Хърбърт Уелс
Невидимия (19)

Деветнадесета глава
Някои основни принципи

— Какво стана? — попита Кемп, когато Невидимия го пусна в стаята.

— Нищо — беше отговорът.

— А този шум?

— Пристъп на гняв — отговори Невидимия. — Забравих за ръката си; а тя ме боли.

— Вие, както изглежда, сте податлив на такъв род избухвания.

— Да.

Кемп прекоси стаята и събра парчетата от счупената чаша.

— Всички факти за вас са вече известни — рече той, като се изправяше с парчетата в ръка. — Всичко, което е станало в Айпинг и долу, в странноприемницата. Светът научи за своя невидим гражданин. Но никой не знае, че сте тук.

Невидимия изруга.

— Тайната е открита — продължи Кемп. — Предполагам, че това беше тайната, нали? Не зная какво смятате да правите. Но, разбира се, съм готов да ви помогна.

Невидимия седна на леглото.

— Закуската е сложена на горния етаж — съобщи Кемп, мъчейки се да говори с непринуден тон, и със задоволство видя, че неговият странен гост веднага стана при тези думи. Кемп го поведе по тесните стълби към белведера.

— Преди да предприемем с вас каквото и да било — каза Кемп, — бих искал да науча по-подробно как сте станали невидим. — И като хвърли мигновен неспокоен поглед към прозореца, той седна с вид на човек, на когото предстои дълга беседа. Изведнъж му хрумна, че всичко, което става сега, е глупост, бълнуване на безумец, но тази мисъл веднага изчезна, когато погледна през масата към Грифин: халатът без глава и без ръце седеше на масата за закуска и изтриваше невидимите си устни със странно стоящата във въздуха салфетка.

— Това е много просто и напълно възможно — рече Грифин, като остави настрана салфетката.

— За вас, разбира се, но… — Кемп се засмя.

— Е, да, естествено и на мен това отначало ми се струваше глуповато. Но сега, боже милостиви!… Предстоят ни велики дела! За пръв път тази идея се породи у мен в Чесилстоу.

— В Чесилстоу?

— Преместих се там от Лондон. Нали знаете, зарязах медицината и се заех с физика. Не сте знаели? Е, така беше. Увличаше ме проблемата за светлината.

— А-а!

— Оптическата непроницаемост! Целият този въпрос е мрежа от загадки, през нея бледо прозира неуловимото решение. А аз тогава бях само двадесет и две годишен, много запален и си рекох: „Ще посветя на този въпрос целия си живот. Има над какво да се работи в тази област.“ Нали знаете колко глупавичък е човек на двадесет и две години.

— Не се знае дали не сме по-глупави сега — рече Кемп.

— Изглежда, знанието никога не може да удовлетвори човека!… Но аз се заех за работа и работех като негър. Мина не повече от половин година в усилен труд и размишления и ето че през мъглявата завеса внезапно блесна ослепителна светлина! Открих общия закон за пигментите и пречупванията на светлината — формулата, геометричния израз, включващ четири измерения. Глупците, обикновените хора, дори обикновените математици никак не подозират какво значение може да има за изучаващия молекулярна физика един такъв общ израз. В книгите — тези, които укри скитникът — има чудеса, магически числа! Но това не беше още метод, а идея, която можеше да доведе до метод, чрез който да стане възможно, без да се променят свойствата на материята — с изключение в някои случаи на цвета, — практически да се понижи коефициентът на пречупването на някои вещества, твърди или течни, и да се сведе до коефициента на пречупването на въздуха.

Кемп подсвирна:

— Интересно! Но все пак на мен още не ми е съвсем ясно. Разбирам, че по този начин бихте могли да развалите някой скъпоценен камък, но да направите човека невидим — това е още далечна задача.

— Несъмнено — каза Грифин. — Но помислете: видимостта зависи от това как видимото тяло реагира на светлината. Ще започна от самото начало, тогава ще разберете по-добре принципа. Вие прекрасно знаете, че телата или поглъщат светлината, или я отразяват, или я пречупват, а някои правят и едното, и другото, и третото. Ако дадено тяло нито отразява, нито пречупва, нито поглъща светлината, то няма да се вижда. Така например вие виждате непрозрачната червена кутия, защото цветът й поглъща известна част от светлината и отразява останалата, а именно — всички червени лъчи. Ако кутията не поглъщаше известна част от спектъра, а отразяваше светлината напълно, щеше да бъде ярка бяла кутия. Спомнете си среброто! Една кутия от диамант не би поглъщала много светлина и нейната повърхност също би отразявала малко светлина; но на отделни места, в зависимост от разположението на стените, светлината би се отразявала и пречупвала и ние щяхме да виждаме блестящо съчетание от искрящи отражения и полупрозрачни стени. Нещо като скелет от светлина. Кутията от стъкло не е така блестяща и не се вижда толкова ясно като диамантената, защото в нея стават по-малко отразявания и пречупвания. Ясно ли е? В известен смисъл такава кутия ще бъде прозрачна. Някои видове стъкло са по-прозрачни от други. Кутия от флинтглас^[1] би блестяла по-силно, отколкото кутия от обикновено стъкло за прозорци. Кутия от много тънко обикновено стъкло трудно би се забелязвала при слабо осветление, защото тя не поглъща почти никакви лъчи и отразява и пречупва съвсем малко светлина. Ако сложите парче обикновено безцветно стъкло във вода или още по-добре в друга течност, по-плътна от водата, почти никак няма да виждате това стъкло, защото светлината, като преминава от водата в стъклото, се пречупва и отразява съвсем слабо и не претърпява почти никакво изменение. Стъклото в този случай е почти толкова невидимо, колкото струите на светилния газ или водорода във въздуха. И то по същата тази причина!

— Да — рече Кемп, — всичко това е ясно. Такива неща са известни сега на всеки ученик.

— А ето още един факт, известен на всеки ученик. Ако се счупи парче стъкло и се счука съвсем на ситно, стъклото ще личи много повече във въздуха и ще се превърне накрая в непрозрачен, бял прах. Това става, защото превръщането на стъклото в прах увеличава броя на плоскостите на пречупване и отражение. Стъклената плоча има само две повърхности, а в прахообразната маса всяка прашинка представлява отделна плоскост на пречупване или отражение и през цялата маса светлината преминава твърде слабо. Но ако изсипем белия стъклен прах във вода, той ще изчезне веднага. Стъкленият прах и водата имат почти еднакъв коефициент на пречупване и светлината, която минава от едната среда в другата, се пречупва и отразява съвсем слабо. Вие правите стъклото невидимо, потопявайки го в течност с приблизително същия коефициент на пречупване; всеки прозрачен предмет става невидим, ако го сложим в среда с почти същия коефициент на пречупване. И ако вие помислите малко, ще разберете, че стъкленият прах може да стане невидим и във въздуха, стига коефициентът на пречупване на светлината в него да се изравни с коефициента на пречупване на светлината във въздуха. Защото тогава при преминаването на светлината от стъкления прах във въздуха тя няма нито да се отразява, нито да се пречупва.

— Да, да — потвърди Кемп. — Но човекът не е стъклен прах.

— Разбира се — отвърна Грифин. — Той е по-прозрачен.

— Глупости!

— И това го казва един лекар! Как бързо се забравя всичко! Нима за десет години сте забравили това, което сте знаели по физика? Помислете колко прозрачни неща има, които не изглеждат прозрачни! Хартията например се състои от прозрачни влакна и ако тя ни изглежда бяла и непрозрачна, то е, защото причината е същата, поради която прахообразното стъкло ни изглежда бяло и непрозрачно. Намажете с мазнина бяла хартия, запълнете с мазнината всички шупли между частиците на хартията, така че пречупването и отразяването да става само на повърхността, и хартията ще стане прозрачна като стъкло. И не само хартията, а и влакното памук, лен, вълна, дървесина, както и — забележете това, Кемп! — костите, месото, косата, ноктите и нервите; с една дума, целият човешки организъм се състои от прозрачна, безцветна тъкан, с изключение на хемоглобина в кръвта и тъмния пигмент на косата — ето колко малко неща ни правят видими един за друг. Общо взето, тъканите на живия организъм не са по-малко прозрачни от водата.

— Вярно, вярно! — извика Кемп. — Нощес мислих за морските личинки и медузите!

— Ето че сега ме разбрахте! И всичко това аз знаех и обмислях година след като напуснах Лондон преди шест години. Но не споделих с никого своите мисли. Трябваше да работя при много тежки условия. Хобема, моят професор, беше простак, а не учен, все крадеше чужди идеи, все тикаше нос в чуждото! Нали знаете какво мошеничество цари в научния свят. Просто не исках да публикувам своето откритие и да разделя славата си с Хобема. Продължих да работя; приближавах се все повече до превръщането на моята формула в експеримент, в реалност. Не доверих никому своята работа, исках да смая света с откритието си и изведнъж да стана известен. Заех се с въпроса за пигментите, за да запълня някои празноти, и изведнъж — съвсем случайно — направих откритие във физиологията.

— Така ли?

— Известен ви е хемоглобинът — червеното вещество, което придава цвят на кръвта. И тъй, той може да стане бял… безцветен… и пак да запази всичките си свойства.

Кемп възкликна изумен.

Невидимия стана от мястото си и се заразхожда из малкия кабинет.

— Вие сте смаян и има защо. Помня онази нощ. Беше много късно — през деня ми пречеха да работя невежите студенти, които ме гледаха с отворени уста, и понякога осъмвах над работата си. Това откритие дойде внезапно, то се появи в ума ми в целия си блясък и завършеност. Бях сам, в лабораторията цареше тишина, високо над главата ми горяха тихо и ярко лампите. „Може да се направи животното — неговата тъкан — прозрачна! Може да го направим невидимо! Всичко освен пигментите. Мога да стана невидим“ — казах аз, като осъзнах веднага какво значи да бъдеш албинос, който знае такова нещо. Бях замаян от откритието си. Зарязах филтрирането, с което се занимавах, приближих се до големия прозорец и се загледах в звездите. „Мога да стана невидим“ — повтарях си аз. Да се извърши това, значеше да се надмине вълшебството. И аз, без никакви съмнения, почнах да си представям великолепната картина на онова, което може да даде на човека невидимостта. Тайнственост, могъщество, свобода. Отрицателните страни аз не виждах. Помислете само! Аз — жалкият, беден асистент, обучаващ глупци в един провинциален колеж — мога да стана изведнъж всемогъщ. Кажете сам, Кемп, ако вие например… Всеки, вярвайте, би заработил трескаво върху такова откритие. И аз работих още три години и след всяко грамадно препятствие, което преодолявах с неимоверен труд, възникваше ново. Колко подробности! И нито минута спокойствие! А провинциалният професор вечно се взира в работата ти. Вечно пита едно и също: „Кога ще публикувате този ваш труд?“ Ами студентите, тези ограничени същества! Три години се мъчих така. И след три години на потайност и безпокойство се убедих, че е невъзможно да завърша своя опит, невъзможно.

— Защо? — попита Кемп.

— Нямах пари — отвърна Невидимия и отново се спря до прозореца и се загледа навън.

Изведнъж той се обърна рязко.

— Ограбих стария, ограбих баща си. Парите не бяха негови и той се застреля.