Даян Робинсън
Орелът и розата (5)

Четвърта глава

Утринното слънце изливаше ярките си лъчи върху вътрешния двор на „Златната роза“, прогонвайки нощните сенки. Въпреки че беше още рано, над малкия двор вече не се стелеше влажна горещина. Серена се опитваше с тежка работа да изхвърли от съзнанието си образа на привлекателния испански капитан и случайната им среща предната вечер. Тя нареди на Марко да донесе вода от кладенеца и да я излее във вдлъбнатината на вулканичната скала, закрепена на метална поставка в сенките на покритата веранда. Нейният красив, мургав испанец не я беше последвал и тя се мразеше, че това я беше засегнало. Престани да бъдеш такава глупачка, укоряваше се тя, вървейки след Марко към верандата. Момчето напълни голямата вдлъбнатина на порестата скала. От нея водата се процеждаше и капеше в коритото отдолу, като по този начин се филтрираше от мръсотията и пясъка и ставаше годна за готвене.

След една неспокойна нощ Серена се беше надигнала с първата утринна светлина, решена да работи до изнемогване и по този начин да заличи спомена от изгарящата целувка на испанския капитан. Стреснатата прислуга я беше изгледала с изненада, когато чуха плана й за сутринта, но никой не каза нищо. Но дори и нейната решителност беше започнала да намалява от горещината в ранния предобед.

— Мога ли да изляза за малко, милейди, за да присъствам на церемониите на площада? — попита с мекия си глас Марко със силен акцент.

— Какви са тези церемонии? — запита Серена, чието съзнание беше заето със задачата да набере люти чушки за кухнята. Малкият тъмнозелен храст с ярки, жълто-оранжеви ароматни чушки беше донесен в Свети Августин от минорканците. Те придаваха пикантен вкус на прекрасните ястия на Лиа. Минорканската жена в момента беше заета в кухнята, където с помощта на Тенси приготвяше горчивото сладко от портокали, което Серена обичаше да яде с кифла по време на следобедния чай. Толкова много работа имаше по гостилницата, че винаги не достигаше работна ръка.

— Ще има Te deum служба, която ще отслужи отец Кампос. С нея испанците ще благодарят на Бога за връщането на Източна Флорида на Испания. Испанците винаги правят така, след като завземат чужда земя — обясни меко Марко на английски език, на който го беше научила Серена. Погледна я с големите си тревожни очи. Той обожаваше тази прекрасна лейди, която беше толкова добра към него и майка му, но ако тя напуснеше острова с останалите британци, той и майка му трябваше да уредят живота си в новата испанска колония. Марко не обичаше англичаните, с изключение на любимата му лейди Марстън и добродушната Тенси. С практичност, надраснала годините му, той знаеше, че неговото бъдеще и това на майка му беше свързано с испанците, които възприемаше като свои хора, но не искаше да се покаже неблагодарен към тази жена, която му беше доказала, че и англичаните могат да правят добрини.

Серена погледна към Марко, застанал пред нея с разтревожено лице.

— Разбира се, че можеш да отидеш — каза тя с тъжна усмивка. — Отец Кампос ще даде списък на минорканците, които искат да станат испански граждани, нали?

— Si, милейди — отвърна Марко.

— Предполагам, че твоето име и това на майка ти са в този списък — каза тя тихо.

— Si, казах вчера на отец Кампос, че искаме да ни включи — обясни той, все още обезпокоен. — Не искам да ви засегна, милейди, но тъй като съм мъжът в семейството, трябваше да взема решение — той каза тези думи с достойнството на възрастен, което изглеждаше странно за все още детските му черти, но в тъмните му големи очи нямаше нищо детско. Болката, която бяха изстрадали с майка му, докато работеха като наемни прислужници при жестокия англичанин д-р Търнбул, го бе накарала да узрее рано. Отец Кампос беше дошъл с групата, напуснала омразната плантация и беше посъветвал всички да се включат в списъка, ако искат да станат испански граждани.

— Не съм засегната — каза тя нежно, трогната до сълзи от смелостта му. — Можеш да тръгваш, Марко, за да не пропуснеш службата.

— Благодаря, милейди. Ще се върна веднага щом свърши.

Тя загледа с натежало сърце накуцващото момче, което се отдалечаваше. Испанците бяха разлепили прокламации, че всички британски заселници трябва да се разпоредят със собствеността си или да я изнесат от колонията преди 19 март 1785. Англичаните, които искаха да останат под покровителството на испанското правителство с намерение да станат граждани на Испания, трябваше да се регистрират в срок от двадесет дни при секретаря на губернатора, капитан Карлос Хауърд. Какво да прави? Ако реши да напусне, ще успее ли да продаде „Златната роза“? Тя не искаше да си тръгва, но знаеше, че оставането ще бъде трудно. Не говореше езика, а от краткия контакт с испанци усещаше, че културата им, начинът им на живот са съвсем различни от тези, които познаваше. Споменът за блестящите черни очи и слабото, красиво мургаво лице караха ръцете й да се разтреперват и пулсът й да се ускорява. Рафаел Агилера и Перец представляваше всичко, което можеше да я убеди да остане в испанския Свети Августин. Той, както и народът му, бяха само огън и страст, способни да възприемат радостите и скърбите на живота по еднакъв начин. Тази тяхна особеност едновременно я омагьосваше и плашеше. Те докосваха някаква струна дълбоко в нея, което я караше да иска да отхвърли всички забрани, да срути стената, която беше изградила около сърцето си. Споменът за испанската танцьорка на площада предишната нощ й напомни как й се искаше да почувства тази свобода, да танцува без срам пред две възхитени, горещи черни испански очи.

— Лейди Марстън, добре ли сте? — дълбокото шотландско ръмжене на Александър Макгрегър прекъсна размишленията й. — Изглеждате малко бледа.

— Да… да, разбира се. Малко е топло. Това е всичко — заекна Серена, опитвайки да се откъсне от живите спомени, които бяха накарали настоящето да избледнее. Тя намокри лицето си със студена вода от скалата.

— Исках да обсъдя с вас поръчката, която да дам в магазина на Пентън и Лесли — каза високият шотландец, потърквайки замислено червената си брада. — Ще трябва да поръчаме повече вино заради испанците. Те не са пиячи на бира. А виж, тези ирландци, от ирландския полк, те могат да пият халби с бира като всеки англичанин, но на испанците тя не се харесва. Ако сте решила да останете в Свети Августин, ще трябва да поръчваме редовно и вино — каза й той с един въпрос в сините му очи, въпрос, който тя знаеше, че няма нищо общо с поръчването на повече вино.

— Засега ще поръчам. Не съм решила още какво ще правя, но вие ще бъдете първите, които ще узнаете моето решение — увери го Серена. — Знам, че и вие имате планове. Ти реши ли, дали да останеш при испанците? — попита тя, любопитна да научи как възприемаше той промяната на управлението.

— Да, смятам да остана. Знаете ли, лейди Марстън, чуват се слухове, че испанците може и да не се задържат дълго. Миналата нощ, докато повечето бяха заети да празнуват, осем от робите на Джеймс Фарли били откраднати. И англичаните, и испанците са сигурни, че това е работа на Дан Макгърт и неговата банда от река Свети Джон — каза й той и една усмивка премина по лицето му. — Както чувам, група привърженици на стария крал Джордж се е присъединила към бандата на Макгърт и възнамерява да тормози испанците, така както тези бандити направиха с губернатор Тонин. А и при тези американци, които се изсипват откъм границата с Джорджия, кой би могъл да каже колко дълго ще управляват испанците в Свети Августин. Така както си го мисля, най-добре е човек да остане тук и да изчака да се махнат — каза той с тайнствен глас.

— Да, и аз чух такива слухове — каза замислено Серена. Какво в действителност знаеше тя за този опак шотландец, освен че беше живял в американска колония в Каролина и че се беше появил в Свети Августин, търсейки работа. Изглежда, че имаше информация за тайните настроения в колонията. Докато той се отдалечаваше към гостилницата, през главата й премина тревожна мисъл. Към кого беше лоялен Макгрегър? Дали нямаше да се погрижи само за собствените си интереси?

Серена продължи да се чувства неспокойна през останалата част на сутринта и през целия следобед. Свети Августин се бе променил от заспало малко градче, което дремеше под горещото тропическо слънце, във врящ котел. Той кипеше от напрежението на неспокойни хора, които преживяваха големи промени в живота си.

Тя се опита да се успокои, помагайки на Тенси в хилядите задачи по домакинството. Прислужничката не й зададе никакъв въпрос, въпреки че сигурно се чудеше защо господарката й бе решила да се върне толкова рано от бала и да прекара целия следващ ден в плевене на градината под горещото слънце или помагайки на Лиа в кухнята.

През късния следобед, когато убийствената жега беше намаляла, някой позвъни на входа за жилището. Изпращайки Тенси да отвори, Серена изтри мръсните си от земята ръце в муселинената престилка, която беше завързала около синята басмена домашна рокля. Пъхайки един кичур коса, измъкнал се от бонето и паднал върху очите й, тя си помисли, че това, от което най-много се нуждае в момента, беше една студена вана.

— Милейди, няколко испански офицера искат да ви видят — съобщи Тенси с изплашен поглед, въвеждайки мъжете в градината.

Какво искаха? Серена се учуди и се обърна към тях. С раздразнение срещна две познати черни испански очи, които омекнаха при вида й. Испанският капитан, помисли си тя и объркването й се превърна в смущение, като си спомни какъв е видът й.

Карлос Хауърд, секретарят на губернатора, се обърна към нея, а ясният поглед на Рафаел, като че ли й се усмихваше.

— Лейди Марстън, дошъл съм да искам съдействието ви. Установихме, че не разполагаме с достатъчно квартири за нашите офицери. Както знаете, в Свети Августин няма много празни къщи. Военните бараки са препълнени. Разбрахме, че в „Златната роза“ има стаи, които могат да ни послужат. Бихме искали да наемем три от тях — каза той любезно.

Серена се загледа в мъжа, занемяла от удивление. Но бързо възвърна самообладанието си.

— Да, капитан Хауърд, стаите са свободни. Ще трябва да извините външния ми вид, занимавах се с градината, но моята прислужничка Тенси ще бъде щастлива да покаже на джентълмените стаите за тяхното одобрение — успя да каже тя, гледайки само капитан Хауърд, за да не й се налага да поглежда към чаровния испанец до него, но всяка частица от тялото й усещаше присъствието му.

— Сигурен съм, че ще бъдат точно това, от което се нуждаем, лейди Марстън — отвърна меко един дълбок познат глас, говорещ английски с лек акцент. Изгарящият пламък в очите му я стресна, както и близостта му, която я караше да губи контрол над чувствата си. — Сигурен съм, че „Златната роза“ отговаря идеално на моите нужди — двойният смисъл на думите му не убегна на Серена. Сърцето й, като че ли прескочи и тя изведнъж усети някакъв странен копнеж.

— Испанското правителство ви благодари, лейди Марстън. Ще ви плащаме компенсация всеки месец за времето, докато сте в Свети Августин — каза й Карлос Хауърд и се поклони официално. — Моите офицери ще се върнат след час с багажа си — той се поклони над протегната й ръка. Същото сториха и другите двама мъже. Рафаел последен пое ръката й и когато го направи, той я обърна така, че устните му да помилват чувствителната длан. На нея й се стори, че я беше докоснал огън.

— До тази нощ, querida — прошепна той, изгаряйки я за момент с блестящите си очи. Преди да може да му отговори, той се беше присъединил към другите.

— Тенси, провери стаите, за да сме сигурни, че са готови за гостите и кажи на Макгрегър да ми донесе вода за къпане — нареди Серена на младата жена, която продължаваше да гледа след офицерите. — Побързай, нямаме време да мечтаем.

— Да, милейди — отговори Тенси и тръгна към главната зала на гостилницата с объркано изражение на миловидното си лице. Дали си беше въобразила погледа, който онзи красив офицер хвърли на господарката й? Изглеждаше като че ли я познава, а и тя беше отвърнала на погледа. Никога досега не беше виждала господарката си развълнувана от някой мъж, но когато испанецът я беше погледнал в очите, те като че ли се промениха, омекнаха. Точно някой от тези варвари ли трябваше да развълнува сърцето й, помисли тя, поклащайки с тревога главата си, покрита с голямо, украсено с панделки боне.

Серена изтича в спалнята и ужасена се огледа в огледалото. На бузата й имаше мръсно петно и ръцете й бяха изцапани. Стеклата се пот беше оставила следи по прашното й лице и й придаваше вид на разплакано бездомно хлапе. Тя свали със замах бонето от главата си и извади фибите от косата си. Миналата нощ беше изчеткала по-голямата част от златната пудра, но косата й се беше объркала под бонето. Тя нападна свирепо дългите кичури с четката от свинска четина. Така я намери Тенси.

— Лиа ще се погрижи за стаите, милейди. Оставете ме аз да направя това, докато Макгрегър донесе ведрата с вода — каза й младата жена спокойно, като я накара да седне на табуретката пред тоалетната масичка и взе четката от ръката й. — Значи испански и ирландски офицери ще се настанят в „Златната роза“, така ли?

— Да, това ще бъде един сигурен източник на средства, който както сама знаеш, ще ни бъде от полза — обясни Серена, избягвайки да срещне очите на прислужницата в огледалото.

— Да, без съмнение. Това означава ли, че ще останем в Свети Августин, милейди? — попита тя с невинен глас, но с хитър поглед.

— Аз… аз наистина не съм решила — отвърна Серена, опитвайки се отговорът й да прозвучи хладно и резервирано.

— Само питам, защото един ирландски офицер разпитваше Макгрегър дали гостилницата и ханът се продават. Изглежда се интересуваше от подобна покупка, стига цената да му се види приемлива — продължи Тенси. Разчесвайки последните кичури от златната руса коса, тя я събра и я вдигна високо, за да я приготви за банята.

— Сигурна ли си, че е искал да ги купи? — рязко попита Серена.

— Можете и сама да говорите с него, милейди. Той беше единият от мъжете, които дойдоха за стаите. Макгрегър го разпозна като си тръгваха и това му се видя странно, защото си спомни, че е бил същият ирландец, който се интересувал от картата на заровеното съкровище, за която се предполага, че сър Сесил е притежавал. Наричали го зеленото съкровище, така ми каза Макгрегър. Странно, че се е заинтересувал от тази стара история на сър Сесил. Всеки в Свети Августин, моля да ме извините, милейди, знаеше за слабостта на сър Сесил да разказва небивалици.

Серена потрепери при спомена за мъртвия си съпруг и глупавата карта. Поглеждайки отражението си в огледалото, тя усети как стомахът й се свива в студена топка. Какво правеше тя, че позволяваше отново на един мъж да има контрол над живота й? Не беше ли научила всичко за болката от женитбата си със сър Сесил? И въпреки това, ето я сега, свалила защитните бариери около сърцето си, като младо глупаво момиче пред сладките думи на един мъж с тъмни, бляскави очи.

— Тенси, след като се изкъпя, ще вечерям тук, в стаята. Чувствам се изтощена. Погрижи се, моля те, за новите гости — Серена избягна изненадания поглед на момичето. — Няма да слизам долу тази вечер.

— Разбира се, милейди, щом така желаете.

— Не съм си вкъщи, ако някой ме търси — нареди твърдо Серена.

— Разбирам, милейди — без повече коментар Тенси приготви ваната. Стана й ясно, че по някакви причини господарката й беше променила отново решението си. Никога преди не беше виждала Серена така обезкуражена както изглеждаше след бала. Докато наливаше есенцията от шибой в хладката вода, Тенси се зачуди дали испанският офицер е бил на бала предишната вечер.

Той не означава нищо за мене, мислеше си Серена, потапяйки се в ароматната вода. Ако си го повтаря достатъчно дълго, може би ще започне и да го вярва.

— Дай ни целувка, миличка — изпя Буканир, когато Тенси излезе от стаята, хвърляйки един съкрушителен поглед на птицата, преди да затвори вратата.

— Тихо, Буканир. Всички мъже сте еднакви — каза Серена с въздишка, когато яркият папагал започна да повтаря отново и отново фразата, подчертавайки я с дълго изсвирване.

Тъмните като индиго сенки на тропическата нощ бяха вече паднали, когато тя позвъни на Тенси да отнесе подноса с вечерята й. Клетката на Буканир беше покрита за през нощта. Спокойствие настана в потъналата в полумрак стая, осветена само от високи дебели свещи, поставени в свещници от ковано желязо, придаващи й испански вид.

Серена обаче не беше спокойна, когато седна на тоалетката си, облечена в тънка ленена нощница и домашни чехли без пети от бял сатен, за да провери сметките на „Златната роза“.

Опитвайки се да се съсредоточи върху колоните от цифри пред нея, тя се стараеше да не позволи на съзнанието си да се разсейва. През отворения прозорец нахлуваше мекият бриз от залива, който я дразнеше с прелъстителното ухание на екзотични, тропически цветя и леко стипчивия мирис на морето. Потоци лунна светлина падаха върху кипарисовите дъски на пода и я примамваха да се приближи към прозореца и към гледката на лунната пътека върху водата. Беше лятна нощ, която предизвикваше сетивата, а не интелекта.

Леко драскане по вратата накара Серена да остави перодръжката си и да се надигне. Едно от малките котенца, които живееха в кухнята, се промъкваше понякога по стълбите при нея и драскаше на вратата, за да го пусне. След няколко погалвания малкият котарак се свиваше на леглото в краката й и заспиваше.

— Ела, Гато — прошепна тя и малкото черно коте скочи грациозно в стаята. Марко беше измислил името му. Беше обяснил на Серена, че el gato на испански означава котка и малкото животно стана известно под това име. Тя го вдигна и го притисна до себе си, допирайки бузата си до черната козина. Мъркането му изпълни ушите й. — Ще разреша само на един красив испански джентълмен да прекара тази нощ в моята спалня — прошепна тя, — но само на един.

— Милейди, позвънихте ли? — Тенси се появи на вратата на спалнята.

— Да, можеш да вземеш подноса. Мисля да си лягам — каза Серена и постави котето върху завивката на леглото. Тя отиде до тоалетката, затвори счетоводните книги и духна порцелановата газена лампа, която й светеше, докато работеше. — Пристигнаха ли нашите нови гости? — попита тя студено с гръб към прислужницата.

— Да, милейди, и се настаниха удобно — отвърна Тенси, оправяйки леглото, след което загаси всички високи свещи с една медна щипка с дълга дръжка. Остави да свети само една.

— Добре — каза тя меко. Искаше да разбере дали Рафаел се беше интересувал за нея, но не смееше да попита.

— Това ли е всичко, милейди? — Тенси беше застанала на вратата с подноса в ръка.

— Да. О, Тенси, Макгрегър добре ли се справя с гостилницата? Има ли много посетители?

— Да, милейди, добре се справя. Лиа му помага с клиентите. Той, като че ли предпочита нейната компания — изсумтя младата прислужничка с пренебрежение.

— Е, той и Лиа, като че ли добре се сработват и създават непринудена атмосфера за посетителите — изкоментира сухо Серена. Стана й ясно, че Тенси ревнува Лиа, а това щеше да усложни нещата в „Златната роза“.

— Това всичко ли е, милейди? — попита сковано Тенси, която нямаше желание да обсъжда Лиа и Макгрегър.

— Да, и благодаря ти. Върви да си починеш, Тенси — каза й Серена и въздъхна, защото й беше ясно, че младата жена нямаше да отиде да си легне, докато Лиа помагаше на мъжа, когото харесваше.

— Може би ще отида на разходка с един джентълмен, преди да си легна — отвърна Тенси, повдигайки леко глава, като че ли предизвикваше Серена да й забрани да го прави.

— Нощта е прекрасна за разходка покрай залива. Познавам ли приятеля ти? — заинтересува се Серена, загрижена, че Тенси може да излезе, с който й падне, само за да нарани Макгрегър.

— Не, госпожо. Ефрейтор Джилрой е пристигнал току-що от Испания с ирландския полк. Срещнах го този следобед, докато обслужвах масите в гостилницата — в гласа на Тенси се долавяше предизвикателство, сякаш очакваше Серена да й противоречи.

— Приятна разходка с твоя приятел — отвърна Серена. Беше й ясно, че е безполезно да предупреждава прислужницата за опасностите, които може да крие една нощна разходка с войник, когото почти не познаваше. Тенси беше засегната от незаинтересоваността на Макгрегър и беше решила да успокои наранената си гордост.

— Благодаря, милейди. Приятни сънища — каза Тенси със слаба усмивка. Беше очаквала господарката й да се възпротиви на разходката й с ирландския войник.

Сънищата на Серена се оказаха не много приятни. Умореното й тяло се отпусна в неспокоен сън, но съзнанието й не беше успяло да изхвърли тревогите от деня. Пиянското лице на Сесил се появяваше непрекъснато в кошмара, присмивайки й се и обвинявайки я за загубата на картата на зеленото съкровище.

— Не, не, остави ме — промълви тя, въртейки се върху възглавницата. Лененият калъф се бе овлажнил от потта й. Тя се чувстваше оплетена в кошмарите. С някаква част от разума си съзнаваше, че това е само сън, от който искаше да се събуди.

Изведнъж очите й широко се отвориха, сърцето й биеше лудо, а тялото й трепереше. Взирайки се в тъмната стая, осветена само от сребърните лъчи на луната, тя видя две зелени очи да я гледат от възглавницата.

— Гато — изохка тя с треперещ глас. — Ти ли ме събуди от този ужасен сън?

Котето й отговори с едно кратко мяукане и отново се сви готово да заспи, успокоено, че тя е добре.

Докато гладеше копринената козина, опитвайки се да прогони спомена за ухиленото лице на Сесил, тя отново го чу. Звукът беше слаб, но не можеше да го сбърка. Тъжна песен на китара достигаше до стаята й. Страстният допир до струните идваше от ръцете на опитен музикант, който свиреше с цялата дълбочина на душата си. Всеки нерв на тялото й завибрира под звуците на вълнуващата мелодия, една мелодия, която беше чувала само в сънищата си.

Тя седна на леглото и усети, че я побиват студени тръпки. Беше будна, знаеше, че беше будна. Но тогава как беше възможно да чува тази песен, тази преследваща я китара, която чуваше само насън, когато любовникът й идваше при нея? Обхваната от паника, тя притисна треперещи пръсти към устата си, за да не закрещи. Дали не полудяваше?