Даян Робинсън
Орелът и розата (17)

Шестнадесета глава

Когато часовникът на втория етаж на Бела Виста удари полунощ, Серена все още беше разкъсвана от нерешителност. Беше се разхождала из стаята като пленено животно толкова дълго, че й се струваше, че ще полудее. Сега, застанала отново до прозореца, броеше ударите на часовника.

Ярката тропическа луна осветяваше поляната, простираща се до реката, белите лунни лъчи образуваха сребърни паяжини от испанския мъх, който покриваше клоните на дъбовете. Елегантният силует на високата мачта на платнохода се очертаваше на фона на луната.

Докато стоеше неподвижна до прозореца, я обзе до болка мъката, че ударите, които досега животът й бе нанесъл, й пречеха да последва сърцето си. Инстинктът й за оцеляване се оказа по-силен. Нямаше да се срещне с Рафаел тази нощ под пълната луна, нито която и да е друга нощ. При първите утринни лъчи щеше да се върне в Свети Августин. Щеше да се опита да намери купувач за „Златната роза“ и за плантацията на остров Анастасия. Нямаше да има достатъчно пари, за да започне всичко отначало, но може би щеше да успее да купи малка гостилница на Бахамите. „Златната роза“ щеше да съществува отново в тази британска колония.

Думите на Евита бяха верни, помисли си Серена с болка в сърцето. За Рафаел тя беше нещо необичайно, нещо интересно за момента, но след като новото се изхаби, нима натискът на различните им култури нямаше да го разколебае, дори да се измори от нея? По-добре да си тръгне, докато той все още мисли за нея със страст, отколкото да види тези изразителни испански очи да я гледат хладно, така както беше станало със Сесил. Не би могла да го понесе, този път раната щеше да бъде смъртоносна. Оттегляйки се с достойнство, поне щеше да запази спомена за голямата си любов.

Леко, бързо почукване на вратата на спалнята й, я откъсна от прозореца и от меланхоличните й мисли. С очи, пълни със сълзи, от които почти не виждаше, Серена се приближи до вратата и я открехна леко.

— Пусни ме вътре, querida — заповяда й студеният глас на Рафаел.

— Моля те… моля те, по-добре ще бъде ако си тръгнеш — каза Серена, запъвайки се на думите.

— По-добре за кого, querida? Със сигурност не и за мен, а също и за теб. Вярвам в това с цялото си сърце. Престани с тези глупости и отвори вратата или аз ще я отворя със сила.

Тя бавно отвори тежката дъбова врата, защото знаеше, че не се шегува. Той влезе с бързи целеустремени стъпки и блъсна вратата зад себе си.

— За какво е всичко това? Защо не дойде на срещата? — той се приближи към мястото, където беше застанала. Беше сключила ръцете пред себе си в отбранителен жест. — Защо са тези сълзи? — попита я нежно и помилва бузата й с пръст.

— Това не може… не може да стане — отвърна тя с треперещи устни и извърна очи от настойчивия му поглед. — Аз ще си тръгна оттук и от Свети Августин. След две седмици ще отплува един британски кораб. Ще продам всичко, защото е безнадеждно. Ти трябва да разбереш, че не би могло да стане. Това е само една налудничава фантазия, която ни заслепява и не ни позволява да видим истината — че това, което е между нас, е съвсем невъзможно.

— И защо е всичко това, querida? — каза с дрезгав шепот той и се наведе, за да докосне с устни нейните. — Ти знаеш, че не можеш да ме напуснеш. Защо трябва да мислиш за подобни глупости, да продадеш всичко, което си постигнала с такъв труд през последните години? Какво те накара да изпаднеш в такова отчаяно настроение, за да мислиш за бягство?

— Ние сме толкова различни — въздъхна тя, като не искаше да се поддава на нежните му целувки, които бяха предназначени да приспят разума й и тя да слуша само сърцето си.

— Затова ли плачеш, защото сме толкова различни? — закачи я той и я дръпна към себе си. За да сломи защитната преграда, която тя издигаше между тях, той я прегърна и нежно зацелува къдриците по слепоочията й, проследи с език извивката на ухото й. Серена едва успяваше да се пребори с неудържимия копнеж да бъде близо до него.

— Това не е честно, ти не си честен — промърмори тя в извивката на шията му.

— Кога любовта е честна, alma mia? Любовта просто се ражда — при поглед, при докосване, а някои са особено ощастливени от съдбата да срещнат този, който ще отвърне на любовта им — прошепна той с глас, дрезгав от глад и желание. — Ние трябва да сме благодарни, че ни е било позволено да свържем съдбите си.

— Но, аз съм изплашена — промълви тя, допряла устни до пулсиращата вена на врата му.

— Изплашена от какво, моя срамежлива роза? Тази нощ ти не прояви нито свенливост, нито фалшив срам, докато танцуваше с такава страст — напомни й той меко и помилва гърба й с познатото нежно движение.

— Опасявам се от това, към което ни води съдбата. Какво ще се случи, когато вълненията затихнат, новите неща изчезнат? Какво друго ще остане, освен съжаления? — промълви тя все още скрила глава на гърдите му. Как би могла да се откаже от това прекрасно чувство да му принадлежи, което усещаше, когато я държеше така близо до сърцето си?

— Погледни ме, querida — заповяда й той, отдръпвайки се леко назад, за да може да обхване брадичката й с топлата си силна ръка и да я накара да го погледне в очите.

На слабата светлина на свещите върху камината черните му като ебонит орбити изглеждаха магнетични, пронизващи. Тръпка премина през нея, като видя нежния пламък, който гореше в тези тъмни испански очи.

— За нас, alma mia, la emocion, la pasion — вълнението, страстта никога няма да умрат, чак до вечността — гласът му беше плътен, леко треперещ от дълбочината на неговите чувства. — Не може да има съжаления за това, че си изживял пълноценно живота си. Запомни, ако човек знае и дава любовта си, без да държи сметка за цената, то тогава той няма да съжалява за нищо.

Самотата и объркването й се сляха заедно с един изблик на завладяващ копнеж, че всичко, което казваше така уверено той, е истина.

— Аз… аз така искам да ти повярвам — отвърна колебливо тя, разкъсвана от противоречиви чувства, а сълзите й блестяха по бледото сърцевидно лице.

— Ела, аз ще ти покажа какъв би могъл да бъде животът ни заедно — той я хвана за ръката и тръгна към вратата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Серена, озадачена от бързата промяна на настроението му.

— Не питай, querida, просто приеми нещата. Вярвай ми — каза той кратко и гласът му стана по-твърд. В проницателните черни очи, които гледаха към нея в светлината на свещите, се четеше непоколебима решителност. — Ако не дойдеш доброволно, аз ще те занеса, без да ме е грижа кой ще ни види. Ако твоят мил приятел сър Елстън ни види, или онази вещица Евита, с репутацията ти в Свети Августин е свършено. Тогава ще ми позволиш да те направя почтена жена като се оженя за теб, за да възстановя репутацията ти — чувствената му уста се изви в подигравателна усмивка, защото видя, че думите му й направиха впечатление.

Вроденото й английско отвращение към драматични сцени, както и собствената й свенливост, станаха причина за съгласието й да го придружи. Знаеше, че няма да се поколебае да изпълни заплахата си. Една разходка под дърветата на лунна светлина беше за предпочитане от подобно драматично излизане, което щеше да привлече вниманието на Евита и да подхрани пламъците на омразата у тази побъркана жена. Театралните изяви тази вечер й бяха предостатъчни.

Те се промъкнаха като две сенки надолу по стълбите, през фоайето, покрай играчите на карти, които нищо не забелязаха. Рафаел я поведе през градината на кухнята, надолу по пътеката към реката със сигурните стъпки на голяма гъвкава котка. Той вървеше малко пред нея и държеше здраво ръката й в своята. Отражението на светлината върху начупените мидени черупки по пътя беше като маяк, който ги водеше към реката.

— Къде отиваме?

— Там — отвърна той, спирайки се под извитите клони на огромен дъб. — „La Sonata“.

Едномачтовият платноход се поклащаше леко на котвата си в черното като нощта море. Издълженият му силует се очертаваше на лунната светлина. Но сега имаше нещо различно във вида на кораба, забеляза Серена. Платната му бяха опънати. Когато се приближиха, успя да забележи движение върху палубата, като че ли моряците очакваха заповеди.

— Твой ли е? — обърна се тя с изненада към него.

— Да, „La Sonata“. Дългият му бушприт ни позволява да имаме повече платна, а това ни дава възможност да маневрираме при подходящи ветрове в канали и заливи, където не могат да влязат бригантините^[1]. Както знаеш, корабите на три държави плуват около бреговете на Флорида с надеждата да пленят кораб от испанската флотилия. „La Sonata“ е много полезна за откриване на тайни канали и заливи, където се крият враговете на испанците в очакване на плячка. Аз съм горд да й бъда капитан. Моят екипаж я докара дотук от Свети Августин, за да мога да бъда с теб и компанията на губернатора. Ела, от доста време искам да ти я покажа — в очите му блестеше гордост, докато я водеше по дървения пристан към мястото, където беше завързана малка гребна лодка.

— Ще отидем до кораба с това? — ужасена попита Серена, като първо погледна надолу към подскачащата върху вълните лодка и след това към роклята си.

— Освен ако не предпочиташ да плуваш? — попита я той и лека усмивка изви чувствените му устни. Белите му зъби блеснаха и той заприлича на пират. — Няма нещо, което да се сравни с едно плуване под лунна светлина в гореща лятна нощ.

— Аз мисля, че мога да видя добре лодката и оттук — каза сковано Серена.

— „La Sonata“ не е просто лодка, querida — въздъхна Рафаел раздразнено. — Стига толкова обсъждания — той я вдигна и преди тя да успее да се противопостави и да се вкопчи в него изненадана и уплашена, я пусна безцеремонно в малката лодка. След това разви въжето от желязната кука и скочи грациозно до нея.

— Моля те, не мога да плувам — ахна Серена, когато малката лодка се разлюля под тежестта на тялото му.

— Ясно. Е, тогава ще трябва да разчиташ на мен да не те потопя — каза й Рафаел и се ухили, заемайки мястото до греблата. С дълбоки загребвания започна да отдалечава лодката от пристана.

— На теб явно ти доставя удоволствие да ме плашиш — обвини го тя, хванала се здраво за двата борда на лодката.

— Si, трябва да си призная, че е така, защото сега ти си изцяло в ръцете ми — той се шегуваше с обич, без да й се присмива. — Мислех, че никога няма да видя студената лейди Марстън да изгуби контрол. Какво удоволствие е да узная, че има неща, които не можеш да правиш, querida, и както всички нас, и ти не си абсолютно съвършена. Каква радост ще бъде да те науча да плуваш, а и още колко много прекрасни неща искам да те науча — смехът му беше дълбок и топъл, наблюдавайки ядосаното й лице. Тя приличаше на упорито дете, опитвайки да не показва страха си, докато се отдалечаваха с малката лодка от брега.

— Защо никога не си се научила да плуваш? — попита Рафаел като се приближиха до платнохода. Моряците на борда вече спускаха въжената стълба, по която да се изкатерят на палубата.

— Никой не се погрижи да ме научи — отвърна тя, поглеждайки с ужас как се приближават до кораба, а лодката подскача в опасна близост до корпуса му.

Тъга и разбиране преминаха по мургавите горди черти на Рафаел, като усети самотата, която се криеше зад тези думи. Изведнъж му стана ясно нежеланието й да отвори доверчиво сърцето си. Никой досега не се беше грижил за нея, тя е била едно самотно дете, превърнало се в резервирана, самотна жена. Не опознала любовта, тя се страхуваше от такива завладяващи емоции и не вярваше, че някой може да изпитва дълбоки чувства към нея. Той усети пристъп на гняв към онези хора в живота й, които така изцяло я бяха предали, че бяха унищожили способността й да се довери на когото и да било.

Един от моряците им извика нещо, когато се приближиха до висящата въжена стълба. Тъй като говореше на испански, Серена не го разбра, но жестовете, с които сочеше стълбата, бяха красноречиви.

— Аз ще задържа лодката неподвижна, querida — инструктира я Рафаел със спокоен твърд глас, защото виждаше колко е уплашена. — Събери полата си с една ръка и се хвани за стълбата. Нищо няма да ти се случи. Дори и да паднеш, аз ще се хвърля след теб и няма да допусна да потънеш. Хайде, стани — нареди й той.

Нещо в нея откликна на гласа му, на спокойствието му, въпреки че беше едновременно ядосана и изплашена. Тя се изправи бавно и се хвана за въжената стълба. Погледът на Рафаел я уверяваше, че не трябва да се страхува. Тя прибра полата си и успя да постави крака си на първата хлъзгава въжена преграда.

— Bueno, справяш се добре, просто поставяй единия крак след другия — дълбокият му глас я окуражи и тя бавно се закатери по люлеещата се стълба към лъскавата палуба на платнохода.

Преди да направи и три стъпки, силни ръце от горе я хванаха и я издигнаха на твърдата палуба на кораба. На светлината на луната и фенерите усети как настойчиво я разглеждаха дузина тъмни очи. И тя с облекчение чу гласа на Рафаел зад себе си.

— Bienvenido, Capitan^[2] — мъжът с прошарена коса, който й беше помогнал, поздрави Рафаел.

Рафаел се обърна към хората си с няколко кратки думи, след което взе ръката на Серена и промълви:

— Сега ще се оттеглим в моята кабина. Оттук, през вратата — той я поведе по палубата към вратата, която водеше навътре и после по един тъмен коридор.

Какво правеше посред нощ на борда на един испански кораб? Изведнъж я обзе умора. Защо не бе настояла да разбере къде ще отидат, след като напуснаха къщата. Не можеше да повярва, че бе допуснала за пореден път магнетичното присъствие на Рафаел да я заслепи.

Малката кабина беше обзаведена луксозно с легло, вградено в една ниша, бюро от орехово дърво с дърворезба, завинтено за пода, правоъгълна дъбова маса с пречки от ковано желязо и два испански стола с високи облегалки, тапицирани с кожа с цвят на червено бургундско вино.

Серена застана в средата на стаята и установи, че за първи път се намира в стая, обзаведена от него, в която се усещаше присъствието на мъж. Имаше нещо определено испанско в кабината, подсилено от свещника и скрина с дърворезба, украсен в стил, за който дона Консепсион й беше казала, че се нарича мудейар. Тя й обясни, че това беше характерно муриш^[3] влияние върху изкуството в Андалусия. Беше странно, но й се стори, че го е виждала и преди. Но тъй като никога не беше ходила в Испания, й беше ясно, че не е възможно.

— Харесва ли ти, querida? — попита Рафаел и застана до нея, прихващайки с ръце раменете й, докосвайки леко с устни копринените й коси.

— Да, защото е твое — отвърна меко тя и се загледа през няколкото остъклени отвора, разположени в края на кабината зад бюрото. Луната светеше през стъклото, танцувайки из тъмната стая, осветена само от една дебела восъчна свещ в черен свещник от ковано желязо.

— Толкова често си те представях тук, докато плувахме от Хавана към Свети Августин. Чудех се дали все още си в колонията, или си се върнала обратно в Англия със съпруга си, както много други англичани. Много пъти съжалявах, че не постъпих като пират онзи ден на борда на „Бристол“ и не те плених. Да те оставя с твоя съпруг, беше едно от най-трудните решения, които съм взимал в живота си — промълви той в златистата коса, която така обичаше и дъхът му погали ухото й.

— Колко по-различно щеше да бъде всичко, ако го беше направил — каза Серена с въздишка.

— Може би така ни е било писано, querida. По-добре да не се опитваме да разпитваме провидението. Моята циганска кръв ми казва, че за всичко, което се случва има причина, която може да не е очевидна в момента. Дадена ни е повторна възможност да бъдем заедно и аз съм й благодарен.

— Бих искала да притежавам твоя фатализъм, твоето спокойно приемане на нашата съдба — промълви Серена, чувствайки се притеснена от този израз на различните им възгледи за живота.

— Може би след време, alma mia, и ти ще го притежаваш — каза той със спокойна увереност в гласа. — А сега искам да довърша това, което започна рано тази вечер между нас.

Той я завъртя бавно, така че да е с лице към него. Ръцете му я обгърнаха и я притиснаха към мъжките му форми.

Една въздишка на поражение се изтръгна от нея и тя престана да се бори. Нейното собствено желание се беше възбудило, докато траеше техния чувствен танц, който беше като мъчителна прелюдия към този момент, когато бяха най-после сами, далече от очите на другите. Съмненията и страховете й бяха победени от по-силни емоции, от един глад, който беше стихиен и нямаше граници.

Той продължаваше да я държи, допирайки всеки сантиметър от тялото си до нейното, наслаждавайки се на меките форми, които като че ли се сливаха с неговите. Започна да гали нежно гърба й, а езикът му проследяваше подобната на раковина извивка на ухото й. Той я възбуждаше, обгръщайки я със своята страст, докато от гърлото й започнаха да излизат потиснати стенания на желание. Наклони леко тялото й и проследи с език туптящия пулс на стройната й, гладка като слонова кост шия.

Серена започна да се движи в един танц, известен от древни времена, подканяйки го с тялото си и със стенания, които звучаха като сладка музика в ушите му. Тя усети как издърпа по-надолу деколтето й, за да вкуси червените връхчета, които жадуваха за неговата уста. Без да се интересува от нищо друго, освен от това прекрасно усещане, Серена му помогна да съблече роклята, която беше само пречка пред удоволствието й.

— Красива, толкова красива — промърмори той срещу копринената белота на кожата й. Не можеше да се насити на вкуса, на докосването, на усещането да е до нея. Нима беше едва вчера, когато отпразнуваха своята любов дълбоко в гората до потока?

Докато езикът му обикаляше около едното от напрегнатите зърна, а след това около другото, поднесени му като дар от малките ръце, той разбра, че никога няма да се насити на тази нежна жена, която заради него беше преодоляла вродената си свенливост и страха да се довери. Беше разкъсван от желанието да е обладае отново и отново, а от друга страна искаше да й се любува като на статуетка от най-фин порцелан. В отговор на неговото колебание Серена, изтощена от преживяванията през деня и нощните емоции, залитна в ръцете му.

— Предупредих те, querida — каза загрижено той, изправяйки глава. След това я вдигна на ръце и я занесе до леглото в нишата.

— Чувствам главата си олекнала — призна тя и се облегна на гърдите му.

Той я постави внимателно върху завивката в тъмно червен цвят и започна да съблича бельото й с бавни движения. Когато остана да лежи пред него гола, той я погледна с обожание и изгарящ глад в черните му испански очи. За Серена те бяха като хипнотични, повличайки я в техните дълбочини. Сърцето и душата му бяха в очите му, казвайки й колко силен е копнежът му. Така уверен в своята мъжественост беше Рафаел, че не се страхуваше да й покаже, че я обича, че силата и дълбочината на чувствата, които предизвикваше в нея, бяха по-важни от всякакви претенции. Беше все едно да погледне в душата му.

— Сега, любов моя! — извика тя и протегна ръцете си към него, подканяйки го да се присъедини към нея. Чувствата между тях бяха така силни, че й се струваше, че я пренасят в други измерения, където целият свят беше събран в тези прекрасни тъмни орбити, които гледаха надолу към нея, надолу към скритите дълбочини на нейното същество. Времето, като че ли спря и тя не съзнаваше нищо друго, докато неговото бронзово красиво тяло не се присъедини към нея.

— Искам да те гледам, belleza roza — простена той и я издърпа върху себе си. Тя се усмихна надолу към тези тъмни испански очи, изпитвайки едновременно радост и екстаз, докато той проникваше в нея, снижавайки я върху себе си. След което светът се изпълни със сладка лудост, която беше едно откровение за нея. Тя беше върху него и се чувстваше така игрива и неудържима, че се засмя от радост.

— Si, да, това е очарованието на любовта, alma mia. Колко си красива. Винаги ще си спомням този миг — гласът му беше станал дрезгав от страст. Той се опиваше от вида на тази златна роза, която го обичаше, наслаждаваше му се със свобода, която не беше изпитвала досега. С разбъркана буйна руса коса, с лазурни очи, широко отворени от желание, тя беше като богиня, въплътила се в жена. Тя беше негова.

Когато Серена погледна надолу към него през обърканите кичури на косата си, поглъщайки образа на любимото лице, смекчено от възбудата, чертите му като че ли леко се промениха. И някъде дълбоко от съзнанието й или от душата й изплува името Родриго. И докато го любеше бурно, все по-силно и по-силно, до тяхното взаимно освобождаване, тя чу как името се откъсна от устните й. След което се предаде на преживяването и някъде отдалече го чу да простенва името Арабела. Изтощени те останаха да лежат смълчани.

По-късно, докато лежаха прегърнати, с успокоено дишане, Серена отмести главата си от гърдите му и го погледна с разтревожени очи.

— Кои са Родриго и Арабела? Защо викаме техните имена?

— Не знам, alma mia, но мисля, че това може би са имената на наши прародители. Жената на твоя портрет и нейният съпруг. Може би по някакви причини ние ги помним или сме предопределени да поправим неправдата, която им е била причинена. Може би техните души са също и наши души. Не знам, но по някакви причини съдбата им е преплетена с нашата — каза тихо той, притискайки я близо до себе си.

— Това не е възможно — отговори бавно Серена и отново скри глава в убежището на гърдите му. Равномерните удари на сърцето му й носеше успокоение в тази странна нощ.

— Кой може да каже кое е възможно и кое не? — промърмори Рафаел, галейки косата й. Той не й спомена историите, които неговата баба му беше разказвала за провидението. Когато приживе на някого е сторена голяма неправда, съществува възможност тя да рефлектира в друг живот. Ако Арабела е била изгорена на кладата по нареждане на Инквизицията, това означаваше ли, че животът на Серена е в опасност?

Той се взря в тъмната стая и го побиха тръпки. Ръцете му обхванаха Серена по-здраво. Циганката беше предсказала, че той ще бъде нейното спасение. Това означаваше ли, че той щеше да спаси живота й, и ако е така, как и къде?