Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invisible Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Х. Дж. Уелс.

Невидимия, Разкази, Засега

Английска, Първо издание

 

Редактор: Христо Кънев

Художник: Иван Кьосев

Художнник-редактор: Ясен Васев

Коректор: Лиляна Малякова

 

Дадена за набор юни 1980 г.

Подписана за печат ноември 1980 г.

Излязла от печат декември 1980 г.

Формат 84х108/32 Печатни коли 33,5

Издателски коли 28,14 УИК 29,98

Цена 4,08 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1980

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Трета глава
Хиляда и една стъкленици

И тъй, на девети февруари, когато снегът почна да се топи, в село Айпинг се появи неизвестно откъде странен непознат. На следния ден в кишата докараха багажа му в странноприемницата и този багаж беше много особен. Двата куфара наистина по нищо не се различаваха от тези, с които обикновено пътуват хората, но освен тях имаше и един сандък с книги — големи, дебели книги, някои от които не бяха напечатани, а написани с нечетлив почерк, — цяла дузина, а дори и повече, кошници, касетки и сандъци, в които имаше някакви предмети, увити в слама; Хол, който разрови сламата, обзет от обичайното си любопитство, реши, че това са стъкленици. И докато той бъбреше с Фиъренсайд, каруцаря, готвейки се да му помогне да внесат багажа, на вратата се показа непознатият с ниско прихлупена шапка, с палто, ръкавици и наметало. Той излезе навън, без да види кучето на Фиъренсайд, което просто душеше краката на Хол.

— Хайде, внасяйте нещата — каза непознатият. — Достатъчно дълго чаках да пристигнат.

При тези думи той слезе по стълбите и отиде до задната част на каруцата, сякаш искаше сам да вземе и отнесе една по-малка кошница.

Като го забеляза, кучето на Фиъренсайд се наежи и почна силно да ръмжи; когато той заслиза бързо по стълбите, кучето подскочи да го захапе за ръката.

— Чиба — извика Хол и се дръпна назад — той се боеше от кучета, — а Фиъренсайд закрещя:

— Марш, марш! — и грабна камшика си.

Те видяха как зъбите на кучето се плъзнаха по ръката на непознатия, чуха един ритник, кучето отскочи настрана, захапа крака на непознатия и последва раздиране на плат. После краят на камшика на Фиъренсайд достигна кучето и то, като заскимтя от болка, се свря под колелата на каруцата. Всичко това стана за половин минута. Никой нищо не говореше, но всички се развикаха. Непознатият бързо погледна скъсаната си ръкавица и раздрания си панталон, направи движение, като че ли искаше да се наведе към крака си, сетне се обърна и бързо изкачи стълбите на странноприемницата. Всички чуха как той профуча по коридора и затропа по голите стигала към своята стая.

— Ах ти, гадино! — изруга Фиъренсайд, като слизайте от каруцата с камшик в ръка, а кучето го гледаше иззад колелото. — Ела тук!… — извика той. — Иначе зле ще си изпатиш.

Хол стоеше със зяпнала уста.

— Кучето го ухапа — рече той. — Ще отида да го видя. — И закрачи след непознатия. В коридора срещна жена си и й каза: — Кучето на Фиъренсайд ухапа нашия квартирант.

Той се изкачи по стълбата; вратата на непознатия беше полуотворена, Хол я бутна и влезе в стаята, без да се церемони, бързайки да изрази съчувствието си.

Щората беше спусната и в стаята цареше полумрак. Хол успя да забележи нещо твърде странно, подобно на ръка без китка, което се размахваше към него, и едно лице, състоящо се от три големи петна с неопределена форма на бял фон, много приличащи на цвят на бледа теменужка. После силен удар в гърдите го отхвърли в коридора, вратата се тресна под носа му и се заключи. Всичко това стана тъй бързо, че Хол не можа нищо да разбере. Мярнаха му се някакви смътни сенки, последвани от удара в гърдите и болка. И сега стоеше на малката тъмна площадка пред вратата и се питаше какво бе видял.

Не след дълго той се върна при малката група, събрала се на улицата пред странноприемницата. Там беше Фиъренсайд, който вече за втори път разказваше цялата история; и госпожа Хол, която твърдеше, че неговото куче няма никакво право да хапе нейните квартиранти; там беше Хъкстър, собственикът на отсрещния магазин, силно заинтересуван от случилото се; и Санди Уоджърс от ковачницата, който слушаше Фиъренсайд с дълбокомислен вид; освен тях имаше и жени и деца и всеки изричаше по някоя глупост като например: „Мене да беше се опитало да ухапе“, „Не трябва да се държат такива кучета“, „А защо кучето го ухапа?“ и тъй нататък.

Господин Хол ги гледаше от стълбите, даваше ухо на разговорите и почна да му се струва, че не е видял горе нищо необикновено. Пък и речникът му беше твърде беден, за да изрази такива впечатления.

— Той каза, че нищо не иска — само това бяха думите на Хол на въпроса на неговата жена. — Трябва да внесем багажа му.

— Намажете го с йод — рече Хъкстър, — да не би да стане инфекция.

— Да остане до мен, ще застрелям това куче — рече една от жените.

Изведнъж кучето отново изръмжа.

— Внасяйте багажа — разнесе се сърдит глас и на вратата се показа непознатият, цял омотан, с вдигната яка и наведена надолу периферия на шапката. — Колкото по-скоро го внесете, толкова по-добре. — По думите на един от очевидците той си бил сменил панталоните и ръкавиците.

— Здравата ли ви ухапа, господине? — попита Фиъренсайд. — Много се извинявам, че моето куче.

— Грешите — отговори непознатият. — Даже не ме одраска. Побързайте с багажа.

При тези думи той, както твърди Хол, изругал под носа си.

Веднага щом внесоха, както се разпореди непознатият, първата кошница в приемната, той нетърпеливо почна да рови в нея, като сипеше сламата по килима на госпожа Хол, без ни най-малко да се стеснява, и заизважда стъкленици — малки тумбести, с прахове; малки тесни, с разноцветни или безцветни течности; грапави сини, с надпис отровно; кръгли стъкленици с тесни гърла; големи зелени и бели шишета; шишета със стъклени запушалки и изличени от химикали етикети; шишета с хубави и с големи запушалки; шишета с дървени запушалки; винени бутилки и шишета от зехтин. Всички тези стъкленици той нареди върху скрина, върху камината, на масата, на перваза на прозореца, на пода, на етажерката — навсякъде. В Брамбълхърстката аптека нямаше и половината от това множество стъкленици. Гледката беше внушителна. Непознатият ровеше в кошница след кошница и от всяка вадеше стъкленици, докато накрая и шестте кошници бяха вече празни, а на масата имаше планина от слама; последните кошници освен стъкленици съдържаха и много епруветки, както и едни грижливо опаковани везни.

Веднага щом изпразни кошниците, непознатият отиде до прозореца и се залови за работа, без да го смущават ни най-малко купчината слама, изгасналата камина, сандъкът с книгите, останал отвън, куфарите и другият багаж, който беше вече внесен горе.

Когато госпожа Хол му занесе обеда, той беше толкова погълнат от работата си, която се заключаваше в това да сипва на малки капки в епруветки течности от стъклениците, че дори не забеляза присъствието й; едва когато тя махна сламата и сложи подноса на масата може би малко по-шумно, отколкото обикновено, тъй като я ядоса плачевното състояние на килима, непознатият само за миг поизвърна глава към нея. Стопанката успя да забележи, че гостът е свалил очилата си; те стояха до него на масата и на нея й се стори, че очните му кухини са необикновено дълбоки. Той пак си сложи очилата, обърна се и я погледна в лицето. Тя вече се канеше да изрази недоволство заради сламата на пода, но я изпревариха.

— Бих ви помолил да не влизате в стаята, без да чукате — каза гостът с необикновено раздразнение, което несъмнено се пораждаше у него при най-малкия повод.

— Почуках, но сигурно…

— Може и да сте чукали. Но по време на моите изследвания — които са необикновено важни и необходими — и най-малкото безпокойство, открехването на врата… Бих ви помолил.

— Разбира се, господине. Ако искате, можете да заключвате вратата. По всяко време.

— Много добра идея! — каза непознатият.

— Но тази слама, господине. Осмелявам се да забележа…

— Не бива. Ако сламата ви безпокои, пишете я в сметката. — И той измърмори под носа си нещо много приличащо на ругатни.

Непознатият стоеше пред стопанката войнствен и ядосан, държейки в едната си ръка стъкленица, а в другата — епруветка, и целият му вид беше тъй странен, че госпожа Хол се смути. Но тя беше решителна жена.

— В такъв случай — заяви тя — бих искала да знам колко ще дадете…

— Шилинг, пишете един шилинг. Мисля, че е достатъчно, нали?

— Така да бъде — отвърна госпожа Хол, взе покривката и почна да постила масата. — Разбира се, щом сте съгласен…

Непознатият се обърна и седна с гръб към нея.

Той работи през целия следобед, заключил се в стаята, и както твърди госпожа Хол, почти при пълна тишина. Само веднъж се чу шум и звън на счупено стъкло, сякаш някой бе блъснал масата и бе запратил на пода някаква стъкленица, а след това прозвучаха бързи стъпки по килима. Като се страхуваше, че нещо не е в ред, стопанката се приближи до вратата и без да чука, взе да се ослушва.

— Нищо няма да излезе — викаше той разярено; — няма да излезе! Триста хиляди, четиристотин хиляди! Огромно нещо! Аз съм измамен! Целият ми живот ще отиде за това!… Търпение! Лесно е да се каже търпение!… Ах, какъв съм глупак!

В този момент някой влезе в странноприемницата, затракаха тежки обувки по плочките на бара и госпожа Хол съвсем неохотно трябваше, ще не ще, да се отдръпне от вратата, без да може да чуе монолога докрай. Когато тя се върна до вратата, в стаята отново беше съвсем тихо; само креслото слабо поскърцваше и сегиз-тогиз звънваше някоя стъкленица. Всичко се беше свършило; непознатият отново се бе заловил за работа.

Когато тя донесе чая, видя в един от ъглите на стаята под вдлъбнатото огледало счупени стъкла и едно златисто петно, изтрито небрежно. Обърна внимание на обитателя за този факт.

— Пишете и това в сметката — озъби се той. — За бога, не ми пречете! Ако ви причинявам някакви вреди, пишете ги в сметката. — И продължи да прави отметки в разтворената пред него тетрадка.

— Знаете ли какво ще ви кажа — тайнствено поде Фиъренсайд. Разговорът се водеше същия ден вечерта в местната бирария.

— Казвай — рече Теди Хенфри.

— Този човек, когото ухапа моето куче. Ето какво: той е с черна кожа. Или най-малкото краката му са черни. Забелязах това, когато кучето разкъса панталоните и ръкавицата му. Трябваше под тях да се покаже розова кожа, нали? Е, всъщност не беше така. Видях само чернота. Казвам ви, той е черен като шапката ми.

— Господи! — възкликна Хенфри. — Гледай ти! Но нали носът му е тъй розов, сякаш е намазан с боя!

— Така е — рече Фиъренсайд. — Вярно. Само че ето какво — този човек е шарен, Теди; някъде чер, някъде бял — на петна. И го е срам от това. Трябва да е някакъв мелез и кожата му, вместо да бъде с един цвят е станала на петна. Аз и по-рано съм чувал за такива, неща. При конете то се случва много често, знаете това.