Хърбърт Уелс
Невидимия (21)

Двадесет и първа глава
На Оксфорд Стрийт

Като слизах първия път по стълбата, аз срещнах неочаквано затруднение: не беше лесно да ходя, без да виждам краката си; два пъти дори се препънах. Освен това проявих някаква неприсъща за мене непохватност, когато се залових с резето на вратата. Обаче преставайки да гледам земята, скоро се научих да ходя сравнително добре по равно място.

Настроението ми, както вече казах, беше възторжено. Чувствувах се така, както би се чувствувал един виждащ човек в град на слепци, разхождайки се с меки пантофи и безшумни дрехи. Изпитвах диво желание да се присмивам на хората, да ги плаша, да ги потупвам по гърба, да им събарям шапките и изобщо да се веселя от необикновените предимства на своето състояние.

Ала веднага щом се озовах на Грейт Портланд Стрийт (живеех до един голям магазин за платове), чух иззвънтяване на стъкло и усетих силен удар в гърба. Като се обърнах, видях един човек, който носеше кошница с шишета сода, че гледа изумено своя товар. Въпреки че ударът беше много болезнен, човекът бе така смешно опулен, че аз гръмко се разсмях. „В кошницата има дявол“ — казах аз и внезапно му дръпнах кошницата от ръцете. Той я пусна и аз я вдигнах във въздуха.

Но сетне някакъв глупав файтонджия, който стоеше на вратата на една кръчма, се втурна да хване кошницата и протегнатата му ръка ме удари под ухото, причинявайки ми мъчителна болка. Изпуснах кошницата, която с трясък и звън падна върху файтонджията, и чак когато се вдигна врява и затропаха много крака, когато дотичаха от магазините хора и спряха много превозни средства, разбрах какво съм направил. Проклинайки своето безумие, аз се долепих до витрината на един магазин и зачаках случай да се измъкна незабелязано от блъсканицата. Още миг и щях да бъда въвлечен в тълпата и тогава моето присъствие щеше неминуемо да бъде открито. Блъснах едно момче от месарски магазин, което за щастие не забеляза, че го е блъснало празно пространство, и се скрих зад файтона на файтонджията. Как е свършила тази история, не знам. Прекосих тичешком улицата, която за щастие беше свободна, и изплашен, че насмалко не откриха невидимостта ми, бързо вървях, без да гледам накъде; озовах се на Оксфорд Стрийт, където следобед е винаги пълно с хора.

Опитах се да се слея с потока, но тълпата беше твърде гъста и след миг почнаха да ме настъпват по краката. Тогава тръгнах по отводнителната канавка, твърдото дъно на която беше болезнено за босите ми крака; след миг окът на един минаващ край мен файтон ме ръчна под мишницата и възбуди и предишната болка в гърба. Олюлявайки се, аз се отдръпнах от файтона и като избягнах с конвулсивно движение една детска количка, се озовах зад превозното средство. Спаси ме една щастлива мисъл: тръгнах подир бавно движещия се файтон, без да изоставам от него нито крачка. Моето приключение, взело тъй неочакван обрат, ме изплаши, ала аз треперех не само от страх, но и от студ. В този ясен януарски ден бях съвсем гол, а тънкият слой кал по паважа беше почти замръзнал. Колкото и да изглежда глупаво, аз не бях съобразил, че прозрачен или не, си оставам уязвим за лошото време и студа.

И тогава ми хрумна блестяща идея, изтичах напред и седнах във файтона. Като треперех от студ, уплашен, със започваща хрема, с натъртени места по гърба, които вече ме боляха по-силно, аз пътувах бавно по Оксфорд Стрийт и отминах Тотнъм Корт Роуд. Настроението ми съвсем не приличаше на онова от преди само десет минути, когато излязох на улицата. На̀ ти тебе невидимост! Занимаваше ме само една мисъл: как да се оправя от незавидното положение, в което се намирах.

Минавахме покрай книжарницата на Мюди; в този миг някаква висока жена, натоварила се с пет-шест книги с жълти корици, извика моя файтонджия и като скочих бързо от файтона, за да не се сблъскаме с жената, конският трамвай мина само на косъм от мене. Упътих се към Блумсбъри Скуеър с намерение да поема на север от Музея, за да се озова в един по-безлюден квартал. Бях вкочанясал от студ и глупавото ми положение така ме гнетеше, че хленчех, като тичах. На западната страна на Блумсбъри Скуеър от канцеларията на дружеството на фармацевтите изтича едно бяло кученце и веднага тръгна подир мен, душейки земята.

Дотогава не ми беше идвало наум, че за кучето носът е това, което са за човека очите. Кучетата усещат с носа си движението на човека, също както хората го виждат с очите. Долната твар почна да лае и да скача около мене, показвайки съвсем ясно, че е открила моето присъствие. Пресякох Грейт Ръсел Стрийт и непрекъснато поглеждах през рамо; чак като повървях по Монтагю Стрийт, забелязах какво иде насреща ми.

До ушите ми достигнаха силни звуци на музика и аз видях, че по улицата, откъм Ръсел Скуеър, идват много хора — всички с червени пуловери и пред тях знамето на Армията на спасението^[1]. Не можех да се надявам, че ще се промъкна през пеещата и дъвчеща тълпа, запълнила цялата улица, а да се върна назад и пак да се отдалеча от квартирата си, не смеех. Ето защо веднага взех решение: бързо изтичах на белите стълби пред една къща срещу оградата на Музея и зачаках да отмине тълпата. За щастие кученцето, като чу музиката, се поспря нерешително и сетне с вирната опашка затича обратно към Блумсбъри Скуеър.

Музиката се приближаваше, гърмейки някакъв химн, а тълпата пригласяше с думите: „Кога ще видим ние Неговия лик!“, което ми се стори ироничен намек. Множеството сякаш се точеше покрай мен безкрайно. „Трам-там-там“ — ехтеше барабанът с вибриращ резонанс и аз не забелязах веднага, че двама хлапаци са се спрели до парапета на оградата, недалеч от мен. „Виж“ — рече единият. „Какво?“ — попита другият. „Следи… от боси крака. Сякаш някой е ходил из кал.“

Погледнах надолу и видях, че хлапаците, ококорили очи, разглеждат калните следи, които бях оставил по скоро измитите стъпала. Минаващите немилостиво блъскаха хлапаците, но те, увлечени от своето откритие, продължаваха да стоят край мен. „Трам-там-там, кога, трам, ще видим ние, трам, Неговия лик, трам-там…“ — „Казвам ти, някой се е качил бос по тези стълби — каза единият хлапак. — А не е слязъл обратно и от краката му е текла кръв.“

Най-гъстата част на тълпата вече бе отминала. „Виж там, Тед“ — извика по-малкият детектив, силно учуден, сочейки точно моите крака. Погледнах надолу и веднага забелязах мътното очертание на краката си; появило се поради малкото кал по тях. Останах като вкаменен.

„Чудно нещо! — възкликна по-големият хлапак. — Гледай ти! Също като човешки крак, нали?“ След известно колебание той дойде по-близо до мен и протегна ръка. Някакъв мъж рязко се спря да види какво иска да хване момчето, после се спря и едно момиче. След миг хлапакът щеше да ме докосне. Тогава аз разбрах какво да направя. Като пристъпих напред — хлапакът с вик отскочи назад, — аз бързо се прехвърлих на терасата пред входа на съседната къща. Но по-малкият хлапак беше много наблюдателен; той забеляза моето движение и преди да успея да сляза по стълбите на тротоара, се опомни от минутното си смайване и почна да вика, че краката са прескочили през оградата.

Всички притичаха и видяха как на най-долното стъпало и на тротоара бързо-бързо се появяват все нови и нови следи. „Какво става?“ — попита някой. „Крака! Гледайте! Тичат крака!“

Ала хората по улицата, освен моите трима преследвачи, бързаха след Армията на спасението и този поток задържаше не само мене, но и преследвачите. Сипеха се въпроси и възгласи на изумление. Като съборих някакъв младеж, аз затичах стремглаво по Ръсел Скуеър, а шест-седем изумени минувачи се носеха по моите следи. Нямаше време за обяснения, иначе сигурно цялата тълпа щеше да тръгне подир мен.

На два пъти завивах зад ъгли и пак поемах назад, три пъти пресякох улицата и се връщах по същия път, краката ми се постоплиха, поизсъхнаха и следите ми станаха по-бледи. Накрая, като издебнах един свободен миг, аз си избърсах краката с ръце и по този начин напълно убягнах от погледа. Последното, което видях от преследвачите, бяха десетина души, които с безгранично изумление разглеждаха бавно съхнещия отпечатък от крака ми, получил се от една локва на Тависток Скуеър, отпечатък тъй изолиран и неразбираем за тях, както този, на който се натъкнал Робинзон Крузо.

Бягството ме посгря и аз почнах да се промъквам през лабиринта от по-глухи улички вече с по-бодро настроение. Гърбът ми се беше вдървил и ме болеше, под ухото ме смъдеше от пръстите на файтонджията, кожата на врата ми беше одраскана от неговите нокти, краката ми бяха изранени и поради порязаното си стъпало накуцвах. Към мен се приближи някакъв слепец, но аз навреме го забелязах и се отдръпнах бързо настрана — боях се от острия му слух. Веднъж-дваж случайно се сблъсках с минувачи и те се спираха в недоумение, слисани от разнеслите се ругатни, идващи неизвестно откъде. После усетих на лицето си нещо леко и меко и площадът се загърна с тънко було от бавно падащ сняг. Бях се простудил и не можех да се въздържа да не кихам от време на време. А всяко куче, което се появеше отнякъде и навирило нос, почваше с любопитство да души, вселяваше в мен ужас.

После се зададе някакъв мъж, след него други мъже и момчета; всички тичаха и викаха. Някъде имаше пожар. Тълпата тичаше по посока на моята квартира. Като погледнах от една странична улица, аз видях гъст облак чер дим, който се издигаше над покривите и телефонните жици. Не се съмнявах, че гори моята квартира. Всичките ми дрехи, апарати, всичкото ми имущество бе останало там, с изключение на чековата книжка и трите тома бележки, които ме очакваха на Грейт Портланд Стрийт. Да, бях изгорил корабите си — така беше всъщност! Целият дом бе обхванат от пламъци.

Невидимия млъкна и се замисли. Кемп неспокойно погледна през прозореца.

— Е — рече той, — продължавайте.