Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eagle and the Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2011)
Разпознаване и корекция
hrUssI (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Даян Робинсън. Орелът и розата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1994

Редактор: Камелия Вълова

Коректор: Марийка Тодорова

История

  1. — Добавяне

Пролог

„Ще заминеш за далечна гореща страна, където ще намериш своята истинска любов, една любов, каквато малко хора са имали привилегията да познават и заедно, ти и той, ще откриете едно рядко съкровище, което много хора търсят, но само малцина намират.“

Крайбрежните води на Източна Флорида

на борда на кораба на Нейно величество „Бристол“

1790

Думите на врачката циганка, като че ли се надсмиваха над младата жена, загърната с пелерина, която стоеше на носа на плуващия кораб. Тя се взираше в морето, синьо като големите й тъжни очи. Някъде там далече беше нейното бъдеще, Флорида, Ла Флорида. „Страна на цветята“ я бяха нарекли испанците, когато за първи път бяха стъпили на нейните безлюдни бели плажове.

Циганката беше предсказала вярно за пътуването й до далечна, гореща страна, но голямата любов? Меките й устни се изкривиха от болка и отчаяние. По никакъв начин въображението й не можеше да си представи жестокия, безотговорен сър Сесил Марстън, нейния съпруг, като голямата любов. Женитбата й можеше да се нарече с много имена — един фарс, ужас, една безконечна сърдечна болка, но любов — никога!

Тя се хвана за перилата, за да се задържи, докато корабът пореше белоснежните гребени на вълните, които променяха цвета си от сапфирено в аквамаринено синьо под лъчите на яркото тропическо слънце. Перленосивата копринена пелерина на Серена се развяваше около нея като крилата на една от реещите се чайки, дошла да ги посрещне от бреговете на все още невидимата Флорида.

Сесил беше проиграл почти цялото й богатство и накрая им беше останала тази последна възможност — една голяма плантация на остров от другата страна на залива срещу Свети Августин и една градска къща в малкия британски град, сгушен под горещото небе на Флорида. Някакъв нов план на Сесил, мислеше си тя, докато морските пръски се смесваха със сълзите на отчаяние по бузите й. Той беше спечелил градската къща при залагания в един игрален дом в Лондон, един от редките случаи, когато изобщо беше спечелвал нещо през няколкото безрадостни месеца на тяхната женитба. След един гуляй с бившия собственик на градската къща, беше купил и плантацията с последната част от нейната зестра. Щели да натрупат богатство, отглеждайки портокали и индиго, каза й той, опиянен от погълнатото бренди и от собствената си значимост. Само няколко години в Източна Флорида и те биха могли да се върнат обратно в Лондон заедно с тяхното богатство… ако неговото семейство му разрешеше да се върне, след като беше опозорил името на фамилията във всяка лондонска кръчма. Беше се стигнало дотам да му отпуснат малка издръжка, за да се махне от Англия — един син, донесъл само позор и изхвърлен от доброто общество.

— Глупак, аз се омъжих за глупак — промълви тя през стиснати зъби сред рева на вълните. Сесил дори не беше разбрал, че Англия е във война с американските си колонии и че те отиваха в град, пренаселен с бежанци от тези колонии. Не си беше направил труда да разбере, че да се пренася с кораби продукция от Свети Августин беше станало рисковано, след като Франция и Испания се включиха във войната на страната на американците и кръстосваха водите на Флорида, търсейки британски кораби. Не си беше направил труда да научи нещо повече за Източна Флорида.

— Лейди Марстън… Лейди Марстън! Махнете се от палубата! Забелязан е испански военен кораб, там на хоризонта! — извика й един от английските офицери.

Обръщайки се в посоката, която сочеше той, тя видя очертанията на голям кораб с високи мачти, приличащ на огромна птица, преследваща плячка, който бързо ги застигаше. Остана за момент прикована на място, преди да позволи на офицера да я отведе от убежището й на носа на „Бристол“.

— Трябва да отидете в кабината си, лейди Марстън. Ако ни спрат и испанците се качат на борда, за вас може да стане опасно тук навън — предупреди я младият офицер. Вземайки ръката й в своята, той нежно я поведе по хлъзгавата палуба към стълбите. Още от началото на пътуването беше привлечен от красивата златокоса лейди, чиято тъга и вглъбеност изглеждаха част от нея, така както сивата й копринена наметка. Те всички се опитваха да отгатнат защо тя прекарваше повечето от времето далече от другите, застанала на носа на кораба, загледана в морето. След време разбраха, че пияницата Сесил, който непрекъснато играеше комар с екипажа, беше причината за нейното усамотение.

Лейтенантът си помисли, че е срамота такава прекрасна млада жена да бъде принудена да прекара дните си с такъв човек като сър Сесил.

— Господи, Серена, чу ли, че един испански кораб се приближава към нас? — заломоти Сесил, когато тя влезе в кабината. Той избърса месестото си лице с копринена кърпа, която измъкна от ръкава, обшит с дантела.

— Така ми казаха — отговори тя, опитвайки се да не се задави от вонята на разлято вино и ром. В кабината цареше хаос; дрехи бяха извадени от сандъците, кутията й с бижута лежеше отворена на пода. — Какво става, Сесил? Къде е Тенси?

— Ъ-ъ, горе на палубата с някой моряк, предполагам. Мързеливата повлекана няма никакво уважение, никакво уважение изобщо, скъпа моя — изхленчи Сесил, докато буташе един отворен сандък. — Не ме интересува дали служи добре, но й липсва всякакво уважение.

— Тя тръгна с нас за Свети Августин, за разлика от вашия прислужник — отговори Серена сухо. Навеждайки се да прибере дрехите, които мъжът й беше разхвърлял из малката кабина, тя го попита: — Сесил, какво търсиш?

— Намерих го — той се изправи триумфално на крака, размахвайки парче пожълтял пергамент.

— Какво е това? — попита тя уморено.

— Една карта за скрито испанско съкровище — каза той, изсмивайки се като луд. — Това е, което ще ни направи наистина богати, а не портокаловите дървета. Това е причината, поради която дойдохме в Свети Августин.

— Сесил, за какво бълнуваш? — попита Серена, като усети как стомаха й се свива от страх. — А плантацията, а къщата на улица „Морска“?

— О, аз съм ги купил, както ти казах, но това е, което е от значение. Когато Източна Флорида е била испанска колония, един галеон натоварен със злато, сребро и смарагди заседнал по време на буря — до остров Анастасия, където е нашата плантация. Точно от другата страна на залива срещу Свети Августин. Испанците пренесли на острова няколко сандъка от товара и ги заровили. След което капитанът нарисувал карта на мястото, така че да могат да се върнат и да ги изкопаят. Той никога не успял да се върне, но картата оцеляла — и аз я купих от един човек в Лондон.

— Сесил, как можа? — ахна Серена, като чу невероятната история.

— Предполагам, че се чудиш защо не са се върнали за съкровището. Когато екипажът стигнал до Свети Августин, върлувала епидемия и всички, с изключение на капитана, умрели. Той също ги последвал, но преди да умре, предал картата на свещеника, който му дал последно причастие. Той запазил картата и я взел със себе си в Хавана, където бил прехвърлен, след като Свети Августин станал британска колония. Дал я на брат си, който също бил принуден да се премести в Хавана. Братът пък я продал на един войник в момент, когато се нуждаел спешно от пари. Войникът бил ирландец, служещ в ирландския полк, който извършва по-голяма част от мръсната работа в Хавана, вместо испанците. И аз я купих от ирландеца, когато той се върнал напълно разорен в Лондон. Беше чул, че ще пътувам за Свети Августин и си помислил, че може да се заинтересувам. Да, моя скъпа съпруго, това вложение ще ни върне богатството — каза той, ухилвайки се самодоволно.

— Колко плати за това? — попита Серена спокойно.

— Перлите на майка ти и сапфирените обеци — отговори той, гледайки я дръзко с кехлибарените си очи.

— Но те са тук — ахна тя, посочвайки кутията за бижута, където лежаха обеците, заобиколени от перлената огърлица, които бяха единственото наследство на Серена, останало от майка й.

— Стъкло, добра имитация — той се ухили жестоко.

— Как можа? — прошепна тя, усещайки, че го мрази с цялото си същество.

Преди да може да й отговори, вратата се отвори и една млада прислужничка с кестенява коса и лешникови очи нахълта в кабината.

— О, милейди, испанците са съвсем наблизо. Те ще се качат на борда. Всичките ще ни хвърлят в морето.

— Глупости, Тенси, това правят морските пирати. Испанците търсят само оръжие и британски войници — каза Серена със спокоен, равен тон, въпреки че сърцето й биеше като на пленена птица.

— Няма да рискуваме, защото е възможно твоята прислужница идиотка да се окаже права за първи път — промърмори Сесил и започна да се оглежда.

— Какво правиш? — попита Серена и забърза към него, за да му попречи да не скъса гърба на портрета, който беше облегнат на един от сандъците.

— Недей да издребняваш, жено. Ще откъсна само един ъгъл, така че да мога да сложа едната половина от картата — обясни Сесил, разкъсвайки пергамента на две. Той постави едната част в гърба на маслената рисунка и се огледа за място, където да скрие второто парче. — Наричат я „Жената на испанеца“, нали? — каза той с насмешка, поглеждайки към портрета на жената, която много приличаше на Серена, въпреки че беше облечена в костюм от времето на добрата кралица Елизабет. — Е, може би ще успее да опази английските документи от испанските мародери, въпреки че не е успяла да опази целомъдрието си от испанския капитан, промъкнал се с проклетата армада.

— Тя го е обичала. Затова е тръгнала с него — каза меко Серена, притискайки добре задната част към портрета, който беше обичала от малка. Картината беше от малкото неща, които притежаваше и не позволяваше на Сесил да залага, когато имаше нужда от пари. Тя винаги щеше да пази портрета на жената на испанеца, нейна далечна прародителка, която беше открила любовта и захвърлила благоразумието, за да последва сърцето си. Често се бе чудила, какво ли е да изпиташ такава любов.

— Идват. О, милейди, чувам ботушите им по стълбите — изохка Тенси.

Когато вратата се отвори, Сесил се опита да мушне другата половина на картата в колана на бричовете си. Ръката на един испански офицер го спря.

— Ще ми дадете това, сеньор — каза той на английски с акцент, но с тон, който не търпеше възражение.

На Серена й се стори, че изведнъж цялата кабина се напълни с испански моряци, които претърсваха всеки сандък. Когато Сесил се опита да застане пред портрета, надменният испански офицер даде знак на един от хората си да го отнесе.

— Не, не това! — извика Серена след тях. Без да погледне страхливия си съпруг, тя се втурна след испанците.

Стреснатите погледи на английските моряци не я разколебаха. Тя се насочи към високата мъжка фигура, облечена в униформа на испански офицер. Мъжът беше с гръб към нея и говореше с английския капитан. Сигурно той командва испанския кораб, реши тя, бързайки към него. Щеше да се моли, ако трябва, но трябваше да запази портрета; беше загубила достатъчно, откакто се беше омъжила за Сесил.

— Лейди Марстън! — възкликна капитан Тремейн, когато тя ги приближи.

— Трябва да говоря с испанския офицер, който отговаря за действията тук — каза тя задъхано.

Si, предполагам, че искате да говорите с мене — думите, произнесени с леко дрезгав глас, прозвучаха като милувка, докато елегантната фигура се обръщаше с лице към нея.

За миг сърцето й замря и тя се изгуби в дълбокия, изразителен, тъмен поглед на един мъж, когото никога не беше виждала, но като че ли бе познавала винаги в тайните глъбини на душата си. Проницателните черни очи омекнаха, спирайки се на обърнатото към него лице. Но докато продължаваше да я гледа втренчено, израз на изненада и удивление премина по гордото, надменно лице на испанеца, чиито черти издаваха аристократичния му произход.

— Срещали сме се и преди, сеньорита — промълви той, приятно изненадан. — Но къде?

— Мисля, че… не сме — отвърна тя с нежен глас, без да може да откъсне очите си от магнетичния, блестящ поглед, който я държеше в плен. Мъжът, който се бе втренчил в нея, беше един от най-красивите мъже, които бе виждала в живота си; гарвановочерната му коса, прибрана отзад в обикновена опашка, не беше напудрена, гладката му кожа беше станала бронзова от слънцето. Беше човек, свикнал да командва. Това личеше от самоувереното му държане и решителните движения на гъвкавото му тяло. Като го гледаше, Серена си представи изящна шпага, изработена от испанска стомана — тънка, елегантна и много опасна. Тя забеляза леките бръчки около прекрасните му черни очи, появили се от напрегнато взиране на ярката слънчева светлина.

— Лейди Марстън, позволете ми да ви представя капитан Рафаел Агилера и Перец — каза капитан Тремейн студено. — Лейди Марстън отива със съпруга си, сър Сесил, в Свети Августин.

Изненада и гняв, последвани от странна меланхолия, преминаха по красивото лице на испанския капитан, сякаш облак, преминаващ през слънцето.

— Сеньора Марстън, намирам, че съдбата е наистина жестока, след като ни среща сега, в такъв момент — той се наведе към леко протегната й ръка. Повдигна треперещите й пръсти и нежно ги допря до топлите си устни. Серена почувства докосването му с цялото си същество, като че ли я беше опарил огън.

— Не съм сигурна, че разбирам това, което ми казвате, сър — прошепна тя със свито гърло, опитвайки се да възвърне самообладанието си.

— Позволете ми да не се съглася, прекрасна лейди. Разбирате прекрасно думите ми и иронията на нашата среща. Съдбата си играе с нас — леко я упрекна той. Необикновено проницателният му поглед изучаваше деликатното й лице, като че ли все още не можеше да повярва, че жената срещу него е реална. Нежният аромат на цветя от парфюма й подчертаваше нейната женственост и го привличаше неудържимо.

Докато те стояха загледани един в друг — нейният лазурен поглед, запленен в черните дълбочини на тези тъмни, обсебващи испански очи — се разнесе високото, носово вайкане на сър Сесил, който наруши очарованието, обгърнало ги като защитен облак.

— Господи, Серена, та те вземат твоята картина — извика й той, разминавайки се с испанските моряци, които с мъка носеха големия портрет.

— Сесил — намръщи се Серена, като се откъсна от хипнотизиращия поглед на испанеца и погледна към съпруга си, който бързаше към нея. Лицето на Сесил се бе зачервило, той се бе изпотил, а напудрената му перука се бе изкривила на една страна.

Очите на испанския капитан се превърнаха в черен лед, когато видя сър Сесил Марстън и той вдигна рязко тъмната си гладко сресана глава с отвращение. Погледна надолу, ноздрите на дългия му орлов нос леко потрепваха. Арогантната му поза беше почти предизвикателна. Сесил, загрижен само от факта, че ще му откраднат скъпоценната карта, не забеляза нищо от неуловимата игра на чувства, която се разиграваше пред него.

— Моля ви, моят портрет. Много е скъп за мен — помоли Серена, чието внимание беше привлечено от картината, която бяха започнали да прехвърлят през борда.

Прозвуча кратка, остра команда на испански и моряците послушно донесоха голямата картина в тежка рамка на командира си, който нетърпеливо чакаше.

Като погледна портрета, капитан Рафаел Агилера и Перец усети как по гръбнака му премина студена тръпка. Въпреки, че произхождаше от една от най-благородните фамилии на Испания, неговата баба беше циганка, в която дядо му се беше влюбил лудо, и за която се беше оженил въпреки неодобрението на семейството му. Рафаел беше много близък с любимата си баба и тя често го наричаше pequeno gitano, нейното малко циганче. Точно циганската му кръв се смрази, когато погледна портрета на красивата златокоса жена, тъй като не за първи път виждаше лицето на тази красавица. Друг неин портрет беше закачен в замъка на чичо му в Испания. Още от малък Рафаел беше привлечен от него. Чичо му я наричаше златната английска роза. Тя беше негова прародителка, беше дошла от Англия с един испански офицер заедно с останките на разбитата армада. Тяхната любов беше завършила трагично две години след пристигането им в Испания. Портретът й бил на рисуван само няколко месеца преди смъртта й. Семейната легенда разказваше, че нараненото сърце на мъжа й не зараснало през дългите години, през които отгледал техния син. Сега пред него стоеше картина на тази прекрасна млада жена и той изведнъж разбра защо си бе помислил, че и преди е срещал лейди Марстън. Тя беше живо копие на картината, на жената, която той знаеше като златната английска роза.

— Картината принадлежи на семейството ми от години, сър. Моля… тя е от голямо значение за мене — помоли меко Серена, забелязвайки как красивият испанец гледа зашеметен портрета.

— Тя много прилича на вас — каза той с удивление, поглеждайки към нея.

Изразителните му, настойчиви очи я развълнуваха отново, карайки я да се задъха, като че ли беше тичала.

— Да, много хора са го забелязали. Аз съм нейна потомка, от страна на баща ми.

— Тогава, разбира се, че трябва да я притежавате — отговори той и издаде кратка заповед на испански към хората си. — Те ще я върнат в кабината ви. Аз не мога да си позволя да взема нещо толкова ценно от една прекрасна златна английска роза — промълви той с дрезгав глас, който само тя можеше да чуе.

— Това всичко ли е, капитане? — прекъсна ги английският офицер, докато испанските моряци арестуваха няколко английски войници, пътуващи с търговския кораб към Свети Августин.

Si, това е засега. Можете да продължите пътя си, колкото и да ми е неприятно да виждам още англичани в Ла Флорида.

— Тя е британска колония почти от двадесет години — напомни му студено капитан Тремейн.

— А испанска — повече от двеста — с остър поглед отговори капитан Рафаел Агилера и Перец.

— Беше честна сделка, Флорида за Хавана, Куба — настоя капитан Тремейн.

— Може би, но не и за испанското население на Свети Августин. Семейства, като моето, загубиха всичко и бяха принудени да се върнат в Испания като просяци, така че не мога да споделя вашето мнение за честността на сделката — заяви испанският капитан с леко презрение, изписано върху благородните му лице. — Но вие можете да продължите пътя си към Ла Флорида. Ние не воюваме с жени и деца.

Серена застина, без да може да помръдне, докато Сесил я дърпаше за ръкава. Испанският капитан като че ли я държеше в плен.

— Попитай го за документа, който ми взеха — хленчеше Сесил в ухото й.

— Тихо! — изсъска тя, унижена, че мъжът й я караше да се моли за тази нищожна карта. Отвращение към него я заля като отрова.

Обръщайки се към Серена, испанският капитан ниско се поклони и твърдо стегна китката й с дългите си пръсти. Топлите му устни още веднъж погалиха ръката й и този път, като че ли се задържаха по-дълго. От тази интимна ласка на устните му върху кожата й, през нея премина тръпка на копнеж и странна близост.

— Дано да разцъфтите в страната на цветята, моя златна английска роза, докато пак се срещнем; а ние ще се срещнем, така е предначертала съдбата — промълви той тихо, така че само тя да може да чуе. Повдигайки главата си с черна като коприна коса, той се загледа в нея продължително, с поглед, който я разтърси. Неговите очи й казаха това, което вече знаеше в сърцето си. Между тях съществуваше връзка. Сега не можеше да стане, но един ден, по някакъв начин, те щяха да бъдат заедно. След което той си тръгна.

— Проклет нахалник — измърмори Сесил и се обърна, за да се върне долу в кабината, убеден, че няма да получи обратно другата половина от картата.

— Добре ли сте, лейди Марстън? — попита загрижено капитан Тремейн.

— Да, сега ще се оправя, капитане — промълви тя меко. — Мисля, че бих искала да остана сама и да подишам този прекрасен свеж въздух.

— Добре, а аз имам някои неща, които трябва да свърша. Имахме щастие този път. El Aguilo de Mar — Морският орел, както го наричат — реши, че сме прекалено дребна риба, за да ни обърне внимание, но този човек има репутацията на безмилостен. Щастлив съм, че си отиде, въпреки че съжалявам тези нещастници, които отведе със себе си. Ще прекарат лоши моменти в някой испански затвор. Ще се почувствам доста по-спокоен, когато стигнем Свети Августин утре. Приятен ден, милейди — капитан Тремейн повдигна шапката си и забърза към мястото, където неговите хора откачаха въжетата от испанския военен кораб.

Подчинявайки се на желанието си, Серена пристъпи към перилата и започна да наблюдава отделянето на двата кораба. Повдигайки ръка, за да махне един кичур коса от очите си, тя видя на бака на испанския кораб една гъвкава мъжка фигура. С галантен жест той повдигна гордата си глава за поздрав и сбогуване.

С насълзени очи тя гледаше как испанският капитан и неговият кораб се отдалечаваха от нея. Повдигайки ръка, тя помилва мястото, където устните му бяха докоснали кожата й и я бяха белязали завинаги… дори и никога да не се срещнеха.