Даян Робинсън
Орелът и розата (20)

Деветнадесета глава

Крясъците на чайките нахлуваха през отворените прозорци, заедно с мекия полъх на солен въздух. Утринното слънце огряваше масата, до която седяха Серена и Рафаел, наслаждаващи се на удоволствието от компанията на другия и ядяха испанската закуска, поднесена им от готвача на кораба. Рафаел беше отишъл да даде нарежданията за деня, след което се беше присъединил към нея на масата.

Мекият чист въздух, със солен мирис, като че ли беше измил нощните страхове на Серена. На ярката, златиста утринна светлина те й се струваха глупави, предизвикани от умора и неспокоен сън. Винаги е била обсебена от портрета на жената на испанеца, помисли си тя, докато отпиваше от горещото кафе. Беше глупаво да допусне романтичните й фантазии да вземат връх. Рафаел беше прав; историята на Арабела и Родриго не беше тяхната. Тя принадлежеше на миналото.

— Какво си мислиш така усърдно, че чак си смръщила прекрасното си чело? — попита Рафаел, закачайки я нежно, но погледът, с който я погледна над масата, беше сериозен.

— Нищо важно — усмихна му се тя и реши да забрави, че изобщо е чувала името Арабела. — Къде отиваме днес? Забелязах, че сме вдигнали котва и плуваме на север, към остров Анастасия.

— Помислих си, че може да ти хареса да посетиш плантацията си и този път да я видиш така, както трябва — отвърна й той и посегна над масата, за да покрие ръката й със своята.

— Да, тя би трябвало да е тук някъде. Спомням си, че имаше един дълъг пристан — размишляваше на глас Серена. — Но в действителност ти си бил там, нали? — и Серена обърна замислените си очи към него.

— Si, бил съм там — отговори той със странен тон, говорещ за недоизказани неща. Очите му бяха неразгадаеми и за момент той извърна погледа си от нея, изгубен в спомени, в които нямаше място за нея.

— Какво има? — попита тя и усети как пръстите му се свиха.

— Само спомени, querida, отдавна забравени спомени — промълви загадъчно той, след което стисна за момент ръката й и я пусна. — Хайде, изпий кафето си. Искам да дойдеш на палубата. Обикновено в тези води има училища на делфини. Интересно е да ги наблюдава човек — той се изправи и отиде до нея, за да задържи стола й докато стане.

Тя му се усмихна, за да му благодари, но не се успокои от бързата смяна на разговора. Явно искаше да я разсее, за да не му задава повече въпроси за мястото, което сега беше нейна плантация. Тя не можеше да спре да се чуди, защо се държи така. Докато се качваше с него на огрятата от слънцето палуба, установи, че всеки път, когато го попиташе за остров Анастасия, той се отдръпваше в себе си.

— Ето, прав бях. Погледни! — Рафаел насочи погледа й над водата към тъмните силуети на боровете и палмите, които ограждаха дългите пясъчни брегове и дюни на острова. Близо до линията на прибоя можеха да се видят триъгълните перки на големи игриви същества, известни като делфини.

— Но те са прекрасни — съгласи се Серена и се засмя на лудориите им, дарявайки Рафаел със зашеметяваща усмивка, от която дъхът му спря.

— Ето това е la Florida, тази, която исках да видиш, querida — наклони се към нея, за да може да чуе гласа му над шума на вятъра и прибоя.

Тя стоеше в обръча на ръцете му и се наслаждаваше на прекрасната утрин, на свободата, предизвикана от соления въздух върху лицето й от платната, плющящи на вятъра и извиващите се над тях чайки. Никога не се беше чувствала така жива както сега, с Рафаел застанал до нея. Знаеше, че няма да продължи дълго, но искаше да запомни всяка минута, за да може по-късно, когато щеше да бъде сама, да затвори очи и да си спомни идеалното щастие.

— Това е рай — той се наведе към ухото й и топлият му дъх погали врата й.

— Да — съгласи се тя, облягайки се на силните му гърди, без да се интересува, че бяха пред погледа на по-голямата част от екипажа. Това беше едно омагьосано място, където времето нямаше значение и където единствените правила, на които трябваше да се подчиняват бяха тези, които измисляха сами.

Прекрасната сутрин отминаваше, а те продължаваха да стоят и да наблюдават чудния див тропически пейзаж от палубата на „La Sonata“. Серена не беше предполагала каква невероятна красота може да се крие в белите като алабастър пясъци, блестящата синьо-зелена вода на морето и буйната зеленина на остров Анастасия. Тя изведнъж разбра, че за да може човек наистина да възприеме красотата, той трябва да е в подходящо състояние на духа. Ако сърцето ти е тъжно и изпълнено с мъка, ти можеш само да гледаш навътре към собствената си болка и тогава не виждаш нищо. Когато беше дошла на дивния тропически остров със Сесил, всичко, което можеше да види, беше собственото си отчаяние, но сега с Рафаел за първи път успя да види красотата на острова, защото сърцето й беше леко и изпълнено с щастие.

— Толкова е красиво — въздъхна Серена и погледна към високия хубав мъж, който я държеше в прегръдката си. — Много съм щастлива, че ме накара да дойда и да го видя.

— Виж там, ето дългият пристан, който води към къщата — посочи й той към потъмнелия от времето дървен пристан, към който можеше да се завърже малка лодка. — Какво беше името, с което си нарекла плантацията? — попита той с известно напрежение в гласа и се наведе към нея, за да може да го чуе над шума на прибоя.

— Никога не сме я наричали с някакво име — каза тя и повдигна със съжаление рамене. — Въпреки това съм сигурна, че докато е била притежание на испанци, тя е имала име, но съм забравила дали Сесил изобщо ми го е споменавал. Много скоро след пристигането ни Сесил проигра всичките ни роби и ние никога повече не дойдохме тук. Съпругът ми изпрати една минорканска двойка да се грижи за къщата. Те идват на всеки четири месеца в Свети Августин да ми докладват, че къщата е все още в добро състояние, но се опасявам, че през всичкото това време земята е запустяла — каза тя, като че ли се извиняваше. — Мисля, че англичанинът, който я е продал на Сесил, я нарекъл „Лунна светлина“ — добави тя, опитвайки се да си спомни всичко, което съпругът й беше казал за тази собственост.

— Ах, „Лунна светлина“ — повтори Рафаел, като че ли името имаше за него особен смисъл.

— Да, знаеш ли това име? — попита с изненада Серена и се обърна да го погледне.

— Не, просто е едно прекрасно име, а от тази страна на острова човек наистина може да види как луната изгрява над морето — отвърна той, но тъгата в очите му не отговаряше на думите.

— El Capitan — гласът на един от моряците ги прекъсна и Рафаел се отдръпна за момент. Двамата мъже заговориха на бърз испански, който Серена не можеше да следи.

— „La Sonata“ не може да се приближи повече до пристана. Ще хвърлим котва тук. Ще отидем дотам с малката лодка — каза й Рафаел, връщайки се при нея.

— О, не, искаш да кажеш да се катеря отново по онази въжена стълба — промърмори Серена и пребледня при тази мисъл, поглеждайки муселинената си рокля и чехлите с високи токове.

— Напълно съм съгласен, въпреки че самата рокля е прелестна, че не е най-подходящият костюм за подобно приключение — огледа я Рафаел с весело пламъче в тъмните очи. — Но мисля, че имам разрешение за твоя проблем. Ела с мен долу — каза й той с игрива гримаса и взе ръката й.

Той я остави в кабината, като й каза да опакова някои от нещата си за престоя им в плантацията. Серена го послуша. Тя потрепери при мисълта за предстоящото спускане по въжената стълба. Изглежда всеки път, когато беше с Рафаел, той я караше да поеме някакъв риск, да се сблъска с някаква уплаха. Може би, помисли си тя, поставяйки четката за коса в сандъка, точно това я привличаше да бъде с него.

— Ето, моя прекрасна роза, ето разрешението на проблема ти, естествено ако имаш смелостта да ги облечеш — плътният глас на Рафаел й отправи предизвикателство от прага на вратата.

— Какво си донесъл? — попита тя и се обърна към него, заинтригувана от думите му.

— Това. Те са на един от юнгите. Беше много разстроен, защото това, така да се каже са официалните му дрехи за брега. Голямо пазарене му дръпна, но мисля, че ще ти станат — каза й Рафаел с чувство за хумор и с известно забавление в тъмните очи, докато я наблюдаваше как оглежда тъмносините ленени панталони и бялата памучна риза. — Помислих, че можеш да ги носиш с ботушите си за езда. Те са в сандъка.

— Мисля, че са подходящи, въпреки че не знам какво ще си помислят Инес и Жозе, моите наематели, когато ме видят в този костюм — отговори тя, поглеждайки го смело с вирната брадичка.

— Възхищавам се на здравия ти разум — отвърна той, — и на авантюристичния ти дух. Ти си невероятна жена.

— Гледай да не го забравиш, господине, след като облека тези мъжки дрехи — сряза го тя и посегна към панталоните и ризата, наслаждавайки се като него на размяната на реплики.

— Струва ми се, моя прекрасна роза, че това няма да представлява трудност за мен — отговори той с неустоима усмивка, която се отрази в закачливия му поглед. — Сега ще те оставя да се облечеш. Колкото й да ми се иска да присъствам на това занимание, страхувам се, че ако остана, никога няма да стигнем до „Лунна светлина“ днес. Освен това трябва да се погрижа за някои неща, преди да тръгнем. Побързай, трябва да използваме високия прилив.

Веднага след като вратата се затвори след него, Серена съблече роклята и чехлите и ги прибра в сандъка заедно с бельото си. Остави само чорапите с жартиерите, които щяха да се скрият от панталоните. Тя бързо облече панталоните, ризата и меките кожени ботуши за езда. Панталоните й бяха малко широки в талията, но иначе не й стояха зле, реши тя докато се въртеше пред сребърното огледало. Нямаше никакво съмнение в женствеността й, установи със задоволство. Вместо да прикрият женската й фигура, панталоните подчертаваха тънкия й кръст и закръгления ханш. Трябва да направи нещо за косата си, реши тя. С няколко сръчни движения успя да прибере разбърканите руси кичури в дебела плитка, която пусна на гърба си. Тя се усмихна на отражението си в огледалото. Облечена така, приличаше на малкото момиче, което беше тичало на воля в горите на Девън през онези незабравими дни на детството й. За първи път от години усети същото чувство на свобода, което смяташе, че е изгубила завинаги.

— Ах, querida, ти ме изкушаваш. Никога не бих могъл да забравя каква жена си — в гласа на Рафаел, който беше влязъл междувременно в стаята, се усещаше някакво удивление.

— Колко щастливи сте вие мъжете, че можете да носите такива свободни дрехи — изкиска се Серена и се обърна, за да установи, че блестящите тъмни очи я гледаха с желание, стаено в дълбочините им.

— Ако не напуснем веднага тази кабина, не нося отговорност за действията си — пошегува се той и даде знак на мъжа, застанал зад него в коридора, да вземе малките сандъци с багажа им.

Серена беше зашеметена от лекотата, с която се движеше в новите дрехи. Тя се чувстваше невероятно свободна и авантюристично настроена, въпреки че виждаше как мъжете извръщаха поглед щом ги погледнеше. Тя не беше лейди Марстън, а член на екипажа на „La Sonata“. Тя беше първият помощник на капитана, помисли си и се ухили на думите, които употребяваше.

Да се спусне по въжената стълба се оказа много по-лесно с новите дрехи. С малко треперене успя да се спусне в подскачащата лодка, задържана от Рафаел и един моряк. Малкият съд заплашително се клатеше, когато приближиха пристана и навлязоха в прибоя. Морякът наблягаше здраво върху греблата. Островът изглеждаше безлюден. Те завързаха лодката за един голям кол. Нощният прилив щеше да залее пристана, затова трябваше бързо да слязат. Рафаел й помогна да стъпи на плъзгавите дъски, като си позволи за кратък момент да я погали, преди да се обърне да поеме сандъците от моряка.

— Знам, че не ни чакат, но все пак би трябвало да има някой — забеляза Серена. След като пожелаха довиждане на моряка, те се запътиха по дългия пристан към брега.

Над белите пясъчни дюни, покрити със сол, можеше да се види как проблясва сиво-белият силует на главната къща. До нея се водеше една редица от изкривени от вятъра дъбове, с клони обкичени с испански мъх, надвиснал над сочната трева. Къщата се извисяваше, огряна от слънчевите лъчи, на фона на портокаловата горичка зад нея. Имаше някакво спотаено очакване, надвиснало над земята. Единственият шум беше от прибоя на празния плаж и крясъците на виещите се чайки, които за изострените сетива на Серена звучаха като предупреждение.

— Какво не е наред? — попита тя, обръщайки се към Рафаел, когато започнаха да се изкачват към къщата, построена в стила на Антилските острови, с големи галерии, обикалящи около двата етажа, стръмен покрив и прозорци, покрити с жалузи.

— Не зная, но и аз усещам, че цари някаква неестествена тишина. Да не би сега да е времето, когато тази двойка идва в Свети Августин? — попита Рафаел, смръщил тежките си вежди. Досега все някой трябваше да забележи пристигането им и да дойде да провери кои са посетителите.

— Не, те бяха в Свети Августин точно преди месец — отвърна Серена, когато оставиха пясъчния бряг зад себе си и тръгнаха по високата трева. Странната тишина ги обгърна като мъгла и ги накара да бъдат нащрек.

Когато стигнаха до дългата галерия на първия етаж видяха, че всичко изглежда нормално. От двете страни на отворената двойна врата имаше високи яркочервени хибискуси в глинени гърнета. Каменните плочи на пода на галерията изглеждаха прясно изметени от навятия пясък. Но въпреки това беше необичайно тихо за обитаема къща. Серена не виждаше нищо нередно около себе си.

— Не се приближавай повече! — разнесе се глас над тях, на английски, но със силен акцент.

Поглеждайки нагоре към втория етаж, Серена и Рафаел видяха дулото на стара пушка, насочено към тях. Двамата се спряха, без да могат да разберат кой стои зад пушката, тъй като слънцето се отразяваше в метала и ги заслепяваше.

— Жозе, ти ли си? — извика Серена и вдигна ръка, за да заслони очите си, стресната, че нейният пазач изпълняваше така сериозно задълженията.

— Кой казва моето име? — попита бързо мъжът, без да навежда пушката.

— Тук са лейди Марстън и капитан Агилера от испанската флота — извика Серена с възможно най-спокоен тон при вида на това старо оръжие, насочено към тях. — Съзнавам, че съм облечена твърде необичайно, но тези дрехи бяха най-подходящи за плуването дотук от кораба на капитан Агилера — тя се обърна и погледна Рафаел с отчаяние и смущение. Нямаше нищо чудно, че Жозе не я беше познал в тези момчешки дрехи.

— Извинете ме, милейди — извика отгоре смутеният Жозе. — Веднага слизам — пушката изчезна и по дървените стълби се чуха стъпки на крака, обути в ботуши.

— Той наистина е взел много сериозно отговорността да охранява къщата — забеляза сухо Рафаел, а устните му се извиха в усмивка на облекчение. Той безмълвно се беше наругал за нехайството си, че не беше взел със себе си някой от екипажа.

— Да, надявам се, че човекът не страда от някаква мания — промърмори Серена развълнувана. — Не съм забелязвала нищо странно досега нито в него, нито в жена му, но вече не съм много сигурна, дали животът тук, така отдалечени от другите, не се е отразил на разума му. И освен това се чудя къде е самата Инес?

— Извинете ме, милейди, но не очаквах да ви видя — извини се Жозе, появявайки се от дългия централен хол, който разделяше къщата на две части: — Помислих си, че са се върнали онези мъже — той поклати тъмната си, започнала да посивява глава, а в очите му се изписа страх. — Когато видях лодката ви на пристана, казах на Инес да се скрие в конюшнята.

— Какви мъже, Жозе? — попита загрижено Серена.

— Преди два дни те пристигнаха от Свети Августин с малък кораб, плуващ под испански флаг. В началото аз ги посрещнах, защото бяха облечени в униформите на ирландския полк. След като говорих с тях, разбрах, че наистина са ирландски войници. Отначало се държаха приятелски, казаха, че били стари приятели на покойния сър Сесил и дошли да видят плантацията, за която им бил разказвал толкова много. Това беше първия път, когато се усъмних, че лъжат, защото знам, че сър Сесил не го беше грижа за земята — обясни им Жозе с въздишка, от която стана ясно, че искаше да забрави спомена за случилото се. — След като обиколиха къщата и земята наоколо, започнаха да ме разпитват къде било специалното тайно място, за което им бил казал сър Сесил. Казах им, че не знам за такова място — каза Жозе и дрезгавият му глас трепна. — След което ми сториха това, като казаха, че то ще опресни паметта ми — и той се обърна, за да видят голямата рана на бузата и слепоочието му.

— Толкова съжалявам, Жозе. Трябвало е да дойдеш в Свети Августин да те прегледа лекар — възкликна Серена и се приближи към по-възрастния човек, за да прегледа раната му. — Но какво може да са търсили?

— Някакво съкровище, милейди. Най-накрая си признаха. Мислеха, че тук в плантацията има заровено съкровище. Те дори разкопаха земята около кладенеца, а един от тях се спусна с фенер по въжето, за да види дали съкровището не е на дъното — обясни Жозе и леко се намръщи, когато Серена повдигна косата му, за да види колко дълбока е раната.

— Не мога да повярвам, че са се хванали на тази глупава история на Сесил. Но защо иначе ще дойдат чак дотук в плантацията, за да търсят някакво въображаемо съкровище? — каза Серена на двамата мъже.

— Алчността кара хората да вършат много глупави дела, които могат да се окажат и опасни — заяви късо Рафаел, свъсил вежди и присвил устни.

— Вярно е, капитане — съгласи се Жозе. — След като видяха, че няма да намерят лесно съкровището, те нападнаха кухнята и библиотеката, търсейки нещо за пиене. Но не намериха нищо, защото Инес беше заровила бутилките с виното, което пием, в пясъка, за да е на студено — той се подсмихна като си спомни раздразнението на войниците. — Скоро след това се измориха от безуспешните си опити и при следващия прилив си тръгнаха. Когато видях кораба ви, капитане, и испанския флаг, аз се изплаших, че са решили да се върнат — Жозе поклати глава, спомняйки си ужаса, който той и жена му бяха изживели при вида на малката лодка, приближаваща към пристана.

— Не се притеснявай, хората ми ще охраняват брега докато сме тук, но може би ще бъде по-разумно, ако ти и жена ти се върнете с нас в Свети Августин — каза Рафаел на изморения мъж, на когото преживяното вече започваше да дава отражение.

— Gracias, сър, но на нас с Инес тук ни харесва, където сме близо до земята. Мисля, че те разбраха, че тук няма съкровище, няма „El Tesoro verde“ — отвърна Жозе. — Не смятам, че ще си направят труда да се върнат.

— „El Tesoro verde“ — повтори Рафаел със студенина в дълбокия си глас, а устните му се извиха в цинична усмивка.

— Определено не мисля, че има нещо забавно в това, че Инес и Жозе са били заплашвани от някаква банда грубияни, търсещи измислено заровено съкровище — каза Серена с голямо неодобрение. Тя го погледна, като че ли той беше загубил разсъдъка си. Имаше нещо нередно в това как той реагира на разказа на Жозе и това я разгневи. Започваше да й омръзва да слуша за зеленото съкровище, защото всеки път й напомняше за глупостта и алчността на покойния й съпруг и как я беше предал след пристигането им в Свети Августин.

— Не намирам забавна историята, а само виждам иронията на живота — отвърна й той със загадъчен тон и й направи път, за да влезе в къщата.

— Отново ми убягва твоята испанска философия — отговори Серена с глас, изпълнен със сарказъм, и му обърна гръб. Бузите й пламтяха от възмущение при вида на подигравателното му изражение, което като че ли криеше някакво тайно забавление, което нямаше намерение да сподели с нея.

Ах, моя разгневена роза, ако само можех да ти обясня прекрасната горчиво-сладка ирония на всичко това, на нашето посещение тук, но времето не е подходящо, помисли си той, следвайки я в познатия широк хол, който не беше виждал от много години. Ако ти кажа сега, ти никога повече няма да ми вярваш, а аз не мога да поема този риск, реши той, с упорита непоколебимост, така характерна за него. Беше стигнал достатъчно далече, за да изгуби всичко. Мрачното му изражение щеше да изненада Серена, ако се беше обърнала да го погледне. Тя обаче вървеше пред него, без да усети промяната, настъпила в този тайнствен мъж, когото обичаше.