Даян Робинсън
Орелът и розата (11)

Десета глава

От безмилостната горещина на септемврийската сутрин, боядисаните в бяло къщи на Свети Августин, сякаш трептяха под ослепителните лъчи на слънцето. В сенчестия, затревен двор на „Златната роза“ лека прохлада се усещаше само под сянката на гигантската палма. Серена седеше до масата от ковано желязо пред сервираната закуска и четеше поканата, донесена преди няколко минути от слугата на помощник-губернатора Джон Мултри. Той я канеше да участва на другия ден в домашното парти, което организираше в плантацията си Бела Виста, на четири мили от Свети Августин. Испанският губернатор и семейството му щели да присъстват и изявили желание Серена да ги придружи.

Откакто Рафаел беше заминал с испанския полк нагоре по течението на река Свети Джон, тя се бе сближила с любезната дона Консепсион и двете й дъщери. По някакъв странен начин те бяха заместили семейството, което никога не беше имала в Англия. Бяха я приели като близък човек и това означаваше много за нея. До момента, в който посети губернаторската къща, не беше съзнавала колко самотна е била досега в Свети Августин.

Доминга бе започнала да я учи на испански и да я запознава с някои от техните обичаи и богатата им история. Чак сега тя разбра в какъв различен свят беше попаднала нейната прародителка Арабела, първата златна роза, когато отишла с любимия си в Испания. Била е много смела, за да пожертва всичко заради любовта на този човек, често си мислеше Серена, застанала сутрин пред портрета в гостилницата, докато още нямаше посетители. А след това мислите й се насочваха към нейния испански капитан.

От дългите разговори с дона Консепсион беше успяла да научи някои неща за загадъчния мъж, в когото се бе влюбила. Рафаел й липсваше повече отколкото си признаваше. Дори и пред себе си не искаше да приеме факта, че е допуснала един мъж да заеме такова място в живота й. Искаше й се да запази поне илюзията, че все още е същата жена, която няма нужда от никого. Но през този безкраен месец всеки шум от стъпки пред вратата, всяко позвъняване я караше да зарязва работата си в момента и да тича да провери дали през вратата не влиза стройният Рафаел.

— Още малко чай, милейди? — попита Тенси, приближавайки се към масата с кана прясно запарен чай.

— Да, моля — отвърна Серена и продължи да гледа към парчето пергамент. Изглежда през този ден ще трябва, да вземе много решения. Днес изтичаше срокът за изплащане дълга на Сесил към капитан Нийл Кениън. При мисълта за дръзкия начин, по който смяташе да се издължи на ирландския капитан, ръката й потрепери леко, докато поднасяше чашата чай към устните си.

— Ще отидете ли утре, милейди? — продължи Тенси, посочвайки поканата, която държеше в ръка.

— Имам ли изобщо някакви тайни от теб, Тенси? — поинтересува се Серена.

— Не, мадам — отвърна прислужницата, ухилвайки се. — Говорих със слугата, който донесе бележката.

— Да, мисля, че ще отида в Бела Виста. Тъй като ще прекарам там и нощта, най-добре ми приготви един малък куфар. Съжалявам, но дона Консепсион ще води със себе си прислужничка. Опасявам се, че в каретата няма да има място и за теб — обясни Серена, защото знаеше, че Тенси обича посещенията в различните английски плантации.

— О, няма значение. Бела Виста има добра прислуга, а и Колин не ме оставя да скучая тук — каза меко тя, без да поглежда към господарката си.

— Значи все още го виждаш — замислено каза Серена. — Сериозно ли е?

— Не знам точно какво имате предвид под сериозно, но ми е приятна компанията му, особено сега, когато Лиа и Марко прекарват толкова време заедно с Макгрегър — отвърна Тенси с отбранителен тон.

— Е, добре е, че си си намерила приятел. Това е засега. Имам малко работа в гостилницата — освободи я Серена, разбирайки, че Тенси се опитва да излекува наранените си чувства, след като шотландецът беше предпочел компанията на Лиа. — Ще решим какво ще взема за Бела Виста, след като приключа с този ангажимент.

— Добре, милейди. Ще почистя стаята ви тогава — каза Тенси и се обърна, за да си тръгне.

— Не… предпочитам да видите с Лиа какви продукти ще са необходими, докато ме няма — Серена побърза да я отклони от намерението й да влезе в нейната стая. Тя трябваше първа да отиде там, за да изпълни най-важната част от плана си за изплащането на дълга на Сесил.

— Добре, милейди — каза Тенси озадачено и се отправи към кухнята.

Серена остави поканата на масата и стана. Беше казала на капитан Кениън, че ще се срещне с него в гостилницата в десет часа. Знаеше, че в този ранен час там няма да има посетители. Тръгвайки по пътеката към стълбата към галерията, тя успя дори да се наведе и да вдъхне аромата на разкошните цветове на жълтия храст близо до верандата. Опитваше се да не издава вълнението, което караше ръцете й да треперят и колената й да се подгъват, ако някой от прислужниците я наблюдаваше. Силното ухание на розата й припомни един кратък горчиво-сладък момент онази сутрин, когато Рафаел я забеляза на отворената врата и откъсна едно цвете точно от този храст, за да го хвърли с елегантен жест към нея. При спомена болезненият копнеж я прониза като нож и очите й се изпълниха със сълзи. Красивото му лице, нежната усмивка на чувствените му устни се появиха пред затворените й за момент очи. След което изправи рамене, отвори очи и избърса една сълза от бузата си. Тя знаеше какво трябва да направи и решително забърза нагоре по стълбите към спалнята си.

Кутията лежеше там, на дъното на сандъка й. Малката плоска кожена кутия, където бяха фалшивите бижута от майка й. Беше благодарна на Сесил, че поне се беше постарал копията да бъдат добри. Можеше само да се надява, че ще са толкова добри, че да заблудят капитан Кениън. Бяха й останали само те. Тя извади сапфирените обеци и ги постави в чекмеджето на тоалетната масичка. Перлите трябваше да задоволят капитан Кениън.

Когато влезе в гостилницата, той беше там, седнал на същата маса. Звукът от десетте удара на камбаната на площада проехтя в почти празното помещение. Кимвайки на изненадания Макгрегър, който подреждаше халбите за бира на рафта, Серена се запъти с уверена походка към масата на капитана.

— Точна сте, лейди Марстън — забеляза той, изправяйки се на крака.

— Бих искала да приключим с този въпрос колкото е възможно по-бързо — отвърна тя и постави кожената кутия пред него. — Мисля, че това ще уреди дълга на Сесил. В действителност смятам, че те струват повече от дължимото — каза тя със смелост, която не предполагаше, че притежава, поглеждайки го студено.

Той отвори кутията и се загледа за известно време в перлите.

— Наистина. Надявам се, че няма да имате нещо против да остана в „Златната роза“.

Стана й ясно, че той иска още нещо от нея, нещо, което не беше решил още да издаде в момента, въпреки че перлите го бяха задоволи.

— Правителството ми плаща за вашия престой. Ако искате да го продължите, това си е ваша работа — каза му тя, но студеният възел в стомаха й се затегна при мисълта, че капитан Кениън щеше да продължи да представлява заплаха за нея.

— Бих искал, лейди Марстън — каза той твърдо. — Дали бихте изпили с мен една глътка бренди, за да полеем сделката? — странните му неизразителни очи я гледаха втренчено в желанието си да я подчинят на волята му.

— Благодаря, но ще трябва да ви откажа. Като стопанка на тази гостилница имам много работа, а тази сутрин съм изоставила задълженията си. Но ще изпратя по Макгрегър бренди с моите пожелания. Приятен ден, сър — каза му тя с любезен тон и елегантно се поклони. Докато се приближаваше към Макгрегър, усети ледения му поглед, пронизващ гърба й. След като поговори с ирландеца, тя напусна гостилницата, която изведнъж й заприлича на затвор.

Почувства се по-добре на двора, независимо от горещината и горещото слънце. Те й върнаха усещането, че живее. Каквито й да бяха намеренията на Кениън, те за момента бяха отклонени от фалшивите перли. Изпълни я чувство, че е победила. Все още беше господарка на собствената си съдба.

Тя тръгна към кухнята, за да потърси Тенси, но чу звънеца на верандата. Сърцето й заби силно. Не можа да се въздържи и се затича към вратата. Дали не беше Рафаел?

Тя отключи и отвори вратата с надеждата, че пред нея ще застане човекът, за когото копнееше. Тялото й се вцепени от изненада, когато пред себе си видя циничното, високомерно лице на сър Елстън Харгроув. С изключение на няколко случайни срещи в губернаторската къща, не го беше виждала от нощта на бала, когато я беше изненадал в прегръдката на Рафаел. При всички тези случаи се беше държал коректно, с любезна студенина и резервираност. Сега стоеше пред нея и върху аристократичното му лице беше изписано странно напрежение, някакво очакване.

— Мила моя, колко любезно от ваша страна да отворите вратата вие самата. Дали да се надявам, че сте знаели кой е и сте нямали търпение да говорите с мене — каза той, повдигайки вежди, а сарказмът се усещаше във всяка произнесена дума.

За момент Серена го загледа, загубила способността си да говори. След което си спомни за доброто възпитание и се отдръпна, за да му направи път да влезе.

— Винаги сте добре дошъл в „Златната роза“ — каза тя със студен, любезен тон.

— Благодаря ви, мила Серена, но днес не съм дошъл сам. Позволете да ви представя една моя позната, която иска от вас една услуга — каза той със злобна усмивка на тънките устни. — Маркизо, това е собственичката на „Златната роза“, лейди Серена Марстън. Серена, мога ли да ти представя новодошлата в нашия град, маркиза Евита де Марас — сър Елстън отстъпи една крачка назад, за да може застаналата до него жена да влезе първа в двора.

Серена кръстоса поглед с най-студените черни очи, които някога беше виждала. В тях нямаше топлина, нито човещина, само ледено презрение… и още нещо, което предизвика тръпки по гърба й, в тези бездънни орбити се четеше лудост.

— Buenos dies^[1] — гласът на надменната красавица със странните очи беше студен и високомерен.

— Как сте? — каза Серена, а мисълта й объркано се луташе, защото тя си спомни името, произнесено на вечерята у дона Консепсион. Това беше жената, споменаването, на която беше предизвикало такава яростна реакция у Рафаел, а в тази испанска аристократка наистина имаше нещо, което можеше да накара всеки да реагира по този начин. То беше нещо повече от драматичната й личност; беше някаква аура, говореща за опасност, усещането, че за нея няма граници, които да й попречат да получи това, което желае.

— Маркизата пристига току-що и търси временно квартира, докато си купи постоянно жилище — обясни на Серена, сър Елстън, а устните му се изкривиха в подигравателна гримаса. — Тя търси един човек и аз й казах, че вие можете да й помогнете и за двете неща — за квартирата и за намирането на тази личност.

— И как така срещнахте маркизата, Елстън? — попита Серена, досещайки се, че той си беше наумил нещо. Познаваше го твърде добре. Не беше от хората, които прощават обидите, а това, че я беше видял в обятията на Рафаел, изглежда го беше засегнало силно…

— Тази сутрин имах работа на пристана, точно когато корабът на маркизата акостира. И естествено се почувствах много щастлив, че мога да й бъда полезен — отвърна той. Устните му се изкривиха в насмешка, а очите му отново заблестяха злобно.

— Разбирам — промълви Серена с известна острота в гласа. — В момента разполагам само с една малка стая над гостилницата, която е съвсем неподходяща за маркизата.

— Аз искам да остана в „Златната роза“, лейди Марстън — заяви маркизата на правилен английски, поглеждайки остро към Серена. Тя се загледа в екзотичната жена, която макар и в дълбок траур изглеждаше красива и прелъстителна.

— Мога ли да знам защо? — поинтересува се Серена, на която беше ясно, че зад думите на жената се криеше определена причина.

— Si, моят novio^[2] е отседнал тук и аз искам да съм близо до него — в тона на маркизата нямаше и сянка на съмнение, че желанието й може да не бъде изпълнено.

— Това е мъжът, за когото е сгодена — каза сър Елстън на Серена.

— Знам, Елстън. Уча испански — отвърна тя раздразнена.

— Дон Рафаел Агилера и Перец е отседнал в „Златната роза“, нали? — обърна се маркизата към сър Елстън, намръщвайки се.

При звука на познатото име светът около Серена сякаш се срути. Някъде отдалече тя забеляза как отмъстително заблестяха очите на сър Елстън при вида на явната болка, изписана на лицето й. Тя потрепери леко, разбирайки, че той бе планирал отмъщението, след като беше срещнал маркизата.

— Разбирам. Да… да, той е отседнал тук, въпреки че в момента отсъства — каза спокойно Серена, като част от нея се удивляваше как успява да запази спокойствие, когато сърцето й се разкъсваше. Той е бил неискрен, играл си е с нея, преди да пристигне тази жена. Не е чудно, че беше реагирал по този начин, чувайки името й. Но защо дона Консепсион, която й беше приятелка, не й беше казала, че той е сгоден за друга жена, и то точно за тази надменна аристократка, която я гледаше с открита омраза.

— Bueno^[3], тогава оставам — каза испанката с твърдост, която показваше, че е свикнала да постига своето.

— Аз наистина смятам, че няма да се чувствате удобно в тази малка стая — настоя Серена, която усещаше колко мъчително ще бъде за нея да търпи присъствието й.

— Оставам — каза категорично маркизата и черните й очи презрително се присвиха.

— Опасявам се, че багажът й е вече на път за насам — информира сър Елстън Серена с демонична усмивка.

— Изглежда сте помислил за всичко — отстъпи Серена.

— Трябва да си призная, че се постарах — отвърна той и студените му очи се изпълниха със задоволство.

— Тенси — обърна се Серена към младата жена, която излезе от кухнята. — Имаме нов гост, маркиза де Марас. Можем да я настаним в малката стая над гостилницата. Би ли я завела до стаята и кажи на Макгрегър, че скоро ще донесат и сандъците й от пристанището.

— Добре, милейди — отвърна Тенси и хвърли подозрителен поглед към екзотичната фигура на маркизата.

— Ако имате нужда от помощ при тоалета си, Тенси е сръчна в правенето на прически — успя да каже Серена на испанката, която потропваше нетърпеливо с крак.

— Ще видя. Моята собствена прислужничка нямаше възможност да ме придружи — отвърна маркизата и обърна гръб на Серена, все едно, че не съществуваше, за да благодари на сър Елстън.

След като пищната дама последва Тенси към стаята, Серена каза:

— А сега и вие може да си тръгнете, Елстън.

— Дали не забелязвам студенина в думите ви, скъпа моя Серена?

— Само огромна досада от хора като вас — отвърна тя, прикривайки яда и отчаянието си с незаинтересованост. — Вървете си, моля. Отегчавате ме — тя се обърна с гръб, отчаяно нуждаеща се да остане сама, да се скрие някъде и да се опита да се възстанови от болката след предателството на Рафаел. Сърцето й беше една болезнена, кървяща рана, която й отнемаше желанието да живее.

— Аз винаги печеля, скъпа моя Серена, не го забравяй — заяви Елстън със заплашителни нотки в гласа си.

Пръстите му се забиха грубо в ръката й, когато я обърна с лице към него.

— Какво повече можеш да ми сториш? — попита тя, без да се опитва да прикрива повече горчивината и поражението си.

— Ще се изненадаш — каза меко той. След това неочаквано пусна ръката й и направи крачка назад, но не преди тя да успее да забележи явния глад в очите му. — Приятен ден, скъпа. Ако имаш нужда от мен, аз съм на разположение — в гласа му се усещаше копнеж, който не беше забелязвала преди. След това се поклони официално и си тръгна, оставяйки я да гледа смутена след него.

Серена притисна конвулсивно ръцете към лицето си и се опита да мисли, но единственото, което можеше да прави, беше да усеща болката и самотата. Как щеше да продължи да живее? Мъката й беше толкова силна, че я почувства като физическо неразположение. Стана й толкова зле, че едва стоеше на краката си.

— Болна ли сте, милейди? — мекият момчешки глас на Марко проникна през мъглата на отчаянието.

Опитвайки се да задържи сълзите, които я давеха, тя махна ръце от лицето си и ги притисна към роклята си.

— Мисля, че е от слънцето — тя се опита да се усмихне на тъмните нежни очи, които я гледаха загрижено.

— Трябва да седнете на сянка — каза й той и взе ръката й в своята сякаш усетил, че тя има нужда от някой, който да се погрижи за нея, да я успокои. Бавно, като инвалид, той я поведе към пейката под банановото дърво. — Седнете и починете. Сега ще ви донеса студена кърпа за очите.

— Благодаря ти — прошепна тя и се облегна на пейката, прекалено уморена да направи каквото и да е движение.

— Веднага идвам — обеща той.

Колко дълго остана седнала там, не знаеше. Времето беше спряло в момента, когато маркизата произнесе името на Рафаел. Болката в сърцето й се превърна в едно терзание. Чувстваше се ужасно огорчена. Как можа да се поддаде на нежните, сладки думи, прошепнати през нощта? В своята самота беше създала образа на идеалния мъж, на този, който щеше да задоволи всичките й нужди и се беше излъгала, че Рафаел е този мъж. Тя пламна от унижение и яд при мисълта за самозаблуждението си. По-добре, че разбра сега, преди окончателно да решиш дали ще останеш в Свети Августин, нашепваше й един вътрешен глас. Тръпка разтърси нежното й тяло, когато си представи какво щеше да бъде да остане в колонията, след като англичаните си заминат, и да наблюдава как Рафаел и новата му жена започват съвместния си живот. Не знаеше къде да отиде, но навсякъде другаде щеше да е по-добре, отколкото да продължи да живее в Свети Августин и да страда от унижението, което й нанесе мъжът, когото беше обикнала с цялото си сърце и душа.

— Ето студена кърпа, милейди — загриженият глас на Марко разкъса мъглата на отчаяние, която я обгръщаше.

— Благодаря ти — тя отвори очи и видя съчувствения поглед на момчето. Вземайки студената влажна кърпа, тя я притисна за известно време до челото си и след това я допря до пламтящите си бузи.

— Боли ли ви много главата, милейди? — попита тихо Марко, коленичил на плочите пред нея.

— Мисля, че сега ще ми олекне. Твоята кърпа направи чудеса. Сигурно е от силното слънце — каза му тя с мъка и се опита да се усмихне.

— Мисля, милейди, че има и нещо друго — каза замислено Марко, оглеждайки пребледнялото й лице. — Тази нова гостенка, испанската дама, тя ви разстрои по някакъв начин.

— Много си наблюдателен за годините си — забеляза Серена и очите й се изпълниха с тъга. — Да, тя ме разстрои, но сега ще се оправя. Не се тревожи — увери го тя и си помисли, че ще трябва да се погрижи за него и Лиа, преди да продаде „Златната роза“, защото щеше да се наложи да я продаде. Това беше единствено разрешение на проблема. Трябваше да напусне Свети Августин.

— Извинете, милейди, но мисля, че има някой на вратата на верандата — каза Марко и се изправи. — Ако сте по-добре, ще отида да отворя.

— Да, моля те — каза Серена и също се изправи. Единственото й желание беше да отиде в стаята си, за да почине и да обмисли какво да прави. Надяваше се да намери купувач за „Златната роза“.

— Querida — дълбокият, чувствен глас, изричащ тази специална дума, сякаш прекоси двора и я спря по пътя й към стълбите за верандата.

Не можеше да се обърне, не можеше да срещне отново тези тъмни испански очи, които разкъсваха на части сърцето й с един поглед. Дори и през разстоянието, което ги разделяше, усещаше магнетичното му присъствие. Тя сви ръцете си в юмруци, за да не посегне към него. С цялата си воля се бореше да не се обърне и да изтича към него. Беше я измамил, беше я използвал. Той не беше това, което мислеше, че е, повтаряше си тя непрекъснато, припомняйки си предателството му.

— Querida, върнах се — повтори той, този път съвсем близо до нея.

Можеше да усети горещината на тялото му, топлият му дъх по врата си. Без да може да помръдне, тя застина, усещайки ръцете му върху раменете си. Една дълбока въздишка се откъсна от душата й. Ненавиждаше се за това, че все още го желае, че копнее за докосването му, за устните му върху своите, че иска да се хвърли в обятията му, въпреки че една част от нея го мразеше толкова силно, колкото и го желаеше.

— Какво има, alma mia? — попита той силно загрижен и се притисна до нея.

— Rafael, amor mio!^[4] — прозвуча дрезгав женски вик от вратата на гостилницата.

— Попитай нея — отвърна Серена с нисък глас, натежал от гняв, и се отдръпна от него. Яростта й, й даде сили да го погледне. Изпълнените й с болка огромни лазурни очи го изгледаха за момент, докато му каза: — Да не си посмял да ме докоснеш отново — след което си тръгна, бягайки от него, бягайки от болката в сърцето си, преследвана от жестокия смях на испанката, който кънтеше в двора.