Даян Робинсън
Орелът и розата (7)

Шеста глава

Слънцето висеше като розово-червена топка над лазурните води на залива Матанзас, когато Серена се събуди и установи, че беше сама в стаята. Следата върху възглавницата до нейната и слабият мирис на одеколона на Рафаел — една необикновена смесица от лимон и мускус, и обичайните мъжки миризми на хубава кожа и бренди, които се бяха пропили в ленените чаршафи, й напомни, че не беше сънувала предишната нощ.

Измъквайки се от омотаните чаршафи, тя се насочи към прозореца. В този момент забеляза, че е гола и се изчерви. Взе нощницата, която лежеше скупчена на пода и бързо я навлече, като че ли по този лесен начин можеше да си сложи отново студената маска на целомъдрие, която носеше от толкова време в Свети Августин. След като зърна образа си в сребърното огледало на тоалетката, тя разбра, че това вече нямаше да бъде възможно. Русата й коса падаше объркана върху раменете й, устата й беше подута от страстните целувки през нощта, клепачите й тежаха от безсънието, но освен това тя можеше да види и нещо друго, един израз на пълно задоволство. Изглеждам порочна, но удовлетворена, реши тя вглеждайки се в образа си. Къде беше останала ледената дама? — почуди се тя с нарастващо неудобство. И коя беше тази чувствена жена заела мястото й?

Обръщайки гръб на това, което не искаше да вижда, Серена дръпна покривалото от клетката на Буканир и изсипа малко храна в неговата чинийка. Сънливият папагал отвори едно кървясало око и изкряка:

— Дай ни една целувка, миличка.

— Чух вече достатъчно подобни приказки — измърмори Серена, извърнала поглед към вълшебната гледка, която представляваше слънцето, издигащо се над водата. Изведнъж осъзна, че миналата нощ от прекалена заетост беше забравила да затвори капаците на прозорците, които предпазваха от натрапници. В действителност нямаше да бъде лесно за някой да се изкатери по стената до втория етаж, но въпреки това би трябвало да затвори прозореца, гледащ към улицата. Все пак тази нощ не беше изложена на голяма опасност, тъй като през по-голямата част беше имала защитник. При тази мисъл тя се изчерви.

Тези чувствени размишления бяха прекъснати от леко драскане по вратата. Гато настояваше да излезе, за да потърси купичката с мляко, която Лиа оставяше в кухненската постройка. Серена наметна халата си върху нощницата и отвори вратата на Гато. Застанала на прага, тя надникна в двора, където утринната мъгла все още не се бе вдигнала.

Скърцането на ботуши по покритата с начупени мидени черупки пътека привлече погледа й към трите мъжки фигури, облечени в испански униформи, които вървяха към вратата. За да види по-добре, тя направи една стъпка в галерията, без да помисли, че не е прилично облечена. Тичайки надолу по стъпалата към кухнята, Гато събори едно глинено гърне с мушкато. Със силен трясък то падна в подножието на стълбата и накара мъжете, които бяха почти достигнали вратата, да се обърнат. Преди Серена да успее да се скрие в стаята, едни познати, блестящи, черни очи срещнаха нейните. Тя остана неподвижна, пленена от този изразителен поглед, който й казваше каква неочаквана радост за него беше да я види. Докато тя го гледаше, той тръгна към нея с гъвкава походка, като спря за момент да откъсне една жълта роза от храста до верандата.

— Buenos dias, Dona Serena^[1] — поздрави я той, хвърляйки откъснатата с дълго стъбло роза към нея. Когато тя я улови, той каза тихо: — До довечера — и с дълбок, елегантен поклон се обърна, за да се присъедини към приятелите си.

Тя продължи да ги гледа, зашеметена от въздействието, което само видът на този горд, мургав, красив мъж, оказваше върху нея. Поднесе розата към лицето си и вдъхна тежкия аромат, опитвайки се да овладее треперещите си ръце. Усети болезнен копнеж. Часовете щяха да бъдат мъчително дълги, докато отново го видеше в края на деня.

— Искате ли подноса си, милейди? — извика Тенси от подножието на стълбата, водеща от нейната стая към кухнята. Лицето й грееше в усмивка, а в лешниковите й очи танцуваха искрици смях.

— Да, ще искам също и да се изкъпя — отговори Серена, колкото можеше по-хладно. Тя се върна в стаята си, прехапала долната си устна от раздразнение и неудобство. Беше стояла в галерията като някоя обикновена жена от града, опитваща се да улови един последен поглед от любовника си. Как беше допуснала да се случи това?

Опитвайки се да запази донякъде нормалния ритъм на живота си, Серена облече една лека рокля от басма, бяла на сини шарки, със страничен набор над фустата от синя коприна, едно малко боне от газ и дантела и върху него сложи сламената шапка с широка периферия, която пазеше лицето й от силното флоридско слънце. След това потърси Макгрегър, за да обсъдят какво трябва да се поръча от магазина на Пентън и Лесли. Трябваше да се занимава с нещо, за да не мисли непрекъснато за две блестящи, тъмни испански очи и за красивия, непостоянен мъж, който изведнъж се бе превърнал — независимо от намеренията й — в смисъл на живота й.

След яркото слънце в двора голямото помещение на „Златната роза“ й се видя хладно и тъмно, но миризмата от тютюн, разлята бира и вино все още се усещаше във въздуха. Макгрегър стоеше зад тъмния, дървен плот и търкаше надрасканата повърхност с парцал. Марко метеше пода с една груба метла от изсушени палмови листа, завързани около дълга пръчка.

— Пожелавам ви добър ден, милейди — каза Макгрегър с характерното за него меко произнасяне на думите.

— И на тебе също, Макгрегър — отвърна Серена, усмихвайки се на добросъвестния човек, който беше допринесъл много за успеха на гостилницата й. — Смятам да отида до магазина на Пентън и Лесли тази сутрин. Искам да разбера дали бихме могли да поръчаме още нещо от тях.

— Да. Оказа се, че тези испанци харесват уиски, на речено aguardiente. Ако нямат в момента в наличност, могат да поръчат от Хавана.

— Добре. Изглежда, че и испанските войници ще ни станат клиенти, както и войниците от ирландския полк — каза доволна Серена.

— Да, милейди, „Златната роза“ вече е известна сред испанците. Предполагам, че испанските офицери, които са на квартира тук, са помогнали за това. Но трябва да ви предупредя, че портретът на английската лейди предизвика истински смут сред някои от тях — каза й той, посочвайки с глава към картината, която бе окачена върху най-отдалечената стена. Поначало стаята беше предназначена за всекидневна и Серена беше оставила портрета на стената, когато превърнаха помещението в гостилница. — Всички те искат да видят истинската златна роза, както са започнали да ви наричат, милейди. Ако съм на ваше място, не бих се осмелил да дойда тук късно вечер, когато мъжете вече са обърнали по няколко питиета — каза Макгрегър благоразумно.

— Благодаря ти за загрижеността — отвърна Серена, убедена във верността на думите му. В Свети Августин винаги бяха живели повече мъже, отколкото жени. След превземането му от испанците броят им се беше увеличил благодарение на войниците, но пристигналите с тях испански жени бяха малко. Всяка жена, която се покажеше на улицата, ставаше обект на погледи и нежелано внимание.

— Сеньор Макгрегър е прав, милейди. Мисля, че най-добре ще бъде да ви придружа до склада на Пентън и Лесли — включи се Марко в разговора от мястото си до вратата, където метеше.

— Да, сигурна съм, че и двамата сте прави — каза Серена, след което въздъхна. Това беше ново напомняне за ограниченията, наложени от испанските окупатори. Тя знаеше, че в Испания жените от доброто общество никога не излизаха извън домовете си без придружител. Ако не искаше да се излага на опасност, трябваше да се съобразява с този обичай, дори ако това означаваше да вземе със себе си едно малко момче, чието присъствие да й бъде защита. Нямаше значение колко млад беше Марко, той беше мъж, а изглежда, че това беше най-важното.

— Ще отида да взема кошницата, милейди — каза той, оставяйки метлата до вратата, за да отиде до кухнята и да вземе голямата кошница, с която тя ходеше на пазар.

— Това оставане в испанската колония може да се окаже по-трудно, отколкото си го мислех — каза печално Серена.

— Да, техните обичаи са различни, няма съмнение… Но има още нещо, за което исках да говоря с вас. То ме разтревожи. Няколко ирландци разпитваха персонала за някакво заровено испанско съкровище. Казах им, че никога не съм чувал за такива глупости, но те продължиха да настояват. В действителност забелязах, че единият ухажва мис Тенси. Е, тя наистина е привлекателно момиче, но мисля, че той не се интересува само от нея — каза спокойно Макгрегър с изписана върху червендалестото му лице загриженост.

— Не мога да повярвам, че тази стара история още обикаля Свети Августин. Ти даже не си виждал съпруга ми, но той през повечето време беше пиян, отколкото трезвен. Не искам да говоря лошо за мъртвите, но това е истината. Когато беше пиян, а както казах, той почти непрекъснато беше пиян, разказваше фантастични истории как щял да стане богат, след като намери някакво заровено съкровище от испански галеон, който се разбил до бреговете на остров Анастасия. Не беше нищо друго, освен пиянски бълнувания — Серена въздъхна.

— Да, и аз си помислих, че сигурно е нещо подобно — отвърна Макгрегър. — Ще се опитам да сложа край на това, милейди. Недейте да се безпокоите повече.

— Благодаря ти, а аз ще разменя няколко думи с Тенси за този ирландец — обеща Серена, когато Марко се върна с голямата кошница в ръка.

Двамата излязоха от „Златната роза“ и тръгнаха по оживената улица „Морска“. Утринното слънце вече силно препичаше. Боядисаните в бяло къщи, покрай които минаваха, ослепително блестяха под тропическата светлина. От балконите висяха ярки мушката в червени и розови тонове, преплетени с бръшлян и добавяха аромата си към соления мирис, идващ от водата.

Серена усещаше върху себе си погледите на испанските войници, докато бавно вървяха към магазина, защото куцането на Марко не му позволяваше да ходи бързо. Техните погледи бяха доста по-настойчиви от тези на британските войници. И наистина с присъствието си, те придаваха една екзотична атмосфера на малката колония и Серена отново разбра, че нищо вече нямаше да бъде същото в това дремещо под тропическото слънце градче. Докато прекосяваха площада, който увеличаваше ширината на града (Свети Августин беше само около три четвърти миля^[2] дълъг и по-малко от една миля широк), забеляза, че сергиите на площада бяха отворени и около тях се бяха струпали войници, които купуваха изложените стоки. Техните пламтящи очи, като че ли я следваха, докато пресичаше края на площада, благодарна, че най-после стигнаха до търговската къща на Пентън и Лесли.

— Лейди Марстън, радвам се да ви видя — леко гърленият шотландски говор на Джон Лесли я приветства, когато тя и Марко влязоха в тъмния и прохладен магазин. Те минаха покрай наредени топове платно и купчини обработени и необработени кожи, донесени в Свети Августин от околните индиански племена. Платове за корабни платна бяха натрупани до платнени торби с кафе, чай и брашно. Буренца с бренди, ром и бира допринасяха с аромата си за атмосферата в склада.

— Радвам се, че се справяте добре — отбеляза Серена, разглеждайки препълнения със стока склад. Превземането на града от испанците не беше навредило на търговската дейност на Джон Лесли.

— Да, не мога да се оплача, но преди да ви обслужа, тук има едни клиенти, с които бих искал да се срещнете. Те се чудеха коя е тази прекрасна дама със златна коса. Видяха ви, когато пресичахте площада. — Джон Лесли пое внимателно ръката й и я поведе покрай натрупаната стока към дъното на склада.

Серена разпозна пълничката по-възрастна дама, елегантно облечена в черна коприна. Това беше жената на губернатора, а двете млади жени сигурно са дъщерите й, реши Серена.

— Дона Мария Консепсион де Зеспедес, мога ли да ви представя лейди Серена Марстън — представи ги официално Джон Лесли с лек поклон към аристократичната, възрастна жена, чиито черни очи омекнаха, когато се спряха на деликатното лице на Серена. — И нейните дъщери Доминга и Жозефа.

— Удоволствие е за мене да ви видя отново, Дона Мария Консепсион — каза Серена с леко кимване. — Срещнахме се в нощта на бала, въпреки че това е първият път, когато имам честта да бъда представена и на вашите очарователни дъщери.

— Como esta?^[3] — каза меко по-възрастната жена. Тя гледаше Серена с тъга и, като че ли със страхопочитание.

— Как сте, лейди Марстън? — каза по-голямата дъщеря на английски. — Сестра ми и аз говорим английски, но майка ми смята, че произношението й е ужасно. Видяхме ви на бала. Роклята ви беше прекрасна — тя бодро бърбореше, а големите й очи светеха от радост и оживление.

— Si, искахме да говорим с вас, но разбрахме, че е трябвало да си тръгнете рано — вметна момичето наречено Жозефа.

— Да, възникнаха някои проблеми в заведението ми, които налагаха моето присъствие — обясни Серена с леката светска лъжа на елегантните млади дами, които стояха пред нея. Те не бяха красиви, но привличаха погледа с необичайния колорит, аристократично поведение, живост и ярко облекло.

Майка им се обърна към тях на бърз мелодичен испански, приятен за слушане, след което зачака да преведат казаното на Серена.

— Madre иска да ви поканя да вечеряте с нас днес — каза Доминга с умолителна усмивка. — Ние познаваме малко дами в Свети Августин и ще ни бъде приятно. Тя каза още, че имате лице на ангел.

— Благодарете й за чудесния комплимент. За мен ще бъде удоволствие да вечерям с вас — отговори е грация Серена, въпреки че сърцето й протестираше. Тази нощ искаше да бъде с Рафаел. Този ангажимент щеше да отложи момента на тяхната среща. А Дона Консепсион се беше втренчила така настоятелно в нея, че я разсейваше. Какво ли щеше да представлява прекарването на една цяла вечер в нейната компания?

— Чудесно! — възкликнаха едновременно двете момичета, плясвайки с ръце.

— Ще изпратим да ви вземат — каза Доминга, помагайки на майка си да стане от стола, на който седеше досега.

— La belleza^[4] — прошепна дона Консепсион, леко се наведе и докосна за кратко бузата на Серена. — Прекрасна.

След като благодариха на Джон Лесли и се сбогуваха със Серена, трите дами си тръгнаха сред шумолене на коприна и облак от парфюм. Марко им се поклони елегантно, когато минаха покрай него.

Серена стоеше и объркана гледаше след тях.

— Не знам дали съм готова за официална вечеря с губернатора и неговото семейство — каза тя, обръщайки се към домакина си. — Знам много малко за техните обичаи и почти не говоря испански.

— Ще се справите чудесно, скъпа моя Серена. Вие сте единствената дама с титла в Свети Августин. Дона Консепсион е много придирчива към тези, с които нейните дъщери прекарват времето си и аз съм сигурен, че младите дами най-после ще са щастливи в компанията на своя връстница — каза й мило Джон Лесли. — Майка им изглежда много впечатлена от вас.

— А знае ли тя, че тази титулувана особа има гостилница? — попита Серена със скептична усмивка.

— Да, но те смятат, че англичаните правят много странни неща, така че това е едно от тях. Независимо от това в техните очи вие сте аристократка, а това е единственото, което има значение — увери я той.

— Вие сте така добре запознат с техните обичаи, но аз се опасявам, че още много трябва да уча — въздъхна Серена и извади списъка с продуктите от дамската си чанта.

— Добре би било да научите нещо повече за начина им на живот, ако възнамерявате да останете в Свети Августин. Взехте ли вече решение, лейди Марстън? — любезно се поинтересува Джон Лесли, докато поемаше от нея листа хартия.

— Аз… аз не съм още сигурна — отвърна Серена, знаейки, че щеше да й бъде много трудно да остави Рафаел. Но независимо, че беше увлечена, силата на неговата привлекателност я плашеше. Когато беше с него, тя не се владееше, подчиняваше се на страстния копнеж, който само той можеше да разпали. А това му осигуряваше надмощие над нея. Нищо ли не беше научила от болезнената женитба със Сесил, помисли си тя отвратена от себе си?

— Е, имате още време, за да вземете окончателно решение. За всички нас ще бъде много неприятно да видим „Златната роза“ затворена — каза той с усмивка, вдигайки поглед от списъка. — Още утре мога да ви изпратя всичко, с изключение на aguardiete. След няколко дни ще пристигне един кораб от Хавана. Испанското бренди е натоварено на него. Можем да уредим сметката тогава, ако това е удобно за вас.

— Да, ще кажа на моя човек, Макгрегър, да очаква доставката — му каза Серена. — Приятен ден.

Той я изпрати до изхода, с Марко, вървящ до нея като сянка.

— Приятен ден, лейди Марстън. Както винаги, за мен беше удоволствие да ви услужа и си позволявам да добавя, надявам се да останете с нас в Свети Августин.

След като напуснаха търговската къща „Пентън и Лесли“, Серена и Марко спряха пред няколко сергии на открития пазар, разположен близо до портокаловите дървета, които ограждаха площада. Настойчивите погледи на испанските войници притесняваха Серена, докато купуваше прясна риба от минорканските рибари. Но скоро престана да им обръща внимание, завладяна от гледката и шума на пъстроцветната суматоха наоколо. Амбулантни търговци, мъже и жени, хвалеха високо качествата на стоката си, много често носена в кошници върху главите им. Скариди, стриди и всякакви плодове бяха изложени за продан. Купчини зрели червени домати, сладки чушки, златист ям^[5], жълти тикви — всички те допринасяха за привлекателната картина, която представляваше пазарът. Испанските войници, е високомерната си изправена стойка, добавяха друг екзотичен елемент. Само индианците, които носеха еленово месо и дивеч, преметнат на яките им плещи, бяха по-интересни с техните медни украшения, които висяха от ушите им и блестяха на слънцето, и с намазаните си коси, от които се разнасяше острият мирис на меча мас.

Серена беше поспряла да се полюбува на два кардинала^[6], затворени в клетка, когато изведнъж забеляза в тълпата позната фигура. Тя вдигна ръка пред очите си срещу слънцето, за да може да види по-добре Тенси, която явно се движеше с определена цел през тълпата, докато стигна една група войници с униформата на ирландския полк. Намръщена, Серена наблюдаваше как младата прислужничка започна да говори бързо на един приятен млад мъж, като се оглеждаше постоянно, сякаш беше гузна.

— Ела, Марко, взех каквото ми трябваше — каза Серена нежно на малкото момче, което се беше зазяпало в един присмехулник, обучен да свири мелодии. Тя беше нетърпелива да се прибере вкъщи преди прислужничката си, за да може да я разпита за странната й поява на пазара. Тенси можеше да излиза, когато поиска, но беше необичайно да отиде на пазара сама, а явното й притеснение, разтревожи Серена. Това просто не беше характерно за нея.

Потискаща горещина тежеше над двора на „Златната роза“, когато Серена и Марко излязоха през вратата на верандата. Серена подаде пълната кошница на момчето да я занесе на майка си и се качи по стълбите към спалнята си, с намерение да се съблече и да почине от изгарящата жега.

Затваряйки тежката врата зад себе си, тя спря за момент пред сребърното огледало над тоалетната масичка. Имаше нещо променено в затъмнената стая, чиито пердета бяха дръпнати, за да не влиза слънчева светлина. Изпита някакво чувство, някакво странно, неприятно чувство, че докато я е нямало, някой е влизал в стаята й. Тя свали шапката си и я постави на най-горния рафт за шапки в гардероба. Тогава забеляза, че дрехите й са окачени накриво, като че ли някои набързо ги беше преглеждал. На горния рафт една кутия за шапки беше с изкривена закопчалка. Когато се убеди, че не се е излъгала в усещанията си, Серена се разгневи и малко се уплаши. Някой беше ровил из вещите й. Забеляза, че чекмеджетата на скрина не са съвсем затворени, а също и тези на тоалетката. Тя оглеждаше стаята, изпаднала в паника, когато видя едно медно копче на пода до най-долното чекмедже на махагоновия скрин. С треперещи пръсти го вдигна и, след като го разгледа внимателно, установи, че е от испанска войнишка униформа. Натрапникът е бил испански офицер, помисли тя смаяна. Но какво е търсил?

— Кой беше, Буканир? — изрече гласно мислите си, обръщайки се към шарения папагал, който я наблюдаваше сънливо.

Внезапното отваряне на вратата отвлече вниманието й от копчето, което усещаше като горещ въглен върху дланта си. Може би натрапникът се връщаше да продължи търсенето. Докато чакаше да види кой ще влезе в стаята, тя потрепери от ужас.