Хърбърт Уелс
Невидимия (17)

Седемнадесета глава
Гостът на доктор Кемп

Доктор Кемп продължаваше да пише в своя кабинет, когато изстрелите привлякоха вниманието му. „Дан, дан, дан“ — ехтяха те един след друг.

— Охо-о! — възкликна доктор Кемп, като отново захапа перото и се ослуша. — Кой в Бърдок стреля с револвер? Какво са намислили пък сега онези магарета?

Той отиде до южния прозорец, разтвори го и като подаде глава навън, почна да се взира към обгърнатия от нощта град: мрежа от светещи прозорци, гирлянди фенери и осветени витрини, с черните петна на покривите и дворовете помежду тях.

— Изглежда, там, под хълма, край „Крикетистите“, се е събрала тълпа — каза той и продължи да се взира. После погледът му се устреми по-надалеч, където бяха светлините на корабите и на пристанището — малка, силно осветена постройка, която блестеше като жълт диамант. Луната в първа четвърт грееше ниско над западния хълм, а звездите бяха тъй ярки, както в тропическите страни.

След пет минути, в които мисълта му първо бе заета със социалните условия на бъдещето и после се залута из дебрите на безпределното време, доктор Кемп въздъхна, затвори прозореца и се върна при бюрото си.

Около час по-късно на входната врата се позвъни. Откак Кемп чу изстрелите, работата престана да му спори, той постоянно се разсейваше. Когато се позвъни, той се ослуша. Чу как прислужницата отвори и зачака да чуе стъпките й по стълбите, но тя не дойде.

— Кой може да е това? — рече Кемп.

Той се опита отново да продължи работата си, но не успя, стана и слезе по стълбите до площадката; там позвъни и когато долу в хола се появи прислужницата, попита я, наведен над перилата:

— Писмо ли донесоха?

— Не, звъниха, изглежда, по погрешка, сър — отвърна прислужницата.

„Нещо съм нервен тази вечер“ — рече си Кемп. Той се върна в кабинета, залови се енергично за работа и след малко бе вече всецяло погълнат. Тишината в стаята се нарушаваше само от чукането на часовника и от скрибуцането на гъшето перо, което се движеше бързо по листа в самия център на светлия кръг, който лампата хвърляше върху бюрото.

Беше два часът през нощта, когато доктор Кемп реши да прекрати работата си за този ден. Той стана, прозя се и заслиза към своята спалня. Бе вече свалил сакото и жилетката си, когато му се допи. Взе свещ и слезе в столовата да потърси там сода и уиски.

Научните занятия бяха направили доктор Кемп много наблюдателен; на връщане от столовата той забеляза в хола едно тъмно петно на линолеума до рогозката край стълбите. Вече се бе качил горе, когато изведнъж си зададе въпроса откъде се е взело това петно. Това беше несъмнено подсъзнателна мисъл. Но така или иначе, докторът се върна в хола, остави содата и уискито и като се наведе, попипа петното. Без особено учудване той се убеди, че то е лепкаво и червено като засъхваща кръв.

Като взе отново содата и бутилката уиски, доктор Кемп се качи горе, оглеждайки се внимателно и опитвайки се да си обясни произхода на петното кръв. На площадката той забеляза нещо и се спря изумен. Дръжката на вратата на стаята му бе изцапана с кръв.

Кемп погледна ръката си. Тя беше съвсем чиста и той си спомни, че когато бе излязъл от кабинета си, вратата на спалнята беше отворена — следователно не беше докосвал дръжката. С твърди стъпки влезе в спалнята; лицето му беше съвсем спокойно, само че малко по-решително, отколкото обикновено. Очите му, като оглеждаха внимателно стаята, се спряха на леглото. На одеялото имаше много кръв, а чаршафът беше разкъсан. Когато той влезе първия път в стаята, не забеляза това, тъй като се бе упътил направо към тоалетната масичка. На едно място завивките бяха омачкани, сякаш някой току-що бе седял на тях.

Сетне му се стори, че нечий глас тихо възкликна: „Господи! Та това е Кемп!“ Но докторът не вярваше в тайнствени гласове.

Той стоеше и гледаше омачканите завивки. Дали действително някой бе проговорил? Той отново се огледа, но не забеляза нищо подозрително освен омачканото и изцапано с кръв легло. После Кемп ясно чу някакво движение в другия край на стаята, до умивалника. Всеки човек, дори най-интелигентният, запазва в себе си известна доза суеверие. Чувство на страх обзе доктор Кемп. Той затвори вратата на спалнята, отиде до тоалетната масичка и сложи на нея содата и бутилката уиски. Изведнъж докторът потрепери: във въздуха, между него и умивалника, висеше една окървавена превръзка от парче платно.

Поразен, той почна да се взира. Това беше празна превръзка — грижливо направена, но съвсем празна. Кемп поиска да се приближи и да я хване, но нечие докосване го спря и той чу глас, отекнал съвсем отблизо.

— Кемп! — каза Гласа.

— А? — рече Кемп с отворена уста.

— Не се плашете — продължи Гласа. — Аз съм невидим.

Известно време Кемп не отговори нищо, само се взираше в превръзката.

— Невидим ли? — каза той накрая.

— Невидим — повтори Гласа.

Кемп си спомни историята, на която толкова се бе смял същата сутрин. Но в тази минута той очевидно не беше нито много уплашен, нито слисан. Едва по-късно можа да си даде сметка за случилото се.

— Предполагах, че всичко това е измислица — каза Кемп. В главата му се въртяха доводите, които бе изтъкнал сутринта. — Вие сте с превръзка? — попита той.

— Да — отвърна Невидимия.

— О! — възкликна Кемп. — Гледай ти. — Но веднага се опомни. — Това е измама. Някакъв фокус. — Той внезапно пристъпи напред и ръката му, протегната към превръзката, опря в невидими пръсти.

При този допир той отстъпи назад и цветът на лицето му се промени.

— За бога, Кемп, не се плашете! Толкова ми трябва помощ! Почакайте!

Невидимата ръка хвана Кемп за лакътя. Кемп я удари.

— Кемп! — извика Гласа. — Успокойте се, Кемп! — И невидимата ръка още по-здраво стисна лакътя на Кемп.

Лудо желание да се освободи обзе Кемп. Превързаната ръка се впи в рамото му и изведнъж Кемп беше повален и хвърлен върху леглото. Той отвори уста да извика, но в същия миг краят на чаршафа бе напъхан между зъбите му. Невидимия го държеше здраво, ала ръцете на Кемп бяха свободни и той бясно удряше с тях, където завърне; опитваше се и да рита.

— Бъдете благоразумен — рече Невидимия, който държеше здраво Кемп въпреки силните удари в ребрата. — По дяволите, не злоупотребявайте с търпението ми. Лежете мирно, глупако! — изрева Невидимия в ухото на Кемп.

Още миг Кемп продължи да се съпротивява, после се усмири.

— Ако извикате, ще ви разбия лицето — рече Невидимия и измъкна чаршафа от устата на Кемп. — Аз съм невидим. Не съм измислица, нито фокус. Аз съм действително невидим. И ми трябва вашата помощ. Няма да ви направя нищо, стига да не се държите като побеснял селяк. Нима не ме помните, Кемп? Аз съм Грифин, заедно учихме в университета.

— Пуснете ме да стана — отвърна Кемп. — Никъде няма да избягам. Искам да поседя спокойно.

Той седна на леглото и опипа врата си.

— Аз съм Грифин, учих в университета заедно с вас. Направих се невидим. Аз съм най-обикновен човек… човек, когото познавахте, само че съм невидим.

— Грифин ли? — попита Кемп.

— Да, Грифин — отвърна Гласа. — В университета бях един курс след вас, почти албинос^[1], висок шест стъпки и широкоплещест, с румено лице и червени очи; получих медал по химия.

— Нищо не разбирам — рече Кемп, — главата ми съвсем се обърка. Какво общо има с това Грифин?

— Грифин — това съм аз.

Кемп се замисли.

— Ужасно! — каза той. — Но каква дяволия може да направи един човек невидим?

— Никаква дяволия. Това е съвсем логичен и понятен процес…

— Ужасно! — рече Кемп. — Как става това?…

— Ужасно е наистина. Но аз съм ранен, имам болки и съм уморен. О, господи! Кемп, бъдете мъж! Отнесете се към това спокойно. Дайте ми да ям и да пия, а дотогава ще поседна.

Кемп гледаше втренчено превръзката, която се движеше из стаята; после той видя как плетеното кресло се задвижи по пода и се спря до леглото. То изскърца и седалката хлътна с около четвърт инч. Кемп разтърка очи и отново попипа врата си.

— Това надминава всички привидения — каза той и глупаво се разсмя.

— Ето, такъв ви искам. Слава богу, вече ставате благоразумен.

— Или по-глупав — рече Кемп и отново разтърка очи.

— Дайте ми уиски. Едва дишам.

— Май не е така според мен. Къде сте? Ако стана, да не се блъсна във вас? Аха, вие сте ей тук! Добре, Уиски. Ето го. Къде да ви го поднеса?

Креслото изскърца и Кемп усети, че му вземат чашата от ръцете. Той я пусна не без усилие; боеше се инстинктивно, че тя ще падне и ще се счупи. Но чашата остана наведена във въздуха на около двадесет инча над предния край на креслото. Кемп гледаше чашата с пълно изумление.

— Това е… разбира се… хипноза. Вие, изглежда, ми внушихте, че сте невидим.

— Глупости! — каза Гласа.

— Но това е безумие!

— Изслушайте ме.

— Тази сутрин аз приведох неоспорими доказателства — започна Кемп, — че невидимостта…

— Никак не ме интересуват вашите доказателства! — прекъсна го Гласа. — Умирам от глад и после за един съвсем гол човек тук е доста хладно.

— Чувствувате глад! — учуди се Кемп.

Чашата уиски се наклони повече.

— Да — каза Невидимия, като остави шумно чашата настрана. — Нямате ли халат?

Кемп възкликна нещо неразбираемо, отиде до гардероба и извади оттам един тъмночервен халат.

— Ще ви бъде ли по мярка? — попита той.

Халатът му бе отнет. За миг дрехата остана да виси неподвижно във въздуха, после странно се залюшка, изду се по цялата си дължина и като се закопча хубаво, седна в креслото.

— Няма да бъде лошо да ми донесете и гащи, чорапи и чехли — отсече Невидимия. — И нещо за хапване.

— Каквото пожелаете. Но такова нелепо нещо ми се случва за пръв път в живота!

Кемп извади от скрина всичко, каквото поиска Невидимия, и слезе в килера. Върна се със студени котлети и хляб и като придърпа една малка масичка, нареди на нея всичко пред госта си.

— Ще мина и без нож — каза Невидимия и един котлет увисна във въздуха. Чу се дъвчене.

— Винаги съм предпочитал първо да се облека, а после да ям — рече Невидимия с пълна уста, като гълташе лакомо. — Странна прищявка!

— Ръката ви добре ли е? — попита Кемп.

— Бъдете спокоен — отвърна Невидимия.

— Но колко странно е все пак…

— Точно така. Ала най-странното е, че съм влязъл именно във вашата къща, когато стана нужда да си направя превръзка. Това е първият ми успех! Впрочем и без това бях решил да пренощувам тук. И нищо няма да ви избави! Страшно неприятно е, че кръвта ми се вижда, нали? Цяла локва изтече. Изглежда, тя става видима, когато почне да се съсирва. Успях да променя само живата тъкан и ще бъда невидим само докато съм жив. Тук съм вече три часа.

— Но как постигнахте това? — започна Кемп ядосано. — Дяволска работа! Цялата тази история е нелепост от начало до край.

— Не — възрази Невидимия; — всичко почива на здрав разум.

Той се протегна и взе бутилката уиски. Кемп с изумление гледаше как халатът поглъща уискито. Лъч светлина от свещта, който прозираше през една дупчица на дясното рамо на халата, образуваше светъл триъгълник под левите ребра.

— Какви бяха тези изстрели? — попита Кемп. — Как започна стрелбата?

— Там имаше един глупак, нещо като мой другар, проклет да бъде, който се опита да ми открадне парите. И успя.

— Също невидим ли?

— Не.

— Е, и сетне?

— Не може ли да хапна още нещо? После ще разкажа всичко поред. Гладен съм, пък и ръката ме боли. А вие искате да ви разказвам!

Кемп стана.

— Значи, не вие сте стреляли? — попита той.

— Не — отговори гостът. — Стреля наслука някакъв идиот, не го познавам кой е. Те всички се изплашиха. Всички се плашат от мен. Дяволите да ги вземат! Но ето какво, Кемп — искам да ям още.

— Ще отида да видя дали долу има и друго за ядене — каза Кемп. — Страхувам се, че ще намеря твърде малко.

Като свърши с яденето — а той добре си похапна — Невидимия поиска пура. Нетърпеливо отхапа края, преди Кемп да успее да намери нож, и изруга, когато най-горният лист се разви.

Беше странно да гледаш как пуши: устата, гърлото, фаринксът и ноздрите ставаха видими, когато кръжащият дим минаваше през тях.

— Славно нещо е пушенето! — рече той и всмукна дим с наслада. — Имах късмет, че попаднах на вас, Кемп. Трябва да ми помогнете. Какъв късмет — да ви срещна тъкмо сега! Аз съм в отчаяно положение… бях като побъркан. Какво ли не изпатих! Но сега работата ми ще потръгне, вярвайте.

Той си наля още уиски със сода. Кемп стана, огледа се и донесе от съседната стая друга чаша, за себе си.

— Всичко това е странно, но и аз ще си пийна.

— Почти не сте се изменили, Кемп, през тези дванайсет години. Вие, русите мъже, малко се променяте. Все сте си хладнокръвен и методичен. Трябва да ви обясня всичко. Ще работим заедно!

— Но как стана това? — попита Кемп. — Как станахте такъв?

— За бога, оставете ме спокойно да попуша, после ще ви разказвам.

Но тази нощ той не разкри тайната си. Китката го заболя по-силно; появи се треска, той много отпадна; в главата му непрекъснато се въртяха впечатленията от гонитбата по хълма и сбиването край странноприемницата. По едно време почна да разказва, но веднага се отплесна. Заговори несвързано за Марвел, запуши по-нервно, гласът му стана по-ядовит. Кемп се мъчеше да научи от разказа колкото може повече.

— Той се плашеше от мен. Виждах, че се плаши от мен — непрекъснато повтаряше Невидимия. — Искаше да избяга от мене, все това му беше в ума. Какъв глупак съм бил! Ах, този негодник! Как се бях разгневил. Трябваше да го убия.

— Откъде се сдобихте с парите? — внезапно попита Кемп.

Невидимия замълча. После отвърна:

— Не мога да ви кажа сега това.

Изведнъж той простена и се наведе напред, хващайки с невидимите си ръце невидимата си глава.

— Кемп — каза той, — вече трета нощ как не съм спал като хората, а само съм подрямвал някой и друг час. Трябва да си отспя.

— Добре, разположете се тук, в моята стая.

— Но как мога да спя? Ако заспя, той ще избяга. Ех! Не е ли все едно.

— Раната сериозна ли е? — попита Кемп.

— Дребна работа — драскотина. Господи, как ми се спи!

— Лягайте тогава.

Невидимия, изглежда, наблюдаваше Кемп.

— Има особени причини да не искам да бъда заловен от себеподобните си — произнесе той бавно.

Кемп трепна.

— Ах, какъв съм глупак! — възкликна Невидимия и удари с юмрук по масата. — Сам ви втълпих в главата тази мисъл.