Хърбърт Уелс
Невидимия (2)

Втора глава
Първите впечатления на господин Теди Хенфри

В четири часа, когато вече беше почти съвсем тъмно и госпожа Хол събираше кураж, за да влезе при новодошлия и го попита дали не иска чай, в странноприемницата довтаса Теди Хенфри, часовникарят.

— Какво лошо време за тънки чепици като моите, госпожа Хол! — каза той.

Навън снегът валеше по-силно.

Госпожа Хол се съгласи, че времето е лошо, и като видя, че Хенфри носи куфарчето си с инструментите, просия.

— Ето какво, господин Теди — рече тя. — Вижте, моля ви се, стария часовник в приемната. Той върви добре и си бие добре, но малката му стрелка все стои на шест часа и не мърда оттам.

И като поведе часовникаря след себе си, стопанката се упъти към приемната, почука и влезе.

Новодошлият — както тя успя да забележи, когато отваряше вратата — седеше в креслото до камината и, изглежда, дремеше; обинтованата му глава бе клюмнала на една страна. Единствената светлина в стаята идеше от червения отблясък на огъня. На госпожа Хол всичко се стори червеникаво, изпъстрено със сенки и смътно, още повече, че тя току-що бе запалила лампата в бара и очите й бяха заслепени. За миг й се стори, че човекът, когото гледа, има огромна, широко отворена уста, която заема цялата долна част на лицето му. Това беше мимолетно видение — бяла обинтована глава, огромни очила вместо очи и под тях грамадна, отворена като при прозявка уста. Но ето че спящият се размърда, изправи се в креслото и вдигна нагоре ръка. Госпожа Хол отвори широко вратата и в стаята стана по-светло; сега тя разгледа по-добре непознатия и видя, че лицето му е загърнато с шалчето също тъй, както преди със салфетката. И тя реши, че играта на сенките е създала тази мнима картина пред очите й.

— Ще позволите ли, господине, часовникарят да прегледа часовника? — каза тя, щом се овладя.

— Да прегледа часовника? — попита той, като се оглеждаше сънено наоколо и говореше през ръката си. После, вече по-буден, добави: — Може.

Госпожа Хол отиде за лампа, а той стана от креслото и се протегна. Лампата бе донесена и господин Теди Хенфри, влизайки в стаята, се озова лице в лице с обинтования човек. Той бе, както сам призна, „поразен“.

— Добър вечер — каза непознатият, гледайки „като рак“ според израза на Хенфри — такова сравнение той направи поради тъмните очила.

— Надявам се, че няма да ви обезпокоя — рече Хенфри.

— Ни най-малко — отвърна новодошлият. — Макар да мисля — добави той, обръщайки се към Хол, — че тази стая е отредена за мое лично ползуване.

— Предполагах, господине — каза стопанката, — че ще предпочетете часовникът да…

— Разбира се — пресече я той, — разбира се; но изобщо предпочитам да бъда сам и не обичам да ме безпокоят. — Новодошлият се обърна с гръб към камината и сложи ръце на гърба си. — Когато се свърши с поправката на часовника, искам да пия чай — рече той. — Но нека преди това поправят часовника.

Госпожа Хол се готвеше да напусне стаята — този път тя не направи опит да завърже разговор, защото не желаеше да я прекъсват грубо пред господин Хенфри, — когато непознатият я попита дали е направила нещо за доставянето на багажа му. Тя му съобщи, че е говорила с пощальона и че багажът ще бъде докаран на другия ден сутринта от превозвача.

— Сигурна ли сте, че не може да го докарат по-рано? — попита той.

— Напълно — отвърна тя съвсем хладно.

— Трябваше веднага да ви кажа, че съм изследовател-експериментатор, но бях толкова измръзнал и уморен, че просто не ми се говореше.

— Така ли! — възкликна госпожа Хол, на която неговите думи направиха силно впечатление.

— Моят багаж се състои от всевъзможни апарати и прибори.

— Трябва да са много полезни неща — добави госпожа Хол.

— И аз с нетърпение чакам възможността да продължа своите изследвания.

— Разбира се, господине.

— Да дойда в Айпинг — продължи той бавно, сякаш обмисляше всяка своя дума, — ме накара стремежът към усамотение. Не искам да ме безпокоят по време на моите занимания. Освен това един нещастен случай…

„Така си и мислех“ — рече си госпожа Хол.

— … ме принуждава да търся уединение. Разбирате ли, очите ми понякога стават толкова слаби и почват така да ме болят, че трябва да се затварям в тъмна стая по цели часове, да се заключвам. Това се случва от време на време. Сега такова нещо, разбира се, няма. Но когато имам пристъп, най-малкото безпокойство, появата на чужд човек в стаята, ми причинява мъчителна досада. Добре е да знаете това отсега.

— Разбира се, господине — каза госпожа Хол. — Осмелявам се да ви попитам…

— Това е всичко, което исках да ви съобщя — пресече я той със своя категоричен тон.

Госпожа Хол не се доизказа и реши да отложи въпроса и съчувствието си за по-подходящ момент.

Тя излезе, а непознатият остана да стои пред камината, гледайки как господин Хенфри поправя часовника (така твърди сам той, Хенфри). Часовникарят бе сложил лампата близо до себе си и големият абажур хвърляше ярка светлина върху ръцете му и частите на механизма, а всичко друго в стаята тънеше в полумрак. Когато той вдигаше глава, пред очите му почваха да плуват разноцветни петна. По природа човек любопитен, Хенфри бе извадил механизма — това съвсем не беше необходимо, — желаейки да проточи работата и дори да увлече непознатия в разговор. Но другият стоеше мълчалив и неподвижен. Толкова неподвижен, че почна да действува на нервите на Хенфри. На него му се стори даже, че е сам в стаята, но като вдигна очи, пред които изведнъж заплуваха зелени петна, той видя стоящата в синия полумрак фигура с обинтованата глава, вперила в него огромните си тъмни очила. Това беше толкова странно за Хенфри, че часовникарят се смути и за миг двамата останаха загледани един в друг. После Хенфри отново наведе очи. Какво неловко положение! Трябваше да заговори за нещо. Дали да каже, че времето е много студено тази зима?

Той отново вдигна очи, сякаш се прицелваше за подготвителния си изстрел.

— Времето…

— Хайде свършвайте и се махайте — каза неподвижната фигура, очевидно едва сдържайки гнева си. — Трябваше да закрепите часовата стрелка по-здраво за оста и… толкоз. Вие се разтакавате без нужда.

— Ей сега, господине… една минутка. Изпуснах из пред вид… — И Хенфри, като свърши бързо работата си, излезе. Излезе много нервиран.

— По дяволите! — мърмореше си той, като крачеше по заснежената улица. — Все някога ще трябва да се прегледа часовникът, да… Кажете, моля ви се, защо пък да не може да го погледне човек. Пфу!… Явно не бива. Така се е омотал и овързал, сякаш полицията го търси.

Като стигна до една пресечка, господин Хенфри забеляза Хол, оженил се наскоро за стопанката на странноприемницата „Кочияш и коне“, където бе отседнал непознатият; Хол се връщаше от гара Сидърбридж, за където бе возил с айпингския кабриолет случайни пътници. По това как караше беше ясно, че „се е поотбил“ някъде в Сидърбридж.

— Как си, Теди — обърна се той към Хенфри, когато се изравни с него.

— У вас е отседнал някакъв тип — каза Теди.

Хол, който бе много приказлив човек, опъна юздите.

— Какво приказваш? — попита той.

— Във вашата странноприемница е отседнал някакъв подозрителен тип — повтори Теди. — Бога ми! — И той почна много живо да описва на Хол странния посетител. — Прилича ми малко на някой предрешен. Ако аз бях стопанинът, щях да предпочета, разбира се, да видя лицето на своя посетител — каза той. — Но жените са винаги доверчиви към непознатите. Настани се у вас, Хол, и дори не каза как му е името.

— Така ли? — рече Хол, който не се славеше с особена досетливост.

— Да — потвърди Теди. — Нае си стая за една седмица. Който и да е той, няма да се отървете от него, преди да измине тази седмица. И каза, че има доста багаж, който ще пристигне утре. Да се надяваме, че това не са сандъци с камъни, Хол.

И той разказа как някакъв човек, който пристигнал с празни куфари, измамил леля му в Хейстингс. Общо взето, разговорът с Теди породи у Хол известно подозрение.

— Хайде, мила — извика Хол на кобилата. — Трябва да видим тая работа.

А Теди продължи пътя си вече в по-добро настроение.

Обаче, вместо да „види тая работа“, Хол, като се върна в къщи, трябваше да изслуша куп упреци на жена си, че се е забавил толкова в Сидърбридж, а на своите плахи въпроси за новия обитател получи резки и уклончиви отговори. Ала все пак семената на подозрението, посети от часовникаря в главата на Хол, поникнаха.

— Вие, жените, нищо не разбирате — каза господин Хол, решил при първия удобен случай да разузнае, по-подробно кой е новодошлият.

И когато непознатият се прибра в стаята си, което стана към девет и половина, Хол влезе наперено в приемната, почна внимателно да оглежда мебелите на жена си, сякаш искаше да покаже с това, че стопанин тук е той, а не новодошлият, и презрително погледна листа хартия с математически изчисления, оставен от непознатия. Като си лягаше да спи, Хол посъветва жена си внимателно да огледа какъв багаж ще докарат утре за непознатия.

— Ти си гледай работата — прекъсна го тя, — знам какво да правя.

Госпожа Хол се сърдеше на мъжа си, защото непознатият действително беше някакъв странен човек и в душата си тя самата се безпокоеше. Посред нощ се пробуди, видяла насън грамадни бели глави като ряпа, с големи черни очи, които я преследваха на дългите си опънати шии. Но тъй като беше жена с трезва мисъл, тя потисна страха си, обърна се на другата страна и отново заспа.