Даян Робинсън
Орелът и розата (25)

Двадесет и четвърта глава

Знойната жарка горещина на късния септември се стелеше по застланите с пясък улици и оградените с високи зидове градини на Свети Августин като душно влажно одеяло, изсмуквайки енергията на неговите жители. Тесните улици, с боядисаните в бяло гипсови мазилки на къщите и надвиснали дървени балкони, бяха безлюдни. Испанците се бяха прибрали за своята следобедна почивка в стаите зад затъмнените срещу ослепителното слънце прозорци — един обичай, който бяха донесли със себе си от Испания, за да ги предпазва от тропическата горещина на Флорида.

Серена поспря за миг в сянката на балкона. Никога не бе предполагала, че в края на септември във Флорида можеше да бъде по-горещо от летен ден в Англия. Голямата периферия на шапката й пазеше лицето й, но в такъв горещ следобед от нея нямаше голяма полза. Посещението, което беше направила преди малко на Луиза Уолдрън, силно я беше разстроило. Бедната жена бе изплашена до смърт от продължителните разпити на двамата представители на испанската управа, които бе принудена да изтърпи. Серена беше ходатайствала пред сеньор Франсиско Фатио, избран за съдия на арбитражния съд, който трябваше да ръководи разискванията по предявеното обвинение, като му заяви, че мисис Уолдрън не знае нищо за избягалото момиче. Той я беше отпратил сърдито, като й каза, че се намесва в законните дела на испанската корона. След като обеща на Луиза, че ще се върне скоро, Серена си тръгна отчаяна и уплашена, че може би вместо добро, намесата й е влошила положението на бедната жена.

След като си почина малко, тя тръгна към „Златната роза“. Дори в този горещ следобед площадът беше пълен с продавачи на риба и зеленчуци. Наоколо се разхождаха вождове и изявени войни от племето селинолс, единственото индианско племе, което беше останало в земите на Източна Флорида. Индианските вождове бяха дошли в Свети Августин, за да вземат участие в първата официална среща с испанските управници. Страхът, който жителите на Свети Августин изпитваха при вида на тези високи, свирепи на вид червенокожи войни, изпълнили главния площад на града, витаеше из горещия въздух. Появата на живописните индианци не можеше да облекчи страховете на тези жители, които бяха изплашени, виждайки, че толкова много от тях бяха допуснати да влязат в оградения с високи стени град. Главите на войните бяха стегнати с ленти, в които имаше забодени три или четири разноцветни пера. На вратовете им висяха сребърни синджири с окачени на тях медали, които падаха тежко върху голите им гърди — отличия, които им бяха дадени при среща с предишната британска управа на острова. Мокасини и панталони завършваха облеклото им, заедно с някое червено или синьо пончо, украсено със златен ширит и малки медни или сребърни камбанки, преметнато през едното им рамо. Войните седяха под сенките на огромните дъбове и се взираха невъзмутимо към малкото граждани, които минаваха през площада. Кълба прозрачен сив дим се виеше от дългите им глинени лули, докато те се наслаждаваха на пушенето. Тежки кожени торбички, пълни с тютюн висяха на гърдите им и така те лесно можеха отново да пълнят лулите си. Над мястото, където стояха, беше надвиснал облак сиво-син пушек от дузината индиански лули, който се носеше като мъгла във все още горещия въздух на този следобед и се смесваше с морския въздух и с тежкия аромат на тропическите растения.

Серена погледна с интерес към индианците, но горещината беше толкова непоносима, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за прохладата, която „Златната роза“ предлагаше. Още само една пресечка и ще си е у дома, мислеше си тя, усещайки топлината на пясъка през тънките подметки на белите си кожени пантофки с квадратни токове, които бяха по-удобни за пясъчните улици на Свети Августин, отколкото пантофките с високи тънки токове.

— Лейди Марстън — извика я един до болка познат плътен глас, в който се усещаше лек испански акцент при произнасянето на английските думи.

Серена се обърна и видя Рафаел да се приближава, крачейки по пътеката, която пресичаше площада и водеше към сградата на управата на града. Тя забеляза, че тъмните му вежди са почти сключени. Лицето му беше смръщено, а устните му стиснати, което му придаваше неприветливо мрачно изражение. Той вървеше с твърди стъпки след нея.

— Да? — каза тя равнодушно и повдигна решително брадичката си.

Миналата вечер беше заключила вратата на стаята си заради него, опитвайки се да го държи настрана известно време. Трябваше да реши какво й се иска да направи с живота си и дали трябва да включи в него и Рафаел — мъжът, който завладя чувствата й, но и за когото разумът й я предупреждаваше да внимава. Като се въртеше и мяташе в леглото, без да може да заспи чак до ранните утринни часове, тя не можа да стигне до някакво решение.

Сега този, който бе причина за душевния й смут, отново се бе появил. Разбираше, че е ядосан. Гневът му личеше в стойката, в искрящите черни испански очи, но не беше съвсем сигурна каква е причината.

— Какво правиш самичка по улиците на Свети Августин, когато в града има толкова пришълци? Сигурно знаеш, че срещата с индианците ще се състои утре? — попита той, като застана пред нея.

— Да ти кажа право, бях забравила — отговори кисело Серена, раздразнена от въпросите му и от безцеремонното му държание. Но въпреки това, само като я погледна, сърцето й започна да бие по-бързо и тя отново почувства властта, която този мъж имаше над нея и това я накара да пребледнее от яд.

— Позволи ми да те придружа до дома ти — каза той по-нежно и застана до нея. — Ако имаш нужда от нещо, което трябва да се купи от пазара, най-добре е да изпратиш Марко да го купи. В момента по улиците е много неспокойно. Жена, която е без придружител, е лесна мишена, querida — обясни той, като взе ръката й и я постави под свитата си в лакътя ръка.

Тя не знаеше какъв дявол я накара да заговори, но думите започнаха да се леят от устата й:

— Бях при Луиза Уолдрън. Горката жена е докарана до лудост. Сигурна съм, че не знае нищо за избягалата робиня на капитана.

Тя усети как ръката му се стегна, като чу разказа й.

— Защо си направила това? Твърде опасно е да взимаш страна в тази работа, особено ако искаш да останеш в Свети Августин сега, след като английската управа вече си замина — каза той с нетърпение.

— Но това, което правят, е несправедливо. Аз не мога просто да стоя и да гледам, без да се опитам да помогна — противопостави му се Серена с леден тон.

— Намеренията ти сигурно са благородни, querida, но те могат да ти навлекат много неприятности. Научих от сигурно място, че Луиза Уолдрън ще бъде освободена скоро. Франсиско Фатио се съгласи, че в този случай жената няма вина, тъй като няма доказателства, че е укривала избягалата робиня. Както знаеш, къщата й е била ограбена, а конят й е бил продаден, така че как ще живее по-нататък, не знам. Носи се слух, че робинята се крие в една друга плантация, на един ден път с кон от тук. Един войник бил изпратен там, за да провери дали слухът е верен. Ако я намерят, Луиза Уолдрън ще бъде освободена веднага, но за това, което е притежавала и е разграбено, не може да се направи нищо.

— Може да бъде обезщетена парично — отговори Серена, като не искаше да изостави тази тема. От цялата работа я побиваха студени тръпки. Този случай беше твърде показателен за начина, по който испанците щяха да се отнасят в бъдеще към английските заселници в колонията. Ако Луиза Уолдрън, с нейните оскъдни вещи, не можеше да бъде защитена от испанските власти, какво ли можеше да очаква човек, който притежава по-скъп имот, ако му се случи да си има работа със същите тези власти?

— В местната хазна има много малко пари. Губернаторът Зеспедес беше назначен тук, без да му осигурят достатъчно финансови средства и досега не е получил никакви парични постъпления от Хавана. Няма пари за изплащане на обезщетения или компенсации, нито пък да се закупят английските имоти на тези, които заминават, querida — обясни й спокойно той, но в гласа му се долавяше печал. Искаше да й внуши, че ако напусне Свети Августин, няма да може да продаде „Златната роза“, нито пък плантацията си. Просто нямаше да се намерят купувачи.

Серена въздъхна и примирено повдигна рамене.

— Казваш ми, че ако имам намерение да остана в испанския Свети Августин и ако искам да ми се окаже голямата чест да стана испанска поданица, то аз не трябва да привличам вниманието върху себе си — отбеляза студено тя.

— Si, така е — призна той със съчувствие и тържество в черните очи, а когато я погледна, те излъчваха такава сила, че тя трябваше да извърне погледа си. — Има още нещо, което трябва да направиш, но ще го оставим за по-късно. Тук не е нито мястото, нито времето да говорим за това — загадъчните му думи увиснаха във въздуха, докато вървяха към „Златната роза“.

Когато спряха пред портата на къщата, Рафаел взе за миг ръката й в своята, погледна я в очите и каза:

— Тази вечер вратата да бъде отключена.

Черните му очи я пронизваха, докато изричаше думите, после повдигна ръката й и я поднесе към устните си.

Серена пламна, когато тялото й откликна на смисъла на думите му и на докосването на устните му. Преди да може да му отговори, той си бе отишъл, беше се върнал към задълженията си в сградата на управата. Щеше ли тя да остави вратата си отключена? Не беше сигурна какво решение ще вземе.

— Милейди — прекъсна мислите й Тенси, като излезе от отворената врата на малката всекидневна, която се намираше на партера и сега служеше като приемна на хана и канцелария на Серена, тъй като първоначалната приемна на къщата беше преустроена в гостилница. — Имате гости. Току-що влязоха. Мислех да им поднеса чаша aquarieste преди да ги изпратя по пътя им, защото мислех, че ще се забавите — обясни бързо младата прислужничка.

— И са испанци — каза Серена на глас това, което си помисли, защото aquarieste беше испански коняк, предпочитано питие от испанските жители на Свети Августин.

— Да, милейди. Съпругата и дъщерите на губернатора.

— Благодаря ти, Тенси. Занеси им питието, а за мен донеси чай, моля. Веднага отивам при тях.

Серена премина през двора, като пътьом развърза панделките на шапката си и я свали от главата си. Какво ли толкова важно се е случило, че дона Консепсион и дъщерите й да напуснат затъмнените си стаи по това време на деня, определено за почивка?

Трите жени бяха облечени в копринени рокли и дантелени мантила^[1]. Те си вееха с бели дантелени ветрила, които леко раздвижваха въздуха. Тъмните изразителни очи на двете девойки искряха от вълнение.

— Добре дошли в дома ми. Току-що влизам и много се зарадвах, като чух, че сте дошли. Мога само да се надявам, че нищо неприятно не ви е накарало да излезете в такъв горещ следобед като днешния — поздрави ги любезно Серена и седна на един от столовете, покрити с бели ленени калъфи заради горещото лято.

— Съдбата е била благосклонна, че се върнахте скоро — отговори с нежния си глас дона Консепсион — защото, както казахте, такъв следобед не е много подходящ за разходка. Ние обаче не можехме да изчакаме и минута повече, без да дойдем и да ви поднесем нашите поздравления. Трябва да знаете колко щастлива бях, колко щастливи сме всички ние, като чухме чудесната новина от Рафаел — ясните черни очи на жената милваха Серена с майчински радостен поглед.

— Страхувам се, че не ви разбирам, дона Консепсион — каза Серена и смутено се усмихна.

— О, дона Серена, сватбата ви! — възкликна Жозефа, като сключи ръце от вълнение.

— Майка ми каза, че ние се радваме много и за двама ви — включи се в разговора и Доминга, а бледото й овално лице бе поруменяло от тази романтична мисъл.

Серена ги изгледа за миг, без да промълви нито дума, тъй като се почувства много объркана. После смисъла на думите им бавно започна да нахлува в съзнанието й. По някакъв начин Рафаел беше създал у тях впечатлението, че двамата — той и тя — щяха да се женят. „Ще го убия“, мислеше тя, стиснала здраво зъби от яд, като същевременно се опитваше да се усмихва любезно.

— Ние дойдохме, за да ви помогнем в приготовленията за сватбата, тъй като знаем, че не сте католичка и нямате семейство — обясни с майчинска загриженост дона Консепсион.

Серена не можеше да си позволи да нарани чувствата на тази мила грижовна жена, която се беше отнесла към нея така, сякаш тя беше една от тях. Какво трябваше да каже? Гневът й към Рафаел и объркването й от обрата на събитията се бореха в нея.

— Ние… ние в действителност не сме уточнили датата — успя да каже тя с треперещ глас.

— Но аз разбрах, че отец Фрей Кампос няма да чете забраните, така че да можете да се ожените преди предстоящото заминаване на Рафаел — каза деликатно дона Консепсион.

— Той ще заминава? — успя да попита Серена, този път наистина шокирана и слисана.

— Извинете ни, дона Серена, но имаме чувството, че сме направили грешка — каза възрастната жена и започна усилено да си вее с ветрилото, разбирайки, че беше поднесла новина, за която нейната домакиня не знаеше нищо.

— Моля ви, за какво пътуване говорите? — настояваше Серена.

— Да поставя ли подноса на масата, милейди? — попита Тенси, която бе застанала до вратата и прекъсна разговора им.

— Да, разбира се — отговори Серена, правейки знак с ръка към масичката за чай, която се намираше между нейния стол и този, на който седеше дона Консепсион.

— Изпращат капитан Агилера с някаква мисия при вожда на индианското племе крийк в Западна Флорида. Мисля, че неговото име е Мак Джиливари, тъй като баща му бил бял. Оттам капитан Агилера ще пътува до испанската колония Пенсакола и после ще се върне в Свети Августин. Мисията му ще трае дълго време. Мога да разбера желанието му да се ожени за вас, преди да замине — обясни дона Консепсион, без да споменава очевидния факт, че пътуването щеше да бъде твърде опасно.

При думата „ожени“ ръката на Тенси трепна и едва не обърна чашата, преди да налее aquarieste. Тя погледна поразена Серена, после бързо изправи кристалната чаша и с трепереща ръка наля златистия коняк.

— Да, ние ще трябва да говорим за това, когато той се върне в хана — запъна се Серена, като си помисли, че би желала чаша коняк, вместо чая, който Тенси сега й наливаше.

— Тъй като единствената църква, освен малкия параклис, заема горния етаж на старата епископска къща, ние решихме, че сватбената церемония на двама толкова видни граждани на Свети Августин трябва да стане в балната зала на сградата на управата. Отец Кампос се съгласи с това, тъй като нямаме истинска църква — продължи да смайва Тенси, дона Консепсион. — Тъй като капитан Агилера заминава само след няколко дни, има много задачи, които трябва да се свършат. Фрей Кампос, разбира се, желае да разговаря с вас относно религията, но както знаете, той е един изключително внимателен и търпелив божи служител. Когато ви е удобно, можете да се посъветвате с него. Не се тревожете, дона Серена, ние ще ви помогнем във всичко — каза с покровителствени нотки в гласа си възрастната жена, като се наведе и потупа леко ръката на Серена.

Тя погрешно изтълкува слисаното изражение на Серена за изненада и тревога от току-що чутата новина за предстоящото заминаване на Рафаел по работа за Западна Флорида.

— Благодаря — отговори Серена с несигурен глас, защото наистина бе шокирана и смутена.

— А сега трябва да си вървим, защото имаме много работа — заяви решително дона Консепсион, като хвърли поглед към дъщерите си. Те станаха покорно, готови да я последват. — Елате утре след почивката следобед и ще уточним всичко за сватбата — усмихна се тя на Серена, която стана бързо, за да изпрати гостите си. — Тъй като се омъжвате за сина на моята приятелка, чувствам се така, сякаш имам още една дъщеря.

Тя целуна нежно Серена по двете бузи и после подкани с движение на ветрилото дъщерите си да я последват.

Като каза довиждане на гостите на входната врата на покритата веранда, Серена се обърна и влезе в двора, като застана лице в лице със смаяната Тенси. Тя разбра, че младата прислужничка вече е побързала да съобщи новината на Лиа и Марко, тъй като и те бяха застанали пред кухненските помещения, а върху лицата им бяха изписани доволни усмивки.

— Истина ли е това, милейди? Ще се омъжите ли за испанския капитан? — попита Тенси, сложила ръце на хълбоците си, твърдо решена, да разбере дали това, което съпругата на губернатора беше заявила, съвпада с намерението на господарката й.

— Не знам — отговори Серена с въздишка. — Не можех да нараня чувствата на дона Консепсион, така че й позволих да вярва, че капитан Агилера й е казал истината, но все още нищо не е решено. Наистина имам ужасно главоболие. Моля ти се, донеси ми една мокра кърпа за главата. Ще се кача в спалнята си и ще си легна.

Серена забърза през двора и после нагоре по стълбите към коридора, преди да могат и другите да й зададат въпроси. Горещината и спомена за посещението, както и усилието да разбере това, което беше чула, качиха кръвта в главата й и слепоочията й силно запулсираха.

Затъмнената спалня с наклонени жалузи на прозорците, които предпазваха стаята от заслепяващата слънчева светлина, беше като спасителен пристан за Серена. Наистина ли Рафаел възнамеряваше да се оженят, преди да замине на това пътешествие в Западна Флорида? Нима той въпреки всичко я обичаше толкова силно? Беше ли удивителното изживяване, което изпитваше, когато бяха заедно, също толкова чудесно и за него? Но да се омъжи… Една част от сърцето й искаше да стане негова жена, но друга част се страхуваше от такава възможност. Нямаше основателна причина тя да се страхува от брака си с него. Щеше да стане испанска поданица, тъй като — ако искаше да остане в Свети Августин — това във всеки случай щеше да бъде необходимо. Не, мислеше си тя, съществуваше още нещо, което изпитваше — едно първично усещане за грозяща заплаха, предупреждение за опасност. Беше все едно да се събудиш посред нощ, след сънуван кошмар, и да не си сигурен дали е било само сън. Страхът й беше неосъзнат, като дим. Но също като дима ясно предупреждаваше за опасността.

След като си легна и постави върху очите си студената кърпа, която Тенси й беше донесла, Серена най-после се унесе в дрямка. Лежеше облечена само с риза, тъй като искаше да разхлади горещото си тяло и да успокои пулсиращата болка в главата си.

Когато жената дойде при Серена, тя не знаеше, че тя е там, а само усещаше нейното присъствие. После я видя да стои близо до леглото й. Беше жената от портрета, окачен долу в гостилницата. Прекрасната тъжна лейди от времето на кралица Елизабет, известна като жената на испанеца, която сега стоеше до леглото й в затъмнената стая. Облечена в дрехи, модерни преди двеста години, жената плавно пристъпваше из стаята и Серена разбра, че тя чакаше дете. Когато тя обърна лице към Серена, стаята сякаш се изпълни от звуците на китара. По лицето на жената се стичаха сълзи. Тя леко постави ръка върху издутия си корем, където растеше нейното дете, детето, което очакваше. Поклати бавно с глава напред-назад, а устните й помръднаха и произнесоха думата „не“, докато струните на китарата се чуваха все по-силно и по-силно, а стаята се изпълни с аромата на рози.

— Моля ви! Моля ви! — извика Серена, като мяташе глава върху възглавницата, влажна от сълзи, които не разбираше откъде са дошли.

— Querida, успокой се, това е само сън — като че ли я викаше плътен, мъжки глас.

Серена се опитваше да избяга от това ужасно кошмарно място, но нещо я държеше и тя не можеше да се помръдне. После жената, която плачеше, изглежда също чу гласа, защото се обърна и каза „Родриго“. Серена внезапно се отърси от ужаса на съня си. Отвори очи и срещна загрижения тъмен поглед на Рафаел.

— Това беше само сън, querida, само сън — шепнеше той, като галеше косата й и нежно бършеше сълзите й.

Опитвайки се да седне, Серена видя, че той е оставил една жълта роза на възглавницата до главата й. И разбра защо беше усетила, че стаята е изпълнена с аромата на рози. Потръпвайки, тя въздъхна с облекчение, че кошмарът е отминал. Сега се мъчеше отново да дойде на себе си.

— Добре ли си? Видях розата да блести на лунната светлина и си помислих за теб — каза Рафаел, а гласът му беше тих, дрезгав и топъл като знойния нощен въздух.

— Трябва да съм спала дълго — каза Серена и отново въздъхна. Обърна лице към него, а под очите й имаше тъмни сенки.

— Добре ли се чувстваш, querida? — попита той, разтревожен от бледото й изпито лице.

— Да. Чувствам се някак особено, защото този кошмар беше толкова реален. Днес бях твърде дълго навън, а слънцето припичаше силно и главата ме заболя — обясни тя, като леко му се усмихна.

За негово успокоение цветът на лицето й започна да се възвръща.

— Днес разбрах, че са те уведомили за намеренията ми преди самият аз да мога да го направя — заяви той и чувствените му устни леко се изкривиха. — Казаха ми за посещението си при теб, когато се върнаха в губернаторството. Съжалявам, querida, не исках да го узнаеш по този начин, но като офицер на испанската корона аз трябваше първо да получа разрешение за женитбата си от губернатора Зеспедес, преди да мога да се обрека на теб — обясни той, като взе ръката й в своята. — Мисля, че дона Консепсион е сигурна, че ти вече си се съгласила да станеш моя съпруга.

— Значи така е приела държанието ми — размишляваше Серена на глас.

— Мислех да те помоля за ръката ти в традиционния за испанците стил, но сега не мога да чакам повече, за да чуя отговора ти. Ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга, alma mia? Обещавам да те обичам с цялото си сърце и душа до края на отредените ми от Съдбата дни.

Сноп светлина от блещукащите свещи, които той беше донесъл със себе си и поставил на масичката до леглото й, падна върху почернялото му от слънцето аристократично лице, като запали черните абаносови езера на очите му и ги накара да заблестят. Те горяха от страст и нежност към нея. Тези две изразителни очи, които издаваха цялата същност на този мъж. В тях се четеше нежност и доброта, които бяха толкова необикновени за този силен високомерен човек, който бе пленил и като че ли я бе оковал с най-добрата толедска стомана.

— Аз… аз искам да кажа „да“… сърцето ми казва „да“.

Серена се спря, тъй като споменът за жената на испанеца се върна в съзнанието й, споменът за устните й, които произнесоха една безмълвна дума „не“. Беше ли това предупреждение, че не трябва да се омъжва за Рафаел?

— Но ти се страхуваш, защото твоят живот ще бъде толкова различен — отговори той вместо нея, привличайки я, изпивайки я, галейки я с напрегнатост и разбиране. — Нека да ти разкажа за моите страхове, моя прекрасна английска роза. Както вече знаеш, губернатор Зеспедес ме изпраща с мисия в Западна Флорида. Не мога да те оставя тук, в Свети Августин, без покровителството, което моето име ще ти осигури, особено сега, когато ти може би носиш нашето дете. Мислила ли си за това, querida?

Трогната с цялата си душа от неговата загриженост, Серена усети сълзи да замъгляват сините й очи, но този път това бяха сълзи на щастие.

— Аз… аз не успях да забременея по време на първия си брак, а месечните ми неразположения са толкова нередовни, така че не мисля, че е това — отговори тя със срамежлива и печална усмивка.

— Трябва да се оженим, преди да замина, защото аз не мога да те оставя сега, когато ти може би носиш нашето дете — повтори той с твърдост и нежност, които стоплиха сърцето й, когато той внимателно докосна плоския й корем.

— Да, ти си прав — усмихна му се тя през радостни сълзи.

Неговата нежност и магнетизмът, който излъчваше, победиха нейната сдържаност. Тя просто я изтласка някъде дълбоко в себе си и позволи на сърцето да победи разума.

— Bueno, alma mia — възкликна той с нисък страстен глас, който отекна дълбоко в душата й. После извади нещо от джоба на униформата си и като повдигна ръката й към светлината на високата свещ, каза: — Този годежен пръстен се пази отдавна в семейството ми. Моята майка ми го повери, за да го дам на своята любима. Поставяйки го на твоя пръст, аз се заклевам да те уважавам и закрилям до последното си дихание. Мисля, че дори и тогава, alma mia, аз ще те обичам. Ще те обичам и отвъд живота, във вечността.

Той сложи мъничкия златен кръг, който представляваше две стиснати ръце, на пръста на дясната й ръка — странно, но той сякаш беше правен за нея.

— Виж, това е добро предзнаменование — прошепна Рафаел, а топлият му дъх я галеше, когато повдигна ръката й и я поднесе към устните си.

Когато се вгледа в златния пръстен с двете слети ръце, Серена почувства студени тръпки да лазят нагоре по гърба й. Споменът за кошмара отново я завладя и изящната ръка на жената от портрета, поставена върху закръгления й корем, изплува пред очите й. Арабела носеше на своя пръст същия този пръстен. Преди Серена да може да проговори и да разкаже на Рафаел за това съвпадение, той вече я беше взел в обятията си. Горещите му устни търсеха нейните, докато я притискаше към себе си. Вече нямаше време да мисли или да говори, а само да обича. Тя искаше всичките й страхове да изчезнат и под въздействието на силата на страстта му да се заличи споменът от обляното в сълзи лице на жената на испанеца, носеща същия пръстен, който сега беше на пръста на нейната ръка.