Даян Робинсън
Орелът и розата (23)

Двадесет и втора глава

Яростният порив на вятъра, нахлуващ през отворената френска врата, и ударите на дъжда по стените и прозорците на къщата събудиха Серена. Тя неудържимо беше ридала, докато накрая, съвсем изтощена, се бе унесла в сън. Сега в стаята беше тъмно. Изключение правеха двата малки светли кръга, които идваха от изгорелите почти наполовина свещи, поставени в предпазващите ги от вятъра стъкла.

Като стана от леглото, Серена отиде да затвори вратата, тъй като бурята бе охладила въздуха. В стаята беше влажно и студено. Потръпвайки, тя успя да стигне до вратата, но силата на вятъра я затрудни при затварянето на двете крила.

— Позволи ми да ти помогна — долетя дълбок познат глас откъм сенките на мократа от дъжда веранда.

Рафаел влезе бързо в спалнята й и преди тя да може да възрази, затвори вратата и я заключи срещу силата на блъскащия вятър.

— Кога започна това чудо? — попита Серена и отметна назад обърканата си коса. — Аз… аз съм заспала.

— Надявам се, че главоболието ти е минало — каза нежно Рафаел. — Може би ще искаш нещо да хапнеш. Инес ти остави храна долу в бюфета. Изглежда сме в самия център на бурята. Това е техния сезон. Може само да се надяваме, да не е huracan, ураган.

— А „La Sonata“? — попита разтревожена Серена, защото знаеше, че и морето е бурно.

— Сигурен съм, че е навлязла навътре в морето, за да избегне бурята — отговори спокойно Рафаел, наблюдавайки я с огромните си черни очи. — Там е много по-сигурно за нея, а и екипажът знае инструкциите ми как да постъпи в такъв критичен момент. Моят пръв помощник е опитен офицер, който ще се справи с положението. Разбираш ли, че се налага да останем по-дълго в „Лунна светлина“, querida?

Той не се приближи до нея, но погледът му я владееше по-силно, от каквато и да е физическа връзка.

— Да… разбира се — тя се опита да откъсне погледа си от тези тъмни, изпълнени с безпокойство, магнетични очи, както и да попречи на галещия дълбок глас да проникне до дъното на душата й и да заличи в съзнанието й думите, които беше дочула. — Мистър Фиш настанен ли е удобно? — попита тя, спомнила си, че е господарка на „Лунна светлина“ и трябва да се погрижи за госта си.

— Инес приготви една от стаите, когато излезе вятърът. Макар че той трябваше да остане, даже и да нямаше буря. Страхувам се, че двамата прекалихме с коняка тази вечер и той беше прекалено изморен, за да се върне вкъщи. Доста време, откакто се оттегли в стаята си — гласът на Рафаел бе приглушен и мамещ, напомняйки й, че те бяха единствените будни хора в къщата.

— Колко дълго ще остане „La Sonata“ в открито море?

Серена бе твърдо решена да поддържа разговор, на каквато и да е тема, стига само да не засяга интимността на връзката им. Тя беше в своята къща, която се намираше на километри от Свети Августин, с двама мъже под покрива й, които може би бяха, а може би не, търсачи на съкровището, но със сигурност бяха мъже, които не бяха това, за което се представяха.

— Докато бурята отмине и морето се успокои — отговори Рафаел и леко сви рамене. Слаба усмивка плъзна по чувствените му устни. — Няма да можеш да се отървеш от мен, querida. Защо не се примириш с това? Може би ще ми кажеш с какво толкова те ядосах?

Някакво неясно за нея чувство проблясваше в тъмните му очи, които я гледаха, сякаш тя беше палаво момиченце.

Настъпи дълго мълчание, през което Серена се бореше с желанието си да излее гнева си върху него и да му каже това, което бе чула. Ако той наистина се преструваше, докато намери съкровището, което търсеше, тогава беше най-добре да не се издава, че е разкрила намеренията му. Нейният свят сякаш се бе обърнал с главата надолу. С какви думи да го успокои, без да издаде подозренията си?

— Толкова ли си сърдита, че даже отказваш да говориш? — закачи я леко той. — Какво толкова съм направил, за да те разгневя така силно? Не е обичайно за моята студена, владееща се английска роза да издава такава възбуда и такава страст. Ако беше la espanola^[1], щях да разбера, че това е само моментно настроение, което бързо ще премине, но не мисля, че това е начинът, по който действа една англичанка, нали?

Той пристъпи към нея и застана така, че светлината на свещите огряваше приведеното му бронзово лице. Доближи я бавно, но уверено, сякаш се опитваше да спечели доверието на диво същество, което все още не беше убедено, че може да му има вяра.

— Не ме засегна с отношението си към мен в библиотеката, но ме обиди начинът, по който ме напусна, сякаш моите чувства нямаха значение, когато Джес Фиш пристигна — каза тя.

Трябваше да го убеди, че това е причината за гнева й, който все още не я бе напуснал и че тя му се сърди, защото я беше оставил сама. Полумракът, който цареше в стаята, скри червенината, която изби по страните й от мисълта, че не може да му се довери, но все още се вълнува от близостта му и от спомена за възторжените усещания, които бе изживяла с него.

— Аз не пренебрегнах чувствата ти, нито гнева ти, querida. Просто помислих, че не е редно да позволя нашият гост да ни види да спорим за лични работи, които не го засягат.

— Така, разбира се. Напълно си прав. Би било неучтиво да се разправяме пред него — трябваше да признае Серена.

Тя се чувстваше впримчена, безсилна да застане пред него и да му каже за подозренията си. Вместо това беше принудена да води любезен разговор.

— Щом си съгласна, тогава защо заяви, че между нас всичко е свършено, querida? Знаеш, че това никога не може да се случи.

Той дойде още по-близо до нея. Тя стоеше прикована на мястото си, пленена от пронизващия му поглед и за свой срам, усещаше познатия копнеж към този мъж. Дори и сега кръвта започна да пулсира във вените й.

— Това, което ни привлича един към друг, е по-силно от всичко на света, по-силно може би и от самия живот. И някъде дълбоко в съзнанието си ти го разбираш, но то те плаши и ти го отричаш с гняв само и само отново да се почувстваш пълновластна господарка на съдбата си.

Неговият плътен глас беше като галещ ромон, който я омайваше, сякаш той притежаваше способността да проникне в душата й и да разбере най-съкровените й копнежи.

— Никой човек не може да бъде пълен господар на съдбата си, querida.

Той протегна ръка и докосна леко една къдрица, паднала на бузата й. После бавно и нежно плъзна пръста си надолу по линията на чувствените й потръпващи устни, което накара кръвта във вените й да потече със силата на буйна река.

След това тежката сладка топлина на желанието се разля по цялото й тяло, както медът се разлива, когато го огреят палещите лъчи на слънцето. Силно желание, сякаш беше някакъв прекрасен лек, успокои всичките й страхове и заличи всичките й спомени, като остави единствено страстта, която изпитваше към този мъж. Въпреки всичко, тя леко се наклони към него, сякаш силното му излъчване я привличаше като магнит. Всичко, което изглежда имаше значение, беше този миг във времето, потребността от него, жаждата, която заличи всички останали мисли.

— Si, това е нещото, което е важно за нас. Единственото, което действително има значение, querida.

Думите му сякаш раздвижиха въздуха и тя ги почувства като топла милувка върху бузата си. Той наведе глава и този път очерта линията на устните й не с пръста си, а с върха на езика — бавно, подканящо, възбуждащо сетивата й.

Дълбока, тръпнеща въздишка се изтръгна от гърдите й, когато ръцете му я обгърнаха, притискайки я нежно, но настойчиво до себе си, докато бурята навън продължаваше да вилнее. Когато устните му докоснаха нейните, усещането беше толкова приятно, колкото студената вода за умиращия от жажда. Полуотворените й устни изтръпнаха от страстните му, опияняващи целувки. Тя търсеше езика му, който заедно с нейния започна танца на страстта, карайки я да стене от радостта на освобождаването.

Ръцете му ловко я разсъблякоха, а устните му се плъзнаха надолу, целувайки отначало с леко докосване, а след това с настойчиви целувки дългия й нежен врат, възбуждайки до краен предел сетивата й. Тя не само не протестираше, но ръцете й дърпаха ризата му, докато накрая той й помогна да я съблече, така че тя можеше да гали твърдия му мускулест гръб и да забива ноктите си в кожата му. Той свали и нейната риза, така че пълните й гърди се притиснаха до мургавите му гърди. Стаята се изпълни с техните стенания, а желанието, което изпитваха един към друг, съперничеше на силата на дъжда и вятъра, биещи по френската врата.

Устните му отново потърсиха нейните. После я взе на ръце и я отнесе до покритото с балдахин легло. Тя беше останала само по чорапи и пантофки, тъй че бялата, гладка като коприна кожа на налетите й гърди се притисна до тялото му, излъчвайки такава буйна и несдържана чувственост, че той трепереше в желанието си да я притежава. Като я постави върху леглото, той застана до нея, а ръцете и устните му непреставаха да я галят и целуват, докато тя започна да се извива, сама търсейки ръцете и устните му, сякаш не можеше да им се насити.

Отпуснала глава върху пухената възглавница, Серена сграбчи покривката, когато Рафаел зацелува пулсиращите връхчета на гърдите й, а ръцете му — между бедрата й — галеха нейната съкровена женственост, докато в един миг тя почувства, че обезумява от желание да изживее всеки нюанс на страстта. Тялото й, възбудено и чувствено, трептеше при всяко докосване на ръцете му, при всеки допир на устните му. Тръпки на екстаз преминаха през нея.

— Si, querida, наслаждавай се, отдай се на прекрасното усещане. Позволи ми да ти дам това, което искаш — прошепна дрезгаво той, а в гласа му се долавяше преклонение и възторг.

— Да! Да! Още! Искам още! Моля ти се, още! — чу тя собствения си глас през шума, идващ от бушуващата вън буря.

Извивайки се, за да се притисне по-силно към него, тя се движеше в ритъма на мелодията, която звучеше около нея. Мелодия, която се прокрадваше сред шума на бурята, мелодия, която се раждаше под струните на китара.

Настойчивите страстни звуци, които може би само тя чуваше, я заобикаляха, карайки я да отговоря със страст на допира на ръцете и устните му. Когато музиката изпълни душата й, тя забрави за реалността. Сега беше само жена, която живееше единствено за този любовен миг, за възторга от изживяването с този мъж, който я държеше здраво в ръцете си. Завладя я дивна забрава и тя осъзна единственото, което имаше значение на този свят — сливането на тялото й с това на любимия. Желанието да почувства още веднъж същата върховна наслада, която единствено можеше да й даде той, мъжествената му сила, дълбоко навлязла в нея.

Чувствайки как кръвта бие във вените му, Рафаел се контролираше с мъка, воден от желанието да я подготви за върховната наслада, която трябваше да изпитат. Той искаше да я накара да забрави гнева и огорчението си и всички отрицателни емоции да изгорят в огъня на тяхната страст. Когато целуна гладкия й корем и се спусна по-надолу, целувайки стройните й бедра, той помисли през тътена на бурята, че можеше да чуе струните на китарата, свиреща една старинна мелодия от Андалусия. Мелодията, която неговата любима роза се кълнеше, че е чувала в сънищата си много преди той да пристигне в Свети Августин. Тогава той внезапно се пренесе в друго време и на друго място. Неговата красива Арабела лежеше на леглото под него, а устните му нежно целуваха меката заобленост на корема й, където растеше тяхното дете. Той трябваше внимателно да се люби с нея, мислеше той, когато я доведе до кулминацията на любовното им единение през тази нощ.

— Моля, моля те! — стенеше Серена, когато се понесе на гребена на вълната на екстаза.

Миг след силното усещане на пълно доволство и болка, тя почувства, че вихрушката от чувства се завъртя като рулетка, без тя да може да я контролира. След минутите на възторг тя се отпусна тръпнеща в постелята. В момента изпитваше единствено изтощението от разтърсващите усещания. Както лежеше със затворени очи, тя чу един глас да я вика и усети една ръка да гали разпилените й коси.

— Сладка, сладка Арабела, моя роза! Този път ние достигнахме заедно върха на насладата — шептеше плътният глас до ухото й.

Ръката му галеше гърдите й, чиито зърна бяха все още твърди и тръпнещи от възбудата. Те бяха толкова нежни и чувствителни, че реагираха и на най-лекото докосване на дланта му.

Тя стенеше, докато тялото й отговаряше на милувките му. Огънят пламна още веднъж в нея, докато всичко друго оставаше в мъгла. Тя бе увлечена от тъмната спирала на страстта с чувството, че всичко това се е случило в друго време и че тя е едновременно и Серена, и Арабела. Отваряйки очите си, тя се загледа в черните като абанос очи на своя любовник. Бронзовата му красота блестеше, огряна от свещите и накара дъхът й да секне.

— Ще те имам отново, но много бавно, ще те накарам да изживееш това още веднъж. Този път далеч по-прекрасно и по-завладяващо.

Гласът му беше дрезгав, а думите му й обещаваха още наслада и удоволствие в полутъмната стая, където тътенът на бурята и звуците на китарата сякаш ги подтикваха да търсят сладострастното удоволствие от сливането на телата си.

Разтваряйки стройните й бедра, той отново проникна дълбоко в нейната влажна, очакваща го женственост, усещайки я стегната и тясна и беше почти готов да достигне до кулминацията на изживяването, но продължи прекрасното усещане, като остана да лежи притихнал вътре в нея, а после започна да се движи нежно и внимателно. Отново беше със своята Арабела и потръпна от щастие и възторг.

— Мой Родриго — въздишаше тя, галейки раменете и гърба му, като че ли не го беше докосвала цяла вечност.

Сега струните на китарата заглушиха шума на бурята или може би това бяха палмите, които се извиваха под напора на вятъра и звучаха като струни на китара? Тя не знаеше. Знаеше само, че е в ръцете на любимия си и че не иска никога да се разделя с него.

Чувайки въздишката и произнесеното от нея име, той започна да се движи все по-бързо вътре в нея, забравяйки за контрола, който си бе наложил, навлизайки навътре и стенейки от удоволствие, когато тя откликваше на всяко негово движение, като че ли двамата бяха едно цяло. Тялото му желаеше тя да остане завинаги негова.

Тя продължаваше да се движи заедно с него в ритъма на бурята или може би на китарата, като единствено значение за нея имаше върховното удоволствие, което изпитваше. Краката й се повдигнаха и се увиха около стройните му бедра, така че да може да го притегли още по-дълбоко в пулсиращите си дълбини. Тя даваше толкова много, колкото той взимаше, докато отново я поведе по познатата спирала на сладостни усещания към онзи пълен екстаз, който тя жадуваше с всяка фибра от тялото си.

Движенията им ставаха все по-забързани, сякаш възбудата пулсираше в сърцата и главите им. Към нея се прибавяше и възбудата от фламенкото, което китарата свиреше, и то се пулсираше в телата им, довеждайки ги до пълнота на изживяването. След миг тя усети, че е на върха. Понесена сякаш над някаква бездна, тя се изви за последен път към него, преди да се потопи в тази бездна на удоволствието, надавайки вик:

— Родриго!

Когато и той избухна в нейните сладостни дълбини, гласът му се присъедини към нея и изстена:

— Арабела!

Сега остана да звучи единствено шумът от падащия дъжд и учестеното дишане на двамата любовници, които лежаха прегърнати.

И двамата бяха твърде замаяни от удивителното преживяване и много уморени, за да се опитат да мислят за това, което се бе случило. Нейното объркване, засегнало Рафаел и нежеланието отново да стане близка с него, беше изчезнало след това страстно интермецо.

Сънят я завладя, докато лежеше положила глава на гърдите на Рафаел. Дъждът барабанеше по стъклата на прозорците като приспивна песен, която успокояваше всичките й страхове. Утре щеше да има достатъчно време, за да помисли какво да прави. Това беше последната й съзнателна мисъл, преди да се отправи в царството на Морфей.

 

 

Сутринта, когато ярката слънчева светлина озари света, окъпан от нощната буря, Серена откри, че е сама в леглото. Инес беше отворила френските врати, за да могат златните слънчеви лъчи да прогонят и последната влага, която се усещаше в стаята.

— Добро утро, милейди — поздрави я с обич възрастната жена, без да покаже изненадата си, че господарката й е спала гола. Дрехите на Серена бяха прибрани в дъбовия гардероб, а подносът със закуската бе оставен на масата. — Да ви поднеса ли закуската в леглото, милейди? — попита тактично Инес.

— Да, би било прекрасно — съгласи се Серена и издърпа чаршафа нагоре, като останаха незавити само голите й рамене. — Знаете ли дала „La Sonata“, корабът на капитана, се е върнал?

— Не още, милейди, но бурята престана само преди три часа. Ако корабът е навлязъл навътре в морето, ще трябва време, докато го върнат в залива — обясни тя, като оправи възглавниците, на които бе лежал Рафаел и ги постави под раменете на Серена.

След това Инес донесе подноса, върху който беше наредена типична английска закуска — яйца, хляб, мармалад и няколко портокала, които Жозе бе набрал от старата горичка. В плантацията имаше няколко кокошки и очевидно Инес бе събрала яйцата, за да приготви закуската.

— Благодаря ти, толкова апетитно изглежда — каза тя на възрастната жена, която ведро й се усмихна.

— Радвам се, че сте доволна, милейди. Ако не желаете нещо повече, ще ви оставя, за да проверя какви поразии е причинила снощната буря в зеленчуковата ми градина.

— Не, това е всичко — отговори Серена. После, като погледна нагоре, попита: — Мистър Фиш замина ли?

— Si, милейди. Беше много разтревожен дали портокаловите му дръвчета са издържали на бурята.

— А капитан Агилера? — насили се да попита тя.

— Той е в библиотеката, милейди, чете онези стари испански книги. Изглежда много заинтересуван от тях, защото е там от няколко часа.

— Благодаря. Това е всичко — отговори кратко тя.

Не чу кога Инес напусна стаята. Проблемите от вчерашния ден изплуваха в съзнанието й.

Той се интересува от същите книги, които отказа да й преведе вчера, размишляваше тя, докато пиеше чая си. Търсеше ли там нещо, споменато във връзка с „El Tesoro verde“? Каква глупост, мислеше намръщена тя, толкова хора да се запалят от историята на Сесил, от неговата безразсъдност. Тя можеше да си представи как той, седейки в кръчмите на Свети Августин „разтягаше локуми“ за картата със съкровището. Тези приказки бяха създали легендата за „El Tesoro verde“. Тя се усмихна леко. Нека да търсят, щом желаят, тя нямаше да бъде единствената, която се беше хванала на лъжите на Сесил. Щеше да бъде добър урок за всички, които преследват един фантом, дори за Рафаел, ако той също бе повярвал на тези несериозни детски приказки за скрито съкровище.

След като закуси, Серена стана от леглото и се пъхна в хладката вода на ваната, която Инес беше донесла от кладенеца. Взе глинената кана, която се намираше до ваната и изля водата върху главата си, пресегна се за сапуна, ухаещ на шибой — възрастната жена го бе извадила от големия й пътнически сандък — и започна да мие косата си. След банята се почувства освежена и силна да се справи с всичко, дори с подлостта на Рафаел. Разкъсваше се от противоречиви чувства, като й се искаше да повярва, че даже и да се интересува от съкровището, това не е причина той да я измъчва. Странните събития от изминалата нощ, когато те, докато се любеха, още веднъж се бяха въплътили в двама любовника, умрели преди повече от двеста години, нямаха нищо общо със заровеното съкровище. Съществуваше някаква необикновена тайнствена сила, която въздействаше върху тях двамата. Всичко това озадачаваше и интригуваше Серена, но същевременно я плашеше.

Като излезе от ваната, тя видя високите мачти с надути платна на „La Sonata“ да се показват на хоризонта, там, където небето и морето се срещаха. Добре, мислеше си тя, ще мога да се върна в Свети Августин. Беше оставила твърде дълго „Златната роза“ без надзор. Тя харесваше „Лунна светлина“, но по време на пребиваването й тук изникнаха прекалено много въпроси, отнасящи се до Рафаел, въпроси, на които тя не можеше да отговори.

След като изсуши косата си с ленена кърпа, тя реши да я сплете на плитка. Спря за малко до гардероба в колебание дали да облече панталон и риза на юнга, но разсъди, че щяха да пристигнат в Свети Августин и с неохота реши да облече костюма си, който беше с пола. Щеше да прибере панталоните и ризата за друг път, когато нямаше да е нужно непрекъснато да помни, че е лейди Марстън.

Побиха я тръпки, когато си представи каква би била реакцията на дона Консепсион, виждайки я да върви по улиците на Свети Августин облечена като момче.

Щом облече костюма си, отново се почувства студената английска аристократка — лейди Марстън. Когато излезе от спалнята, завари Инес в трапезарията да прибира приборите от закуската на Джес Фиш и Рафаел.

— „La Sonata“ пристигна. Ще заминем, преди да е настъпила най-високата точка на прилива. Моля те, приготви ми куфара за път, а нека Жозе прибере багажа на капитана — нареди й Серена и като прекоси хола, се отправи към библиотеката, за да се заеме с последната си задача, която трябваше да свърши тази сутрин.

— „La Sonata“ е в залива и аз искам да заминем, както бяхме планирали — спокойно каза тя, застанала на прага.

— Мисля, че предпочитам да те видя с панталони, querida — закачи я Рафаел, като вдигна поглед от разтворената книга, която лежеше на бюрото. В тъмните му изразителни очи обаче нямаше усмивка. В тях се четеше само печал, която стресна Серена.

— Не искам да дразня благонравните жители на Свети Августин, когато слезем на пристанището — обясни Серена, усещайки, че в действителност неговите мисли са много далеч от темата на разговора им. Той все още беше под впечатлението на това, което четеше. — Откри ли нещо интересно в тази книга? — сдържано попита тя.

— Само това, че основната култура, която се е отглеждала в плантацията, са били портокалите, което и без друго и двамата знаем — отговори той, изправи се и затвори внимателно книгата. — Съгласен съм, че ако трябва да тръгваме, това трябва да стане скоро — каза той през рамо, докато вървеше към рафтовете с книги и мушна тежкия дебел тефтер между другите книги.

По-късно, когато вървяха по брега, а Рафаел и Жозе носеха багажа, Серена си спомни бързината, с която той се бе съгласил да заминат. Като че ли не можеше да чака повече и искаше да напуснат плантацията час по-скоро, преди тя да е открила някоя тайна, която той не желаеше тя да научи. Когато се качиха в малката лодка и започнаха да гребат към кораба, Серена се обърна и се загледа към отдалечаващата се къща, почти скрита зад клоните на старите дъбове и пълзящия испански мъх, спускащ се като воал над фасадата на „Лунна светлина“, за да я защити от погледа на външен човек. Изглеждаше толкова тайнствена, колкото и поведението на Рафаел след пристигането им. Някъде в тази къща лежеше ключът на загадката, която беше толкова важна за мъжа, комуто позволи да заеме важно място в нейния живот. Тя се наклони, тъй като една вълна удари леко борда на лодката. Трябваше някак си да разбере каква беше тази тайна, свързана с „Лунна светлина“, която Рафаел не желаеше тя да разбере. Коя беше причината за дълбоката тъга в погледа му, когато се обърна и отправи последен взор към къщата, преди да се качат на борда на „La Sonata“! Да, мислеше тя, застанала до перилата, докато моряците вдигаха котвата, загледана в къщата и белия пясъчен бряг, дремещ под жаркото слънце на Флорида, те щяха да се върнат в „Лунна светлина“. И тогава тя щеше да разгадае тайната на Рафаел.