Даян Робинсън
Орелът и розата (30)

Двадесет и девета глава

— Серена! Серена! Аз съм точно под теб — твърдият, повелителен глас на Рафаел разсея мъглата от ужас, която я държеше замръзнала неподвижно на стълбата.

Тя погледна надолу, където стоеше той, а пламъците пълзяха към него. Тялото на Евита лежеше върху каменния под, а вратът й беше изкривен под странен ъгъл.

— Не! Не гледай надолу! Просто напипвай всяко стъпало с краката си и слизай колкото се може по-бързо — извика й той. — Querida, послушай ме и аз ще те измъкна оттук. Прави това, което ти казвам. Чуваш ли ме?

— Да — отговори тя, а димът пареше очите й. Цвиленето на изплашените коне засили страха й.

— Спусни десния си крак надолу и стъпи, bueno — каза спокойно той. — Сега спусни левия си крак, а сега десния — продължи той, а гласът му сякаш я хипнотизираше и я водеше надолу по стълбата, напук на парализиращия я страх.

Тя усети ръцете му да обгръщат кръста й, да я повдигат и да я притискат към себе си за един кратък миг. После те започнаха да тичат през пушека към вратата на конюшнята, с единствената мисъл по-скоро да излязат навън, в безопасност.

— Виждаш ли онази камбана? — попита Рафаел щом излязоха на двора, сочейки към една голяма камбана, с която викаха слугите. — Бий камбаната толкова силно и дълго, колкото можеш, докато събудиш сър Елстън и прислугата. Аз трябва да се опитам да изведа конете, стига да не е станало късно. Евита е мъртва. Вратът й е счупен при падането.

— Не… Не се връщай там! — извика Серена след него, но започна да дърпа дългото въже, което залюля камбаната.

Струваше й се, че измина цяла вечност, преди да чуе шума от бързи стъпки, идващи от отделението за прислугата, което се намираше над кухнята, и откъм двете колиби в края на градината. Сълзи от мъка и страх за Рафаел се стичаха по страните й, докато дърпаше въжето толкова силно, че мислеше, че ръцете й ще се счупят от напрягането.

— Боже мой, Серена, какво става тук? Къде е Евита?

Сър Елстън стоеше пред нея, облечен в брокатена копринена роба, с каквато се обличаха индусите. Не беше успял в бързината да сложи напудрената си перука и сега стоеше гологлав, с късо подстригана коса. Така изглеждаше много по-млад и не толкова надменен, помисли си Серена, когато той издърпа въжето от кървящите й ръце.

— Евита ме отвлече и ме затвори в плевнята — успя да каже Серена и се свлече върху градинската пейка, едва дишаща от умора. — Рафаел се опитва да спаси конете.

Изведнъж тя започна да ридае, но това бяха сълзи на облекчение, защото видя Рафаел да се задава по пътеката, като водеше със себе си два изплашени коня, тъй като пламъците вече бяха обхванали конюшнята.

Сър Елстън се беше втренчил в нея, смаян от думите й, но после бързо дойде на себе си и нареди на слугите да донесат ведра с вода и да се опитат да угасят пожара в конюшнята. Звънът на камбаната беше събудил много хора, защото беше сигнал за пожар. Градината се изпълни с мъже, които трескаво работеха заедно със слугите, за да овладеят огнената стихия и пламъците да не обхванат съседните постройки.

— Добре ли си, querida?

Рафаел се беше озовал до нея и повдигаше обляното й със сълзи лице, като я гледаше с търсещ напрегнат поглед.

— Да… хубаво е, че си тук — едва промълви тя.

— Трябва да помогна на другите. Няма да успеем да спасим конюшнята, но поне да ограничим пожара. Върви в кухнята и нареди на някоя от прислужничките да направи кафе или — след като това е английски дом — да направят чай. Сега тук няма господарка, а сър Елстън трябва да поеме грижата за слугите, които се борят с огъня. Можеш ли да свършиш тази работа? — попита със спокоен глас Рафаел, като че ли ужаса, който бяха преживели, не съществуваше. Черните му испански очи се взираха в нея и я привличаха към себе си, като същевременно я успокояваха и й даваха кураж чрез силата на волята си.

— Да — каза тя, повдигайки глава. Искра от борческия й дух проблесна в уморените й, лазурносини очи.

— Bueno, querida, моята горда роза се завърна — усмихна й се той и докосна закачливо с върха на пръста си изящния й вирнат нос. После леко погали устните й и отиде да помага на мъжете, които идваха в градината от съседните къщи и гостилници.

Като си пое дълбоко дъх, Серена се стегна и тръгна към кухнята, където две прислужнички наблюдаваха огъня с разширени от ужас очи. Покритият с шинди покрив на постройката беше обхванат от пламъците. Тя беше направена от зидария, така че щом дървото изгоря, остана да тлее само дървената облицовка.

— Влезте вътре, мъжете ще имат нужда от чай — нареди тя на двете замръзнали неподвижно млади жени, като им направи знак да я последват.

— Милейди, къде е маркизата? — попита една от жените и я последва в кухнята.

— Маркизата е мъртва. Падна от плевника и запали конюшнята, когато фенерът се обърна върху сламата — обясни Серена учудена, че думите й прозвучаха така, сякаш всичко се беше случило точно така.

— Добре е станало. Тя беше лоша жена — прошепна една от прислужничките на другата.

Серена се престори, че не е чула нищо, но можеше да си представи страха, който Евита беше внушила на слугите на сър Елстън. Тази благородничка беше умопобъркана и Серена не можеше да не признае, че наистина беше по-добре, че е умряла. Тя повече нямаше да може да причинява болка на никого.

Сивкавата зора се издигаше над залива Матанзас, когато огънят беше потушен и не представляваше повече опасност, тъй като беше останала само тлееща жарава. Стените на конюшнята бяха останали, но всичко останало беше погълнато от пламъците. Серена помогна на прислужничките да напълнят безброй чаши с чай за мъжете, дошли да помогнат за потушаването на пожара. Макар, че няколко изненадани погледи да бяха отправени към раздърпаната й външност, никой не задаваше въпроси. Имаше достатъчно време историята за отвличането й от Евита да обиколи всички кръчми в Свети Августин.

— Лейди Марстън, не мога да повярвам, че сте дошла да помогнете, но тогава сър Елстън ви е приятел, нали? — напевният ирландски говор я стресна в момента, когато се бе запътила към групата мъже с поднос чаши пълни с горещ сладък чай, който да им даде сила.

Като повдигна глава, тя срещна белезникавите очи на капитан Нийл Кениън.

— Какво правите тук? — попита го рязко тя.

— Чух тревожния звън на камбаната, както го чуха почти всички жители на Свети Августин, така че дойдох да видя дали мога да помогна — отговори самоуверено той. — Но както виждам, капитан Агилера е взел командването в свои ръце, подпомаган от сър Елстън.

— Да. Благодаря на Бога, че съпругът ми се върна в Свети Августин — каза Серена.

— Жалко. Точно когато бяхме започнали да се опознаваме един друг — каза тихо Кениън и погали ръката й, когато взе една чаша от подноса.

Серена го изгледа втренчено, изумена от неговото нахалство да си позволи да гали ръката й.

— Грешите, сър. Никога не съм имала намерение да ви опознавам — отговори тя и му обърна гръб.

Навалицата от хора беше намаляла, когато с идването на зората стана ясно, че нямаше какво повече да се направи. Серена нареди на прислужничките да измият съдовете, а мъжете се сбогуваха със сър Елстън. Той стоеше до вратата и благодареше на всеки един от дошлите за помощта. Клюката беше започнала да обикаля града, тъй като мъжете, които се връщаха по къщите си, разказваха, че маркизата е намерила смъртта си в пламъците. Ако те се чудеха, какво е правила по това време на нощта в конюшнята с фенер в ръката, никой нямаше куража да попита направо сдържания, вдъхващ уважение сър Елстън.

— Скъпа моя Серена, как да ви убедя колко съжалявам за това, което тази умопобъркана жена ви причини — каза спокойно сър Елстън, като приближи към нея, докато тя пиеше чая си в сянката на верандата.

— Знаехте ли, че е побъркана, Елстън? — попита Серена и подаде празната чаша на минаващата покрай нея прислужничка.

— Опитвах се да приемам със снизхождение нейните чудатости. И го правех, защото тя беше много вълнуваща страстна жена. А аз бях самотен от дълго време, скъпа моя Серена — каза той като сви рамене, признавайки, че страстната Евита така го беше заслепила, че да не може да оцени другите й качества. — Тя умря, както и живя, ярко и бурно — нотки на съжаление се прокрадваха в гласа му, тъй като трагичната необикновена красавица си бе отишла завинаги.

— Querida, хайде да си тръгваме — чу тя плътния глас на Рафаел зад себе си, а силните му дълги пръсти обхванаха кръста й.

— О, да — пое си дъх Серена, като се обърна и се облегна на широките му гърди.

Елстън се загледа в тях, а върху изтънченото му лице се изписа тъжен копнеж.

— Заведете я вкъщи, Агилера, и се грижете за нея — каза той и след това се обърна с гръб към тях, сякаш гледката на тяхното щастие беше повече, отколкото можеше да понесе в този момент.

Той бавно тръгна към къщата, а скръбта витаеше около него, както гънките на копринената му роба прилепваха за тялото му.

— Напускаме това място, което е свързано с лудостта на Евита — шепнеше Рафаел в косата й.

После, с ръка на кръста й, той я поведе далеч от тлеещите руини на конюшнята и от пепелта — единственото, останало от Евита де Марас.

Хладният, свеж утринен въздух, който миришеше на море, ги обгърна, докато те вървяха към залива и „Златната роза“. След кошмарната нощ меката спокойна светлина на утрото изглеждаше като Божи дар за изтощената двойка, която вървеше ръка за ръка надолу по покритата с пясък улица. Упоителният аромат на портокаловите цветове пропъди и последната следа от дим в ноздрите им, докато вървяха през площада, а цветовете на дивия орлов нокът прибавиха своя аромат към прекрасното раждане на деня.

— Тенси ще бъде щастлива, когато разбере, че съм те намерил — каза Рафаел на Серена, докато двамата кимаха за поздрав и пожелания за добро утро към жителите на Минорка, които редяха сергиите си за първите купувачи. — Тя се страхуваше, че Евита ще те затвори, за да си помисля, че си си отишла, когато се върна в Свети Августин. Нейното безпокойство ме накара да отида до къщата на Харгроув.

— Благодаря на провидението за интуицията на Тенси. Ако не беше пристигнал, не смея и да помисля, какво щеше да се случи — отговори Серена и раменете й леко потръпнаха.

— Странно, но когато стигнах до портите на града към залез-слънце, усетих страх, че ти си в опасност. Беше чувството, като че ли ме викаш за помощ — сподели той и нежно стисна ръката й в своята силна ръка.

— Но това е било, когато ме водеха към плевнята. Спомням си, че се чувствах толкова отчаяна, че наистина те зовях в мислите си. Чудех се, къде си и защо не се връщаш, когато така отчаяно се нуждаех от теб — обясни му Серена. — Може би по някакъв странен начин, който ние не разбираме, ти наистина си ме чул да те викам, усетил си, че имам нужда от теб — погледна го срамежливо тя, а лазурносините й очи се замъглиха от сълзи при този спомен. — Мислиш ли, че това е възможно?

— Кой може да каже кое е възможно, querida, но между нас съществува такава връзка, каквато не знам да е имало между други. Спомням си, когато яздех пред градските порти, че си помислих, че идвам при теб. Не се страхувай, аз се връщам вкъщи при теб, успокоявах те аз.

Той се наведе към нея в сянката на портокаловото дърво, за да пресуши с целувка малката кристална сълза, която се стичаше по бузата й.

— Аз те чух — каза ликуваща тя, като му се усмихна през сълзи. — Спомням си, че ме обзе приятно чувство на спокойствие и някак си бях убедена, че ще ме намериш.

— Съдбата наистина направлява нашия живот, querida. Ела сега, нека побързаме към „Златната роза“, към нашия благоприличен желан дом — прошепна той, като я поведе към хана и спалнята им.

— Надявам се, че няма да бъде толкова благоприличен — закачи го тя.

— Караш ме да мисля за много важни неща, моя неморална магьоснице, когато говориш така и ме гледаш по този начин — каза той, а гласът му беше станал дрезгав от възбуда.

— Добре, ти ме караш да се чувствам като магьосница и затова мисля, че не мога да чакам, докато стигна до „Златната роза“ и до сигурното легло с балдахина — каза тя, когато стигнаха до залива.

Гургулиците гукаха под стрехите на хана. Дворът беше притихнал в сенките на ранната утрин и в приемната беше тихо. Ръка за ръка те забързаха по настланата с плочи пътека, като две виновни деца, опитващи се да се скрият от любопитните погледи. Искаха да стигнат до спалнята, без да се бавят нито миг и да слеят телата си. Щом стигнаха до верандата на втория етаж, те тихо се разсмяха, като виновни заговорници и Рафаел отвори вратата на спалнята. Никой не ги видя, или поне така си мислеха, когато се вмъкнаха вътре. Но долу, в сянката на дърветата, се спотайваше една фигура и ги наблюдаваше, фигура на човек, току-що дошъл от мястото на пожара. Той гледаше нагоре към затворената двойна врата, а ръцете му се бяха свили в юмруци. Капитан Нийл Кениън не обичаше да се намесват в плановете му. Той щеше да получи това, което искаше, независимо по какъв начин, но щеше да го има. Щеше да му отнеме време, но наградата бе зеленото съкровище, което сякаш му правеше съблазнителни знаци и го караше да го сграбчи. Беше чакал дълго, можеше да почака още. Но щеше да получи това, което търсеше, изобщо не се съмняваше.

— Не влезе ли някой? — попита Тенси със сънен глас, излизайки от стаята си, която се намираше над кухнята.

— Само господарката ти и онзи испански капитан — озъби се Нийл Кениън.

— Той е намерил милейди! — каза Тенси и пъстрите й очи загоряха от радост.

— Да, той я намери! — каза с презрение ирландецът.

— Къде са? — попита тя, като си помисли, че трябва да събуди Лиа, за да приготвят една чудесна закуска.

— Горе — изръмжа той, като посочи затворената врата на спалнята. После се обърна и тръгна към квартирата си, за да реши в уединението на стаята си каква нова тактика трябва да приложи в плана си, за да успее.

Тенси се усмихна и се обърна, за да се прибере в стаята си и да се облече. Щеше да има много време да приготви закуската. Знаеше, че е по-добре да не безпокои двамата влюбени. Докато се качваше по стълбите, тя тихо си тананикаше. Беше пролет и любовта се усещаше навсякъде във въздуха в Свети Августин.

Серена и Рафаел щяха да се съгласят с Тенси, защото въздухът в тихата тъмна стая, като че ли пулсираше от предчувствието за екстаза, който двамата щяха да изживеят, когато се слееха в едно. Тъмните, искрящи испански очи гледаха ясните лазурни очи, в които се отразяваше любовта. Изморена, с мокро от сълзи лице, неговата любима никога не беше изглеждала по-красива.

Като че ли увлечени в ритъма на вълшебна музика, двамата започнаха да свалят дрехите си с плавни движения. Един офицерски мундир остана да лежи под копринена рокля, панталони бяха метнати върху женска фуста, мъжка риза лежеше под фина камизола с корсет, кожени обувки бяха оставени до копринените пантофки, заплетени чорапи лежаха на купчина до леглото с балдахин.

— Пухеното ти легло те очаква, моя неморална вълшебнице — прошепна той и взе голото й тяло в ръцете си, за да го занесе до леглото. Дръпна мрежата за комари настрана и нежно я постави върху пухените дюшеци. — Всяко твое желание е заповед за мен.

— Тогава желая да продължиш с нашето най-важно занимание — каза тя с дрезгав, изпълнен с копнеж смях, от който кръвта закипя във вените му.

— Да знаеш, че започвам да се държа много неприлично, обещавам ти.

Гласът му издаваше, че едва сдържа страстта си, когато легна до нея. Искаше да я люби бавно, с цялата нежност, на която беше способен, но толкова дълго бяха разделени, толкова нощи бе изгарял от желание да я докосне, да усети копринената й кожа, нежното й тяло, че сега му беше трудно да се владее. Тя лежеше до него, златистата й коса беше разпиляна върху възглавницата и раменете й като блестящ воал.

— Толкова си красива. Искам само да те гледам — шепнеше той с дрезгав глас, взе една къдрица от златистата й коса и я омота около пръстите си, а после огради с него розовия ореол на дясната й гърда. Мургавата му глава се наведе над нея, а езикът му докосна твърдото й зърно.

Той се бореше с нетърпението да я вземе бързо и страстно, да задоволи силното желание на всички онези самотни нощи, когато бе мечтал за това топло и очакващо го тяло.

— Времето без теб минаваше толкова бавно — въздъхна Серена, усещайки как стегнатият възел на самотата й се разкъсва. Тя беше като напъпил цвят, чийто венчелистчета се разтвориха, докоснати от топлото слънце.

— И за мен, querida. Като че ли е изминала цяла вечност, преди да дойда при теб — задъхано произнесе думите той, допрял устни до бялата й кожа — едно опипващо докосване, търсещо всички скрити места, представата, за които бе изгаряла съзнанието му.

Серена се изви към него, когато устните му започнаха да я любят. Тя се наслаждаваше на усещането, пулсиращо в нея, което заличаваше изживяния ужас и нищо друго нямаше значение, освен сладкия екстаз, който се бе натрупал дълбоко в слабините й.

Той я бе нарекъл неморална магьосница и сега тя се гордееше с това. Ръцете й галеха абаносовата му коса и тя развърза ремъка, с който бе хваната в опашка. Къдриците му се разпиляха по мускулестите рамене. Пръстите й се заровиха в косата му, притегляйки главата му надолу, докато косите му започнаха да галят бедрата й, а движенията на езика му я водеха към екстаза.

— Не, моя чудесна вълшебнице, не още. Ще си поиграем още малко — обеща й той, а от гърдите му се изтръгна тих сладостен стон.

Като се отдръпна, той легна до нея.

— Аз… аз не мога да чакам — в гласа й звучеше обожание. Искаше го по един дълбок страстен начин, който не познаваше страх и свян. Ръцете й докоснаха гърдите му, после се спуснаха надолу към стройните му бедра и намериха твърдата му мъжественост. Тя се наведе над него, а гальовния й като на котенце език го докосваше и го възбуждаше още повече. Ноктите й се забиваха в бедрата му, ръцете й стискаха мускулите му.

— Спри, ти ме накара да отида твърде далеч — изстена той, разбирайки, че ако тя не спре, той щеше да се нахвърли върху нея и да я вземе бързо и яростно, защото вече почти не можеше да контролира страстта си.

— Искаш ли да си поиграеш с мен? — закачи го тя и го погледна, после легна напреко на бедрата му, а разпиляната й гъста коса галеше стегнатия му корем и бедрата му.

Никога досега не се бе чувствала така освободена и сластолюбива, сякаш беше езичница. Само преди няколко часа бе стояла на косъм от смъртта и сега искаше да изживее живота с целия негов чувствен екстаз.

— Прости ми, но аз трябва да те имам сега — каза той и я изтегли нагоре, докато тя легна върху него.

Серена се засмя дрезгаво, радостно и чувствено. Косата й ги обгръщаше като златист воал, докато тя очертаваше с езика си чувствената линия на устните му, които се разтвориха и той жадно я пое.

Ръцете му следваха нежната извивка на кръста й и внезапно той я завъртя и тя се озова под него.

— Искам да те взема — прошепна той, като я погледна с изгарящи черни очи, очи, в които нямаше нежност, а само див необуздан глад, който искаше да бъде утолен.

Серена потръпна в очакване, защото го желаеше по същия безумен начин.

— Вземи ме… — шепнеше тя, ръцете й го обгръщаха, а краката й се разтвориха и обхванаха бедрата му.

— Si, ще те взема и ще прогоня болката. Ще съществува само това, alma mia — обеща й той, като погали влажната й женственост, тръпнеща в очакване. После влезе бързо в нея, а възторжените й викове го възбудиха още повече.

Удивително усещане избухна в нея, когато той я изпълни, давайки й това, за което тя жадуваше. Тя се изви към него, а ноктите й се забиха в гърба му. Той влизаше отново и отново. Тя посрещаше енергично всяко негово възторжено нахлуване, като че ли стремителността на сливането им можеше да прогони неприятностите от последните часове и да задоволи наведнъж всичките им желания от последните месеци. Те не можеха да получат достатъчно един от друг и се притискаха, сякаш да се разтопят в прегръдките си, да станат едно цяло в нажежената до бяло сила на тяхната страст.

Стремителни и тръпнещи, те се опитваха да отхвърлят болката и скръбта от живота и да превърнат в буйна радост насладата да се притежават един друг. Не съществуваха вече смърт или болка. Съществуваше само магията на единението, усещането, че тяхната любов ще продължи да е жива и във вечността.

Тя беше Арабела, беше Серена, беше всички жени, които бяха обичали без остатък, когато прекрасното чувство започна да нараства в нея и да поема по спиралата нагоре, изпълвайки всяко кътче на тялото й. Когато той се отдръпна за миг, за да се върне и да навлезе в нея още по-силно и по-дълбоко, тя отвори очи.

— Родриго! — простена Серена.

Протегна ръце и потърси опора в неговите, за да отговори на страстното му любене. Като се движеше бързо и се извиваше нагоре към него, тя извика:

— Рафаел!

Дивната музика на фламенкото, което китарата свиреше, се носеше около тях. Той я повдигна по-високо в трепетна прегръдка, докато тя се наслаждаваше на изживяването, желаеща да изпита всичко, което я водеше към кулминацията. Радостният й вик прониза утрото, когато тя надмина времето и мястото в стремителния взрив на екстаза.

— Моя роза! — възкликна той, когато се присъедини към нея в пълното тържество на най-сладкия дар на живота.

Когато златистите лъчи на утринното слънце проникнаха през капаците на прозорците, те лежаха прегърнати и унесени в сън. Бяха спокойни, бяха отново заедно. Китарата бе престанала да свири за момент и дори душите на Арабела и Родриго бяха намерили покой след преживяното тази нощ.

Рафаел спеше дълбоко, обгърнал Серена с ръце, но сънят му бе изпълнен със странни образи и предупреждения, които го караха да стене високо в съня си и да се притиска към спящото тяло на Серена. Той я виждаше да тича по брега на море, огрян от лунна светлина. Развяващата й се коса блестеше в сребърните, студени отблясъци на бледия диск, който висеше над морската шир. Вятърът, като че ли донесе шепота на един глас до мястото, където стоеше и я наблюдаваше, застанал в сенките на портокаловите дървета.

— Ти я спаси от пламъците, но тя е в опасност, опасност, която я дебне от страшните вълни.

Внезапно той се събуди. Тялото му беше мокро от пот, а сърцето биеше силно в гърдите му. После той си спомни гласа, който го предупреждаваше в съня и неговото особено чувство на безпомощност, докато гледаше как Серена тича към разбиващите се тъмни вълни. Тя не можеше да плува. Защо тогава тичаше към водата?

Като че ли усетила, че нещо не е наред, Серена се раздвижи и без да отваря очи, попита:

— Рафаел, какво има?

— Нищо. Спи, querida. Щом аз съм тук, всичко ще е наред — прошепна той, заровил глава в копринената й коса, галейки златните й къдрици, докато чу равномерното й дишане, което беше знак, че е заспала отново. Неговата циганска кръв му казваше, че сънят му беше предсказание, предупреждение. Но за какво?