Даян Робинсън
Орелът и розата (32)

Тридесет и първа глава

Розово-виолетовите отблясъци на залязващото слънце хвърляха дълги сенки в спалнята на Серена. Тя стоеше по долна риза и фуста, а Тенси бе застанала зад нея, готова да плъзне през главата й специално приготвената за маскарада рокля, който се провеждаше в къщата на губернатора.

— Толкова бяхме заети през последните няколко дни, милейди — размишляваше Тенси на глас, като плъзна над фустата светлосинята тафтена рокля с втъкани златни рисунки на листа и екзотични цветя. — Сватбата в параклиса на Минорка беше прекрасна, но това, че Лиа и Марко вече не спят в старите си стаи над кухненските помещения наистина ми липсва. Но те са толкова доволни от онази малка къщичка в квартала Минорка, че не мога да не се радвам на щастието им. А и винаги пристигат рано-рано, за да се заемат с домакинството на „Златната роза“.

— Да, аз също се радвам, че Лиа и Марко най-после намериха щастието в лицето на Макгрегър. Той е добър човек — разсеяно се включи Серена, като разглеждаше роклята в дългото огледало. Стомахът й се свиваше от притеснение, само като помисляше за плана на Доминга, който щеше да се осъществи тази вечер и за нейното незначително участие в него. През последните дни сватбата на Лиа беше в центъра на преживяванията й и тя нямаше време да мисли за страховете си относно тайния брак на Доминга. Но сега, след като Лиа и Макгрегър бяха вече оженени, единственото, за което мислеше, беше предстоящото тържество и неговата развръзка.

В отношенията й с Рафаел се чувстваше нарастващо напрежение. Той усещаше, че нещо я тревожи, но се чувстваше пренебрегнат, тъй като тя се преструваше, че всичко е наред. Той беше убеден, че тя не му казва истината и се бе затворил в себе си. Само да мине тази нощ и повече няма да е нужно да хитрувам и увъртам, помисли си Серена и въздъхна с облекчение.

— Милейди, като че роклята ви е отесняла в талията и бюста — каза Тенси, като оправи златистата панделка на корсажа й, който беше избродиран с малки, златисти стъклени мъниста. Привързаният към кръста й кринолин придържаше роклята й, но дълбоко изрязаното деколте разкриваше голяма част от пълните й гърди.

— Знам и не мога да си обясня как съм могла да напълнея, след като през последните две седмици толкова често страдах от стомах — оплака се Серена и въздъхна, забелязала предизвикателно изскочилите над ниското деколте гърди. Беше почти неприлично, намръщи се тя. Бюстът й, като че ли непрекъснато растеше и я болеше, както обикновено го чувстваше преди месечното си неразположение. Какво не беше в ред с нея?

— Гърдите ви болят и ги чувствате напрегнати? — попита Тенси и нежно й се усмихна.

— Да. Но откъде знаеш? — изгледа Серена прислужничката си в огледалото.

— Чух жените да говорят за това, когато живеех с прислугата в Девън. Мисля, че двамата с капитана може би очаквате бебе — обясни тя, а пъстрите й очи блестяха.

Пребледнялото лице на Серена издаде учудването й от думите на Тенси, след което по тялото й се разля топлина, която накара сърцето й да запее от радост. Дълбоко в себе си тя знаеше, че носи детето на Рафаел, дете, което бе заченато в нощта на радостното им сливане.

— Да, Тенси, мисля, че си права — призна тя, а усмивката, която озари лицето й, бе като слънце, което се показва зад облак. — Както знаеш, месечното ми неразположение е нередовно, така че в началото си помислих, че това е причината да не ми идва, откакто съпругът ми се върна. Но сега знам, че причината е, защото чакам дете. Ох, Тенси, мислех си, че може би съм безплодна, но сега съм сигурна, че нося нашето дете — гласът й потрепваше от щастие и благоговение.

— Капитанът наистина ще бъде много горд и щастлив, ми… senora — запъна се Тенси.

— Тенси, ти ми каза senora — изуми се Серена с доволна усмивка.

— Да, така е — отговори Тенси и червенина заля бузите й. — А сега най-добре да видим какво да правим с косата ви, преди капитанът да е пристигнал, за да ви заведе на бала.

Тя се обърна и взе една кърпа, с която предпазваха дрехите на Серена, докато Тенси сресваше косата й и й помагаше да се гримира.

Светлината, която идваше от залива Матанзас и струеше през прозореца ставаше постепенно сиво-лилава с падащия здрач, когато Тенси привърши с прическата на Серена. Тя прибра косата на господарката си във висока официална прическа в стил Помпадур с две дълги букли, които висяха над едното й рамо. После прислужничката закичи в буклите й рози, направени от златиста коприна. Обеците със сапфирите висяха на ушите на Серена, а миниатюрата, изобразяваща Рафаел като млад матадор, беше завързана около врата й на панделка от златисто кадифе.

— Изглеждате чудесно, ми… senora — усмихна се стеснително Тенси и й подаде специално изрисуваната маска за бала. — Смятам, че идеята ви за маска, изобразяваща цвете, е много оригинална. Испанската модистка Естрела предложи маската ви да бъде златна роза, но така всеки ще се досети, че това сте вие, защото кой друг ще дойде маскиран като златна роза?

— Кой друг, наистина, освен моята златна английска роза — чу се плътен мъжки глас и Рафаел влезе в стаята, като зае мястото на Тенси зад Серена.

Той взе маската от ръцете на прислужничката и я завърза внимателно над лазурносините очи на съпругата си със златна копринена панделка. Поглеждайки към отражението й в огледалото над тоалетката, той се вгледа в тези сини очи, очи, които гледаха предизвикателно през отворите на маската от златиста коприна във формата на разлистена роза.

Неговата маска представляваше свирепо гледаща птица. Изображението на горд орел му придаваше опасен властен вид. Сега той не носеше униформата си, а официални дворцови дрехи — черен жакет от копринено кадифе и жилетка, богато украсена с бродерии в златно и червено. Черните панталони, също от копринено кадифе, прилепваха плътно по дългите му мускулести крака сякаш бяха втора кожа, а кремавите чорапи, които стигаха под коляното, подчертаваха здравите силни прасци. Снежнобелите маншети и яка допринасяха за добрия му вид. Косата му не беше напудрена. Просто беше хваната отзад в опашка. Гарвановочерна, тя блестеше на светлината на току-що запалените свещи на тоалетната масичка.

— А ти си гордият испански орел — прошепна Серена, когато той се наведе и целуна вдлъбнатината на дългата й шия там, където кръвта й пулсираше.

Тръпка на желание премина през цялото й тяло, когато почувства горещите му устни. Искаше й се да останат тук, в убежището на спалнята им и да забравят задълженията си в губернаторството. Ръката й докосна несъзнателно стомаха й. Тя искаше да му каже за детето.

— Единственото ми желание е да остана тук с теб, но губернаторът изпрати екипажа си, с което показва своето благоразположение към нас. Страхувам се, че вече ни чакат — прошепна той, после се изправи и й помогна да стане.

Серена почувства силна болка при тези думи, тъй като знаеше, че тя ще помогне, макар и малко, за бягството на дъщерята на губернатора.

— Готова съм — отговори тя и постави ръката си върху неговата. По-късно щеше да има време — след като балът по случай заминаващите британски длъжностни лица приключеше — да задоволи жаждата си за Рафаел, както и да сподели с него тайната си.

Пролетната вечер бе изпълнена с благоуханията на цветя, а пълната луна изплува от тъмните води на залива Матандас. Беше вечер за романтика, за любовни въздишки в уханния мрак под сребърния диск, който се носеше ниско в тъмносиньото кадифено небе, осеяно с искрящи брилянтни звезди.

Докато пътуваха в каретата към сградата на губернаторството, Серена забеляза, че улиците са пълни с разхождащи се двойки. Звуците на музиката се носеха навсякъде, откакто испанците бяха дошли в Свети Августин. Тежкият чувствен аромат на жасмин, донесен от Канарските острови, който пълзеше по градинските стени, и ароматът на гарденията с буйните й бели цветове допринасяха за доброто настроение.

— Не по този начин искам да прекарам следващите часове, querida — каза Рафаел, като хвана ръката на Серена. — Ще се опитам да танцувам няколко танца с теб, но губернаторът Зеспедес ме помоли да държа под око лейтенант О’Донован, който се опитвал да ухажва дъщеря му Доминга. Този глупак се хвалил пред офицерите в казармата и това стигнало до ушите на родителите й. Но тъй като всички ще бъдат маскирани, задачата ми ще бъде по-трудна — въздъхна той недоволно.

Серена усети как сърцето й започна силно да бие, като чу признанието на Рафаел. Сега вече ситуацията ставаше нелепа. Тя помагаше в бягството на Доминга с мъжа, който Рафаел трябваше да следи, за да му попречи. Тя би се разсмяла, ако цялата работа не беше толкова тревожна. Как беше позволила да я въвлекат в събитие, което можеше да бъде пагубно за кариерата на съпруга й, както и за брака й?

— Какво има, Серена? — гласът на Рафаел звучеше тревожно, но в тона му се долавяше и нетърпение. — Отново имам чувството, че се притесняваш от нещо, но упорито отказваш да го споделиш с мен.

Тя почти бе готова да му признае истината, но по това време каретата зави зад ъгъла на площада и вече нямаше време за това. По-късно щеше да съжалява, че не бе намерила време да сподели с Рафаел, но в момента само му се усмихна. Дълбоко в себе си усещаше обаче, че току-що е направила грешка. Събитията през нощта щяха да докажат, че предчувствието й не я беше излъгало.

— Дона Серена, знам, че това сте вие — каза една млада жена, когато те влязоха в балната зала. Беше стройна и грациозна, а черната й абаносова коса беше прибрана в кок. Носеше маска с бели лебедови пера.

— Доминга! — прошепна Серена и стисна ръката на младата жена. — Изглеждаш чудесно.

— Много съм нервна — призна тихо Доминга, така че само Серена да я чуе.

— Да. Мога да разбера защо.

Серена отвори ветрилото си, което висеше на китката й. При мисълта за интригата, която предстоеше, тялото й се овлажни от пот. Топлината от хилядите запалени свещи, както и пълната с гости зала засилваха неудобството и притеснението й.

— Сестра ми не знае нищо за нашия план — обясни Доминга, когато видя, че Жозефа идва към тях.

— Дона Серена, каква прекрасна маска — възкликна Жозефа Зеспедес, чиято маска беше украсена с червени пера от мъжката птица кардинал.

Жените водеха лек разговор, докато музикантите настройваха инструментите си, а после губернатор Зеспедес откри първия менует. Спазвайки протокола, той и съпругата му поведоха танцуващите. Испански офицери дойдоха и поканиха двете сестри за свои партньорки. Лусиано де Херера, един от малкото испанци, останали през последните двадесет години в Свети Августин, когато градът беше под британско владичество, покани Серена за първия менует за вечерта. Той все още беше красив и жизнен мъж. Знаеше се, че е бил платен шпионин на испанците по време на дългата британска окупация. Като награда за заслугите му към испанската корона, бе получил длъжността надзирател на държавните строежи и посредничеше на губернатор Зеспедес при разговорите му с индианците.

Серена го хвана под ръка и му позволи да я заведе на блестящия дансинг. Лусиано беше стар приятел и отличен танцьор. Щом не можеше да танцува с Рафаел, той със сигурност беше най-подходящият й партньор.

— Ах, дона Серена, Рафаел е късметлия да има златната английска роза за своя съпруга — каза любезно Лусиано, когато те затанцуваха, изпълнявайки сложните тържествени стъпки на менуета. — Къде е той тази вечер?

— Пристигна с мен, но след това Карлос Хауърд го дръпна настрани. Опасявам се, че ще прекарат по-голямата част от бала в обсъждане на държавни дела — каза Серена и въздъхна с раздразнение.

— Е, тук има много мъже, които биха приветствали възможността да танцуват с вас, дона Серена — каза й Лусиано, когато фигурите на танца ги срещнаха отново за кратък миг.

Думите на Херера се оказаха верни, защото Серена беше канена за всеки танц, а през цялото време се опитваше да държи под око Доминга. Като чу, че камбаната на площада удари единадесет пъти, тя видя, че Доминга тръгва към балкона. Серена разбра, че младата жена знаеше за съществуването на другия изход от балната зала, който рядко биваше използван. Както стоеше изправена до дългата маса и пиеше портокалов сок, защото и музикантите се бяха оттеглили за заслужена почивка, тя за миг срещна тъмните очи на Доминга и й се усмихна, с което й пожелаваше „На добър час!“, преди младата жена да изчезне от погледа й в сянката на балкона.

— Рафаел се показва много нехаен, като ви оставя толкова дълго сама — каза нежно дона Консепсион, като застана до нея.

— Карлос Хауърд го задържа в кабинета си, за да обсъждат важни държавни дела — отговори Серена и устата й пресъхна от напрежение, въпреки че пиеше портокалов сок.

Когато застана пред майката на Доминга, лоялността й беше поставена на изпитание. Сърдечната мила съпруга на губернатора й беше като втора майка, както Доминга и Жозефа й бяха станали като сестри, а това я поставяше в ужасно положение.

— Виждала ли сте дъщеря ми, дона Серена? — попита по-възрастната жена, без да престава да оглежда претъпканата зала.

Музикантите току-що се бяха върнали, за да продължат да свирят. Цигулките бяха заменени с китари и по-живите страстни танци заеха мястото на менуета.

— Не съм я виждала през последните няколко минути — успя да каже Серена, докато в същото време един мъж се приближи до нея и я покани да танцуват. Макар, че това беше капитан Нийл Кениън, който не носеше маска, Серена прие, само за да не отговаря повече на въпросите на дона Консепсион.

— Не мога да се въздържа и да не поканя златната роза — каза Нийл Кениън, като я поведе към кръга на танцуващите.

Серена леко му се усмихна и те започнаха да се въртят, изпълнявайки последователно фигурите на танца. Очите му бяха приковани върху дълбоко изрязаното й деколте, което разкриваше гърдите й. Лицето му пламтеше и тя разбра, че той е пил доста от испанското вино, предлагано щедро от прислугата на Зеспедес.

Горещината, напрежението от танца и безпокойството за Доминга стягаха като примка Серена и тя с радост дочу края на мелодията. Когато капитан Кениън я отведе от дансинга, за миг й се зави свят и тя тежко се отпусна на ръката му. Тогава той се обърна и постави другата си ръка около кръста й, като я притегли по-близо до себе си, отколкото се налагаше.

— Добре ли сте, скъпа моя Серена? — попита той, водейки я към отворените френски врати на балкона.

— Вътре е много горещо — каза тя, борейки се с гаденето, което се надигаше в нея.

— Глътка чист въздух, ето от какво се нуждаете — каза твърдо той, докато я извеждаше навън.

— Наистина, след миг ще се оправя — възпротиви се тя, но усещаше краката си омекнали, а главата й се въртеше.

— Ето, тук ще бъдем сами — каза той, а ръката му здраво обгърна кръста й. И там, скрити в сянката на вратата, той я привлече към себе си. — Вие сте много умна. Толкова умно бе замислено всичко това — каза той преди устните му жадно да целунат нейните. Миризмата на вино я заля и гаденето й се засили.

Всичко това беше един кошмар, но тя все пак успя за миг да се откъсне от устните му. Мисълта, че той изтълкува погрешно действията й, засили усещането й за отчаяние и отново й се повдигна.

— Спрете, моля ви, спрете — настояваше тя. — Вие не разбирате.

— Не трябва да се преструваш повече — шепнеше той, а устните му вече целуваха врата й, докато ръцете му здраво я притискаха.

— Лошо ми е — каза тя, като се изплъзна от мокрите му устни. — Прилоша ми, защото очаквам дете — продължи тя, успяла най-накрая да го отблъсне от себе си.

— Какво очаквате? — изправи той главата си, а очите му загоряха от неприязън.

— Оставете ме! Очаквам дете, детето на моя съпруг — отговори му тя с леден глас и усети в същия миг ръцете му да я пускат.

— Ти, мръсна кучко! — изсъска той и се втренчи в нея. Очите му се бяха свили от злоба и от още нещо, което приличаше на безнадеждност.

— Уверявам ви, че никога не съм имала такива намерения към вас, сър. Всичко това е плод на въображението ви. В действителност аз не ви харесвам още от онази нощ, когато поискахте от мен да погася някакъв предполагаем дълг на Сесил от игра на комар — продължи Серена.

— Един дълг, който ти всъщност не изплати! — изръмжа той и я сграбчи за китката, когато тя се обърна, за да влезе в балната зала. — Перлите бяха фалшиви, скъпа моя, толкова фалшиви, колкото и усмивката ти на блудница — подигра й се той, като изви китката й, причинявайки й болка. — Но има начин, по който можеш да ми платиш. „El Tesoro verde“, това е, което искам!

— Но това е само една от пиянските истории на Сесил — отговори Серена и лицето й се сгърчи, защото той стисна още по-силно китката й.

— За теб ще е по-добре да се надяваш, че не е било само пиянска история! — изсъска той. — Чух от един от офицерите на сегашния ти съпруг, че другата част на картата е била взета от сър Сесил, когато корабът ви е бил спрян от испански военен кораб преди четири години. А, виждам, че си спомняш — усмихна се подигравателно той, когато прочете по лицето й, че тя признаваше това. — Сегашният ти съпруг, когото наричат El Aguilo del Mar, пази тази част. Намерих я на дъното на куфара му. Искам другата част, сеньора Агилера.

— Значи вие тършувате в личните ми вещи — остана с отворена уста Серена, като разбра, че Нийл Кениън е бил този неуловим крадец, който никога не намери нещо, което да открадне. Не беше и никога не е бил Рафаел. Сърцето й подскочи от облекчение.

— Да, аз. Онзи твой съпруг пияница се хвалеше в Лондон, че имал някаква карта и заминавал за Източна Флорида, която щяла да го направи богат. Не съм забравил нито него, нито хвалбите му. Ти ще трябва да платиш всички дългове, които покойният ти съпруг ми дължи. Помисли за това, къде сър Сесил може да е скрил другата част на картата. Когато я намериш, веднага ми я донеси, защото в противен случай на новия ти съпруг ще му се случи някакво премеждие в някоя тъмна нощ, в сенките на някоя от улиците на Свети Августин — заплаши я той, като отново стисна силно китката й, преди да я пусне. — Ще те чакам на разсъмване в гостилницата. Бъди там с другата половина на картата, ако искаш да видиш съпруга си жив, за да се радва на детето, което носиш — каза той и я остави сама на балкона.

Обезумяла от страх, Серена се загледа в огъня, който гореше на площада. Тя си припомняше отново и отново онзи ден на „Бристол“, когато за първи път видя Рафаел. Внезапно си спомни първите думи, които тогава му каза. Молбата й за портрета на „Жената на испанеца“, тя си спомняше добре. Портретът! Сесил беше поставил другата половина от картата между картона на гърба на картината и платното. Тя си спомни думите, които той й каза на смъртния си одър: „Давам ти зеленото съкровище, скъпа моя. Може би «Жената на испанеца» ще ти помогне повече, отколкото на мен.“

Той беше използвал половината от картата, за да определи мястото, където беше копал в „Лунна светлина“, но не бе намерил никакво съкровище. Дали беше върнал картата обратно в скривалището й? Това ли искаше да й каже с последното си дихание?

— Какво правиш тук? — прекъсна мрачните й мисли загриженият глас на Рафаел. — Виждала ли си Доминга? Губернаторът я търси навсякъде, но никой не я виждал през последния един час — тъмните му вежди се сключиха, когато забеляза замисленото й лице. — Какво те тревожи, querida?

Камбаната на площада удари дванадесет пъти.

— Мисля, че има нещо, което трябва да знаеш… и което ти във всеки случай скоро ще научиш — каза Серена и за свой ужас усети колебание в гласа си.

— Какво е това нещо, което те разстройва толкова много и ни разделя? — попита Рафаел с нисък спокоен глас, а черните му очи я гледаха внимателно, опитвайки се да открият по лицето й ключа на загадката.

— Доминга избяга с нейния млад лейтенант. Докато ние говорим тук, те се венчават, изпълнявайки тайната церемония в дома на Ейнджъла Хют де ла Рок — му каза Серена, която говореше толкова тихо, че той трябваше да се наведе над нея, за да я чува.

— Ти си знаела за това и не си казала на никого? — пролича упрек в гласа му и сянка на раздразнение премина по лицето му. Тя рядко виждаше подобен израз на любимото му лице и това нарани сърцето й, защото знаеше, че той има основания да се гневи.

— Да, но само защото Доминга ме закле да пазя тайна. Чувствах се раздвоена и не бях сигурна какво да правя — обясни тя, преди да погледне в тъмните му изразителни очи.

— Можеше да кажеш на мен, querida — каза той с разочарование. — Кога ще се научиш да ми имаш доверие? Какво още пазиш в тайна от мен? — попита той, станал безразсъден в гнева си.

Беше видял капитан Кениън да влиза в залата през балконската врата само секунди преди да намери Серена тук, сама и разстроена. Ревността го разяждаше като някаква болест.

— А какви тайни криеш ти от мен? — отговори му със същото Серена, а обвинението в гласа й го промуши като с нож.

Те стояха тук и се караха като деца, мислеше тя, но напрежението от последните няколко минути, предизвикано от Нийл Кениън и заплахите му, си казваше думата.

Лицето на Рафаел помръкна от някакво неприятно чувство, когато отново я погледна. Какво щеше да й отговори, никой не можеше да знае, защото ги прекъсна смутената Жозефа.

— Дона Серена, дон Рафаел, моля ви, помогнете ми, майка ми е съкрушена — умоляваше ги младата жена. Матовото й лице бе станало пепелносиво, а тъмните й очи огромни. — Сестра ми се е омъжила за лейтенант О’Донован. Сключили са таен брак.

— Ела, моя потайна съпруго, ела да видим резултата от твоето съучастничество. Мога само да се надявам, че няма и към мен да бъдеш толкова лъжлива и измамна, както с такива добри приятели като дона Консепсион и съпруга й — каза тихо той, като я хвана здраво за ръката и последваха Жозефа. — Смятам, че е по-добре да не й казваме за твоето, макар и незначително, участие в този фарс. За свое оправдание можеш да изтъкнеш незнанието си за това, какво означава честта на дъщерята за едно испанско семейство, въпреки че дона Консепсион може да го изтълкува за незачитане на гостоприемството.

— Разбирам идеята за честта, но просто не мисля, че щастието на една млада жена трябва да се пожертва заради нея — каза остро Серена.

— Не можеш да го разбереш, защото не си испанка — отговори той, докато прекосяваха залата.

Гостите се бяха събрали на малки групички и разговаряха, а музикантите продължаваха да свирят. Мълвата бе плъзнала и се придвижваше от група на група. Вестта за събитието бе стигнала до губернаторството за броени минути.

— Наистина не съм испанка, но никога досега не съм мислила, че това има някакво значение — противопостави му се Серена с леден тон, докато стигнаха до малкото преддверие, където бяха отвели дона Консепсион, след като беше чула новината.

Серена издърпа ръката си от неговата и като се извърна, хвана облата дръжка на вратата, спря се и го стрелна с гневен, изпълнен с ненавист поглед. После му каза:

— Виждам, че съм грешила.

Като каза това, тя влезе в преддверието, за да успокои съпругата на губернатора, а Рафаел остана сам в празния коридор, в който бе останало единствено благоуханието на парфюма й.

Всичко между тях вървеше не както трябва, но той чувстваше, че положението е извън неговия контрол и нищо не можеше да направи, за да го промени. Съдбата си играеше с тях, водейки ги надолу по пътеката, по която никой от двамата не желаеше да поеме. Внезапно той си спомни за своя необикновен, преследващ го сън, в който Серена тичаше по брега, окъпана от лунна светлина, преследвана от неясна неизвестна опасност. Циганската му кръв се смрази, когато отново изпита същото предчувствие за нещо злокобно. Някаква опасност грозеше Серена, а това означаваше — тях двамата. Ръцете му се свиха в юмруци и той се втренчи в затворената врата. Каква беше тази опасност? И в какъв образ щеше да въплъти?