Даян Робинсън
Орелът и розата (4)

Трета глава

Наситената с аромата на екзотични цветя тропическа нощ нахлуваше през прозореца на спалнята на Серена и обещаваше романтика. Сребърната луна блестеше в заговор с прелъстителната нощ и светлината й се смесваше с тази от високите свещи.

— Ще засенчите всички, милейди — увери Тенси своята господарка, срещайки погледа на Серена в сребърното огледало, закачено над тоалетната масичка от розово дърво. Тя взе четката с дръжка от слонова кост и нави последните копринени масури около ръката си, подреждайки ги върху белоснежните рамене. Беше вдигнала косата на господарката си високо, опъната над челото в стил Помпадур, който беше последната мода, и беше оставила само няколко златни кичура да падат надолу. В Свети Августин беше прекалено горещо за напудрените английски перуки, но косата на господарката й беше дълга до кръста, а Тенси беше доста сръчна в правенето на прически. Никоя от тези високомерни испанки нямаше да може да каже, че господарката й изостава от последната мода, независимо че живее в този затънтен тропически край, помисли си младата прислужничка.

— Може би само още една бенка, Тенси, тук отдясно, близо до окото — каза й Серена, разглеждайки се в огледалото.

— Добре, милейди, имам точно каквото трябва — отвърна прислужницата с усмивка и извади от лакираната кутия за бенки една миниатюрна роза от златно кадифе.

— Това ще бъде прекрасно — съгласи се Серена.

Момичето залепи бенката на лицето й, след което намаза леко бузите й с бадемова паста, примесена със специалната добавка на Серена от слонова кост и златна пудра, която придаваше на кожата прасковен блясък вместо мъртвешкия цвят на грима, който използваха повечето жени. Тенси беше научила рецептата от една циганка в Девън. Тя се кълнеше, че това било по-добро за кожата, отколкото белилото на оловна основа, което използваха много от модерните жени. Серена не слагаше червило и само леко подчерта устните си с червена пудра.

— Подръжте това, милейди, за да напудря косата ви — Тенси й подаде една маска на дълга дръжка, която Серена постави пред лицето си, докато прислужницата пудреше завършената прическа със златна пудра от един уред, приличащ на малко духало.

Кашляйки от пудрата, ароматизирана с нейния парфюм от шибой, който изпълни стаята, Серена се изправи и махна от раменете си муселинената пелерина, която предпазваше дрехите от пудрата. Роклята й беше на няколко години. Беше я донесла със себе си от Лондон, но все още изглеждаше като нова, независимо от влажния климат, от който дрехите бързо плесенясваха, ако не се полагат грижи за тях и не се проветряват редовно на слънце. Морскосиният сатен, напомнящ водите на залива Матанзас, беше украсен със златни дантели на ръкавите и на фустата в цвят екрю, която се подаваше от роклята. Дори и да не беше вече модерна, Серена беше убедена, че испанките няма да разберат, защото те имаха свой стил на обличане.

Нямаше нужда господарката й да си слага подплънки, за да придаде по-съблазнителен вид на бюста си в дълбоко изрязаното деколте, помисли Тенси със задоволство, докато я оглеждаше. Тя провери за последен път вида на Серена, оправи една плоха на полата. Доволна, посегна към малкото шише, известно като шише за бюста. Със сръчни пръсти прикачи изработеното от стъкло, със златни филигранни инкрустации, украшение, в което имаше малко вода и една-единствена жълта роза към корсета на Серена. Много джентълмени щяха да вдъхнат с наслада аромата на това цвете, разположено между дамските гълъбици, както наричаха бюстовете на модерните жени, изложени на показ в дълбоките деколтета.

Тенси въздъхна, защото знаеше, че студената резервираност на господарката й щеше да отблъсне всички, с изключение на най-настоятелните. Репутацията на Серена като ледената дама също нямаше да е от полза, помисли си романтичната прислужница с раздразнение. Господ беше свидетел, че сър Сесил беше възможно най-лошият съпруг, но не всички мъже бяха глупаци като него. Кога най-после господарката й щеше да даде шанс на някой от тях?

— Този приятен джентълмен, сър Елстън, ще дойде ли да ви вземе, милейди? — попита Тенси, докато раздухваше полата на Серена.

— Да, той мисли, че за мен не е безопасно да вървя сама по улиците с толкова много войници наоколо, което е глупаво, защото повечето от тях са долу, в „Златната роза“ — каза Серена и леко се засмя.

— Препълнено е, милейди. Макгрегър е загрижен, че обстановката може да стане доста разюздана и ни каза на двете с Лиа да останем в кухнята или да се приберем по стаите си. Той и Марко щели да се погрижат за клиентите — обясни Тенси и й помогна да сложи дантелените ръкавици, които стигаха до лактите, след което й подаде едно ветрило от рисувана коприна.

— Той е цяло съкровище. Аз самата трябваше да се сетя за това. Сигурен ли е, че Марко е достатъчно голям, за да му помага, ако войниците се напият и станат буйни.

Марко и неговата майка Лиа бяха минорканци, част от една група хора, наети срещу официален документ от Минорка^[1], Гърция и Италия от един англичанин, доктор Търнбул, за да отглеждат средиземноморски растения в плантацията му. Третирани повече като роби, нападнати от болести и висока смъртност, минорканците, както бяха започнали да ги наричат, се разбунтували, напуснали плантацията и пристигнали в Свети Августин да търсят убежище. Британският губернатор, потресен от трагичната им съдба, им дал разрешение да живеят като свободни граждани. Съпругът на Лиа починал скоро след пристигането им в града. Серена, изпълнена със съчувствие към тихата жена, я беше наела и й даде стая в „Златната роза“, където да живеят тя и синът й Марко. Лиа готвеше прекрасни средиземноморски ястия, а Марко помагаше, с каквото може. Серена се беше влюбила в хубавото малко момче, което приказваше много малко. То леко накуцваше. Единият му крак, счупен още докато са работили в плантацията, не беше зараснал правилно. Серена се грижеше за него като за свое дете и той, от своя страна, я обожаваше и й помагаше в градината. Притежаваше някаква магическа сила, когато се докосваше към всичко живо, включително и колекцията от котки и папагала Буканир.

— Той ще е добре, милейди, Макгрегър ще го наблюдава — увери я Тенси. — Преди малко няколко от онези ирландци, които работят за испанците, го учеха на пиянски песни. Единият от тях ме попита дали не знам нещо за заровено испанско съкровище. Той ми каза и името му — испанско — но всички тези думи ми звучат еднакво, а аз му казах, че никога не съм чувала за такова нещо. Но той каза, че се носели слухове, че един англичанин в Свети Августин имал карта, показваща къде били заровени испанското злато и сребро. На английски го наричали зеленото съкровище. Един английски войник му казал за това, докато седели на чашка миналата нощ в „Сивата чайка“, долу на пристана. Е, аз му казах, че човек може да чуе какво ли не в онази кръчма — каза Тенси с гримаса на отвращение към долнопробното заведение.

Като чу думите на прислужницата, Серена се смути. Зеленото съкровище й прозвуча познато, но не можеше да си спомни какво означава. Тя тръгна да излиза от спалнята при звука от звънеца на входната врата, известяващ пристигането на сър Елстън и в този момент си спомни как, когато бяха на борда на „Бристол“, Сесил скъса на две една карта, за да не могат испанците да разберат, че това е карта на съкровище. Да, точно така го наричаше нейният глупав съпруг, през онези последни месеци в Свети Августин, преди да умре. Когато се напиеше, започваше да плаче, че е изгубил картата, която можела да бъде ключът за връщането им към богат и добър живот обратно в Англия. Тя отчаяно поклати глава при спомена за тези последни месеци от живота на съпруга й, когато той проигра почти всичко, което имаха, прекарвайки дните си в пиене, за да заглуши болката от загубата на тази мечта. Той изкарваше отчаянието си върху жена си, крещейки и обвинявайки я, докато накрая тя не можеше повече да издържа и една минута в негово присъствие. Когато умря, не беше почувствала нищо, освен лека вина заради облекчението, което изпита, че повече няма да страда в ръцете му, защото за него смисълът на живота му се състоеше в това да я прави нещастна.

Какво й беше казал онази последна нощ, докато лежеше, опитвайки се да поеме въздух със запушените си дробове, които бяха станали и причина за смъртта му.

— Зеленото съкровище… — беше прошепнал той — давам ти зеленото съкровище, скъпа, ако можеш да го намериш, като последен израз на моите чувства. Може би „Испанската жена“ ще ти помогне повече, отколкото помогна на мен.

Това бяха последните му думи, преди да издъхне. Тогава ги беше взела за трескаво бълнуване на умиращ човек, но сега не беше така сигурна. Имаше нещо, което трябваше да си спомни за тази карта, но то се криеше някъде в съзнанието й като изплъзващи се думи на песен.

Спускайки се надолу по стълбите, водещи от стаята й към изпълнената с аромата на рози и гардении градина, тя престана да мисли за картата. Трябваше някак да преживее предстоящата вечер. Дали нейният неуловим, красив испанец щеше да се появи, както обеща? Пулсът й се ускори при мисълта, че ще го види отново. Държеше се като младо, глупаво момиче, но искаше да погледне още веднъж в тези тъмни, блестящи испански очи, които бяха така обсебващо изразителни. Беше като усещане за студена морска вълна в горещ, зноен ден, едновременно успокояващо и вълнуващо.

— Господи, колко сте красива тази вечер — заяви нежно сър Елстън, надигайки се от желязната пейка, където я чакаше в сянката на голямата палма. — Цялата вечер ще трябва да ви отбранявам от тези испанци с огнена кръв.

— Сигурна съм, че вашите ръце ще бъдат заети с прекрасните senoritas — закачи го Серена и го потупа по ръката със затвореното си ветрило.

— Мила моя, вие изглежда не знаете много за младите, неомъжени испански дами. Тях ги пазят много внимателно и нито един мъж не може да ги приближи повече от няколко крачки — обясни сър Елстън с въздишка. — Всички те имат най-настръхналите стари жени, наречени duennas, които не ги изпускат от поглед, също като квачки.

— Вие сте толкова умен, Елстън, че съм сигурна, че ще намерите начин — отвърна Серена с лек смях.

— Ето защо продължавам да идвам в „Златната роза“, скъпа моя Серена — каза сухо той и я поведе към улица „Морска“. Ехото от мъжките гласове, пеещи непристойни ирландски песни, ги последва от вратата на гостилницата.

— Засегнахте се, Елстън. В много добра форма сте тази вечер и трябва да внимавам — отвърна Серена и му се усмихна, след което пое ръката му и те се запътиха по прашната улица към губернаторството и към бала, даван от британския губернатор в чест на испанския.

Продълговатият площад, който в действителност разширяваше града откъм морето, беше пълен с английски и испански войници, въпреки че лавките, в които се продаваше храна, бяха затворени в този късен час. Упойният въздух беше наситен с аромата на портокали, разнасящ се от двойната редица портокалови дръвчета, засадени от първия английски губернатор, откъм северната и южната страна на площада.

Гърлото на Серена се сви, когато над шума от множеството гласове дочу звука на китара, но песента не беше тази от сънищата й. Оглеждайки се наоколо, без да привлича вниманието на сър Елстън, тя претърси човешките силуети, които се виждаха ясно на лунната светлина. Дали и той не беше там, чакащ я в сянката на големия дъб, от който се спускаха дълги сиви дантели от мъх?

— Ще трябва да го наричаме плаца. Опасявам се, че испанците вече са си го присвоили, но музиката им наистина прониква в човешката душа — изкоментира сър Елстън, когато сластните звуци на китарата се усилиха.

— Да, наистина — съгласи се Серена, усещайки как сърцето й тупти в ритъма на страстната музика.

Когато наближиха губернаторската къща, оранжево-сините пламъци на един уличен огън се издигнаха в тъмното кадифе на тропическата нощ. Около огъня бяха насядали група испански войници, които си подаваха шише с вино, от което пиеха последователно. Един мъж, седнал на кожен стол, свиреше на китара. Пред огъня се извиваше гъвкава женска фигура. Гърбът й се навеждаше така, че дългата й коса почти докосваше земята, тя се въртеше и извиваше под дивната, страстна музика на китарата. Облечена в обикновена дълга пола и ниско изрязано елече, тя танцуваше с чувствена грация, която отнемаше дъха. Краката й се плъзгаха по земята, докато мъжете пляскаха с ръце и й подвикваха окуражително. Тя беше въплъщение на страстното желание и Серена се изчерви от смущение, докато наблюдаваше испанската танцьорка.

— Но тя е прекрасна — ахна сър Елстън, а очите му поглъщаха прелъстителната жена.

Имаше нещо първично във въздуха, нещо, което сгорещяваше кръвта и караше да изплуват дълбоко потискани желания. Поклащайки се несъзнателно в такт с музиката, Серена почувства тялото си натежало и топло. Огънят в тази задушна нощ й дойде много и тя изпита непреодолим порив да разкъса претрупаната си рокля и да затанцува свободно само по прохладната си риза. Да танцува под звуците на силната музика и две мъжки очи да я наблюдават и поглъщат, докато мъжът накрая се присъедини към нея, така както младежът, който скочи до испанката.

— Мила моя, наистина трябва да продължим. Опасявам се, че тук нещата могат да станат неподходящи за очите на една дама — промърмори Елстън, вземайки твърдо ръката й в своята и я отведе.

Отваряйки рязко ветрилото си, Серена се опита да разхлади сгорещеното си лице. Тя позволи на сър Елстън да я отведе, въпреки че всяка фибра на съществото й протестираше. Тя не искаше да бъде дама, искаше да танцува боса в ароматната лятна нощ, с един мъж, чиито блестящи очи се любеха с нея, докато телата им се огъваха.

— Нямаше възрастна жена, която да пази тази испанска дама — констатира тихо Серена, докато се приближаваха към високата стена, ограждаща губернаторската къща.

— Това не беше дама, скъпа. Тя е това, което на английски се нарича лагерно момиче. Сигурен съм, че не знам испанката дума, но дори и да е знаех, нямаше да проявя такова лошо възпитание и да ви я кажа, скъпа Серена — гласът на Елстън беше почтителен и отново напълно контролиран.

— Понякога можете да сте много отегчителен, Елстън — сряза го Серена.

Кавалерът й я погледна объркано. Бяха се присъединили към добре облечената тълпа, която влизаше в градините на губернаторската къща. Имаше прекалено много хора около тях, за да й отговори, но той изведнъж реши, че може би лейди Серена Марстън не беше така студена, както репутацията й го беше накарала да повярва. Това го развълнува. Тя беше млада вдовица; може би не беше така непристъпна, както си мислеше. Въпреки че испанската танцьорка беше на първо място в списъка. Тя можеше да бъде купена и той щеше да дочака с нетърпение края на тези тържества, за да я потърси. От доста време не беше имал жена, а тази го беше излекувала от обичайното му физическо неразположение.

Серена забрави бързо сковаността на сър Елстън в минутата, когато мина през елегантната врата в дорийски стил в стената, ограждаща имението. По време на британците никой не беше живял в сградата и сега мястото беше придобило някакво овехтяло величие. Тя се зачуди какво ли си мислят испанците за техните предшественици, оставили къщата да запустее, но британският губернатор беше пожелал да живее в друга сграда. От някогашните прекрасните градини не беше останало почти нищо. Британските войници бяха изсекли всички дървета. Тя се почувства леко засрамена като видя израженията върху високомерните лица на испанците, докато се оглеждаха наоколо.

— Лейди Марстън, колко любезно вие и сър Елстън да дойдете — каза губернатор Тонин, когато влязоха в импозантната зала на първия етаж. Той беше застанал до новия испански губернатор, Висент Мануел де Зеспедес, управител на Източна испанска Флорида и неговата жена, дона Консепсион.

Серена кимна с уважение към възрастния испанец и майчински изглеждащата жена, която я погледна стреснато. Вниманието на Серена обаче беше привлечено другаде и само доброто й възпитание я спаси да не изглежда груба. Той беше тук, просто усещаше присъствието му. Без значение беше това, колко странно е да почувстваш присъствието на друг човек, но точно това изпита тя в момента. Той беше тук, в тази огромна сграда с влажни и неизползвани стаи и това беше единственото, което имаше значение. По някое време, тази нощ, той щеше да дойде при нея.

След като минаха покрай посрещащите, сър Елстън я съпроводи по извитото стълбище до балната зала на втория етаж. Свещи, поставени във високи свещници от ковано желязо, осветяваха с мека светлина подобното на пещера помещение и помагаха да се прикрият влажните петна по стените и по високия гипсов таван в испански стил. Изглеждаше сякаш постройката беше прекарала в очакване тези двадесет години да се върнат испанците и да я обявят за своя.

Музиката, изпълнявана от флейта и цигулка, беше обаче английска. Няколко двойки танцуваха грациозно и плавно менует. Докато изчакваше Елстън да й донесе чаша с местно питие от портокалов сок и ром, тя бавно си вееше с ветрилото и си мислеше за страстната музика навън, за испанските танцьори, които бяха се любили, без да се докосват, само със страстните движения на техния танц.

— Querida — прошепнатата дума, като че ли увисна в застиналия зноен въздух.

След това отново:

— Querida.

Обзета от радост, тя се обърна и го видя застанал до вратата, водеща към балкона, загледан към площада. Той беше тук, той беше реален. Но дори и да беше призрак, тя пак го предпочиташе пред всички тези истински, но високомерни мъже, които не докосваха нито една нейна струна. Облечен в червени бричове и сако с червени маншети на испански офицер, той можеше да се смеси с другите в залата, но нещо в него го отличаваше. То беше нещо повече от красивото му надменно лице; от гордата извивка на гъстите черни вежди, от стройното като рапира тяло с елегантна стойка. Беше нещо повече от това какъв изглеждаше. Заобикаляше го излъчване, което се усещаше в дълбочината на неговите изразителни, черни испански очи. Въпреки че не знаеше нищо за него, инстинктът й подсказваше, че той не беше мъж като останалите. Имаше невидими дълбини и черти на характера му, които другите мъже не биха могли да разберат.

— Ела — той протегна ръка, без да се помръдва от прага на вратата.

Без да се колебае Серена, тръгна към него. Когато ръката му докосна нейната, стори й се, че огън я беляза там, където се допряха дългите пръсти. Стаята и танцуващите изчезнаха, остана да съществува единствено мъжът, който я притегляше към себе си само със силата на своя поглед. Беше като хипнотизирана, омаяна, не можеше да откъсне очите си, искаше да е по-близо до него. Никога досега не беше изпитвала нещо, което да я кара да се чувства така жива, както в момента.

— Ела, тук навън. Не искам да те деля с другите — нареди й той, а гласът му беше дрезгав от потискано желание.

Тя му позволи да я изведе от стаята на тъмния балкон, който гледаше към площада. Страстната музика на испанската китара се разнасяше в мекия нощен въздух, заглушавайки мелодията на менуета.

— Ти си истински… не си плод на въображението ми — въздъхна тя, когато той я привлече към топлината на стройното си, гъвкаво тяло.

— Si, alma mia, моя безценна роза, аз съм истински — прошепна той и докосна с устни нейните; закачайки я, милвайки я, проследявайки формата, опитвайки вкуса на устата й.

Като по своя воля ръцете й посегнаха и обгърнаха врата му. Всичко беше толкова странно, но и толкова познато, помисли Серена замаяно и устните й се разтвориха под натиска на неговите, едновременно силни и нежни. Не можеше да повярва, че една мъжка целувка може да бъде така страстна и въпреки това нежна. Той беше любовникът от нейните сънища, дошъл при нея в тази странна, прекрасна нощ. Сърцето й биеше с ритъма на китарата, която свиреше диво под тях на прашния площад.

Тя, която не познаваше истинска мъжка страст, не можеше да повярва на хилядите усещания, които вкусът и докосването на този непознат, когото обаче тя познаваше в незнайни кътчета на сърцето си, можеха да предизвикат в нейното вледенено същество. Беше смятала, че е неспособна да понесе докосването на мъжка ръка, не и след ужаса на бруталното мачкане, което за Сесил представляваха семейните отношения. Беше смятала, че съпругът й е унищожил завинаги нещо дълбоко в нея.

Това не би могло да се случва наистина, помисли Серена в замайването от сладостна възбуда, която й беше така чужда, както и грубият глас, пеещ на испански под тях. Бавните, нежни милувки на настойчивите му устни бяха като някакъв наркотик, който я пренасяше в други светове, където болката и страхът от миналото бяха изчезнали, все едно че никога не бяха съществували.

Тя е като изплашена малка птичка, помисли си той, докато я държеше до себе си, усещайки пърхането на сърцето й до своето. Защо беше така уплашена? Той проследи извивката на гърба й с едната си ръка, а с другата продължаваше да я държи. Беше вдовица, а се държеше като девойка, неизпитала досега мъжка ласка. Дали този глупак, нейният съпруг, не беше причината за това? Дали той по някакъв ужасен начин не я беше на карал да се страхува от мъжко докосване и я беше превърнал в ледената дама, както беше известна в Свети Августин? При мисълта за мъртвия й съпруг и за това, което бе причинил на тази крехка красота в ръцете му, студена ярост, която за момент заплашваше да го погълне, заля Рафаел.

— Никога няма да те нараня, querida, искам само да те обичам — прошепна той в извивката на врата й, докато устните му проследяваха дългата изящна шия.

— Знам — отвърна тя с развълнуван глас, благодарна, че беше разбрал страховете й.

Целувайки леко прозрачната й кожа, той усети как тя внезапно застина и преди да може да й каже нещо, се освободи от прегръдката му. Той повдигна гладко сресаната си глава и видя как очите й се разширяват отначало от изумление, а после от отчаяние, докато гледаше зад него.

— Какви тайнства са се крили у вас, скъпа Серена — произнесе провлечено на английски глас от вратата. — Не е изненадващо, че ме сметнахте за отегчителен и не достатъчно агресивен, но това може да се промени, след като разбирам какво ви харесва.

— Вие никога няма да ме разберете, Елстън — отвърна Серена със студен тон, изпълнен с презрение. Отдръпвайки се от обятията на Рафаел, тя вдигна глава, отвори ветрилото си и с грациозно завъртане на полата си продължи: — Пожелавам ви лека нощ, джентълмени — и преди някой от двамата мъже да успее да я спре, тя напусна балкона и се запъти към изхода на залата.

Рафаел, за удоволствие на Елстън, се опита да я последва, но стаята изведнъж се изпълни с развълнувани испански и английски войници, които говореха едновременно. За негово отчаяние един познат офицер спря Рафаел и не го пусна да си тръгне. Без да може да се съсредоточи върху думите, които му казваше човекът, Рафаел наблюдаваше как неговата златна роза напуска балната зала и бърза надолу по стълбите, все едно че бяга от ужасна опасност.

На Серена й се струваше, че наистина е избегнала голяма опасност — заплахата да бъде отново уязвима. Този непознат, от когото избяга, и усещанията, които той възбуждаше в нея, я плашеха по начин, който считаше за невъзможен. Дали я беше последвал? — се чудеше тя, но не смееше да погледне назад. Не знаеше от какво се страхува повече, дали от това, че той може да я последва или, че не го е грижа достатъчно за нея.