Даян Робинсън
Орелът и розата (24)

Двадесет и трета глава

Бляскавите лъчи на залязващото слънце огряваха белите варосани стени на „Златната роза“, когато Серена пристигна пред портата и позволи на Рафаел да й помогне да слезе от наетата карета. Докато тя звънеше с черния, изработен от ковано желязо звънец, закачен на покритата веранда, той се върна и свали пътническите сандъци на земята.

— Милейди, вие се върнахте! — поздрави ги Марко, когато отвори вратата, а в гласа му се долавяше лек акцент. Нежните му черни очи блестяха от щастие и усмивката сияеше на момчешкото му лице, когато излезе на улицата, за да внесе сандъка на Серена.

Горещината все още беше непоносима. Усещаше се дори в мрачния сенчест двор с неговата тучна, гъста зеленина. В гостилницата имаше малко посетители. Когато хладината, която със спускането на здрача, щеше да изпълни сенчестите улици на Свети Августин, мъжете щяха да се появят, търсейки компания и нещо за пийване в кръчмите на оградения с високи стени град.

— Къде е Тенси? — попита Серена момчето, докато вървяха през потъналия в зеленина и тишина двор.

Мирис на подправки и вкусни гозби се носеше от кухненското помещение. Наоколо не се виждаше никой, само няколко пилета мързеливо кълвяха в ограденото място до зеленчуковата градина.

— Тя е в гостилницата. Прави се, че почиства масите. „Златната роза“ има най-чистите маси в цяла Източна Флорида — каза Марко с глас на вече пораснало момче.

— Виждам, че нищо не се е променило, докато съм отсъствала — отбеляза Серена, досещайки се, че Тенси или беше още влюбена в Макгрегър, или нейният Колин беше станал постоянен гост на кръчмата. — Моля ти се, доведи я при мен, Марко.

— Si, милейди.

Гато, черното котенце, изтича от кухнята и започна да се гали в полите й за добре дошла. Когато тя се наведе, за да го вземе в ръцете си, видя две черни очи да надзъртат към нея от лозницата, виеща се по стената на двора и внезапно Педро — пъргавата маймунка на Евита, се спусна надолу и започна да си играе и да се гони с котенцето. Малките животинки лудуваха като стари партньори в игрите.

— Маркизата ми я даде, милейди — похвали се Марко, връщайки се с доста мрачната Тенси.

— Радвам се, че той е намерил господар с такова добро сърце. Маркизата се насища бързо на това, което притежава — каза Рафаел с горчиви нотки в гласа си.

— Той се е научил да прави фокуси — каза гордо Марко и издаде лек звук, който накара Педро да скочи върху раменете му. Малкото телце на маймунката се сви отзад на врата на момчето.

— Намерил си си предан другар — отбеляза нежно Серена.

Тя никога не беше виждала Марко толкова щастлив. В един миг тъгата, която засенчваше черните му очи, беше изчезнала и той приличаше на едно безгрижно дете. На душата й стана леко, когато го видя да си играе с маймунката. Маркизата беше донесла радост в живота на един човек, макар че не това е било намерението й. Малкото животинче просто й беше омръзнало и тя с радост се бе отървала от него. Тази жена беше неспособна да разбере други чувства, освен своите собствени.

— Така, вие сте се върнала? — възбуден глас, примесен с презрение, се чу зад тях.

Сякаш разговорът, който водеха, я беше извикал тук и сега Евита стоеше пред тях, поставила ръка на отворената порта.

— Върнахме се преди два дни — в гласа й имаше обвинение. Нейните необикновено студени като на влечуго очи, поглеждаха ту към Серена, ту към Рафаел.

— Pienso en ti — каза тя с дрезгав глас и тръгна към него със съблазнителна походка. Спря пред Рафаел и вирна брадичка: — Мисля за теб — повтори на английски тя, за да може да я разбере Серена.

— Basta! Стига! — каза Рафаел и в погледа му блесна студено предупредително пламъче.

— Сър Елстън ще вечеря с мен. Поканих го тук като мой гост — обяви Евита, повдигна рамене и като загърби Рафаел, нареди на Марко: — Кажи на майка си да сложи още един прибор на масата — и като се прозя пресилено, сякаш усилието да разговаря с тях я беше съвсем изтощило, продължи: — Ще си почина, докато вечерята бъде сервирана.

Като прошумоля с черната си копринена рокля, тя ги напусна.

— Моля те, Тенси, съобщи на маркизата, че местата в гостилницата не стигат дори и за редовните ни клиенти. Ще направя изключение тази вечер, но в бъдеще бих желала тя да се въздържа да кани гости тук — каза Серена през стиснати зъби и вдигна ръце, за да разтрие слепоочията си, тъй като главата я заболя.

Тази жена трябваше да си върви. Тя щеше да й намери друго жилище, дори ако за тази цел трябваше да обиколи всички къщи в Свети Августин.

— Да, милейди, време е някой да постави тази персона на мястото й — отговори Тенси и поклати главата си с боне върху нея.

Пъстрите й очи светнаха от удоволствие и тя тръгна след високомерната Евита, за да предаде съобщението.

— Вечерята ще бъде сервирана след един час, милейди — каза Марко и тръгна към кухнята. — Ще позвъня със звънеца.

Гостите на хана се хранеха в трапезарията, която се намираше от другата страна на предния салон, срещу гостилницата. Серена въздъхна като си представи как щеше да седи на една маса с Евита и сър Елстън.

— Моля те, кажи на Тенси да донесе малко топла вода в стаята ми — извика тя след Марко. — Ако ме извиниш, ще отида да се преоблека за вечеря — обърна се тя към Рафаел.

— Ще принудя тази жена да спазва благоприличие — настоя той, а гласът му, макар и спокоен, звучеше заплашително.

— Тогава ти ще си първият, който ще трябва да го спазва, сигурна съм — отговори тя, а във всяка от думите й прозвуча дързост.

Като сви леко рамене, с уморена иронична усмивка, която не докосна сините й очи, тя го остави и се отправи към убежището на своята спалня, търсейки уединение от силните вълнения на изминалия ден.

Буканир я посрещна с песента „Британия над всичко“ и тя затвори тежката врата зад себе си, като не искаше да допусне поне за няколко минути дрязгите да разстроят нейния подреден свят.

— Искал ли си някога да се върнеш в морето? — попита тя пъстрия охранен папагал, докато изсипваше зърна в паничката му, закачена на една от страните на клетката. — Сигурно чувството, че си хванат в капан е ужасно, но аз не смея да те пусна, защото се страхувам, че ще ти се случи нещо лошо — каза тъжно тя на птицата, като за първи път си помисли колко ли мъчително е за нея да стои затворена в клетка, след като преди е била на свобода. — Ние всички живеем в клетка, Буканир, макар че нямаме решетки!

Като остави любимеца си да кълве зрънцата, тя съблече костюма си, събу ботушите и махна корсета, като остана само по тънката си ленена риза. Почувства се чудесно. Разплете косата си, която се разпиля на вълни по гърба й. Би предпочела да донесат подноса с храната в стаята й и да си легне веднага щом се мръкне, също като гълъбите, които се прибираха да спят под стряхата на къщата. Едно почукване на вратата прекъсна мислите й.

— Милейди, аз съм. Нося ви водата и чиста кърпа — чу се зад масивната врата приятният глас на Тенси.

— Влез — отговори Серена, върната към задълженията си.

Тя нямаше да се крие от Евита. Тази жена беше един проблем, който нямаше да се махне, както нямаше да изчезне и объркването й от държанието на Рафаел. Тя трябваше да се изправи лице в лице и с двамата и да намери някакъв начин да се справи с тях. Животът беше много по-лесен преди испанците да дойдат в Свети Августин. Но един слаб глас дълбоко в нея й припомни, че той далеч не беше толкова вълнуващ.

— Косата ви е прекрасна така — отбеляза Тенси, като влезе в стаята.

В ръцете си тя носеше метална кана, пълна с дъждовна вода, която събираха в голямо ведро до кухненските помещения. Покриваха ведрото с тънко платно, за да не падат вътре листа и буболечки. Меката дъждовна вода, която събираха, беше много по-добра за миене, отколкото зловонната вода от кладенеца, която първо трябваше да се прецежда, за да се изчисти от утайките и след това да се преварява.

— Мисля, че ще искате да измиете солта от кожата си, която полепва по време на морски пътувания — каза младата прислужничка, като изля малко вода в порцелановия леген, а после остави сапуна и ленената кърпа до него.

— Разбрах, че маркизата е успяла да разтръби навсякъде за моето пътуване — каза кисело Серена и започна да мие праха, който бе полепнал по нея от прашните, покрити с пясък улици на Свети Августин.

— Тази жена има отровния език на змия — съгласи се Тенси. — Не ми е приятно да почиствам стаята й. Навсякъде има стъклени буркани, пълни с отвратително миришещи сухи листа, с които тя непрекъснато се занимава. Искам да се махне от тази къща — добави тя и потръпна.

— Трябва да се погрижим и да й намерим друго жилище — една по-просторна стая в някоя друга къща, така че да не може да откаже да се премести, тъй като ако не го направи, ще излезе, че е глупачка — каза замислено Серена, докато избърсваше ръцете и лицето си. — Знаеш ли някой, който дава стая под наем или продава къщата си, при условие, че заминава за Бахамските острови?

— Мислите ли, че тя има достатъчно пари, за да купи къща, милейди? — попита Тенси със съмнение в гласа. — Струва ми се, че има парични затруднения. Постоянно е в компанията на този сър Елстън. Може би той ще й даде пари, ако я направи своя метреса.

— Не мисля, че сър Елстън е толкова глупав, но човек никога не знае. Той й обръщаше голямо внимание в Бела Виста и мисля, че тази вещица е достатъчно умна, за да не пренебрегва тези, които я покровителстват — размишляваше Серена на глас.

Тя се изправи, за да може Тенси да й помогне да съблече ризата си.

— Сега той е твърде зает със случая на Луиза Уолдрън, така че тя ще трябва да поработи усилено, за да отклони мислите му от тази бъркотия, която испанците са забъркали — промърмори Тенси, като отиде до гардероба, за да помогне на Серена да избере тоалет за вечерята. Тя искаше нейната господарка да засенчи злобната маркиза.

— Какво искаш да кажеш за Луиза Уолдрън? — попита изненадана Серена.

Тя познаваше тази жена, на която често беше съчувствала и се беше опитвала да помогне дотолкова, доколкото можеше. Животът не се бе отнесъл благосклонно към Луиза Уолдрън. Тя беше бедна жена. Имаше малка къща и няколко акра земя на около миля северно от града, близо до старата отбранителна линия, направена от дървени колове и известна като оградата, която се простираше от река Сен Себастиен до Северната река. Беше ушила няколко неща за Серена и заедно с нея беше съчувствала на несигурното положение на мъжете през първата година прекарана в Свети Августин. Тогава Сесил гуляеше, а по-късно умря, оставайки Серена да разчита единствено на ума си, за да оцелее. В действителност, Луиза беше поощрила Серена да започне с чана. Тя не беше виждала Луиза известно време, но винаги разговаряше с нея, когато се срещаха на пазара на площада. Даваше й неща за шиене и за кърпеж, за да й помогне да връзва двата края.

— Е, онзи испанец, Франсиско Фатио, когото испанският губернатор направи съдия във връзка с решаването на проблемите по разделянето на собствеността между добрите богобоязливи англичани и онези езичници, извинете, испанците, та той заяви, че капитанът на един испански кораб купил една робиня от английския й собственик и когато тя избягала от него, мисис Уолдрън я укрила. Робинята бягала на два пъти от своя господар и двата пъти я намирали в къщата на Луиза Уолдрън. Изпратили двама испански войника да отведат мисис Уолдрън в града, за да се изправи пред съдията Фатио. Той решил, че тя е виновна и настоял да бъде задържана и пазена от английския надзирател на затвора, тъй като испанците все още нямат свой затвор. И така, милейди, сега тя е в британския затвор. Испанците взели коня й и го продали, а домът й бил ограбен в нейно отсъствие. Нямало никаква следа от избягалото момиче. Казват, че бедната мисис Уолдрън е зле, а двама испанци я разпитвали ден и нощ. Вчера се наложило да извикат лекар. Изпаднала в такава истерия, че припаднала.

— Но това е ужасно! — каза задъхано Серена, като мислеше за слабата крехка женица, която изглеждаше така, че и най-слабият вятър може да я събори.

Със сигурност Луиза не представляваше заплаха за испанското правителство и не трябваше да бъде затваряна в затвора.

— Милейди, говори се, че испанците наказват мисис Уолдрън за назидание. Искат да сплашат другите англичани, които имат намерение да останат тук след заминаването на губернатора Тонин и да знаят добре какво ги очаква, ако тръгнат срещу законите на Испания. Така поне казва Колин — обясни Тенси и поклати глава. — Те ме плашат. Не се срамувам да го призная, но чух, че Ню Провидънс в Бахамите е дяволска дупка и че на първите преселници от Свети Августин там им оказали студен прием.

Серена си блъскаше главата, като се опитваше да направи заключение от това, което й беше казала Тенси. Многото съмнения и страхове, които беше имала при оставането си в испанската колония, отново я завладяха, но тя като че ли нямаше избор. Да замине за Ню Провидънс и да започне всичко отначало изглеждаше също толкова рисковано. Тук в Свети Августин, поне имаше „Златната роза“. Освен това, помисли тя с болка, кимайки одобрително с глава на Тенси, че ще облече жълтата копринена рокля с дантела с цвета на слонова кост, тук беше и Рафаел.

Като облече шумолящата рокля, Серена се остави да бъде убедена от Тенси да пусне косата си да пада свободно като златен ореол около лицето и върху раменете й, като само я прихвана отстрани с украсените със сапфири гребени. Сложи си също и сапфирените обеци. След като завърза и кремавото дантелено ветрило на тясна панделка около кръста си, тя се огледа в огледалото на сребърната поставка.

— Вие ще я засенчите напълно тази вечер, милейди — затаи дъх от възхищение Тенси.

— Надявам се да се окажеш права — отговори Серена, като срещна очите на прислужницата си в огледалото и изшумоля с копринените си фусти и поли, преди да напусне стаята.

Светлината от високите свещи, поставени върху бюфета, се отразяваше в огледалото, което беше закачено на бялата стена и кристалните винени чаши, поставени пред всяко място на дългата маса, искряха, отразени в блестящата повърхност. Серена влезе в трапезарията сред ореол от златиста светлина. Роклята и косата й засилваха златистия ефект. Всички очи се обърнаха към нея, когато тя поздрави присъстващите с реверанс, после се изправи и отвори ветрилото си с елегантен жест. Всичко беше малко театрално, трябваше да признае Серена, но искаше да покаже на Евита, че не е единствената, която умее да влиза в една стая така, че всички да й обърнат внимание.

— Златната английска роза! — чу се от другия край на масата дълбокият глас на Рафаел, който издаваше чувствата му.

— Капитан Агилера! — произнесе с мъркащ глас името му тя, разтвори отново дантеленото си ветрило и като го повдигна с безразличие, постави го точно пред очите си. После бавно го отпусна надолу, разкривайки фините черти на лицето си, като за миг го задържа под пълните си, леко нацупени устни. Това очевидно беше един жест на съблазнителка чрез „езика на ветрилото“ и въпреки че беше твърде претенциозен, тази вечер тя искаше да бъде толкова дръзка, колкото и блестящата маркиза.

— Очарователна сте, лейди Марстън — поздрави я капитан Нийл Кениън от ирландския полк, като леко се поклони от мястото си до бюфета.

— Действително, моя скъпа Серена, това беше едно драматично появяване — каза провлечено сър Елстън, който стоеше до Евита.

— Reina de la belleza!

Двамата испански войника извикаха, че тя е кралицата на красотата и й се поклониха изискано.

— Благодаря ви, господа. Моля, седнете — каза им тя с лека усмивка, като се понесе леко към стола си накрая на масата.

Рафаел и капитан Кениън тръгнаха едновременно към нея, за да й кавалерстват, но Кениън беше по-бърз и стигна до нея за част от секундата по-рано. Тя грациозно му позволи да й помогне да заеме мястото си на масата. Беше добре Рафаел да си помисли, че има съперник, мислеше доволна Серена. Той не трябваше да знае истината за Нийл Кениън, който беше тук, за да я принуди да му изплати стар дълг, направен от Сесил на комар, и който беше един студеноок опортюнист и всъщност я отвращаваше.

Останалите гости се настаниха около масата. Серена седеше начело на трапезата. Рафаел беше от лявата й страна, а Нийл Кениън — от дясната. Евита бързо зае мястото до Рафаел. Сър Елстън я последва като се прозяваше, сякаш цялото това изпълнение го отегчава. Тенси, по нареждане на Серена, не беше поставила стол срещу нея на другия край на масата. Серена беше собственичката на „Златната роза“ и тази вечер искаше да припомни на всички този факт. Беше една независима жена, която не се нуждаеше от мъж, за да оцелее. Мъжът, който би допуснала да влезе в живота й, щеше да бъде избран от нея самата.

Когато Тенси започна да сервира, Марко опъна дългите въжета на двете люлеещи се платнени ветрила, закачени на тавана над дългата маса, за да разхлади гостите и да отпъжда вечно присъстващите мухи да кацат върху храната. Полъхът, който идваше от ветрилата, разлюляваше оранжевите пламъци на високите свещи. Можеха да се чуят първите постоянни посетители да влизат в гостилницата, за да изпият първото си питие за вечерта.

— Днес говорих с една ваша приятелка, скъпа моя Серена — започна разговора сър Елстън, като се обърна директно към домакинята.

Тя видя как очите на Рафаел потъмняха, като чу фамилиарното обръщение на сър Елстън към нея, с което показваше на всички, че са стари приятели.

— Наистина ли, сър Елстън, и коя е тя? — обърна се официално към него Серена, като кимна с глава към Тенси да напълни чашите им с испанско вино, което знаеше, че нейните гости предпочитат, и които хвалеха готварските способности на Лиа Майноркън.

— Луиза Уолдрън — отговори той, а сивите му очи проблясваха на светлината на свещите.

След думите му внезапно настъпи мълчание и сякаш в трапезарията притъмня. Това беше деликатна тема за разговор, особено по време на вечеря, и то в присъствието на английски и испански гости. Не беше редно да го прави и сър Елстън го знаеше много добре. Случаят Уолдрън беше разделил жителите на Свети Августин по националност.

— Това разискване не е подходящо за масата, това е работа на испанските власти — каза Рафаел с леден тон, изразяващ неодобрението му.

— Госпожа Уолдрън е английска поданица. Мисля, че британското правителство трябва да реши каква е вината й — упорстваше сър Елстън, а всяка негова дума тежеше от сарказма, който влагаше в нея. — Или може би тази бедна нещастна жена трябва да послужи като пример за испанско правосъдие на всеки британски поданик, който смята да остане в испанската колония Свети Августин?

— Законите на Испания са справедливи, сър — продължи Рафаел. В гласа му, макар и спокоен, се долавяше застрашителна нотка, която показваше, че няма да позволи изказването на мнение, различно от неговото.

— За испанските поданици, които са лоялни към испанската корона — да, но за другите ще трябва да почакаме и да видим — не му остана длъжен сър Елстън.

— Утре ще посетя Луиза Уолдрън, но тази вечер забранявам разговори за политика на моята маса — каза строго Серена. — Няма ли някоя пикантна клюка, която сте скрили и която сега искате да споделите с нас, сър Елстън?

— Е, скъпа моя Серена, наистина има една пикантна новина — отговори той, повдигна чашата към устните си и отпи една дълга глътка, докато те чакаха да им разкаже историята. — Свързана е с прелестната дъщеря на губернатора Зеспедес, Доминга. Тя е влюбена в един известен младши лейтенант от ирландския полк. Изглежда, че той е отговорил на чувствата й, но баща й, без съмнение, е побеснял от яд. Лейтенантът не бил с благородно потекло и имал малко пари.

— Баща й, разбира се, е прав. Тя е още едно наивно дете, едно безразсъдно романтично момиче — изкоментира Евита.

— Човек няма да сгреши, ако каже същото и за вас, скъпа моя Евита — каза провлачено сър Елстън.

Думите на англичанина предизвикаха лека подигравателна усмивка у Рафаел.

— Много сте наблюдателен, сър Елстън — и той вдигна чашата си, като се обърна да поздрави Харгроув.

— Кого го е грижа, ако едно малко наивно момиче, чийто баща в края на краищата ще й намери подходящ съпруг, мисли, че се е влюбило? — каза раздразнено Евита, без да обръща внимание на подигравателната забележка, направена по неин адрес. — Бих искала да знам, дали лейди Марстън си е спомнила къде е картата с указанията за мястото на скритото съкровище „El. Tesoro verde“.

Нийл Кениън обърна безцветните си очи към Серена.

— Значи има такава карта, лейди Марстън?

— Как да ви убедя, че това беше само някаква налудничава фикс идея на моя съпруг. Някой му продал някаква карта в Лондон, когато вече си бил пийнал порядъчно. Сигурна съм, че това е било нагласено, за да измъкнат парите на Сесил — обясни Серена, като се опита да парира очакванията на испанските офицери и на капитан Кениън.

— Но би било вълнуващо да се следват указанията на картата — настояваше на своето Евита. — Кай знае какво може да се намери?

— Страхувам се, че първо трябва да се намери картата, защото аз наистина нямам представа къде я е скрил Сесил. Тъй като всички знаем, че той може на свой ред да я е препродал — каза Серена като повдигна грациозно рамене.

— Лейди Марстън може би е права. Ако е имал картата, той сигурно щеше да я използва и да намери това въображаемо заровено съкровище — заяви твърдо Рафаел със стиснати челюсти, а тъмните му очи се присвиха, когато се втренчи в светлия пламък на свещите.

Странни тревожни мисли изплуваха в съзнанието на Серена, като си спомни за разговора на Рафаел в библиотеката на „Лунна светлина“. Джес Фиш беше казал да не споменава за „El Tesoro verde“ пред нея. Защо Рафаел бе поискал такова обещание, след като сега показа, че не гледа сериозно на цялата работа, заявявайки, че зеленото съкровище беше само една уловка?

Сър Елстън опроверга Рафаел.

— Мисля, че той е имал на свое разположение поне една част от картата, когато умря. Пристигнах в Свети Августин, сигурно можете да си спомните, скъпа моя Серена, малко преди съпругът ви да почине. Сесил и аз играехме на карти една вечер и тъй като не беше съвсем трезвен — беше пил твърде много — той ми довери, че няма пари, но имало изгледи да забогатее. Каза ми, че копаел, защото търсел старо испанско съкровище, но досега бил намерил само няколко испански монети. Той като че ли мислеше, че е близо до откриването на съкровището.

— А каза ли ви къде е копал? Кажете ни, моля ви — попита Евита, а очите й блестяха като два черни ледени къса на светлината на свещите.

— Точно в това е възелът на тази история — поклати натруфената си перука сър Елстън. — Когато го попитах, той само се засмя и каза: В морето, под златните ябълки.

Като пресуши чашата си, сър Елстън сви рамене и продължи:

— Естествено, аз разбрах, че той няма намерение да ми разкрие нищо. Той може да е бил пияница, но в никакъв случай не беше глупак.

Студени тръпки полазиха по гърба на Серена, защото тя внезапно разбра къде беше копал Сесил, търсейки заровеното съкровище, а също и причината, поради която често отсъстваше от дома си за няколко дни от време на време. Той е ходил в „Лунна светлина“ и е копаел под портокаловите дървета. Не ги ли бе нарекъл Рафаел „златните ябълки в нашия рай“? Тя си спомни думите на Инес, че Сесил е ходил в плантацията, но съвсем не се е интересувал от нея като плантатор. Серена си бе помислила тогава, че Инес има предвид времето, когато те бяха ходили двамата там, но сега разбра, че жената искаше да каже, че Сесил е бил там сам, за да търси заровеното испанско съкровище. Това ли беше причината, поради която Рафаел искаше да я заведе в „Лунна светлина“? И той ли търсеше испанското съкровище, за което се говореше, че е заровено там? Затова ли не искаше да й каже нищо за първите собственици и не пожела да й преведе книгите в библиотеката? Наистина ли се надяваше да намери нещо в онези томове във връзка със съкровището?

В трапезарията настъпи тишина, като че ли гостите премисляха казаното за „El Tesoro verde“. И тогава Макгрегър влезе в трапезарията със странно изражение в синьо-сивите си очи.

— Извинете, милейди, но един испански офицер иска да види сър Елстън и капитан Агилера. Казва, че е спешно. Госпожа Уолдрън се е опитала да посегне на живота си и английският губернатор настоява да бъде освободена веднага.

Ирландецът изглежда се чувстваше неудобно, че е принуден да предаде това объркано съобщение.

Двамата мъже се извиниха и станаха от масата. Серена също се възползва от повода да напусне компанията. Десертът беше сервиран, но тя беше убедена, че няма да може да го изяде, а изглежда, че и гостите нямаха повече апетит, защото и останалите станаха.

— Да дойда ли с вас, Елстън? — запита Серена, когато той тръгна към вратата. — Може би тя ще има нужда от жена до себе си в този момент, а ние сме приятелки.

— Ще останеш тук, querida.

Това беше заповед и тя усети силната ръка на Рафаел да обхваща кръста й, сякаш искаше да я задържи да не тръгва с англичанина.

— Нямаш право да ми казваш къде мога да ходя — каза ядосана Серена, а сините й очи го изгледаха с недоверие и гняв.

— Като член на испанския съвет, който сега управлява Свети Августин, аз имам всички права — напомни й студено той, а черните му очи светнаха предупредително. — Това е служебен въпрос. Ти ще останеш тук. Ако преценя, че можеш да помогнеш на тази нещастна жена, ще изпратя да те повикат, но засега трябва да останеш в „Златната роза“.

— Лека нощ, скъпа моя Серена. Ако бях на ваше място, щях да обмисля моето предложение да ви придружа до Ню Провидънс, където всички ние заминаване. Тези хора тук не са ваши сънародници, мила моя. Може би, вие сега ще разберете какво съм се опитвал да ви кажа.

Сър Елстън се бе навел по-близо до нея, докато й нашепваше с удовлетворение тези думи, които отдавна му се искаше да й каже.

После той се изгуби в тропическата нощ заедно с Рафаел.

Като излезе на двора, Серена вдигна глава и се загледа в тъмното кадифено небе, чудейки се дали Елстън наистина беше прав? От друга страна, нямаше ли животът й тук да бъде едно мъчение, ако останеше при този непостоянен мъж, на когото тя дори не знаеше дали може да се довери?