Даян Робинсън
Орелът и розата (14)

Тринадесета глава

— Bueno! Те най-после решиха да се присъединят към нас — дълбокият, сластен глас на Евита се разнесе във влажния въздух. Беше застанала до черна кобила, завързана за клона на един дъб. С едната си ръка удряше нетърпеливо с камшика за езда по един храст, а с другата галеше маймунката върху рамото й, завързана със сребърна верижка за китката й. Наблюдавайки ги как се приближават, очите й излъчваха презрение.

Серена погледна към представителната фигура с леко раздразнение, което много скоро се превърна в гняв, забелязвайки ескорта й, елегантно облечения сър Елстън. Той леко повдигна рамене, а циничната усмивка появила се на тънките му устни й даде да разбере, че е права в предположението, че той е виновникът за появата на маркизата.

— Какво правиш тук? — попита с остър тон Рафаел, без да се старае да прикрие неудоволствието си, че я вижда.

— Сър Елстън и аз отиваме в Бела Виста, amore mio — каза провлечено Евита, запътвайки се към него с чувствени, въртеливи движения на бедрата. — Той беше така любезен да осигури покана и за мен. Не си ли щастлив, че ме виждаш? — измърка тя, прокарвайки по дължината на бедрото му върха на камшика си с едно смело движение, което беше едновременно интимно и собственическо.

Без да маха презрителния си поглед от стреснатото и лице, с бързо движение Рафаел изтръгна камшика от ръката й и го счупи на две върху коляното си. След което, хвърляйки парчетата на земята, той се обърна към Серена и протегна ръка:

— Ела, започват да се качват в каретата — каза й, докато минаваха покрай побеснялата Евита.

Присъединявайки се към другите, Серена усещаше очите на жената, горящи от гняв, унижение и желание за отмъщение. Стана й ясно, че всички бяха наблюдавали с жив интерес сцената, разиграла се пред тях.

— Не й обръщай внимание — промълви дона Консепсион на Серена, докато Рафаел й помагаше да се качи в каретата. — Тя е родена, за да причинява неприятности, но по някакъв начин, а Dios gracias, благодарение на Бога, всичко ще й се върне.

Останалата част от пътуването до Бела Виста в горещината на следобеда беше отегчително и неудобно. Серена трябваше само да погледне през прозореца, за да види грациозната фигура на Рафаел, яхнал лъскавия черен жребец. Сребърните орнаменти върху испанското седло блестяха под лъчите на слънцето, проникващи през свода, който образуваха дъбовете покрай тесния прашен път. Евита беше принудена да язди отзад до сър Елстън, защото независимо от гръмкото си име на Кралски главен път, пътят представляваше една не много широка пътека през блатистата гора.

— Няма да бъде спокойната почивка, за която си мечтаехте, дона Серена — изкоментира Доминга, заинтригувана от сцената, която беше наблюдавала преди тръгването им. Въпреки че беше още невинна, тя вече беше една романтична млада жена. Беше забелязала, че красивият Рафаел харесваше тази прекрасна англичанка с тъжните очи, която приличаше на ангелите, нарисувани по стените на катедралата в Севиля. А ако дона Серена беше ангел, то тогава маркизата беше вещица с черно сърце, помисли се впечатлителната Доминга.

— Да, и аз мисля така — отвърна Серена с въздишка. До този момент не беше проумяла гнева на Елстън, след като я беше видял в обятията на Рафаел през нощта на бала. Беше твърдо решил да я накара да страда заради нанесеното унижение. Можеше само да се чуди какво ли още криеше в ръкава си. Спокойното прекарване, което очакваше с нетърпение, се беше превърнало в неприятен ангажимент. От сърце й се искаше да не беше приемала поканата. След това мислите й се върнаха към прекрасния момент до потока. Нима не си заслужаваше да плати и по-голяма цена за това преживяване, когато тяло и душа се сляха в изключителна хармония? Трябваше да погледне през прозореца, защото само споменът за това я караше да се изчервява.

Там, в първобитната красота на пищната, разцъфтяла флоридска гора, тя беше отхвърлила всички задръжки и се беше превърнала в чувствено създание, ръководено само от пориви и желание. Като някоя смела богиня от древността беше намерила своя Аполон и двамата заедно бяха отпразнували срещата си с екстаз, надхвърлил всякакви граници. Това не беше начинът, по който трябваше да се държи една истинска англичанка, помисли си тя и се обърна, за да не забележат другите червенината по бузите й.

— Истина ли е, дона Серена, че покойният ви съпруг бил купил в Лондон една карта, която показвала къде е заровено испанско съкровище? — запита Жозефа, навеждайки се напред.

— Да… но откъде знаете за това? — попита изненадано Серена, изгубена в спомените от следобедното преживяване с Рафаел.

— Маркизата го спомена, докато ви нямаше. Тя беше толкова развълнувана, че попита Padre, извинете ме, баща ми, дали не знае нещо за това съкровище — обясни Жозефа. — Англичанинът, който я придружава, също беше доста заинтересован. Тя каза, че е чула за това в гостилницата на „Златната роза“ и не можеше да повярва, че вие никога не сте ни разказали за това.

— Може би дона Серена няма желания да говори за такива глупости — вметна майка й.

— Да, права сте. Глупости е най-подходящата дума — каза Серена и върху устните й се появи кисела усмивка. — Моят покоен съпруг можеше лесно да бъде измамен, особено когато беше пил. Мисля, че това е бил номер, който са му погодили някоя нощ, когато е бил прекалено пиян.

— Значи няма карта? — попита Доминга и черните й очи разочаровано заблестяха.

— Не. Имаше карта, но по някакъв начин една част от нея се изгуби. А другата мисля, че я взеха испанците, когато се качиха на борда на „Бристол“, по пътя ни към Свети Августин — Серена се размърда неспокойно на седалката, защото си спомни, че хората на Рафаел бяха конфискували едната половина от картата, вземайки я от Сесил, преди тя да се качи на палубата. Защо не й беше споменал нищо за това? Но може би изобщо не я е виждал. Тогава на кораба цареше голяма бъркотия, а и всичко това се беше случило преди четири години. Тя самата не можеше да си спомни ясно всичко, освен реакцията си, когато за първи път срещна очите на Рафаел. Това нямаше да забрави до самата си смърт.

— В такъв случай вашият съпруг никога не е потърсил съкровището, така ли? — разочаровано попита и Жозефа.

— Не, или поне аз не знам за това, защото той често отсъстваше. Той играеше с удоволствие карти в кръчмите на Свети Августин — обясни тя и чу горчивината в собствения си глас. — Сигурна съм, че оттогава е тръгнала и тази история в колонията. След няколко чашки съпругът ми ставаше голям разказвач.

— Тогава то може да е все още там — възкликна Жозефа, обръщайки се към сестра си. — У вас ли е втората половина на картата? — попита тя Серена. Изразителните й черни очи блестяха развълнувано.

— Не ми е приятно да ви разочаровам, но се опасявам, че изобщо не помня къде я сложи. Той никога не го сподели с мен, въпреки че преди смъртта си каза, че ми оставя зеленото съкровище и че се надява аз да имам по-голям късмет и да го намеря — размисли на глас Серена.

— Зеленото съкровище, si, „El Tesoro verde“, точно така го нарече маркизата — отвърна Жозефа. — Мислите ли, че това означава, че в него има смарагди?

— Сесил каза, ако не се лъжа, че в него се предполага да има смарагди, а също злато и сребро — каза замислено Серена, чиято памет се беше съживила от думите на младите жени. — Каза ми, че идвало от един испански галеон, плуващ от Нова Испания към бреговете на Флорида, връщащ се в Стария свят. Корабът, натоварен със смарагди, злато и сребро от мините в Нова Испания заседнал по време на буря в кораловите рифове и потънал. Екипажът пренесъл част от съкровището на брега и го заровил. Но аз съм сигурна, че всичко това е една измислица, която някой е разказал на Сесил с единствената цел да му вземе портфейла, което няма да е било много трудно, ако е бил пиян — каза Серена и потрепери при спомена.

— Мисля, че е много вълнуващо — въздъхна Жозефа. — Представете си, че някъде в Свети Августин има заровено съкровище. Дона Серена, само ако можете да намерите втората половина на картата, с нея може да се започне търсене на зеленото съкровище.

— Трябва да извините дъщерите ми, те обичат да фантазират — извини се дона Консепсион, защото забеляза, че разговорът за покойния й съпруг не беше приятен за Серена. Мъдрата жена предполагаше, че семейният живот на приятелката й не е бил много щастлив.

— Изглежда, че те не са единствените, които са се заинтересовали от историята на Сесил, но аз наистина смятам, че да се взема за достоверна подобна история е чиста загуба на време — каза тя на другите със смутена усмивка.

— Не обръщайте внимание, мило дете — каза дона Консепсион и я потупа по ръката. — Още от най-древни времена хората са обичали мисълта да забогатеят бързо и без усилия, особено такива като Евита и нейният приятел. Мисля, че никога не бихте могли да промените това. А сега, деца, достатъчно с тези приказки. Вече сме в Бела Виста и погледнете само каква красива гледка — за облекчение на Серена, тя привлече вниманието им другаде.

Съпругата на губернатора беше права. Голямата двуетажна къща, разположена сред десет акра красиви градини, представляваше прекрасна гледка. Бела Виста се издигаше до малък залив, наречен Уудкътърс, в който се вливаше реката Матанзас. Тя напомняше на Серена елегантните имения в Англия, само че беше построена от червен камък, извлечен от голямата плантация наоколо. Приближавайки се към къщата, те минаха през градини от праскови, сливи и бананови дървета. Ярко украсени пауни се разхождаха по пътеките, посипани с едър пясък. Минаха покрай птичарник, гълъбарник и специална постройка за полски гъски и гълъби.

Когато се спряха пред елегантната къща, чийто вход беше украсен с класически изчистени гръцки колони, към каретата се приближи вратарят, чернокож роб в ливрея, който отвори вратата със замах и помогна на жените да слязат на покритата с пясък входна алея. Джон Мултри, британския помощник-губернатор, жена му и децата му бяха застанали на горната площадка на стълбите, за да ги приветстват с добре дошли.

Серена, която беше идвала няколко пъти в Бела Виста, очакваше с нетърпение следващите дни, независимо от присъствието на Евита и Елстън. Голямата просторна къща с десет стаи, шест, от които спални, винаги й напомняше за детството й в Девън. Многобройната прислуга, всички роби, наистина се грижеха добре за гостите.

— Добре дошли в Бела Виста — културният глас на Джон Мултри ги поздрави. Следвайки протокола, той заговори първо губернатора и дона Консепсион.

— Надявам се, че пътуването мина без много неудобства, querida — промърмори меко Рафаел, заставайки до Серена. — Мислите ми бяха с теб, също както и спомените ми — ръката му докосна с бърза милувка китката й.

Преди да може да му отговори, една млада прислужничка, която ужасено поглеждаше към маймунката на рамото на Евита, поведе нея и останалите жени по широкото стълбище към стаите им. Мъжете се събраха в библиотеката, за да опитат от хубавото бренди на Мултри. С изключение на Зеспедес, те щяха да спят в една малка къща в края на градината към кухнята. Тя се използваше за гости ергени.

Стаята, която дадоха на Серена, беше голяма и просторна, с хубави махагонови мебели в стил кралица Анна и с прекрасна гледка към реката. Тя въздъхна с облекчение, че няма да се налага да споделя стаята с Евита. Голямото легло с четири колони, над което висяха мрежи против комари, щеше да бъде само нейно. Нямаше да го дели с друга жена, както много често ставаше при подобни гостувания. Маркизата беше от другата страна на вестибюла. Достатъчно близо.

— Да разопаковам ли, милейди — мекият бавен глас на младата робиня прекъсна размишленията й. — Ще искате ли да ви приготвя банята?

Серена кимна в знак на съгласие, нетърпелива да свали прахоляка от пътя. Както винаги всичките й желания щяха да бъдат задоволени. Тя се зачуди дали семейство Мултри бяха успели да намерят купувач за плантацията сред испанците. Прониза я тъга при мисълта, че това може би щеше да бъде последното й посещение в Бела Виста. Джон Мултри и семейството му напускаха заедно с другите официални лица.

Тя позволи на прислужницата да й помогне да се съблече зад един параван, а през това време други прислужници донесоха медна седяща вана и съдове с вода, затоплена в кухнята, откъдето я носеха по стаите на дамите. Чувайки стъпките навън в хола, Серена се досети, че и другите бяха пожелали освежителна баня преди вечерята.

След като поседя по-дълго време във ваната, тя се изправи, за да може прислужничката да й помогне да облече чиста ленена риза. Серена се загледа през прозореца надолу към реката. Отново забеляза гладкия едномачтов платноход, привързан към пристана на плантацията. Не го беше виждала преди и знаеше, че семейство Мултри не притежават такъв плавателен съд. Заинтригувана видя, че на мачтата се вееше испански флаг. Почуди се защо испански кораб ще е на котва в Бела Виста.

Облечена в рокля от небесносиня коприна, с отворена пола, от която се виждаше дантелена фуста с цвят на слонова кост със сребърни нишки, със сребърна дантела на ръкавите и квадратно деколте, Серена показа на прислужничката как да вдигне косата й високо на врата и да остави няколко кичура да се спускат на раменете й. Корсетът повдигаше гърдите й в дълбокото деколте. Тя поиска една жълта роза за малкото шише, закачено на корсажа й. Искаше да изглежда възможно най-привлекателна заради маркизата, която също щеше да бъде на вечерята. Тоалетът й завършваше с копринени чорапи, закрепени на сребърни жартиери и пантофки с остри върхове и високи токове. Полата й се поклащаше грациозно върху обръчите, подчертавайки тънката й талия. Тя закачи едно сребърно ветрило на китката си и се погледна във високото огледало. Остана доволна и реши, че бенката във форма на златна роза, поставена високо на скулата й, й придаваше закачлив вид. Тя повдигна глава, така че сапфирените обеци се разлюляха. Изглеждаха истински, въпреки че бяха фалшиви. Изпита известно съжаление, че се беше разделила с перлите, но нямаше друг изход. Тънка усмивка се появи на устните й. Дори и маркизата беше помислила, че са истински. Нима не се беше опитала да ги открадне?

Останалите гости вече се бяха събрали в стаята, боядисана в класическо синьо и бяло. Спирайки на портала, за да успокои дишането си — беше наредила на прислужницата да я стегне много силно — тя усети присъствието на Рафаел преди още очите й да са го открили. За един кратък момент се остави на чувството, че е с него, след което срещна погледа му. Магията на невидимата, но здрава мълчалива връзка между двамата накара сърцето й да потръпне.

— Querida…

Поглеждайки през стаята към мястото, където стоеше той близо до високия прозорец, тя не беше сигурна, че наистина беше чула думата или беше прочела мислите му. Разтапящият пламък на тъмните му испански очи я накара да закопнее за докосването му, за усещането на неговата кожа под ръцете й. Гладът, който изпитваше за него, беше силен като физическа болка и тя не можеше да откъсне очи от него.

— Какви прекрасни обеци, лейди Марстън? — един дрезгав женски глас, говорещ с испански акцент, промърмори отляво на Серена. — Фамилно наследство ли са?

— Да, маркизо, принадлежаха на майка ми — отвърна Серена, без да има нужда да се обръща към жената, защото тежкият, мускусен парфюм й беше подсказал, че това беше Евита, застанала до нея. За момент се зачуди защо тази жена се интересуваше от сапфирените й обеци и с иронична усмивка си помисли, че наистина са добра имитация. Маркизата очевидно се беше заблудила, а Серена беше сигурна, че тя е познавач за такива неща. Колко ли щеше да побеснее, ако разбереше, че и перлите, които се беше опитала да открадне от капитан Кениън, са фалшиви.

— Но вие трябва да ме наричате Евита. Маркиза е прекалено официално, а ние сме приятелки, нали?

— Както искате, дона Евита — отвърна Серена със студен любезен тон, обръщайки се към маркизата, желаейки от сърце тази жена да се махне. От тежкия аромат започваше да я боли главата.

Облечена в черна коприна, с дълбоко изрязан корсаж, маркизата представляваше една съблазнителна гледка. Гъстата й черна коса беше събрана на кок ниско на врата. Червената роза зад ухото й беше единственото цветно петно в тоалета й. Дълги като пискюли златни обеци висяха почти до голите й рамена, върху които за първи път този ден не беше маймунката. В действителност, нейният любимец не се виждаше никъде и Серена реши, че господарката му го е оставила в спалнята.

— От колко време познавате моя Рафаел? — думите бяха подхвърлени като предизвикателство към Серена, докато студените черни очи на Евита я пронизваха.

— Това, маркизо, не е ваша работа — заяви студено Серена и с леко кимване, без да поглежда повече към нея, се отдалечи от побеснялата Евита, в чиито очи се беше появило известно уважение.

— Позволи ми, моя прекрасна английска роза, да те придружа на вечерята. Виждам, че домакинята ни дава сигнал да отидем в трапезарията — дълбокият, плътен глас на Рафаел беше като милувка.

— За мен ще бъде удоволствие — промърмори Серена и се обърна, за да постави ръката си върху неговата. Можеше да усети очите на Евита върху тях, която гледаше като дива котка, на която са осуетили лова, но която изчаква отново удобния момент.

Дългата махагонова маса беше елегантно подредена и гостите на Мултри намериха лесно местата си. Високите свещи в сребърни свещници трептяха от ветреца, повяващ откъм реката. Слугите започнаха да сервират вечерята, носейки безкраен брой подноси.

— Нали си доволна, querida, че уредих да седя до теб? — попита Рафаел и посегна да я погали по ръката, докато разстилаше ленената кърпа в скута си.

— Да, а аз си помислих, че домакинята ни е проявила досетливост, поставяйки ни един до друг — промърмори Серена и го погледна за момент, което й позволи да се потопи в топлината на тези изразителни испански очи, които само с поглед й показваха колко я желаят.

— Не оставям нищо на шанса, alma mia, не и когато се отнася за теб. Винаги помни това, както аз ще помня този следобед — прошепна дрезгаво Рафаел, преди присъствието на слугите да ги принуди да водят само любезен разговор.

— Бела Виста е така прекрасна, че съм убедена, че ще я напуснете със съжаление — гласът на Евита се разнесе над масата, докато се обръщаше към Джон Мултри, който седеше от дясната й страна.

— О, да, наистина е така, маркизо, но такава е съдбата на губернаторските служители. Ние отиваме там, където ни изпраща нашия крал — отговори й тон спокойно.

— Предполагам, че повечето от англичаните съжаляват, че трябва да напуснат — продължи да мърка Евита. — Лейди Марстън, сигурна съм, че ще се съгласите с мен? — испанката се обърна към Серена. Тъмният й поглед беше напрегнат, пресмятайки следващия си ход.

— Да, много ще напуснат с тъга Свети Августин — студено се съгласи Серена, предпазлива, чудейки се накъде водеше този разговор.

— А вие? Къде ще отидете вие, след като заминете? — настоя Евита.

— Може би няма да напусна Свети Августин — отвърна Серена и поднесе чашата с вино към устните си, усетила как изведнъж устата й пресъхна.

— Ще смените вероизповеданието си и ще се закълнете във вярност на испанския крал, лейди Марстън? — продължаваше неумолимо Евита.

— Не съм казала подобно нещо, маркизо, казах само, че може и да взема решение да остана в Свети Августин — отговори сковано Серена, разбирайки, че жената се опитваше да направи неприятна сцена.

— Но точно това ще трябва да направите, ако искате да живеете в испанската колония. Еретици не се допускат, лейди Марстън. Тези, които трябваше да изгорят на кладата, са доказателство за това — измърка Евита, наслаждавайки се на смутената тишина, настанала над масата след нейната живописна атака.

На Серена й стана лошо, едновременно горещо и студено. Пот изби върху горната й устна и ръката й така силно се разтрепери, че с усилие успя да остави чашата. Изведнъж, отнякъде далече дочу китарист да свири познатата тъжна мелодия. Обхвана я паника. В съзнанието й се въртяха думите на Евита. Какво й ставаше? Дали не полудяваше? — почуди се тя, а паниката й ставаше все по-силна, докато стисна така гърлото й, че не можеше да диша. Очите й се заковаха на трепкащите пламъци на високата свещ пред нея, в гърлото й се надигна писък. Горящи пламъци отвсякъде! Поглъщаха я! Горещината… Тя не можеше повече да издържа. След това го чу, един ужасяващ звук, изтръгнал се от нея, едно треперещо стенание, след което я обгърна тъмнина.