Даян Робинсън
Орелът и розата (19)

Осемнадесета глава

Останала сама в кабината, Серена изтръпна от ужасните картини, които въображението й започна да рисува за това, което ставаше на палубата на „La Sonata“. Можеше да чуе виковете на хората от екипажа и бързите им движения по дървената палуба. Тя застана до остъкления отвор в стената на каютата. В същото време оглушителен тътен разтърси кораба. Тя залитна и се хвана за бюрото.

Защо разреши на Рафаел да я доведе в кабината, където се чувстваше като хванато в капан животно? Страх и гняв бушуваха в нея, докато се вслушваше, без да може да разбере какво става горе. Ето, такъв щеше да бъде съвместният им живот, помисли си тя, спомняйки си думите му. Всеки път, когато излезе в морето, тя щеше да седи и да го чака, без да знае дали ще се върне или не. Не, нямаше желание да стане част от това, реши тя при следващия оръдеен изстрел и сърцето й се скова от страх. Той беше капитан от испанската флота. Защо до сега не се беше замисляла каква опасност се криеше в това? Щеше винаги да бъде в очакване да научи дали всяко следващо пътуването не е било последно. Не, не би могла да понесе такава постоянна болка, помисли тя и притисна дланта си към треперещите си устни. С горчивина установи, че романтичната фантазия да бъде жената на испанския капитан, се бе оказала точно една нереална мечта. Действителността беше брутална и я изплаши.

През прозореца не можеше да се види нищо, освен сиво-синия пушек от оръдейната стрелба, надвиснал като облак над кораба. Парливият дим на барута и оглушителният тътен на оръдието, като че ли нямаше да спрат никога. Стоеше залепена до прозореца, опитвайки се да разбере какво става с този красив кораб и с екипажа му.

— Senora! Senora! — повика я мъжки глас от другата страна на заключената врата на кабината. Рафаел беше настоял да дръпне след него резето, забранявайки й да пуска някой друг в кабината, освен ако не го познава. Разкъсвана от нерешителност, тя остана за момент неподвижна. След това, когато гласът стана по-настойчив, се приближи до вратата.

Дръпна настрани тежкото резе, отвори я предпазливо и надникна през пролуката. Насреща я гледаха две малки черни очи, подобни на маслини върху потъмнялото като махагон лице на старшия кормчия. Той й направи знак да отвори и да го пусне да влезе.

— Adelante, влезте — каза Серена на испански. Доминга я беше научила на някои думи. Отваряйки широко вратата, тя отстъпи назад, позволявайки на предания на Рафаел моряк да влезе в кабината.

— El Capitan, той каза вие качите горе — успя да й каже той със силен акцент, сочейки нагоре към палубата над тях.

— Si — отвърна Серена, а устата й пресъхна от напрежение, докато го следваше. Дали беше свършило? Нямаше представа, толкова беше развълнувана, но поне със затворничеството й беше приключено.

Сцената, която се изправи пред очите й, след като кормчията отвори вратата, водеща към палубата, беше всичко друго, но не и успокоителна. Над кораба беше надвиснал плътен облак дим, който се виеше около мачтите. По-малкият кораб, плуващ под британски флаг, беше издърпан отстрани, а офицерите му се намираха на борда на испанския кораб. През димната завеса Серена видя гъвкавата властна фигура на Рафаел, застанал до перилата. Сърцето й подскочи от радост. Той беше жив и невредим; в този момент това беше най-важното.

— Senora — промърмори с уважение гласът на кормчията. Той й направи пак знак да го последва по палубата към мястото, където стоеше Рафаел, потънал в разговор с един червенокос мъж с навъсени, твърдо изсечени черти. Мъжът й се стори странно познат и когато се приближи разбра, че го е виждала.

— Лейди Марстън, познавате ли този човек? — попита Рафаел със студен любезен тон, обръщайки се с лице към нея.

— Да, разбира се. Това е Уилям Пейн — възкликна изненадана Серена. Той и мъжът, застанал близо до него, от месеци бяха редовни посетители в гостилницата на „Златната роза“.

— Те твърдят, че са от британската флота, но аз си спомням, че една нощ вашият човек Макгрегър ми каза, че са от Каролина. Тогава си помислих, че са дошли по своя работа. Но сега разбирам, че това са пиратите, за които получихме доклади. Това е една банда, която плува в тези води, плячкосвайки изолирани плантации и случайни испански галеони на път за Испания. Преди да ги изпратя оковани обратно в Свети Августин, искам потвърждение, че не съм се припознал — обясни Рафаел студено на Серена, преди да даде знак да върнат мъжете на техния кораб, но този път под арест.

— Испанска любовница — изръмжа червенокосият мъж с огромно презрение. Светлосините му очи я изгледаха с омраза.

Серена застина засрамена и на бузите й се появиха яркочервени петна. Никой досега не я беше поглеждал с такова презрение, като че ли не беше нещо повече от проститутките в най-долните пристани в Лондон.

— Не му обръщай внимание, querida — промълви Рафаел с нисък глас, за да може да го чуе само тя. — Бих искал да не трябваше да правя това, но се нуждаех от потвърждения на съмненията ми.

— Какво ще стане с тях? — попита тихо тя.

— Ще бъдат задържани в Castillo de San Marcos преди да ги изправят пред съд — отвърна той. — Те няма да ти сторят зло, не се страхувай. Аз не бих го позволил — той й се усмихна и протегна ръка, за да я отведе. — Ще продължим пътя, след като моите хора освободят кораба. Част от екипажа ще се върне с него и пленниците в Свети Августин.

— Не може ли и ние да се върнем в Свети Августин? — попита Серена и обърна разтревожените си очи към загриженото му лице.

— Не съм си и помислял, че ще видя някога лейди Марстън уплашена от нещо — пошегува се той, а черните му испански очи я предизвикваха да признае, че се страхува.

— Това трудно би могло да се нарече спокойно прекарване, както обеща — парира го тя и се усмихна накриво.

— Аз може да съм обещал, че това пътуване ще бъде много неща, querida, но не смятам, че спокойно е било едно от тях — промълви със съзнателно прелъстителен тон, който подчерта двойния смисъл на думите му. — Ти изобщо не би могла да си представиш какво още съм планирал.

— Потрепервам само като си помисля — пошегува се тя с блясък в лазурносините очи.

— Но трябва да признаеш, че си любопитна — настоя Рафаел. Той я поведе към носа на кораба, откъдето можеха да наблюдават всичко.

— Да, тук печелиш точка — призна тя, докато й помагаше по няколкото стъпала, водещи до перилата на носа.

— Смятам да спечеля изцяло, защото последната награда заслужава да направя всичко, за да я постигна — предупреди я той с полусериозен тон, което я накара да го погледне изненадано.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — каза тя смутена, взирайки се в тези загадъчни черни очи.

— Ти, моя прекрасна роза, ти си наградата, единствената награда, която търся — отвърна той. Дрезгавият му глас й напомни за страстния шепот през нощта.

Наложи си да извърне погледа си от интимното изражение на тъмните му очи, защото то й показа, че и той си го спомня също, екстаза от предишната нощ. Събитията през последните няколко часа бяха прекалено изтощителни. Изглежда, помисли си тя и се премести до перилата, за да погледне към пиратския кораб, върху който вече се беше качил новият му екипаж, че когато беше с Рафаел, животът ставаше по-богат и всеобхващащ, и със сигурност по-вълнуващ. Дори понякога прекалено вълнуващ, призна тя, гледайки надолу към Уилям Пейн, който беше принуден да влезе в трюма със завързани отзад ръце. Точно в този момент той явно почувства погледа й върху него, защото се обърна и погледна през рамо в посоката, където стоеше тя. Враждебността в очите му й подейства като удар. След което го накараха да слезе долу и се изгуби от погледа й.

— Какво има? — попита Рафаел и дойде до нея. — Така дълбоко въздъхна.

— Уилям Пейн, той ме плаши — каза тя потрепервайки. — Само като си помислиш, че е идвал толкова пъти в „Златната роза“ и ние нищо не сме подозирали. Той и приятелите му ставаха шумни и буйни след няколко чаши бира, но и през ум не ми е минавало, какво могат да правят в Свети Августин. Сигурно са планирали много от нападенията си в моята гостилница. Това ме кара да се замисля. Чудя се какво ли още става там без мое знание.

— Опасявам се, че Свети Августин няма да стане по-цивилизован под испанско управление — довери й Рафаел, докато гледаха как пиратският кораб се отблъсна и заплува към Castillo de San Marcos. — Няма да бъде подходящо място за сама жена, querida. Мислех да изчакам още, преди да ти кажа това, но смятам, че ще ти бъде трудно да живееш в испанската колония като вдовица без семейство. Има някои обичаи, някои закони, на които трябва да се подчиняваш и аз считам, че ще ти бъде по-лесно, ако се омъжиш за испанец. Не ми отговаряй сега, моля те да помислиш върху това, което ти казах. Знам, че не си лекомислена жена, alma mia, знам, че ме обичаш, но по някакви причини се страхуваш да се омъжиш за мен. Повярвай ми като ти казвам, че нашата женитба ще ти донесе само спокойствието и сигурността, които търсиш — гласът му беше като тиха ласка в ухото й.

— Аз… аз искам да ти повярвам, и може би част от мен го прави, но се и страхувам — промълви тя към вятъра, без да смее да се обърне към него, защото знаеше, че погледне ли в тези изразителни тъмни очи, които можеха да виждат в душата й, беше изгубена.

— Тогава трябва да те убедя по някакъв начин да не се страхуваш от бъдещето си с мен — каза той спокойно, но силно наблегна на думите, което й подсказа, че няма намерение да се откаже. — Поне си в мой плен през следващите дни. Може би ще успея да те накарам да погледнеш на нещата от моята гледна точка — пошегува се той с усмивка.

Корабът вдигна котва и „La Sonata“ заплува отново с издути от вятъра платна. Застанали до перилата, Серена и Рафаел се изпълниха с трепет от плавното плъзгане на кораба по водите на реката Матанзас, която се беше простряла като ръка към Атлантика. Броят на кръжащите над тях чайки нарасна с приближаването им към форта Матанзас на края на провлака. Тук реката се стесняваше и ставаше по-дълбока, забързана да се присъедини към бушуващите синьо-зелени води на морето, а разпененият прибой се разбиваше в пясъчния бряг на южната издадена част на остров Анастасия.

— Чувала бях за форта Матанзас, но го виждам за първи път — извика Серена през рамо към Рафаел, който стоеше зад нея.

— Тук наблизо оцелелите корабокрушенци от един заседнал военен френски кораб се предали и били убити от испанския командващ Педро Менендец де Авилес. Оттам идва и името на залива. На испански матанзас, означава изкланите, и името от няколко века служи като възпоминание за тези, които били убити от Менендец и хората му — обясни й Рафаел, докато плуваха покрай форта, построен от естествен червен камък.

— Те са се предали, а той ги е убил? — попита Серена и потрепери. Не беше чувала досега откъде произлиза името Матанзас. Красивата река и залива, на които винаги се беше любувала, се оказа, че са наречени с кървава испанска дума.

— Командващият Менендец е бил основателят и първият губернатор на Свети Августин. Конквистадорите не са се славели със своята любезност, querida — каза със сух тон Рафаел.

Серена се загледа към форта. Известно й беше, че испанците имат кървава история, но сега в паметта й изплува описанието на Евита за Инквизицията. Изведнъж почувства как някаква ръка се обвива около гърлото й и я завладя паника. Хващайки се здраво за перилата, тя си спомни как дона Консепсион разказваше, че по времето на Арабела изгаряли на клада дори и нещастните английски моряци, случайно попаднали на бреговете на Испания. След това дочу думите на жената на губернатора, прошепнати като че ли от вятъра. Те я изгориха като еретичка, бедната нещастна жена, известна като златната роза. Той толкова много я обичаше, но не можа да направи нищо, за да ги спре.

— Какво има? — загриженият глас на Рафаел достигаше до нея от много далече. — Querida, да не си болна?

Серена усети ръката му на рамото си да я разтърсва леко и да я обръща с лице към него. Но тя не искаше, единствено й желание беше да се махне от този кораб и да се върне в Англия, където щеше да бъде на сигурно място. Фразата продължи да се върти в главата й. Англия! Тя трябва да се върне в Англия.

— Madre de Dois! Какво става с теб? — Рафаел насила я обърна към себе си, с ръце върху раменете й и с очи, изпълнени със загриженост.

— Англия, ти трябва да ме върнеш в Англия — простена тя с лице бяло като платната, които плющяха над тях. Очите й бяха станали огромни и гледаха през него в нещо, което само тя можеше да види. — Родриго, помогни ми! — думите се изтръгнаха от гърлото й, тя изгуби съзнание и се строполи в краката му.

Светлината ту се появяваше, ту изчезваше и я подканяше да отвори очи, също както и, звучния глас на Рафаел. Имаше някаква причина тя да не желае да повдигне натежалите си клепачи, но не можеше да си я спомни.

— Querida, няма от какво да се страхуваш. Ние сме в морето, на борда на „La Sonata“. Ти си на сигурно място в моята кабина. Испания е много далече. Нищо не може да те нарани тук в La Florida — гласът му беше спокоен и убедителен. Той я приспиваше също както шумът на вълните, които се удряха в корпуса на кораба.

— Аз… аз съжалявам. Не знам какво ми стана — промълви Серена. Клепките й се отвориха отново и тя срещна познатия изразителен поглед на Рафаел.

— За кратко време си спомни една стара трагедия — каза той тихо, погалвайки бузата й, но в тъмните му испански очи се четеше тревога. — Как е възможно това, не зная.

— Това ме плаши… тези странни моменти, когато изглежда си спомням мислите и преживяванията на една… жена, мъртва от много време — запъна се Серена в недоумение.

— Историята е тъжна, а ти си роднина на починалата жена, разбираемо е, че може да ти повлияе. И особено, откакто любовната история на нашите взаимни роднини по определен начин напомня на нашата — обясни той със състрадателен тон. Силната му, но същевременно нежна ръка продължаваше да милва бузата й, след което се премести към златната копринена мекота на косата й. — Но тяхната история не е и наша история, querida, и само защото тяхната е завършила трагично преди двеста години, това не означава, че и нашата е обречена на същото.

— Но какво означава тогава? — продължи да настоява тя и го погледна втренчено.

— Бих искал да зная, но има някои неща, които не ни е съдено да узнаем. Но съм сигурен, дълбоко в сърцето и душата си, че това не означава, че на нас не е предопределено да сме заедно. Това не е някакъв вид тайнствено предупреждение, в това съм напълно убеден — след което добави с нисък глас, дрезгав от чувствата, които го вълнуваха: — Аз не мога, няма да те оставя да си отидеш.

— Тогава аз наистина съм твоя пленница — пошегува се леко тя и за първи път устните й се извиха в усмивка.

— Si — промълви той и проследи с върха на пръста си плътната й долна устна. — Но когато съм с теб, започвам да се чудя кой е пленникът и кой победителят, alma mia — от прелъстителния тембър на гласа му дълбоко в нея завибрира една струна.

Черните му очи задържаха погледа й, докато се навеждаше да целуне нежно разтворените устни, които току-що беше проследил. Продължителното очакване беше почти непоносимо, той целуна първо единия, а след това другия ъгъл на нейните влажни зажаднели устни. Езикът му проследи извивката там, където беше минал пръста му и всичките й сетива оживяха, докато той нежно продължаваше да събужда пламъка на възбудата й.

— Ти държиш в своите ръце сърцето ми, моя сладка златна роза — прошепна до устните й той и притисна пръстите й до гърдите си, за да може да усети бързото биене на сърцето му.

— А моето е в твоите — промълви тя, преди той да покрие устните й с една дълбока страстна целувка, която изискваше незабавен отговор. Устните й се разтвориха като цвете, докоснато от слънцето, нетърпеливи да поемат животворната топлина. Езикът му се промъкна, за да погали меките, влажни и скрити дълбочини на устата й с болезнено нежно внимание и тя го посрещна със същата страст, вкусвайки го с нов глад.

Светлината на залязващото слънце проникваше през множеството остъклени отвори на кабината и я осветяваше в розови тонове. Рафаел съблече дрехите от стройните, изваяни като от слонова кост форми, които грееха като кадифени листенца на грациозна лилия. Устата му, ръцете му не можеха да се наситят на копринената й кожа.

Серена лежеше върху тъмночервената завивка, понесена от този чувствен сън, роден от нежното, но настоятелно докосване на Рафаел, от изгарящото усещане на топлите му устни върху гърдите й, върху извивката на кръста й, върху свивката на коляното й, върху чувствителната вътрешна страна на бедрата й. Езикът му обхождаше страстно копринената й кожа, докато накрая тя не затрепери от желание, което нарастваше в нея и я караше да иска все повече от него — искаше го целия.

— Колко си прекрасна, alma mia, моя златна роза, огряна от залязващото слънце. Никога няма да забравя колко красива си била в този момент — промълви той с глас, дрезгав от желание и обожание.

— С теб аз се чувствам красива. Никога не съм си мислила, че ще изпитам такова нещо, докато съм жива — думите й бяха като въздишка. Той се надигна, прекъсвайки чувственото изследване на тялото й и я погледна с обич. — С теб се чувствам обичана.

— Винаги, querida, винаги ще те нося в сърцето си — каза й нежно той и се наведе да поеме с целувка двете кристални сълзи, които се появиха в ъгълчетата на очите й.

С няколко сръчни движения той съблече дрехите от стройното си тяло, което заблестя бронзово под дългите лъчи на залязващото слънце. Гърлото й се сви при вида на красотата му, а сърцето й туптеше в очакване на тяхното сливане. Ръцете й се протегнаха, за да го посрещнат, когато дойде да легне до нея. Едно стенание на копнеж се изтръгна от гърлото й щом усети топлината на тялото му върху нейното. Ръцете й се сключиха около него и тя се отдаде на насладата да усеща гърдите му върху своите, пулсиращите й зърна галени от космите върху тях.

Рафаел потрепери, опитвайки се да контролира неудържимия глад, нуждата да я обладае, да задоволи необузданото желание, което го връхлетя. Поглеждайки надолу към приличащото на цвете лице, към сините като море очи, замъглени и разширени от възбуда, към меките влажни устни, подпухнали от неговите целувки, към златната коса разпиляна по раменете й и върху тъмночервената завивка, той усети силна болка в слабините си, която ставаше непоносима.

Тя като че ли прочете какво става в съзнанието му, бедрата й се разтвориха и тя се надигна, за да посрещне нежното докосване на ръката му, която разтвори устните на очакващите дълбочини, галейки я, възбуждайки я, докато се изпълни с влагата на копнежа й за него. А в нейното съзнание отекваше звукът на испанската китара, но вече нямаше значение дали тя беше Арабела, или Серена, дали той беше Родриго, или Рафаел, защото те се обичаха с цялата сила на душите си и само това имаше смисъл.

— Querida, не мога повече да чакам — изпъшка той. Пулсиращата му мъжественост потърси тайното място на екстаз, което беше Серена и той проникна в стегнатата очакваща топлина.

Горещи устни едни върху други, вкусващи, смучещи, проучващи, силното мъжко тяло съединено с меките женски форми в един ритъм на тласъци, който ставаше все по-див, все по-неудържим с всяко движение. Серена се беше превърнала в едно еротично, необуздано, чувствено създание, което се извиваше под него, искащо още и още, жадуващо да бъде изцяло изпълнено с неговата мъжественост. През мъглата от желание тя си помисли, че не може да понесе това изключително удоволствие, което беше почти като болка. И тогава дойде първата вълна на освобождаването. С вик тя посрещна вълните, които напираха една след друга, докато достигна връхната точка. Когато тя потъна в пълното удовлетворение, и Рафаел се присъедини към нея със стон на пълно мъжко удоволствие и освобождаване.

Тропическата нощ, нахлула неочаквано в кабината и изпълнила я със сенки, ги завари заспали в прегръдките си, полюлявани от ритъма на морето. „La Sonata“ беше хвърлила котва зад мястото, където се разбиваха вълните. Серена лежеше, поставила глава върху могъщата опора на гърдите му, но в сънищата си беше далече от това място и време. Люлеещият се кораб не беше едномачтов платноход, а тежък испански галеон. Сълзите, които се стичаха от очите й върху гърдите на Рафаел, бяха на една жена, която напускаше завинаги родната страна, заради един мъж, когото обичаше. Мъката й, че напуска Англия, не можеше да се сравни с радостта й да бъде с него, с Родриго. Той никога нямаше да я изостави и да я направи нещастна. Тя беше сигурна, както беше сигурна в своята любов. Животът им в Испания щеше да бъде нестихваща радост.

В този момент Серена се събуди, без да разбере защо. Само с едно мигане на клепачите и тя вече не беше Арабела и се озова във Флорида, на борда на кораба на Рафаел. Но споменът за съня остана и тя се загледа в красивото лице на спящия си любовник. Дали сънят не беше едно предупреждение, идващо да й напомни, че Арабела се беше доверила изцяло на Родриго, считайки, че той ще я защити от всичко, и прекалено късно и трагично беше открила, че това е невъзможно. Дали не беше това един урок от миналото? Дали и тя беше така сляпа към действителността както е била бедната Арабела?