Даян Робинсън
Орелът и розата (9)

Осма глава

Музика, смях, мирис на готвено, примесен с аромата на множество цветя и на плодородна земя съпровождаха Серена в нейния бърз бяг по пясъчните улици. Тя не забелязваше нито тях, нито погледите на мъжете, с които се разминаваше през цялото лудешко изминато разстояние. Никой не се опита да я спре. Имаше нещо странно в тази красива жена, която вървеше така целеустремено. Нещо в огромните й, втренчени сини очи, които би трябвало да пленяват, ако не беше тази почти нечовешка решителност в дълбочината им, този израз на вътрешно страдание. Някои от мъжете, покрай които мина, без да ги забележи, дори се прекръстиха срещу зли сили, защото тя изглеждаше почти неземна в светлата си рокля, с русите си коси.

Рафаел я следваше на няколко ярда^[1], криейки се в сенките. Тя беше така обзета от мисълта да стигне мястото, към което се бе запътила, че едва ли забелязваше какво става около нея. Той не се сърдеше на мъжете, които щом я зърваха, решаваха, че може би е призрак, тъй като устремът й наистина изглеждаше зловещ. Тя се движеше като привидение по тесните улици, отдалечавайки се от брега в посока към покрайнините на града, където една стена ограждаше малко селце, построено по време на първата окупация от испанците.

Лунни снопове светлина огряваха мястото, към което се бе устремила Серена. Тя спря пред отворената врата. За момент в замъгленото й от гняв и отчаяние съзнание се промъкна първичен страх, но само за момент. Споменът за случилото се отново изплува и прогони всякакви колебания.

— Madre de Dios! — промълви на глас Рафаел, като разбра къде се бе запътила. Какво й се беше случило, за да я тласне към подобна постъпка. Той се поколеба само за момент и я последва в гробището.

От изкривените клони на гигантски дъбове висяха дълги сиви ластари испански мъх, протягайки призрачни пръсти над белите надгробни плочи и паметници, които блестяха на лунната светлина. В това място — последен отдих на мъртъвците на Свети Августин — единствено шумът от стъпките на Серена нарушаваше тишината на вечността. Тя беше така отдадена на намеренията си, че не чу поскърцването на мъжките ботуши зад нея.

Какво я беше накарало да дойде в подобно място и във време, когато всички, на които им се налагаше да минат покрай него, ускоряваха крачките си, за да бъдат възможно по-кратко в близост до това гробовно място? Той леко се притесни, но не за себе си — мисълта за смъртта не предизвикваше ужас у него, особено след онзи далечен ден, когато се бе върнал от прага й към живота с помощта на старата циганка — а за Серена, за нейното душевно спокойствие. Така можеше да постъпи само жена, която страда неимоверно. Какво мрачно душевно преживяване я беше подтикнало към такова отчаяно действие? — разсъждаваше той, без да я изпуска от очи, скрит в сенките на един дъб.

Серена застана пред обикновения надгробен камък и се загледа в името на Сесил, датата на раждането и на смъртта му, които едва се четяха на лунната светлина. Тя започна да повтаря датите с тих глас, като молитва. След което едно ридание, изтръгнало се от дълбините на душата й, прозвуча по-високо, сякаш даваше някому обещание:

— Не можеш да ме нараниш… никога повече няма да можеш да ме нараниш.

— Querida, това съм аз, не се плаши — повика я Рафаел с тих глас, приближавайки се към нея. Мъката в гласа й го беше пронизала дълбоко. Какво беше върнало отново ужаса на женитбата й? — почуди се той и я прегърна през раменете. Тъжният й плач късаше сърцето му. — Ти не си повече сама. Никой няма да те нарани повече, заклевам се — каза той с уверен, успокоителен глас, обръщайки я към себе си.

— Аз… аз исках да се убедя, че си е отишъл завинаги — обясни тя с глас на изоставено дете. — Ти не би могъл да знаеш… — Тя въздъхна и спря при вида на силата и разбирането, което струеше от тъмните очи, проблясващи на светлината на луната.

— С всичко това е свършено, alma mia. Ти трябва да го оставиш зад себе си. Остави болката да си отиде. Остави я на това място. Ела, трябва да се върнем към живота — каза нежно той и я поведе, поставил ръка на рамене й, далече от гроба на Сесил, към изхода на гробището. Пазачът на площада удари осем часа в момента, когато излязоха.

— Дона Консепсион — ахна Серена, поглеждайки към Рафаел. — Забравих, че ще вечеряме с губернатора и семейството му. — Той беше успял да разкъса замайването, което я беше обзело в гостилницата и да я върне към реалността. Тя възвърна отново чувството си за приличие.

— Мислиш ли, че ще се справиш с такава вечер? — попита той, повдигнал въпросително едната си вежда.

— Да. Както ти самият каза, оттук започва отново животът. Ако имам намерения да остана да живея в испанския Свети Августин, то ще трябва да опозная съпругата на губернатора — тя се усмихна с усилие. Може би губернаторът имаше познати, на които тя можеше да продаде плантацията на остров Анастасия. След като успееше да изплати дълга на Сесил, щеше да сложи край на миналото, но тя подозираше, че капитан Кениън си беше наумил още нещо.

— Ела тогава, да тръгваме — каза й той и те се запътиха към светлините на площада и губернаторската резиденция. — Едно хубаво испанско ядене, добро вино и малко музика ще накарат мисълта за това място и за миналото да изчезне. Ще разбереш, querida, как да се насладиш на удоволствията на живота, да усетиш вкуса на щастието — заяви той уверено, докато се придвижваха по тесните улички, които сега бяха пълни с испанци. За разлика от англичаните, те започваха да се забавляват в по-късните часове.

— Ще се опитам — промълви тя, усетила едва сега апетитната миризма на богата храна, която се разнасяше от жилищата, покрай които минаваха. Тя се смесваше с уханието на лимоновите и портокалови дръвчета, които растяха зад всяка ограда. Звукът на китара се разнесе първо от една къща след това от втора — различни песни, някои весели, други тъжни, но всички те придаваха празнична атмосфера на града. Испанците вече бяха успели да променят облика на Свети Августин и Серена намираше промените малко екзотични. Тя обаче се чудеше, дали щеше да се намери някакво място за нея в тази нова испанска колония, толкова различна от всичко, което познаваше.

— Ще трябва да се извиня на дона Консепсион за закъснението ни — помисли на глас Серена, когато двамата с Рафаел наближиха площада и губернаторската къща.

— Ние, испанците, не държим толкова много на точността като вас, англичаните. Дона Консепсион няма да ни очаква в точния час — отговори той с лека усмивка, извила ъгълчетата на устните му на нейното притеснение. — На храната и на виното, както и на живота, трябва да се наслаждаваш бавно, да ги вкусваш, а не да бързаш, като че ли имаш задача за изпълнение за най-краткото възможно време.

Те прекосиха площада, минавайки покрай уличните огньове, запалени от испанските войници, които седяха около тях и пиеха вино от мехове с дълги гърла, за които Серена беше чула, че се наричат botas. Над танцуващите пламъци се печеше нанизано на шишове месо, а влажният нощен въздух беше изпълнен с дълбок мъжки смях и звуци на китара. Над всички тези звуци се носеше страстният вопъл на женски глас, песента й — един чувствен вик на душата. Серена леко потрепери. Човек не трябваше да знае испански, за да разбере, че тя зовеше страстта и любовта.

— Нощ като тази кара човек да се чувства щастлив, че живее — изкоментира Рафаел и я подкрепи, за да й помогне при неравностите на пътя.

Щом тънките му пръсти докоснаха ръката й, една буца застана на гърлото на Серена. Допирът на ръката му сякаш изтри способността й да се владее и тя повече не можеше да остане настрани от вълнуващите сцени наоколо. Дори и горещият въздух беше като ласка. Всичко това докосваше нещо дълбоко в нея, нещо, което е било дълбоко потискано и сега искаше да излезе на свобода. Сълзи на копнеж я задавиха и тя не можеше да отговори.

От прозорците на губернаторската къща трепкаше светлината на множество свещи и фенери, една умалена картина на пламъците от уличните огньове. Щом достигнаха входната врата в дорийски стил, към тях се приближи един елегантно облечен войник. Той поздрави Рафаел и ги пропусна да минат.

— Ела, ще използваме неофициалния вход — промълви Рафаел и я поведе покрай главния вход през градините, за които след толкова години най-после бяха започнали да се грижат.

Минаха през друга тежка дъбова врата в зиданата стена в края на градината и влязоха във вътрешния двор, където цъфтяха изобилно цветя, а ромоленето на водата от един фонтан отекваше в каменните плочи. Светлината на фенери, закачени на куки по извитата веранда, им позволи да намерят пътя към зиданото стълбище към галерията на втория етаж, където бяха апартаментите на семейството.

— Лейди Марстън, дон Рафаел — прозвуча сладкият глас на Доминга де Зеспедес, когато им отвори вратата на салона. Изразителните й влажни тъмни очи светеха от удоволствие, бялата й дантелена рокля грееше на светлината от луната. — Елате, трябва да се присъедините към останалите.

Салонът блестеше в светлината на множество свещи, поставени в свещници от ковано желязо, високи човешки бой. Хубавите мебели на дона Консепсион, тапицирани с цветна кожа, придаваха на помещението елегантност, въпреки че по наскоро боядисаните стени можеха да се видят пукнатини, а по тавана петна от влага. Кристални съдове с лавандула и розмарин прогонваха миризмата на мухъл от старата постройка.

— Bienvenido^[2] — поздрави ги нежният глас на дона Консепсион, която се появи от сянката и се приближи към тях. Блестящите й черни очи, които сякаш проникваха дълбоко в човека, с когото разговаряше, обгърнаха лицето на Рафаел с топлината на стар приятел, след което се обърнаха и се вгледаха настойчиво в деликатните черти на Серена. — Asombroso, изумително — пое си тя въздух и с нежен жест посегна да докосне бузата на Серена.

Усещайки, че става нещо необичайно, Серена се усмихна успокоително на по-възрастната жена. В черните й като ебонит очи имаше учудване и някаква тъга. Те като че ли проникваха в самата душа на Серена. В стаята настана тишина и всички останали наблюдаваха странната сцена, която се разиграваше пред тях.

— Извинете лошия ми английски, лейди Марстън, но аз трябва да се опитам да ви обясня, защо се държа така странно всеки път, когато се срещнем — обясни бавно дона Консепсион. Испанският акцент придаваше на думите й музикално звучене.

— Моля, наричайте ме Серена — настоя нейната гостенка.

Дона Консепсион забави отговора си, търсейки правилните думи.

— Si, а аз съм Консепсион — отвърна домакинята с леко тъжна усмивка. — Още първия път, когато ви видях на приема, бях сигурна, че съм ви виждала някъде и преди. Че ви познавам… тук, в сърцето ми — продължи тя, докосвайки гърдите си с пръстите на дясната си ръка. — Казах за това на Рафаел, син на мой починал скъп приятел и той ми обясни за портрета на дамата, известна като „Златната английска роза“. Тогава, разбира се, си спомних, че съм виждала тази картина много пъти при посещенията си при дон Карлос. Изумително е, че вие сте потомка на тази красива и трагична жена — каза замислено дона Консепсион, като през цялото време меланхоличните й очи не се откъсваха от лицето на Серена.

— Да, просто случайно съвпадение — промълви Серена, чувствайки се неудобно под напрегнатия поглед на домакинята.

— Una coincidencia?^[3] А може би е съдба — каза Консепсион, повдигайки леко раменете си облепени в черна коприна.

— Защо я нарече трагична, Madre? — попита дъщеря й Доминга на английски, очевидно заинтригувана от историята.

— La quemadura viva — майка й се прекръсти, а останалите в залата ахнаха.

— Съжалявам, дона Консепсион, но аз все още не разбирам испански — каза Серена, любопитна да узнае какво беше предизвикало подобна реакция, че Рафаел се беше приближил по-близо до нея, когато чу думите на домакинята.

— Един враг, една жена, която я мразела, която й завиждала за красотата, разказала на Инквизицията лъжи за нея; и тъй като тя била англичанка, повярвали. Трябва да разберете, на клада са изгаряли дори и английски моряци, попаднали на испанска земя. Легендата разказва, че мъжът й направил всичко възможно, за да я защити, но без полза. Изгорили я като еретичка — тихо завърши дона Консепсион.

Серена усети как я побиха тръпки въпреки топлата тропическа нощ. Какво правеше тя тук с тези хора, които едва познаваше, които са изгаряли тези, които не съблюдават испанските закони. Инквизицията вече нямаше същата власт, както е било по времето на първата златна роза, но изведнъж стаята, необичайните елегантни мебели, губернаторът, семейството му и неговите гости, дори и Рафаел я изплашиха.

— Простете, дона Серена, приказките на една стара жена за отдавна забравени истории. Единственото ми извинение е, че когато влязохте ми се стори, че виждам един aparacion, призрак мисля, че казвате на английски. Един много красив призрак — каза тя с мила усмивка и пое ръката на Серена като я стисна приятелски. — А сега да забравим всичко това и аз ще ви представя на моите гости, които очакват с нетърпение да се запознаят с красивата английска лейди, която притежава това хубаво заведение „Златната роза“.

На вечерята присъстваха няколко испански офицери, двама от ирландския полк, както и други гости. Тя разпозна един от най-старите заселници на Свети Августин, Джеси Фиш. Той живееше в колонията още от времето, когато е била испанска. Като агент на една американска търговска агенция, той беше уредил продажбата на земите на испанците, които трябваше да заминат след идването на англичаните. Сега живееше отшелнически в своята плантация на остров Анастасия, близо до тази на Серена.

— Радвам се да ви видя отново, лейди Марстън. Страхувам се, че измина доста време от вашето последно посещение на острова. Земята и градината са обрасли с бурени. Работата е твърде много за онази двойка, вашите пазачи — той меко я сгълча, а влажните му очи не пропускаха нищо от това, което ставаше около тях.

— Бих искала да имам възможност да я обработвам, мистър Фиш, но както знаете, нямам роби, а не мога да си позволя да наемам работници. Може би бих могла да ви заинтересовам да купите земята ми — парира го тя.

— Ех, колкото и да ми се иска, опасявам се, че не разполагам с необходимите средства — отвърна той, смуквайки дълбоко от глинената си лула. — Ще ви бъде трудно да намерите някой с толкова пари в Свети Августин.

Тя усети как Рафаел се напрегна, макар че не беше сигурна дали наистина бе така, или само й се беше сторило. Той ги беше последвал, нея и домакинята им, и беше останал непрекъснато до нея, за което му беше благодарна. Всичко й се струваше чуждо. Двамата бяха така настроени на една и съща вълна, че тя почувства, как нейното решение относно плантацията го развълнува, което съвсем я озадачи.

— Защо искаш да продаваш земята си, querida — попита я Рафаел, повеждайки я към голямата зала с висок таван, която семейство Зеспедес използваха за гостна, следвайки губернатора и съпругата му. — Земята трябва да се цени и да се продава, само когато човек е в безизходица. Нима си в такова положение, че можеш с леко сърце да желаеш да продадеш едно от най-хубавите имения в Източна Флорида? — в гласа му, освен загриженост се долавяше и неодобрение.

— Може би ще бъда принудена да я продам, ако това, което казва Джеси Фиш, е истина — отвърна с въздишка Серена. Тя го погледна закачливо. — Но откъде знаеш, че това е най-хубавата земя в Източна Флорида?

Без да отговори на въпроса й, той я поведе към местата им до дългата трапезна маса от лакиран орех, чиито пречки от ковано желязо бяха типично испански. Една покривка от фина бяла дантела покриваше повърхността й като паяжина. Високи свещници от ковано желязо бяха поставени от двете страни на елегантен сребърен съд, отрупан със златни портокали от Флорида. Сребърни съдове, прибори за хранене с позлатени дръжки и нежни кристални чаши с тъмночервено вино бяха поставени пред всеки стол с висока покрита с дърворезба облегалка.

— Виждал ли си плантацията ми на остров Анастасия? — отново попита Серена щом Рафаел зае мястото си до нея.

— Si, преди много години — отговори той накрая. — Семейството ми беше едно от триста четиридесет и трите, които бяха принудени да напуснат Свети Августин след превземането му от англичаните — гласът му беше студен, а дългите му пръсти се свиха около столчето на чашата.

— Но тогава трябва да си бил много малък — каза нежно Серена, съзнавайки, че беше предизвикала болезнени спомени.

— Дори и едно единадесетгодишно дете може да разбира и да помни много неща — каза той с нисък глас, напрегнат от гняв. Той обърна към нея тъмните си испански очи, огромни и пронизващи на меката светлина на свещите, и се усмихна леко, но усмивката му не разпръсна тъгата в изразителния му поглед, и каза: — Но да отговоря на въпроса ти, виждал съм плантацията преди много години, когато бях малко момче. Беше един рай до морето и аз съм сигурен, че все още е едно от най-прелестните кътчета на земята.

— Била съм там само веднъж със Сесил, когато пристигнахме за първи път в Свети Августин. Той… той не беше в добро настроение и непрекъснато се оплакваше, така че останахме само за една нощ. Виждаш ли, съпругът ми предпочиташе компанията на другите — особено на тези в градските кръчми — за да му хареса престоя на село. Само за няколко месеца той проигра всичките ни роби. Плантацията беше оставена на грижите на една минорканска двойка, която наехме. Те ползват едно малко парче земя, което обработват, а аз имам хора, които да се грижат за къщата, без да им плащам. Винаги съм предпочитала провинцията в Англия, особено къщата на баща ми в Девън, но изглежда няма да бъде по силите ми да притежавам отново имение като тази плантация и да я управлявам — обясни с лека въздишка Серена и отмести поглед от очите на Рафаел, в които прочете разбиране и съчувствие при споменаването на Сесил.

— Животът понякога крие изненади, querida, точно когато си мислим, че повече няма надежда — тихо промълви той. Слугите започнаха да сервират храна от големи сребърни подноси и сложиха край на интимния им разговор.

По време на вечерята се водеше любезен разговор, който на моменти беше оживен, а на моменти затихваше, подобно на лекия бриз, който полъхваше през прозорците от залива. Главният готвач на дона Консепсион беше приготвил прекрасна храна. Много от ястията бяха нови за Серена, но тя ги хареса, удивлявайки се на подходящите сезонни подправки, които придаваха изключителен вкус на храната. Испанските вина бяха леки и пивки и допринасяха за приятната вечер, развързвайки езиците на всички. В чест на Серена се говореше английски и й се струваше, че времето направо лети. Леко замаяна от виното, тя се почувства като у дома си и се зачуди, че е смятала за невъзможно да живее в испанската колония.

— Дона Серена, чухте ли, че с кораба от Хавана ще пристигнат копринени и други платове за рокли? — попита я Доминга от другата страна на масата. — Знам го от сигурен източник, Джон Лесли, а също щяло да има и кукли с дрехи от Париж. Ще бъде интересно да видим как се обличат модерните дами. Трябва да дойдете с мене веднага щом кораба пристигне.

Серена се съгласи с усмивка и отпи от сладкото вино, сервирано заедно с богатата торта, поднесена за десерт. Тя забеляза как Доминга флиртуваше със симпатичния лейтенант Хуан О’Донован, който седеше от дясната й страна. Той беше от ирландския полк и сега живееше в „Златната роза“ заедно с другите испански офицери. Беше приятен и приказлив и често пееше в по-късните часове в гостилницата.

— Чух, че на борда на кораба имало много интересна пасажерка. Един лейтенант от Куба ми каза, че от Испания пристигала една маркиза. Тя доста развълнувала града, докато чакала да се качи на кораба за Свети Августин — намеси се лейтенант О’Донован.

— Една маркиза идва в Свети Августин — възкликна дона Консепсион учудено. — А как се казва дамата? Аз може би познавам нея или семейството й.

— Мисля, че беше Евита… нещо като… де Марас — каза младият лейтенант, опитвайки се да си спомни.

Думите му бяха прекъснати от звук на счупено стъкло. Рафаел беше счупил столчето на чашата си и върху покривката се появи червено петно. В същия миг прозвуча възклицанието на дона Консепсион и всички погледнаха с изненада красивото лице на Рафаел, което сега изглеждаше като бяла маска. Тъмните му очи горяха като въглени и той се втренчи в сенките в ъглите на стаята, сякаш беше видял призрак.

— Може би бъркате името — меко предположи губернаторът, обръщайки се към лейтенант О’Донован.

— Може и да греша, сър, но съм сигурен, че малкото й име е Евита. Лейтенантът каза, че тя била също като Ева, предизвиквайки всички мъже, които среща. Извинете ме, дами — младият човек се изчерви като усети, че този коментар може би не е подходящ за невинните уши на дъщерите на дона Консепсион. Което пък накара момичетата да проявят изключителен интерес към тайнствената маркиза.

— Коя е тя, Madre? Познаваш ли я? — и двете дъщери на Зеспедес се обърнаха в очакване към майка си.

— Една лоша жена, за която няма да говорим повече — заяви твърдо дона Консепсион, изправяйки се. — Ще се оттеглим ли в салона? След вечерята бих послушала с удоволствие малко музика. Рафаел, рог favor^[4], една песен.

Серена усети как тялото му се напрегна за момент, след което кимна на домакинята в знак на съгласие и стана. Той задържа стола й, докато стане и тя. Обръщайки се към него, тя видя, че той не я гледа, а сякаш се бе затворил в себе си. Тя изтръпна от ужасната промяна, която почувства и видя в него. Беше студен, чужд и обладан от чувства, които тя не разбираше. Това не беше мъжът, когото познаваше, а някакъв чужденец.

Протягайки й ръка, за да я съпроводи до салона, той като че ли едва я забелязваше. Болката, която прониза сърцето й, беше остра като нож. Докато го следваше, можеше само мълчаливо да проплаче. Коя беше тази жена, тази Евита, и какво му беше сторила? И защо идваше в Свети Августин?