Даян Робинсън
Орелът и розата (35)

Епилог

„И ще бера в ширта докрай сред рой от пърхащи крилца сребристи ябълки — луни, златисти ябълки — слънца.“

У. Б. Йейтс, „Попътна песен на Ангус“

Плантацията „El Tesoro verde“

Остров Анастасия

1791 година

— Mama, мамо, Papa! — извика малкото момиче, като изтича от близката портокалова горичка. То държеше в малките си ръце чудесен златен портокал. — Жозе казва, че портокалите са готови за бране и ми откъсна първия.

— Мисля, че реколтата ще бъде добра, Рафаела — каза й нежно високият баща, като се наведе и я качи „на конче“ на широките си рамене.

— Ще имаме портокалов сок за тържеството — каза майка й, като хвърли любещ поглед към момиченцето, което приличаше толкова много на нея, с изключение на сивите очи, които бяха съчетали цвета на очите на Рафаел и нейните. Косата й беше кестенява.

— Златните ябълки в нашия рай наистина вървят много добре през последните няколко години — каза на съпругата си Рафаел, докато вървяха по дългия коридор на къщата.

Рафаела го поправи:

— Това са портокали, Papa.

— Разбира се, портокали — каза той.

— Защо той ги нарича златни ябълки, мамо? — попита Рафаела, а извитите й вежди се събраха сърдито към челото, защото усещаше, че те се шегуват с нея.

— Баща ти е романтичен, Рафаела — отговори майка й, като погледна към съпруга си, а от очите й струеше любов. — Един чудесен романтик.

— Ще ти покажа по-късно точно колко съм романтичен — каза тихо той, а в черните му испански очи се четеше страст. — Добре е, че тържеството ще се състои тук, въпреки че не ми се искаше да заеме цялото време на почивката в края на седмицата. Взехме правилно решение, като дойдохме тук и напуснах флота. Сега те имам повече за себе си, отколкото в Свети Августин.

— Да, така е — съгласи се Серена, а лицето й засия от любеща усмивка. — Лиа и Макгрегър успешно се справят със „Златната роза“. Не знам какво щяхме да правим без тях. Марко е станал опитен счетоводител. Знам, че се радват на по-голямото жилище, което сега е техен дом.

— Si, Лиа се справя много добре, дори и без Тенси. Видях и нейния съпруг, Колин, когато бях в Рентън, последния път в Свети Августин. Те са добре в дома им на брега на река Свети Джон. Не мисля, че и на Колин му липсва армията, а Тенси е твърде заета с двете им деца — каза й Рафаел, когато излязоха на предната веранда.

Серена зърна портрета на „Жената на испанеца“, когато минаха през трапезарията. Беше го взела със себе си, когато решиха да се преместят за постоянно в плантацията. Не беше чувствала присъствието на Арабела от дълго време, още от нощта, когато роди Рафаела. Като че ли още със започването на родилните й болки, тя я видя усмихната в сенките на стаята. Арабела сякаш приближи до леглото й и Серена почувства, че двете се сляха, докато детето се роди. Радостта да държи дъщеричката си, да чувства присъствието на съпруга си до леглото, заличи всички мисли от съзнанието й, но по-късно тя си спомни всичко. Беше ли раждането на детето последното изживяване, което те двете щяха да споделят? Тя знаеше, че Арабела е умряла скоро след раждането на сина си. От деня, когато Рафаела се появи на бял свят, Серена усещаше, че живее свой собствен живот и вече не делеше нищо с първата английска роза.

— Всичко е готово, senora. Прислужничките приготвиха всички спални — каза й Инес, докато седяха на столовете на верандата в очакване на гостите, които щяха да пристигнат с платноходки. Бяха наели няколко свободни чернокожи, които да помагат на Жозе в портокаловата гора и на Инес в поддържането на голямата къща и градината.

— Добре. Благодаря ти за работата, която свърши — каза Серена и се усмихна с благодарност на прислужничката.

— Виж какво получих, Инес. Първия портокал от новата реколта — похвали се Рафаела, като изтича към жената, която я глезеше дори повече от родителите й.

— Ще го изям веднага щом свърша репетицията на моя танц с Papa — каза Рафаела с тон на възрастна, като подаде портокала на майка си.

После, като взе китарата, тя изтича към баща си и му я подаде.

— Посвири ми, Papa. Искам да танцувам изкусно за нашите гости.

Като се усмихна на малката си дъщеря, Рафаел взе китарата и опъна струните с дългите си чувствителни пръсти. Поглеждайки Серена с поглед, пълен със страст и нежност, той започна да свири старинната песен, която беше свирил през онази далечна нощ в двора на „Златната роза“.

Възторг заля Серена и в нея нахлуха интимни спомени. Докато гледаше надарените му ръце, душата й се изпълни с образи от миналото и с познатото страстно чувство, което изпитваше винаги, когато чуеше звуците на китарата. Но тя беше привлечена и от настоящето. Тяхната талантлива дъщеря бе наследила музикалната дарба на баща си. Малкото момиче зае позата на грациозна танцьорка на фламенко. После с детинския си гласец започна да пее с дрезгава трогателност, необичайна за толкова малко момиче. Като отметна назад главичката си, с високо вдигнати ръце, тя започна да танцува с грация елегантното фламенко под звуците на тъжната песен от Андалусия.

Рафаел повдигна мургавата си глава и се усмихна на съпругата си над въртящото се телце на дъщеря им. Очите им се срещнаха и се погледнаха с интимна близост, която беше само тяхна. Нямаха нужда от думи, защото сърцата им бяха изпълнени със споделена любов и с гордост заради Рафаела.

Любовта им щеше да пребъде също като вечното море, което се разбиваше в пясъчния бряг, като зелените портокалови дървета в горичката, като гигантските дъбове, които хвърляха сенките си върху къщата и им носеха толкова много щастие. Тяхната любов, като земята, щеше да бъде вечна.