй въпроси, стар полски евреин с дълго сиво палто и мръсни пантофи. Мъчил съм някаква котка през нощта, твърдеше той; старата, изглежда, беше вече издрънкала. Той искаше да му кажа с какво точно се занимавам. Вивисекцията била строго забранена и отговорност можела да падне и върху него. Аз твърдях, че не е имало никаква котка при мен. Тогава той заяви, че газовият двигател се чува в цялата къща. Аз, разбира се, признах това. Той се въртеше около мене, опитвайки се да се вмъкне в стаята, и надничаше натам над очилата си с немски сребърни рамки; изведнъж ме обзе страх да не би той да разбере нещо от моята тайна. Опитах се да застана между него и моя апарат, но това само усили любопитството му. С какво се занимавам аз? Защо винаги съм сам и се крия от хората? Не върша ли нещо престъпно? Не е ли опасно това? А отгоре на всичко не плащам повече от обикновен наем за стая. Неговата къща винаги се била ползувала с добро име, а съседните не можели да се похвалят със същото. Накрая търпението ми се изчерпа. Казах му да си върви. Той запротестира, забърбори нещо за своето право да влиза при мен, когато поиска. В следния миг аз го хванах за яката. Нещо шумно се раздра и той излетя презглава в коридора. Тръшнах вратата след него, заключих я и седнах разтреперан.

Хазяинът вдига врява пред вратата още известно време, но аз не му обърнах внимание и той скоро си отиде.

Тази случка обаче ускори нещата. Не знаех нито какво е намислил да направи хазяинът, нито какво има право да стори. Да се преместя в нова квартира, значеше да забавя работата си, а бяха ми останали само двадесет фунта, почти всичките в банката. Не, не можех да допусна никакво забавяне. Дали да изчезна! Изкушението беше непреодолимо. Но тогава ще започне следствие, ще разграбят стаята ми.

Мисълта, че могат да придадат гласност на моята работа или да я прекъснат в момента, когато е почти завършена, ме разгневи и ми върна енергията. Излязох набързо с трите си тома бележки и чековата книжка — сега те се намират у онзи скитник — и ги пратих от най-близкия пощенски клон до службата за запазване на писма и пратки на Грейт Портланд Стрийт. Постарах се да напусна къщата колкото може по-безшумно. Като се върнах, чух, че моят хазяин тихо се качва по стълбите — той, изглежда, бе чул затварянето на вратата. Щяхте да се разсмеете, ако го бяхте видели как отскочи назад, когато го настигнах стремително на площадката. Той ми хвърли унищожителен поглед, но аз го отминах и така затръшнах вратата на стаята си, че цялата къща се разтърси. Чух как хазяинът тътреше крака, дойде до вратата ми, постоя малко пред нея, после слезе долу. Незабавно почнах да се готвя за опита.

Всичко беше извършено през тази вечер и нощта след нея. Когато бях още замаян и ми беше лошо от лекарствата, взети от мен за обезцветяване на кръвта, някой почна да чука на вратата. После чукането престана, стъпките като че ли се отдалечиха, но сетне отново се приближиха и чукането се повтори. Някой се опита да пъхне нещо под вратата — някаква синя хартийка. Ядосах се, скочих, отидох до вратата и широко я отворих. „Какво има още?“ — попитах аз.

Човекът до вратата беше хазяинът, той бе донесъл известие за принудително освобождаване на стаята или нещо подобно. Подаде ми хартията, но очевидно ръцете ми нещо го учудиха и ме погледна в лицето.

Един миг хазяинът стоя с отворена уста. Сетне извика нещо нечленоразделно, изпусна и свещта, и хартията и като се препъваше, побягна по тъмния коридор към стълбите.

Аз затворих вратата, заключих я и отидох до огледалото. Тогава разбрах какво го е ужасило. Лицето ми беше бяло — сякаш издялано от бял камък.

Ала аз не очаквах, че това ще ми костува толкова големи страдания. Беше ужасно. Цялата нощ премина в страшни мъки, гадене и припадъци. Стисках зъби, кожата ми, както и цялото ми тяло, гореше като в огън, но аз лежах неподвижно, сякаш бях мъртвец. Тогава разбрах защо котката така мяукаше, преди да й дам хлороформ. За щастие живеех сам, без прислуга. Имаше минути, когато плачех, стенех, разговарях сам със себе си. Но изтърпях всичко. Изгубих съзнание и се опомних чак посред нощ, съвсем отпаднал.

Нямах вече болки. Реших, че убивам сам себе си, но се отнесох към това съвсем равнодушно. Никога не ще забравя утрото на следния ден, няма да забравя ужаса, който ме обзе, като видях, че ръцете ми са сякаш направени от матово стъкло и че постепенно с настъпването на деня те стават все по-прозрачни и по-тънки, тъй че почнах да виждам през тях всички предмети, разхвърляни из стаята, макар да затварях прозрачните си клепачи. Тялото ми стана сякаш стъклено, костите и артериите постепенно бледнееха, изчезваха; последни изчезнаха тънките бели нишки на нервите. Скърцах със зъби, но издържах докрай. Най-после останаха само бледобелите мъртви краища на ноктите и едно кафяво петно от някаква киселина на пръстите ми.

С голямо усилие станах от леглото. Отначало се чувствувах безпомощен като пеленаче, стъпвайки на крака, които не виждах. Бях отпаднал и много гладен. Като се доближих до огледалото, пред което обикновено се бръснех, видях в него празно пространство, в което едва-едва се виждаха слабите следи на пигмента зад ретината на очите ми — следи, по-бледи от мъгла. Хванах се за края на масата и притиснах чело в огледалото.

Само с цената на отчаяно усилие на волята можах да се заставя да се върна до апарата и да завърша процеса.

Спах цялата сутрин, закрил лице с чаршафа, за да защитя очите си от светлината, а около пладне отново ме събуди чукане на вратата. Силите ми се бяха възстановили. Седнах, ослушах се и чух някакъв шепот. Скочих на крака и се залових колкото можех по-безшумно да разглобявам апарата, пъхайки частите му по разни ъгли, за да не може никой да се досети как да го сглоби. Отново се почука и се чуха гласове — първо този на хазяина, а после два други. За да спечеля време, аз се обадих. Попаднаха ми под ръка невидимото парцалче и невидимата възглавница, отворих прозореца и ги хвърлих на капака на щерната. Когато отварях прозореца, вратата затрещя оглушително. Изглежда, някой я бе натиснал с рамо, за да я разбие. Но здравото резе, което бях поставил няколко дена преди това, не се поддаде. Обаче това ме стресна и разгневи. Като треперех с цялото си тяло, аз се заех да завърша бързо своите приготовления.

Събрах на купчина сред стаята малко непотребни чернови, слама, амбалажна хартия и други вехтории и пуснах газа. Върху вратата се посипаха тежки удари. Не можех да намеря кибрита. От яд задумках по стената с юмруци. Отново затворих горелката на газа, излязох на капака на щерната през прозореца, сетне затворих прозореца съвсем тихо и като седнах, зачаках — в пълна безопасност и невидим, но треперейки от гняв. Видях как изкъртиха една дъска от вратата, после избиха скобите на резето и в стаята нахлуха хазяинът и двамата му доведени синове — здрави младежи на двадесет и три и двадесет и четири години. Зад тях се люшкаше старата вещица от долния етаж.

Можете да си представите изумлението им, когато намериха стаята ми празна. Един от младежите веднага се втурна към прозореца, отвори го и почна да се оглежда наоколо. Опулените му очи, брадатото му лице с дебели устни бяха само на една стъпка от мен. Блазнеше ме мисълта да цапна с юмрук по мутрата този глупак, но възпрях ръката си.

Младежът гледаше право през мен, както и останалите, които дойдоха при него. Старецът се върна в стаята и надзърна под леглото, а после всички се завтекоха към шкафа. Сетне почнаха надълго да спорят, смесвайки идиш^[2] с кокни^[3]. И дойдоха до заключението, че изобщо не съм отговорил на чукането, че просто така им се е сторило. Моят гняв отстъпи място на чувство за необикновено тържествуване; аз седях отвъд прозореца и спокойно наблюдавах тези четирима души (старицата също влезе в стаята, озъртайки се недоверчиво като котка), които се опитваха да разберат голямата загадка — къде съм се дянал.

Старият, доколкото можах да разбера двуезичната му реч, се съгласи със старицата, че се занимавам с вивисекция. Синовете възразяваха на завален английски, че съм електротехник и за доказателство се позоваваха на динамомашините и на приборите за излъчване. Те всички се страхуваха от моето завръщане, макар, както разбрах по-късно, да бяха заключили външната врата. Старицата надникна в шкафа и под леглото. Един от моите съседи по квартира, продавач на плодове по улиците, който живееше заедно с един месар в отсрещната стая, се появи на площадката на стълбите; извикаха го в моята стая и му казаха нещо, от което не чух всичко.

Дойде ми наум, че ако приборите за излъчване попаднат в ръцете на наблюдателен, образован човек, те ще му разкрият твърде много; ето защо, като избрах подходящ момент, аз се вмъкнах в стаята и заобикаляйки старицата, разединих динамомашините и счупих и двата апарата. Как се изплашиха неканените ми гости! После, докато се мъчеха да си обяснят счупването, аз се измъкнах от стаята и тихо слязох долу.

Влязох в една от гостните и зачаках тяхното завръщане; те дойдоха скоро, като все още спореха и се мъчеха да си обяснят случилото се. Бяха малко разочаровани, понеже не бяха видели в стаята ми никакви ужаси, и същевременно смутени, не знаейки доколко законно са постъпили спрямо мен. Веднага щом слязоха в партера, аз отново се промъкнах в стаята си, този път с кутия кибрит, запалих купчината книги и боклук, придърпах към нея столовете и леглото и прекарах до огъня газа посредством каучукова тръбичка.

— Вие запалихте къщата! — възкликна Кемп.

— Да, запалих я! Това беше единственият начин да прикрия следите си, а къщата несъмнено бе застрахована… Махнах безшумно резето на външната врата и излязох на улицата. Бях невидим и едва сега започнах да съзнавам необикновените предимства, които ми даваше моето състояние. Главата ми вече гъмжеше от планове за най-дръзки и чудновати неща, които можех да извърша безнаказано.