Даян Робинсън
Орелът и розата (8)

Седма глава

— Querida, добре ли си? — попита дълбокият загрижен глас на Рафаел от прага. — Разтревожих се, когато не отговори на почукването ми, а научих от Марко, че си в стаята си.

Серена избухна разгневена и изненадана, стискайки в ръка копчето:

— Ти ли беше? — и въпреки че самата тя се стресна от злобата в гласа си, не оттегли думите си. За момент и двамата останаха неподвижни, еднакво изненадани.

— Не разбирам какво искаш да кажеш? Какво смяташ, че съм направил? — гласът на Рафаел беше студен и овладян, но тъмните му очи гневно заблестяха. Прекрасната жена, която го беше преследвала в мислите му цял ден, сега стоеше пред него и красивото й лице беше изкривено от страх и ярост.

— Някой е бил в моята стая и се е ровил из нещата ми. Искам да знам дали това си бил ти? — обясни с леден глас Серена, стискайки копчето така, че той да не може да го види.

— Защо бих направил такова нещо, лейди Марстън? — наблегна Рафаел на титлата, застанал неподвижно, с безизразно като маска лице.

— Аз… аз нямам представа — каза Серена разколебана, схващайки естеството на обвинението, което му отправяше. Не си беше представяла точно така тяхната първа среща след екстаза предишната нощ, но не беше успяла да се овладее.

— Вие смятате, че аз съм крадец, така ли, лейди Марстън, или може би мислите, че всички испанци са крадци. Какво по-точно е откраднато? — гласът му беше студен и в него прозираше високомерието на испански благородник. Черните очи, които я бяха милвали с нежността си, сега я изгаряха със студена ярост.

— Нищо… нищо не липсва — промълви тя вцепенена, силният й гняв бе отминал и сега тя беше само объркана.

— Но някой все пак е бил във вашата стая — заяви той и в плътния, мелодичен глас прозвуча присмех.

— Да — тихо каза тя и разтвори дланта си. — Намерих това на пода близо до шкафа, а както и сам можете да видите, чекмеджетата са били отваряни и не са затворени добре, също и гардеробът.

Той обиколи съсредоточено стаята, след което се върна и спря пред нея. Взе копчето от ръката й. Докосването на дългите му пръсти я накара да изтръпне.

— Това е от испанска униформа — каза той озадачено. Вдигна гордата си глава и я погледна. Гневът беше изчезнал от тъмните изразителни очи и сега в тях личеше загриженост. — Сигурна ли си, че някой е ровил из нещата ти, querida — нежно попита той.

— Да, дрехите ми бяха разместени и една кутия за шапки най-отгоре беше полуотворена. Някой е бил тук, но не мога да разбера какво е търсил — отговори Серена озадачена.

— Нито пък аз, но това ме тревожи — каза Рафаел, поглеждайки отново копчето. — През времето, когато гостилницата е отворена за посещение, всеки може да се промъкне през двора и да се качи по стълбите. Може да е бил някой войник, който е изхарчил заплатата си и е дошъл да потърси няколко монети. Ще трябва да предупредим твоя човек Макгрегър. Мисля, че трябва да кажем и на Марко. Той би могъл да наблюдава вратата на „Златната роза“, така че никой да не може да се промъкне незабелязано.

— Защо си се върнал толкова рано вкъщи и защо дойде да ме търсиш? — попита Серена, която все още не беше готова да му повярва напълно. Досега, освен лъжи и жестокост, от мъжете не бе получавала нищо друго. Беше й трудно да се довери дори и на този мъж.

— Кой те е наранил толкова дълбоко, че не можеш да се довериш дори и на тези, които ти показват колко са загрижени за тебе? — попита той, повдигайки брадичката й с топлите си пръсти, така че да я накара да срещне тъмния му изразителен поглед.

— Една самотна жена трябва да се научи да бъде предпазлива — прошепна тя едва сдържайки сълзите си.

— Но, моя прекрасна роза, ти вече не си сама. Аз съм с теб и до последния си дъх ще се боря да те защитя — промълви той с глас като милувка. След това се наведе и докосна треперещите й устни с твърдата си топла уста.

— А кой ще ме защити от теб — прошепна тя със сподавено ридание, докато той я привличаше към себе си. Устните му се впиха в нейните. Страстната му целувка я накара да отмалее, и единственото, за което можеше да мисли, бе желанието й това да продължи вечно. Ръцете й се обвиха около врата му и тя се разтопи в прегръдката му. Целувката му и милващата я ръка заедно с успокоителните думи разпукаха твърдата черупка, в която беше скрила сърцето си.

Откъсвайки устни от нейните, той прошепна до слепоочието й, като продължаваше да гали вдлъбнатината на гърба й:

— Нима мислиш, че страстта ни е само временно привличане и аз няма да бъда тук, за да те защитя. Ти си моя Серена, моя горда английска роза, и нищо не може да ни раздели, дори и твоите страхове — той леко целуна слепоочията й, затворените нежни клепачи и дори върха на носа й. — Кога най-после ще разбереш, че съдбата ни вече е предопределена.

Въздишка разтърси слабото тяло на Серена. Като морска вълна я обгърна спокойствие, което отми съмнението и тревогата. Беше непознато за нея преживяване, но тя не се опита да си го обясни. Това, което ги свързваше с Рафаел, беше толкова странно и нелогично, че тя беше престанала да си задава въпроси. Беше — както каза той — загадъчно преплитане на съдбите им по волята на съдбата.

— О, извинете ме, милейди — прозвуча изненаданият глас на Тенси откъм отворената врата.

— Господарката ти е много изплашена — спокойно обясни Рафаел. Той се обърна към прислужничката, върху чието лице плъзна многозначителната усмивка, като задържа едната си ръка около кръста на Серена и я притегли към себе си. — В стаята й е влизано и вещите й са претърсвани. Виждала ли си някой да се качва нагоре по стълбите?

— Не, капитане. Целия следобед бях в кухнята — бързо отвърна Тенси, но очите й избягнаха да срещнат неговите. — Не съм видяла нищо необикновено. Вие сигурна ли сте, милейди?

— Да, съвсем сигурна съм — отговори кратко Серена. Тя хвърли остър поглед на прислужницата си. Защо лъжеше това момиче? Беше я видяла на пазара рано този следобед. Наблюдавайки я, забеляза, че Тенси е много нервна.

— Дай ни целувка, миличка — изкрещя Буканир веднага щом забеляза Тенси.

Рафаел се обърна и с удивление погледна птицата. Изразителната му уста се изви в усмивка.

— Интересно домакинство имате тук в „Златната роза“. Не си ли чула птицата по-рано този следобед?

— Казах ви вече, сър, не съм чула нищо — повтори Тенси с враждебен глас, съвсем различен от обичайния й приветлив тон. — Ще желаете ли да се преоблечете за вечеря, милейди — попита тя, извръщайки очи от настойчивия поглед на Рафаел.

— Лейди Марстън ще вечеря в къщата на губернатора тази вечер — отвърна Рафаел, с което подразни Серена. Той май приемаше прекалено сериозно ролята си на защитник.

— Да, ще се преоблека преди вечеря, Тенси. Искам и една кана с вода — каза тя на чакащата прислужничка.

— Много добре, милейди. Сега ще донеса. — Тенси направи лек поклон и изчезна в посока към стълбите.

— Как разбра, че ще вечерям при губернатора? — попита Серена удивена.

— Аз ще ти бъда охрана — обясни Рафаел на своя английски с лек акцент. — Дона Консепсион е много загрижена за твоята сигурност и чест. Затова настоя да те придружа на вечерята.

— Добре ли познаваш губернатора и семейството му? — попита Серена, установявайки за пореден път колко малко знае в действителност за този мъж, на когото беше позволила да й стане любовник.

— Семейството на дона Консепсион и моето се познават добре още от Испания — призна той с лека усмивка. — Когато бях днес при мъжа й, тя настоя да придружавам тази вечер прекрасната английска дама с ангелско лице до тяхната къща — продължи той, гледайки надолу към нея, с ръце около кръста й. — Казах, че за мене ще е удоволствие. Ти си й направила впечатление, querida, защото тя не позволява на дъщерите си да общуват с всеки. Тя е жена с добро сърце, но много стриктно се придържа към правилата на испанския двор. Ще продължи и тук да живее по същия начин, както в Испания.

Отдръпвайки се от Рафаел с въздишка, Серена започна безцелно да обикаля стаята, затваряйки чекмеджета, подреждайки четката и гребена на тоалетката. Когато срещна тъмния му настойчив поглед в огледалото, в лазурносините й очи имаше затаена тъга.

— Какво има? От какво си притеснена толкова, че се обръщаш с гръб към мен? Нима още не си разбрала, моя срамежлива английска роза, че от мен не можеш да скриеш чувствата си? Аз не съм някое суетно английско конте с ледена вода във вените и списък с правила за държание вместо сърце — предупреди я той и застана зад нея, като хвана твърдо раменете й с ръце. — Ти си моя, querida. Кръвта ми кипва от горещ копнеж по тебе. И на другия край на стаята да съм, усещам, че съм в тебе. Мислиш ли, че като се обърнеш с гръб, аз няма да мога да разбера какво става в сърцето ти? От какво се страхуваш?

Проницателните черни очи уловиха и задържаха погледа й, отразен в огледалото и внимателно се плъзнаха по бледото й лице, за да разгадаят мислите й. Всеки един от тънките му пръсти пареше рамото й като въглен. Докосването му, неприкритата страст в погледа му и гърлените нежни думи едновременно я вълнуваха и смущаваха и предизвикваха нервен трепет по цялото й тялото. Самото съществуване на този мъж я караше да губи контрол.

— От теб — прошепна тя, — от теб и от това, което усещам, когато съм с теб.

— И какво е това, което усещаш, alma mia? — попита той с дрезгав шепот, като се молеше тя да не отмести погледа си.

— Нещо необуздано… което не мога да контролирам — заекна тя.

— Ах, но това означава да обичаш, да живееш, да усещаш тайната и силата на това, което съществува между нас. Никога не се срамувай от поривите на сърцето и душата си — каза той с тиха настойчивост, навеждайки глава, за да могат устните му да погалят извивката на шията й. Гласът му звучеше съпричастен, с дълбоко разбиране на чувствата, които я вълнуваха.

— Толкова много се различаваме — опита се да протестира тя, но думите й бяха само дрезгав шепот.

Шумът от стъпки навън в галерията го накара да вдигне бавно глава. Поглеждайки я още веднъж в огледалото, той й каза:

— Si, но точно затова сме заедно — тъмният му магнетичен поглед срещна озадачените й очи.

— Не разбирам — промълви тя.

— След време ще разбереш, querida. То е част от това, за което сме предопределени.

В момента, когато той се отдръпна и Тенси влезе в стаята, тя отново го чу, за първи път след онази нощ на двора. Слабият звук на тъжната китара. Сигурно и някой друг е така умел като Рафаел, помисли тя, докато прислужничката й носеше ведрото с вода към шкафа умивалник.

— Свири ли някой на китара на двора? — попита Серена, прекъсвайки неловката тишина, настъпила докато Тенси пълнеше каната и порцелановия леген с вода.

— Какво искаш да кажеш? — попита тихо Рафаел, а Тенси я погледна сконфузено.

— Аз… аз мисля, че чух звуци на китара, но сега те изчезнаха — отвърна Серена и върху лицето й се изписа смущение.

— Вероятно си чула — отговори той меко, а в тъмните испански очи имаше едно разбиране, което й се видя странно. — Това същата песен ли беше, която ме чу да свиря миналата нощ?

— Да, но… откъде знаеш? — попита тя, изненадана още веднъж от този непредвидим мъж, за който сърцето й беше сякаш отворена книга.

— Изглежда, че тази песен е много важна за нас — промълви той, след това спря, усетил силното любопитство на Тенси. — Ще те оставя да си починеш, преди да се облечеш за вечерята. Няма да тръгнем по-рано от осем — каза й той от прага. — В Испания вечеряме късно, след като дневната горещина е намаляла — обясни той в отговор на изненадания й поглед и си тръгна, оставяйки я да гледа след него.

— Коя рокля искате да облечете тази вечер, милейди — запита Тенси, след като няколко секунди мълчаливо беше наблюдавала господарката си, загледана в пустата веранда.

— Гълъбовосивата коприна с воланите от газ — отговори Серена, откъсвайки мислите си от Рафаел. — Искам да изглеждам добре на тази вечеря при губернатора.

— Разбира се, милейди — каза Тенси, отваряйки гардероба, за да потърси дрехата.

— Защо беше на площада този следобед? — попита Серена, спомняйки лъжата, която прислужничката й каза на Рафаел.

— Вие сте ме видели на площада — тихо каза Тенси и за миг се вцепени.

— Да, защо излъга капитан Агилера?

— Аз… аз не исках да знаете, че съм се измъкнала от задълженията си, за да видя Конрой, ефрейтор Джилрой — обясни тя, извръщайки се от гардероба с роклята в ръка. — Ще трябва да огладя воланите, милейди. — Младата жена се запъти към вратата, за да занесе роклята в кухнята, където на специално място в голямата пещ загряваха ютиите.

— Ти не си робиня, Тенси. Можеш да излизаш, когато пожелаеш — й каза Серена леко намръщена.

— Да, милейди. Бихте ли искали да ви донеса нещо за хапване, след като тези езичници, извинете ме, тези испанци вечерят толкова късно — каза Тенси, спирайки на отворената врата. Бухналата рокля в ръцете й пречеше да се види изражението на кръглото приятно лице.

— Да, това би било чудесно — каза Серена, разбирайки, че Тенси беше решила да се ограничи с ролята си на прислужница. Каквато и да беше причината за тайното й посещение на площада, тя явно нямаше намерение да дава обяснения на господарката си.

Докато Тенси й помагаше да се облече за вечерта, Серена усещаше през цялото време, че младата прислужничка е издигнала между тях преграда. Нещо се беше променило в момичето, което Серена познаваше от детинство. Двете бяха израснали заедно в имението в Девън. Серена я беше взела под свое покровителство, след като майка й, работничка в мандрата, беше умряла, оставяйки детето си само едва на осем години. По-голяма с две години, Серена знаеше какво значи да си без майка и много скоро Тенси се превърна в нейна вярна сянка. По-късно, когато навлязоха в моминството, по молба на Серена другарката й по игри беше обучена за камериерка, вместо да отиде в мандрата като майка си. Когато Серена се омъжи, Тенси беше помолила да я придружи. Бащата на Серена изпълни тази молба с удоволствие. Тенси продължи да бъде искрено предана на Серена дори и в най-тежките времена, когато Сесил изгуби по-голяма част от парите им. Тя беше настояла да ги придружи и до Свети Августин, казвайки на Серена, че винаги е мечтала за приключения. Но сега изведнъж нещо се беше променило между тях.

— Нещо не е наред ли, Тенси? Нещо, за което мога да ти помогна? — попита меко Серена, седейки пред огледалото на тоалетката, докато Тенси вдигаше нагоре косата й.

— Защо, милейди, не разбирам какво искате да кажете — отвърна младата жена, навивайки един кичур около ръката си. — В действителност бих искала да ви помоля за една услуга. Ефрейтор Джилрой ме покани да се разходя с него тази вечер. Лиа каза, че може да обслужва масите в „Златната роза“, така че мога да имам свободна вечер. Ако вие нямате нищо против…

— Да, разбира се — отговори Серена, опитвайки се да улови погледа на Тенси в огледалото, но прислужничката упорито избягваше да я погледне. — Бих искала да се запозная с ефрейтор Джилрой, след като ти е станал такъв приятел.

— Може би някой ден ще се запознаете, милейди — каза Тенси сдържано, обръщайки се да вземе от скрина дългите сиви ръкавици без пръсти, които вървяха с роклята.

— Не му позволявай да замае главата ти със сладки думи и фалшиви обещания. Не забравяй, че той е войник на хиляди мили от дома си и много жени се подмамват от нежни обещания, прошепнати на лятната лунна светлина — предупреди я Серена, слагайки дългите ръкавици, които достигаха до воланите на ръкавите на роклята.

— Благоразумно ще бъде, ако и двете не забравяме това — отвърна хапливо Тенси. В лешниковите й очи се четеше недоволство.

Преди Серена да може да й отговори, на вратата леко се почука и това прекъсна разговора им. Серена предположи, че това е Рафаел и кимна на Тенси да отвори.

— Долу в гостилницата има един господин, който иска да говори с лейди Марстън — мекият глас на Марко се разнесе във влажния нощен въздух.

Серена се обърна от огледалото, където проверяваше за последен път вида си. Отправяйки се към отворената врата, тя спря момчето, което се канеше да си тръгне.

— Кой е този господин?

— Един ирландски офицер, милейди — отговори то. — Каза, че е много важно да говори с вас. „Кажи на господарката си, че се отнася за работите на покойния й съпруг“ — каза той. Марко бавно повтори думите.

Серена си пое рязко въздух, зашеметена от това съобщение.

— Сигурен ли си, че иска да говорим за мъжа ми? — попита тя със сподавен глас.

— Si, милейди — каза Марко и в големите му очи пролича тревога, като видя колко беше потресена.

— Ветрилото и чантичката ми, Тенси. Най-добре ще бъде да видя какво иска, каква неприятност ми е подготвил Сесил дори и след като е в гроба. — Серена въздъхна, студено предчувствие сви стомаха й на възел.

Тенси й подаде дантеленото ветрило и чантичката. И нейното лице беше станало тревожно. Беше наблюдавала достатъчно страданията на господарката си, които сър Сесил й причиняваше, докато беше жив. Нима смъртта му не беше сложила край на това? — помисли си и потрепери.

— Кажи на капитан Агилера къде може да ме намери — промълви Серена на Тенси и последва Марко.

В този ранен час гостилницата беше само наполовина пълна, но въздухът беше изпълнен с тютюнев дим и бирени изпарения. Когато Серена влезе, шумолейки със сивата тафта, разговорите замряха. Мъжките очи поглъщаха лакомо елегантната й фигура. За една дълга секунда в гостилницата настана напрегната, неестествена тишина, не се чуваше нито звук.

— Оттук, милейди — каза с нисък глас Марко и тръгна към една маса в ъгъла, близо до входната врата.

Докато те си пробиваха път към масата, където един самотен офицер пиеше бира от метална халба, шумът от разговорите се възобнови. Русият офицер, който изглеждаше около тридесетгодишен, се надигна възпитано щом приближиха масата. Косата му не беше напудрена и беше прибрана отзад в обикновена опашка. Студени сини очи се вгледаха в Серена от едно грубовато лице, което все пак беше привлекателно въпреки изписаното върху него самодоволство.

— Лейди Марстън, благодаря ви, че дойдохте. Позволете да ви се представя. Капитан Нийл Кениън, на вашите услуги, мадам — представи се той с елегантен поклон и с претенциозен жест дръпна един от столовете срещу него, за да й предложи да седне.

— Казаха ми, сър, че искате да говорите с мен във връзка с някакви дела на моя покоен съпруг — каза сухо Серена, кимвайки на Марко да ги остави. Момчето се отдалечи само на няколко крачки, откъдето можеше да стигне до нея за секунди.

— Попадате право в целта, лейди Марстън — съгласи се той и в ледените сини очи, макар и неохотно се появи уважение.

— Имам ангажимент тази вечер, така че времето ми е ценно — отвърна тя спокойно, поглеждайки го студено.

— Тогава ще се опитам да отнема колкото може по-малко от него. Вашият покоен съпруг, когото имах удоволствието да срещна преди четири години в Лондон, една нощ, след много приятна игра ми даде една полица. Ние се уговорихме да се срещнем отново на следващата вечер, но той изглежда беше съвсем забравил, че на другата сутрин с първия прилив потегля за Свети Августин. Можете да си представите моята изненада, когато разбрах, че е напуснал страната, забравяйки съвсем за полицата, която ми беше дал. Но съдбата изглежда, е била благосклонна към мен, защото аз запазих този документ през всичките тези години, надявайки се, че някой ден ще имам удоволствието да получа дълга си. И ето, че съдбата се смили над мене. Докато пиех в едно друго заведение, чух за забележителната „Златна роза“ и за дамата, която е собственичка на заведението, лейди Марстън, вдовицата на сър Сесил — каза той с глас, студен колкото очите му, и с леко презрение.

— Мога ли да видя този документ? — попита тя, усещайки как я обзема голяма умора. Всичко беше до болка познато.

— Но, разбира се — каза той със също толкова любезен тон, след което извади един пергамент от джоба на сакото си и с безразличен жест го плъзна по масата към нея.

С прималяло сърце Серена разгърна пожълтялото парче хартия и се взря в драскулките на мъжа си. Гняв, отчаяние, безнадеждност я заобливаха едно след друго, а думите като че ли изгаряха мозъка й. Дори и от гроба Сесил беше успял отново да й причини страдание. Тя погледна към мъжа срещу нея. Лицето му беше твърдо, жестоко и безпощадно.

— Вие сте отговорна за дълговете на мъжа си, лейди Марстън. Нали разбирате? — нямаше милост нито в гласа му, нито в странните му очи, които бяха бездушни като късчета синьо стъкло.

— Нямам такава сума в брой — каза тя спокойно и леко присви очи в очакване на следващия му ход.

— Но вие имате имоти, лейди Марстън, една плантация на остров Анастасия, тази гостилница, а сигурно и някои бижута, които вашият съпруг не е успял да проиграе преди нещастната си кончина. Аз ще ви дам отсрочка, но не чак четири години. Това, любезна лейди, би било прекалено много — каза той с жестока усмивка.

— Колко време? — попита кратко тя.

— Един месец считано от днес — гласът му беше твърд, непоколебим. Бледите му жестоки очи светнаха с особен блясък. Серена като дете беше видяла така да блестят очите на едно бясно куче, в имението им в Англия, когато животното бе сдавило заек в един ъгъл.

— Какво искате в действителност, капитан Кениън? — запита Серена, надигайки се от стола преди той да успее да стане и да го отмести.

— Просто да получа един стар дълг — отвърна той, но в очите му можеше да се прочете известно уважение.

— Не знам защо, но си мисля, че е нещо повече от това, сър, нещо много повече — каза тя с огромно недоверие. Извърна се от тази обидна, сладникава полуусмивка, сигурна, че намеренията на този човек бяха по-различни и по-дяволски от простото уреждане на един дълг. Усещаше го инстинктивно, с цялото си тяло.

— Лека нощ засега, лейди Марстън — гласът му, любезен, но изпълнен със сарказъм, я последва, когато тя се запъти към вратата. Искаше да избяга от задушаващата атмосфера на гостилницата, от позорното петно на старите тревоги.

Серена излезе бързешком от гостилницата на двора, движейки се като в транс под напора на старите страхове, които прогониха така трудно спечелената безопасност. С безумни крачки тя затича по верандата към тежката врата, водеща към улицата.

От галерията на втория етаж я проследиха за момент две напрегнати, тъмни испански очи. След това гъвкавата мъжка фигура се спусна по стълбището, което водеше в градината, решена да последва тази тайнствена жена, която едновременно предизвикваше мъжа в него и възбуждаше любопитството му. Изглеждаше сякаш тя бяга от нещо или от някого. Какво ли беше? — почуди се той и я последва в тъмната улица. И къде отиваше?

Трябваше да разбере. Той тръгна след нея по тесните, покрити с пясък улички на Свети Августин. Лунната светлина се отразяваше в светлосивата й рокля, един маяк в горещата, кадифена тъмнина на лятната нощ.