Хърбърт Уелс
Невидимия (9)

Девета глава
Томас Марвел

За да имате идея за Томас Марвел, трябва да си представите човек с пълно, твърде подвижно лице, с дълъг като цилиндър нос, с голяма, винаги влажна, лигава уста и остра брада, щръкнала на всички страни. Фигурата му подсказваше предразположение към пълнота — това се подчертаваше от много късите му крайници. Той носеше мъхест цилиндър, а фактът, че на деликатните места по дрехите му вместо копчета имаше канапчета и връзки от обувки, говореше, че е закоравял ерген.

Томас Марвел седеше на една стръмнина, спуснал крака в канавката край пътя за Адърдийн на около миля и половина от Айпинг. Беше се събул по чорапи, които бяха с неравна, рехава плетка, и палците му — големи и извити нагоре — приличаха на наострените уши на някое куче. Бавно — той вършеше всичко бавно — Марвел разглеждаше чифт обувки. Това бяха много здрави обувки, такива той отдавна не беше имал, но му бяха доста големи; при това старите обувки, които му бяха съвсем удобни, можеше да се носят само в сухо време, тъй като подметките им бяха много тънки. Томас Марвел не търпеше широки обувки, но не обичаше и влагата. Впрочем той още не беше наясно какво мрази повече — широките обувки или влагата. Но денят беше хубав, друга работа Марвел нямаше и реши да помисли по този въпрос. Затова нареди на земята четирите обувки в приятна група и почна да ги гледа. И като гледаше как те стоят в тревата сред избуялия репей, Марвел изведнъж реши, че и двата чифта са съвсем безобразно грозни за окото. Той никак не се учуди, когато чу зад гърба си нечий глас.

— Това са все пак обувки — каза Гласа.

— Това са харизани обувки — отговори Томас Марвел, навел глава встрани, разглеждайки с неудоволствие обувките; — и да пукна, ако мога да кажа кой чифт е по-грозен.

— Хм — рече Гласа.

— Носил съм и по-лоши обувки, право да си кажа, пък се е случвало и никакви да нямам. Но такива отвратително грозни, ако може да се изразя така, никога не съм носил. Отдавна си търся обувки, защото моите съвсем ми опротивяха. Здрави са, така е. Но човек като мен, който винаги скита от едно място на друго, все в краката си се гледа. И вярвайте, колкото и да се мъчих, не можах да се сдобия с други обувки освен с тези в това графство. Погледнете ги само! А казано изобщо, тъдява хората имат хубави обувки. Само моят късмет е такъв. Вече десетина години как нося обувки, взети от това графство. А ето какво ми харизаха накрая.

— Това е отвратително графство — каза Гласа — и хората тук са свини.

— Така ли? — рече Томас Марвел. — Божичко! Ех, че обувки! По-добре да ги нямах.

При тези думи той погледна надясно през рамото си, за да види обувките на своя събеседник и да ги сравни със своите, но за голямо учудване там, където очакваше да види чифт обувки, нямаше нито обувки, нито крака. Погледна през другото си рамо наляво, но и там не видя нито обувки, нито крака. Това го смая.

— Къде сте? — попита Томас Марвел с извърната глава, застанал на ръце и крака.

Пред него се простираше безлюдна стръмнина, само далечните зелени и островърхи храсти жълтуга се полюляваха от вятъра.

— Пиян ли съм? — рече мистър Марвел. — Или така ми се е сторило? Или сам съм си приказвал? Дяволска р…

— Не се плашете — пресече го Гласа.

— Оставете, моля ви, вашите шеги — каза Томас Марвел и бързо скочи на крака. — Къде сте? Плашите ме!

— Не се плашете! — повтори Гласа.

— Вие сам ей сега ще се изплашите, глупако неден! — рече Томас Марвел. — Къде сте? Ще ви пипна аз…

Последва мълчание.

— В земята ли сте заровен? — попита Томас Марвел.

Гласа не отговори. Томас Марвел продължи да стои по чорапи, с почти свлечено от раменете сако и със слисано лице.

„Пиу, пиу“ — отекна отдалеч песента на една калугерица^[1].

— Пиу, пиу — повтори Томас Марвел. — Стига вече глупости. — Местността беше безлюдна. Накъдето и да се обърнеш, не се виждаше жива душа; един път с плитки канавки и с бели стълбове от двете страни, гладък и пуст, водеше на север и на юг, а в синьото небе също нямаше нищо друго освен калугерицата. — Помогни ми, боже! — възкликна Томас Марвел, намествайки пак сакото върху раменете си. — Това е от пиенето. Така си и знаех.

— Не е от пиенето — каза Гласа. — Не се вълнувайте.

— Ох! — простена Марвел и побледня. — От пиенето е — беззвучно повториха устните му. И той почна бавно да се върти и да гледа втренчено пред себе си. — Мога да се закълна, че чух някакъв глас — прошепна той.

— Разбира се, че чухте.

— Ето пак — каза Марвел, като затвори очи и се плесна отчаяно по челото. В този миг някой го хвана за яката и така го разтърси, че мислите му съвсем се объркаха.

— Не бъди глупак! — рече Гласа.

— Аз… съм… се… побъркал! — избъбри Марвел. — Нищо не ще ми помогне. И всичко заради проклетите обуща. Чисто и просто съм се побъркал! Или пък това са духове!

— Нито едното, нито другото — отвърна Гласа. — Чуй.

— Побъркал съм се! — повтори Марвел.

— Почакай де! — с най-голяма убедителност произнесе Гласа, като едва сдържаше гнева си.

— Е? — рече Марвел, изпитвайки странното усещане, че някой го мушва с пръст в гърдите.

— Ти мислиш, че просто така ти се е сторило, нали?

— А какво друго? — отговори Томас Марвел, като се почеса по врата.

— Чудесно — рече Гласа с тон на облекчение. — В такъв случай аз ще хвърлям по тебе камъни, докато се убедиш в противното.

— Но къде сте?

Гласа не отговори. Чу се шум и един камък, очевидно пуснат от въздуха, прелетя до самото рамо на Марвел. Като се обърна, Марвел видя как друг камък, описвайки дъга, се издигна нагоре, сетне сякаш спря за миг и после полетя към краката му с почти недоловима бързина. Марвел беше толкова изумен, че дори не се опита да се отдръпне. Камъкът изсвири, удари го по голия палец на крака и отхвръкна в канавката. Томас Марвел подскочи и изрева от болка. После хукна да бяга, спъна се в нещо и като се преметна презглава, намери се в седящо положение.

— Е, какво ще кажеш сега? — попита Гласа и трети камък излетя нагоре и се извиси във въздуха над скитника. — Само така ти се е сторило ли?

Вместо отговор Марвел се изправи с мъка на крака, но веднага отново се намери на земята. Един миг той лежа неподвижен.

— Стой мирно — рече Гласа, — иначе камъкът този път ще те удари по главата.

— Ех, че работа! — възкликна Марвел, като приседна и почна да търка ударения си крак, но не сваляше очи от третия камък. — Нищо не разбирам. Камъните сами хвърчат. Камъните говорят. Не бягай. Умри. Свърши се с мен.

Третият камък полетя към него.

— Всичко е много просто — рече Гласа. — Аз съм невидим.

— Кажете нещо по-ново — отговори Марвел, като охкаше от болка. — Къде се криете, как правите това?… Не мога да се сетя. Предавам се.

— Аз съм невидим, това е всичко. Разбираш ли, или не? — каза Гласа.

— Та това е по-ясно от всичко. И няма какво толкова да ми се сърдите, господине. Кажете по-добре сега как се криете.

— Аз съм невидим. В това е цялата работа. И искам да разбереш точно това…

— Но къде сте? — прекъсна го Марвел.

— Ей тук пред тебе, само на пет крачки.

— Хайде де! Да не съм сляп? Остава да кажете, че сте от въздух. Да не съм някакъв тъпак.

— Да, аз съм от въздух. Ти гледаш през мен.

— Какво? И нямате никакво тяло? Само един бъбрив глас и нищо повече?

— Аз съм човек като всички други, от плът и кръв; трябва да ям, да пия и да прикривам голотата си. Но съм невидим. Разбираш ли? Невидим. Много просто. Невидим.

— Истински човек?

— Да, истински.

— Е, щом е тъй — каза Марвел, — дайте си ръката. Щом сте истински. Тъй по̀ подобава. Божичко! — извика той изведнъж. — Как ме изплашихте. Така ли се стиска!

Той опипа с другата си ръка ръката, която стискаше китката му, после нерешително опипа и рамото, мускулестите гърди, брадата. Лицето му изразяваше пълно изумление.

— И таз добра! — рече той. — По-интересно от бой на петли! Просто поразително! И бих могъл да видя през вас заек на половин миля оттук. А от вас самия нито парченце… не, май че…

При тези думи Марвел почна да се взира внимателно в сякаш празното пространство пред себе си.

— Кажете, не сте ли яли хляб и сирене? — попита той, без да изпуска невидимата ръка.

— Точно така. Храната още не е усвоена от организма ми.

— А-а! — възкликна Марвел. — И все пак това е толкова странно.

— Всъщност не е и наполовина тъй странно, колкото си мислиш.

— За моята скромна глава то е достатъчно странно — отвърна Томас Марвел. — Но кажете, как правите това? Как го правите, дявол го взел!

— Това е твърде дълга история. Пък и…

— Просто не мога да дойда на себе си — рече Марвел.

— Ето какво искам да ти кажа: нуждая се от помощ. Принудиха ме да имам нужда от нея. Срещнах те съвсем случайно. Вървях, обезумял от ярост, гол, отпаднал. Готов бях да убия някого… И тогава видях тебе…

— Божичко! — възкликна Марвел.

— Доближих те изотзад, поразмислих и отминах…

Лицето на Марвел твърде красноречиво изразяваше неговото състояние.

— После се спрях. „Ето — рекох си — още един самотник като мен. Ето човек, какъвто ми трябва.“ Върнах се и се упътих към теб. Към теб. И…

— Божичко! — рече Марвел. — Главата ми се мае. Позволете ми да ви попитам: какво е това нещо? Да бъдеш невидим! И каква помощ ви трябва?

— Искам да ми помогнеш да се снабдя с дрехи, с покрив и с още някои неща. Лиших се от всичко това отдавна. Ако пък не искаш… Но ти ще ми помогнеш, трябва да ми помогнеш!

— Почакайте — каза Марвел. — Нека да събера мислите си. Не ми пречете да стана на крака. И не ме пипайте. Трябва да дойда на себе си. Едва не ми счупихте палеца на крака. Всичко е толкова глупаво: пусти хълмове, небе без живинка. Нищо не се вижда на цели мили наоколо освен майката-природа. И изведнъж чуваш глас. Глас от небето. И после камъни. И юмрук. Ах, божичко!

— Я се стегни — рече Гласа. — По-добре свърши това, което съм ти предопределил.

Марвел изду бузи и очите му станаха кръгли.

— Спрях избора си на теб — каза Гласа. — Ти си единственият, ако не се смятат неколцина селски глупци, който знае, че на света има невидим човек. Трябва да ми помогнеш. Помогни ми и аз ще направя много за теб. Един невидим човек е голяма сила. — Той замълча и гръмко кихна. — Но ако ме издадеш, ако не направиш това, което ти заръчам…

Гласа млъкна и потупа здраво Марвел по рамото. Марвел извика от ужас при този допир.

— Нямам намерение да ви издавам — отговори той, като се мъчеше да се отстрани от Невидимия. — Дума да не става. На драго сърце ще ви помогна… кажете само какво трябва да направя. Божичко! Ще направя с най-голямо удоволствие всичко, каквото пожелаете.