Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invisible Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Х. Дж. Уелс.

Невидимия, Разкази, Засега

Английска, Първо издание

 

Редактор: Христо Кънев

Художник: Иван Кьосев

Художнник-редактор: Ясен Васев

Коректор: Лиляна Малякова

 

Дадена за набор юни 1980 г.

Подписана за печат ноември 1980 г.

Излязла от печат декември 1980 г.

Формат 84х108/32 Печатни коли 33,5

Издателски коли 28,14 УИК 29,98

Цена 4,08 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1980

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава
В Порт Стоу

На другия ден в десет часа сутринта Марвел, небръснат, мръсен и прашен, седеше на пейката до вратата на една малка странноприемница в покрайнините на Порт Стоу; той беше пъхнал ръце в джобовете, непрестанно издуваше бузи и имаше твърде уморен, неспокоен и тревожен вид. До него стояха книгите, вързани вече с канап. Вързопът със синята покривка бе оставен в боровата гора отвъд Брамбълхърст в съответствие с една промяна в плановете на Невидимия. Марвел седеше на пейката и въпреки че никой не му обръщаше внимание, вълнението му непрекъснато се усилваше. Ръцете му непрестанно шареха неспокойно из многобройните джобове.

Като измина така около час, от странноприемницата излезе някакъв стар моряк с вестник в ръка и седна на пейката до Марвел.

— Хубав ден — рече морякът.

Марвел почна уплашено да се оглежда.

— Много — отвърна той.

— Времето си е тъкмо като за сега — продължи морякът с тон, който не търпеше възражение.

— Съвсем — съгласи се Марвел.

Морякът извади клечка за зъби и в продължение на няколко минути се занимава усърдно с нея. Но същевременно очите му внимателно разглеждаха прашния човек и оставените до него книги. Когато морякът се приближи до Марвел, стори му се, че в джоба на Марвел звънтят пари. Изуми го несъответствието между външния вид на Марвел и това звънтящо богатство. Сетне мисълта му отново се върна към темата, завладяла с необикновена сила неговото въображение.

— Книги, а? — рече той изведнъж, като завърши шумно чопленето на зъбите.

Марвел трепна и погледна книгите.

— Да — каза той, — да-да, това са книги.

— Чудни неща има в книгите — продължи морякът.

— Напълно съм съгласен с вас — рече Марвел.

— И не само в книгите — продължи морякът.

— Прав сте — потвърди Марвел. Той погледна събеседника си и после се огледа наоколо.

— Ето например понякога във вестниците пишат чудни неща — поде отново морякът.

— Да, случва се.

— И в този вестник например — каза морякът.

— Ах! — възкликна Марвел.

— Ето тук — продължи морякът, без да сваля упорития си поглед от Марвел — пише за един невидим човек.

Марвел изкриви уста, почеса се по бузата и усети, че ушите му пламват.

— Какви ли не ги измислят — отвърна той със слаб глас. — Къде е това, в Австралия или в Америка?

— Не позна — отговори морякът, — тук.

— Божичко! — възкликна Марвел и потрепери.

— Тоест не съвсем тук — каза морякът за голямо облекчение на Марвел; — не точно тук, дето седим сега, но наблизо.

— Невидим ли? — рече Марвел. — Е, и какво върши той?

— Всичко — отвърна морякът, разглеждайки внимателно Марвел. После допълни: — Всичко, каквото си поиска.

— Четири дена не съм виждал вестник — рече Марвел.

— Първо се появил в Айпинг — каза морякът.

— Тъй ли — възкликна Марвел.

— Там се появил първо. А откъде се е взел, това, изглежда, никой не знае. Ето: „Необикновено произшествие в Айпинг“. И във вестника пише, че всичко това е вярно, съвсем вярно.

— Божичко! — възкликна Марвел.

— Да, това наистина е чудна история. И попът, и докторът твърдят, че са го видели съвсем ясно… тоест по-право, че не са го видели. Тук пише, че той бил отседнал в странноприемница „Кочияш и коне“ и никой, изглежда, отначало не подозирал неговото нещастие, да, тъй пише, никой, а после в странноприемницата станал бой и му смъкнали бинтовете от главата. Точно тогава забелязали, че главата му е невидима. Тук се казва, че искали веднага да го заловят, но той успял да съблече дрехите си и да се укрие. Това му коствало отчаяна борба, в която нанесъл сериозни рани на достойния и способен полицай Джафърс, както пише във вестника. Всичко е ясно, нали? Споменати са имената на хората и прочее.

— Божичко! — възкликна пак Марвел, като се оглеждаше неспокойно и се опитваше пипнешком да преброи парите в джобовете си, озарен от странна и твърде интересна мисъл. — Колко чудновато е всичко това!

— Нали? Просто необикновено, бих казал. Не бях чувал досега за невидими хора. Какво да ви кажа, днеска понякога човек чува за такива необикновени неща.

— Това ли е всичко, което той е направил? — попита Марвел колкото можа по-непринудено.

— А нима то е малко? — учуди се морякът.

— Той не се ли е върнал в Айпинг? — попита Марвел. — Просто избягал, така ли?

— Да — рече морякът. — Какво искате повече?

— Да, съвсем достатъчно е — каза Марвел.

— Има си хас да не е достатъчно — забеляза морякът, — има си хас.

— А не е ли имал някой другар, не пишат ли за такова нещо? — попита с безпокойство Марвел.

— Стига и един като него — отговори морякът. — Не, слава богу, бил е сам.

И той унило заклати глава:

— Дори е страшно да си помислиш, че е някъде тъдява!… Той е на свобода и както пишат във вестника, ако се съди по някои данни, може да се предположи, че се е отправил… искат да кажат, тръгнал за Порт Стоу. Тъкмо към нас! Това не е някакво американско чудо. Помислете си само какво би могъл да направи той тук! Ами ако си пийне повечко и намисли да ви нападне? А ако поиска да граби — кой ще може да му попречи? Той може да се вмъкне в дома ти и да те обере, може да мине през заградилите го полицаи тъй лесно, както ние с вас да се изплъзнем от някой слепец! И даже още по-лесно! Защото казват, че слепците чували много добре. А ако някъде има винце, което би му харесало…

— Да, разбира се, положението му е много благоприятно — каза Марвел. — И…

— Вярно — рече морякът; — много благоприятно.

По време на този разговор Марвел не преставаше да се озърта напрегнато, като се ослушваше дали няма да чуе едва доловими стъпки и се мъчеше да открие незабележими движения. Той очевидно беше готов да вземе някакво важно решение.

Изкашля се в ръка, още веднъж се огледа, ослуша, после се наведе към моряка и сниши глас:

— Работата е там, че аз случайно… знам нещичко за този Невидим. Сам видях.

— Охо-о! — възкликна морякът. — Вие ли?

— Да — отговори Марвел, — аз.

— Гледай ти! — рече морякът. — Позволете тогава да ви попитам…

— Ще бъдете смаян — каза Марвел, прикривайки уста с ръка. — Това е изумително.

— Как не! — рече морякът.

— Работата е там, че… — поде Марвел нетърпеливо, с поверителен тон. Но изведнъж изражението на лицето му странно се промени. — Ох! — простена той и както стоеше, започна да се гърчи; лицето му се изкриви от болка. — О-ох! — простена той отново.

— Какво ви е? — попита съчувствено морякът.

— Зъби ме болят — отвърна Марвел и долепи ръка до ухото си. После бързо си взе книгите. — Май че е време да вървя — каза той и почна някак особено да се отдръпва по пейката от своя събеседник.

— Но нали щяхте да ми разкажете за Невидимия — запротестира морякът.

Марвел се спря нерешително.

— Измама — каза Гласа.

— Това е измама — повтори Марвел.

— Но нали пише във вестника? — рече морякът.

— Чиста измама — каза Марвел. — Знам кой е измислил всичко това. Няма никакъв невидим човек. Измишльотини.

— Как така? Нали във вестника.

Всичко е измишльотина, от начало до край — рече твърдо Марвел.

Морякът, с вестника в ръка, ококори очи. Марвел трескаво се огледа наоколо.

— Чакайте — каза морякът, като стана и заговори бавно. — Наистина ли…

— Да — рече Марвел.

— Тогава за какъв дявол седяхте и слушахте какво дърдоря? Защо мълчахте, щом съм говорил глупости?

Марвел изду бузи. Морякът изведнъж цял почервеня и стисна юмруци.

— Аз седя тука и ти разправям цял час тази история, а ти, шкембе такова глупаво, не можа ли…

— Моля, престанете да ме ругаете — рече Марвел.

— Какво-о? Чакай ти…

— Да вървим — каза Гласа и Марвел изведнъж усети, че нещо го вдига и го завъртява, и закрачи напред с някаква странна, конвулсивна походка.

— Махай се, докато си още здрав и читав — рече морякът.

Кой да се маха? — попита Марвел. Той се отдалечаваше с неравномерна, припряна походка, почти на скокове. После забъбри нещо и виновно, и обидено.

— Глупак — каза морякът, широко разкрачил крака и с ръце на кръста, загледан в отдалечаващата се фигура. — Ще ти дам да разбереш, глупчо такъв. Няма да ме измамиш! Във вестника пише всичко!

Марвел отговори нещо несвързано, сетне се изгуби зад завоя, но морякът остана да стои величествено сред пътя, гледайки след него, докато накрая каручката на месаря го принуди да се отмести. Тогава той се обърна към Порт Стоу.

— Колко необикновени глупци има по света! — рече си той тихичко. — Изглежда, искаше да се подиграе с мен. Магаре!… Та нали всичко това го пише във вестника!

Беше му съдено да чуе скоро още една необикновена история, случила се съвсем близо до него. Това бе видението „пълна шепа пари“ (ни повече, ни по-малко), движещи се без ничия помощ покрай стената на ъгъла на Сейнт Майкълс Лейн. Тази поразителна гледка се разкрила пред очите на друг такъв моряк същата сутрин. Той, разбира се, опитал да хване парите, но тутакси бил повален, а когато се изправил, хвърчащите пари били вече изчезнали. Нашият моряк беше склонен, както сам заяви, да повярва в много неща, но това бе прекалено невероятно. По-късно той обаче промени мнението си.

Твърденията за летящите пари бяха напълно достоверни. Същия ден из цялата околност, дори от внушителния салон на банка „Лондон и графство Лондон“, от касите на магазините и странноприемниците — тъй като времето бе топло и вратите навсякъде бяха широко отворени — парите тихо и ловко се измъкваха на шепи и пачки и почваха все тъй тихо да плуват край стените и по-тъмните местенца, убягвайки бързо от погледите на приближаващите се хора. Тайнственото си пътешествие парите винаги завършваха — макар никой да не забеляза това — в джобовете на неспокойния човек с овехтелия цилиндър, който бе седял до вратата на малката странноприемница в покрайнините на Порт Стоу.

След десет дена, когато вече на всички бе известно случилото се в Бърдок, морякът съпостави тези случки и едва сега разбра колко близо се е намирал до чудноватия невидим.