Даян Робинсън
Орелът и розата (15)

Четиринадесета глава

— Querida, всичко е наред. Нищо няма да те нарани, аз съм с теб — чу как я вика един плътен дълбок глас, вдъхвайки й увереност и спокойствие.

Нещо й пречеше да си отвори очите. Защо просто не можеше да повдигне клепачите си? В това защитено място, където се беше скрила от ужаса, който изглеждаше така истински, ужас, който дори не можеше да назове. Тя усети едно докосване, милувката на силни мъжки пръсти, познати й така добре, които я погалиха по бузата и махнаха един кичур коса от слепоочието й. Ласката беше едновременно нежна и успокоителна. Да, помисли тя с въздишка, беше вече готова да напусне своето сигурно място, за да бъде с него, да погледне още веднъж в тези изразителни тъмни дълбочини, които можеха да я предпазят от всички ужаси, които криеше животът.

— Рафаел — прошепна Серена с глас на изплашено дете.

— Si, аз съм, alma mia — промълви нежно той до ухото й и дъхът му погали кожата й.

Клепачите й потрепериха и се отвориха, зениците й бяха разширени от уплаха. Тя се огледа за момент наоколо като пленена птичка, докато не срещна тъмния, настойчив, изразителен поглед, който си спомняше. Въздъхвайки, тя го погледна и пожела единствено любовта и утехата на неговото присъствие, защото тези черни испански очи можеха да я приютят в спокойните си дълбочини, където щеше да намери утеха и убежище.

— Ти си в стаята си — обясни й Рафаел. — Пренесох те тук, след като припадна. Още ли се чувстваш зле? — той продължаваше да я гали по косата с едната си ръка, а с другата държеше нейната. Топлината на тялото му проникваше в нея през преплетените им пръсти и й даваше сила.

— Не, само много отпаднала. Не мога да обясня какво се случи, но като че ли аз бях там и можех да усетя пламъците, за които говореше Евита, страхът… паниката… — Серена спря и потрепери, отмествайки погледа си от Рафаел.

— Не мисли повече за това, малка моя — сгълча я Рафаел, все едно, че говореше на ужасено дете.

— Аз я чух отново… музиката — прошепна Серена и обърна бледото си лице така, че да може да го гледа с огромните си лазурносини изплашени очи, които се открояваха сред белотата на кожата й.

— Музиката? — попита той с озадачен тон, опитвайки се да разбере какво му казва.

— Испанската музика, изпълнена от китара, така тъжна, така печална. Това беше песента, която ти свиреше онази нощ на двора. Аз… аз съм я чувала и преди в сънищата си и понякога… понякога, когато се любим — прошепна тя и деликатното й лице беше истински отчаяно. — Може би полудявам — една сълза се плъзна по бузата й, докато се взираше в него.

— Не, не, querida — каза нежно той и вдигна ръката й, за да допре горещите си устни до чувствителната кожа на дланта й. — Нещо… необикновено става между нас — моята циганска кръв ми го подсказва със сигурност — но аз мисля, че така е било предопределено. Това е нашата съдба, а човек не може да се бори срещу провидението. Не мога да ти кажа откъде го знам, но в сърцето си съм сигурен, че това е вярно — обясни й той и притисна ръката й до гърдите си, усмихвайки й се с такава топлина и нежност в тъмните испански очи, че всичките й страхове се разпръснаха.

— Може би вълнението и страхът ми за бъдещето възбуждат така въображението ми. Има толкова много нови и чужди неща в живота ми. Аз обикновено не съм такава — да се плаша от сянката си — каза със съжаление тя. — Това ме кара да се срамувам. Държа се като някоя глупачка. Винаги съм мразила жените, които се държат истерично — Серена потрепери с отвращение.

— Ти си изключително силна жена, querida, и това е едно от нещата, които обичам в теб — каза дрезгаво той, а чувствената му уста се изви в лека усмивка. — Но дори и най-силните от нас не могат до безкрайност да носят теглото си сами. Искам да споделям с теб всичко, както болката, така и удоволствието, страховете заедно с радостите. Твоите тревоги да са и мои тревоги, твоята болка да е и моя болка. Аз имам широки рамене, alma mia, и те могат да издържат много страдание, защото и отчаянието, и възторгът са част от живота. Човек не може да оцени радостта, ако не е изпитал и другата страна на монетата, горчивината на живота. Това ние, испанците, го разбираме. То е в нашата музика, известна като фламенко, музиката, която ме чу да свиря онази нощ на двора, музиката, която казваш, че чуваш в съня си. Най-висшата форма на тази музика изразява тъмните страни на живота. Ние не се крием от тези емоции, ние ги превръщаме в песни, които идват от душата. Те са известни като canto hondo или дълбоки песни, това са песните на циганите, които докосват страстта в кръвта и душата. Може би те говорят също така и на теб.

— Това е, когато изпиташ duende — отвърна Серена и очите й се изпълниха с разбиране към този тайнствен мъж, който не приличаше на никой от познатите й досега. Той насочваше съзнанието й по други пътища — да възприема нови идеи, да се отвори за философията на живота, който беше чудесен и богат на преживявания. Това, както и мъжът, едновременно я интригуваха и объркваха, и тя никога, никога не скучаеше. Рафаел не беше предсказуем и въпреки че понякога това я притесняваше, също така я очароваше. Тя осъзна, че Сесил никога не я беше очаровал. Той беше съвсем ясен с неговата тъпота и жестокост. Тя не беше чувала за duende, а още по-малко го бе изпитвала, докато не срещна Рафаел. Може би той беше прав, че всичко това е дело на провидението. Човек не може да разпитва съдбата си, помисли си тя с усмивка.

— Какво има, моя прекрасна роза? Когато се усмихваш така, все едно, че цвете разцъфва под топлината на слънцето — каза й той с този поетичен начин на изразяване, който обичаше, въпреки че понякога я караше да се изчервява, така необичайно беше за нея да чува такива думи.

— Аз вече не се страхувам. Ако ти си прав, че това е работа на провидението, аз няма да се противопоставям на съдбата си — отговори тя, дарявайки го с усмивка, от която кръвта му заигра.

Ръцете му жадуваха да я притисне до гърдите си, устните му горяха от желанието да усети меката влага на нейните, но знаеше, че в дъното на стаята стоеше прислужница, която чакаше нареждания. Една много ефикасна duenna, помисли си Рафаел. Освен това знаеше, че дона Консепсион беше напуснала стаята само за няколко минути. Беше излязла скоро след като Серена отвори очи, за да вземе някакви билки, от които искаше да приготви отвара за приятелката си. Той не се съмняваше, че тя беше наредила на прислужницата да остане, за да бъде в помощ на Серена, защото не смяташе, че е редно един мъж да бъде в дамска стая. По някакъв начин той щеше да измисли нещо, за да останат сами на другия ден. Някъде в Бела Виста трябваше да се намери едно закътано място, далече от любопитни очи.

Бързо почукване на вратата стресна и двамата и им напомни, че отреденото време да бъдат заедно беше изтекло. Рафаел направи знак на прислужницата да отговори на настойчивото чукане.

— Донесох една чаша мадейра за дона Серена — сластният глас на Евита се разнесе в стаята и тя самата влезе с гъвкава грациозност. Топлият влажен въздух се насити изведнъж с тежкия й парфюм. — Добре е за кръвообращението — тя приближи леглото с четирите колони, носеща в ръка стъклена чаша пълна с тъмно червено вино.

— И какво има в тази чаша? — поиска да знае Рафаел, изправяйки се в пълен ръст. Той взе чашата от ръката й.

— Las hierbas del medicina — отвърна с враждебен тон тя, а черните й очи мятаха гневни пламъци.

— Не мисля, че дона Серена има нужда от твоите лековити билки, Евита. Изпий ги ти! — нареди й той, поднасяйки чашата до плътните й устни, оцветени в тъмно червено.

Тя отвори устни и пое една голяма глътка, впервайки в него яростен поглед. Той отдалечи чашата от устата й и тя изплю червеното вино в лицето му.

— Gitano — изсъска тя, сложила ръце на хълбоците си. След това плю още веднъж на пода, обърна се и напусна стаята, затръшвайки вратата след себе си.

— Добре ли си? — попита Серена и се надигна. — Какво те нарече тя?

— Циганин — отвърна рязко той, докато изтриваше виното от каменното си лице с една ленена носна кърпа, която извади от джоба на униформата си. — Вземи това и го изхвърли някъде, където никой да не може да го пие — каза той на изплашената прислужница.

— Отровно ли беше? — попита Серена със спокоен глас.

— С нея човек никога не е сигурен — каза той и уморено повдигна рамене. — Стой настрана от нея, querida. Ще й кажа, че трябва да си намери стая в друг хан. Не е безопасно за теб тя да живее в „Златната роза“.

— Нито пък е безопасно за вещите на другите ми гости — изкоментира сухо Серена.

— За какво беше дошла тази жена? — заинтересува се дона Консепсион, която Евита едва не беше съборила при излизането си. В ръцете си носеше поднос с кана с топла вода и една чаша за билковия чай.

— Както винаги да създаде неприятности — в гласа на Рафаел се усещаше презрение.

— Ти можеш вече да си тръгваш, след като аз съм тук да се погрижа за дона Серена — каза му съпругата на губернатора с твърд тон. — Тя трябва да си почине на спокойствие след такъв ден. Утре ще имате време да се видите.

— До утре тогава — обеща Рафаел и поднесе за сбогуване ръката на Серена към устните си.

Дона Консепсион затвори плътно вратата след него и се върна до леглото, където приготви бързо прахообразната смес, която беше донесла.

— Изпий това, дете. Ще ти помогне да заспиш и да забравиш ужасите на тази вечер. И тази вещица Евита — възрастната жена подаде на Серена чашата. — Аз ще остана при теб, докато заспиш.

Изглежда, че това, което й даде дона Консепсион, подейства, защото Серена се отпусна и се унесе в сън, а майчински загрижената жена остана до леглото й, работейки една бродерия опъната върху малък гергеф от слонова кост.

Не разбра какво я беше събудило, но изведнъж установи, че се взира в тъмната стая. Дона Консепсион се беше оттеглила. Всички свещи, с изключение на една в най-отдалечения край на стаята, бяха загасени. Обръщайки глава, тя видя през мрежата против комари, че пламъкът на свещта се мести, все едно че някой я носи. След това разбра какво я беше събудило — слабото поскърцване на дъските под стъпките на някой, който се движеше из стаята. В стаята й имаше друг човек. Тя се беше събудила при влизането му.

Сърцето й подскочи от радост при мисълта, че посетителят може да е Рафаел. Тя почти изрече името му на глас, но в това време фигурата мина покрай отворения прозорец и лунната светлина очерта силуета на натрапника, беше жена. Тя остана да лежи мълчаливо и през притворените си очи наблюдаваше как посетителката отвори гардероба и разгледа всичките рокли, които висяха в него. След като провери съдържанието, жената тихо затвори вратата, хвърли бърз поглед към леглото и се насочи към тоалетната масичка.

Сапфирените обеци, помисли си Серена, тя е дошла за моите обеци. Сигурно беше Евита. С разтуптяно сърце реши да изчака, за да разбере намеренията на жената, оставяйки я да претърси тоалетната масичка. Каквото и да търсеше, изглежда натрапницата го беше намерила. Тя се придвижи като призрак към вратата, отвори я и изчезна така безшумно, както се беше появила.

Серена стана от леглото, отмятайки мрежите и отиде към вратата. Отвори я леко и на светлината на сноп лунна светлина, проникваща през прозореца в отдалечения край на хола, видя как се затваря вратата на стаята на Евита, като че ли някой току-що беше влязъл вътре. Доволна от това, че се е убедила коя е натрапницата, Серена затвори и заключи вратата на собствената си стая. Сега трябваше да види какво беше взела Евита.

Стаята беше тъмна, с изключение на лунната светлина, хвърляща бели отблясъци върху пода. Серена отиде до мраморната камина и се опита да запали една свещ с кибритените клечки, оставени в една кутия. След многобройни опити успя да запали пламък и бързо го поднесе към една от свещите върху камината. Бързешком се приближи към тоалетната масичка и за своя изненада видя, че обеците са все още там. Нищо не липсваше. Четката й за коса беше отместена и тя установи, че през нея беше прекаран гребенът, за да се съберат космите, които обикновено оставаха, а сега липсваха. Четката беше чиста, почти като нова. Защо, помисли си тя озадачена, Евита ще си прави труда да дойде през нощта в нейната стая, за да вземе няколко косъма от четката й. Тя отиде към гардероба и го отвори. Провери дрехите си, нищо не липсваше. След това забеляза, че от корсажа на една от роклите беше отрязано като с ножица едно парче дантела. Смутена, Серена остави свещта на камината и безцелно се заразхожда из стаята, опитвайки се да намери разумно обяснения за действията на Евита. Колкото и да се опитваше, не успя да измисли нищо. Изглеждаше безсмислено.

Утрото вече настъпваше, когато Серена успя най-после да заспи отново. С часове се бе въртяла в леглото, опитвайки се да осмисли странното поведение на Евита. Слънцето ярко огряваше стаята й, когато отвори клепачи, натежали от сън.

— По-добре ли се чувствате, дона Серена? — поздрави я мекият мелодичен глас на съпругата на губернатора.

— Да, но май е доста късно — каза Серена, сядайки и отмятайки разпиляната руса коса от очите си.

— Бяхте изморена и се нуждаехте от почивка. А ето и прислужницата с подноса ви — обяви дона Консепсион и даде знак на момичето да остави подноса в скута на Серена, докато тя самата оправи пухените възглавници зад гърба й.

Серена се усмихна при мисълта колко прекрасна беше тази жена с грижите си за другите, въпреки че можеше да разбере оплакванията на дъщерите й, че тя се отнася с тях като с деца. Но тъй като никога не беше имала майка, Серена се оставяше с удоволствие да я глезят.

Тя посръбваше от горещия шоколад и се колебаеше дали да каже на любезната възрастна жена за странната нощна посетителка.

— Чувствате ли се достатъчно добре, за да излезете? — попита дона Консепсион и нареди на момичето да донесе вода за миене. — Другите са планирали развлечение, което вие на английски мисля, че наричате пикник. Такава странна дума — повдигна тя рамене. — Там долу, до реката, под върбите. Много ще е приятно, независимо от присъствието на тази жена в отсрещната стая — тя въздъхна.

— Чувствам се добре, дона Консепсион. Благодаря ви за загрижеността. Със сигурност ще дойда на пикника — отвърна Серена и се усмихна на грижовната жена. Обръщайки се към прислужницата, тя посочи гардероба. — Мисля да облека белия муселин.

— Милейди, роклята ви — възкликна младата жена, изваждайки синята коприна, украсена с дантела, от която сега беше отрязано едно парче и която Серена беше носила предишната вечер.

— Няма нищо, аз знам, че това не е твоя грешка. Ако можеш, вземи да огладиш малко белия муселин — помоли спокойно Серена, забелязвайки озадачения вид на дона Консепсион. — Има нещо, което трябва да знаете — каза Серена на възрастната жена, след като прислужницата излезе с бялата муселинена рокля в ръце. — Миналата нощ имах един посетител, който мислеше, че спя, един посетител, който отряза едно парче дантела от роклята и взе космите, останали по четката ми за коса. Това е всичко, което взе, но аз го намирам за много странно.

— Вие знаете кой е бил този посетител, този натрапник? — попита дона Консепсион с пребледняло лице и въпросително извити вежди.

— Да, беше Евита. Защо й са тези неща? Няма никакъв смисъл.

— Всички постъпки на Евита са с определена цел — заяви дона Консепсион. С намръщено чело тя започна да обикаля стаята, опитвайки се да си спомни нещо важно.

— Но защо точно парче дантела и няколко косъма? — настоя Серена.

— Нали ви бях казвала, че в Севиля я наричаха вещицата — припомни й дона Консепсион и се приближи отново до леглото. — Тя често минаваше през река Гуадалкир и отиваше в една местност, наречена Триана, не далече от Севиля. Там във варовиковите пещери живеят циганите в моята родина. Носеха се слухове, че е платила много пари на една стара циганка да я научи на техните черни магии. Кой знае, това може и да е вярно — дона Консепсион повдигна рамене. — Но аз чух, че докато е била в Хавана, е посетила лагерите на робите, дълбоко в джунглата извън града, където те практикуват своя форма на черна магия, за да се научи на техните проклятия срещу хората, които иска да премахне от пътя си. Тя не е съвсем с всичкия си, за нея няма граници — гласът на по-възрастната жена беше сериозен. Тя приседна на леглото и очите й бяха изпълнени със загриженост.

— Но това са действия на луд човек — протестира Серена.

— Si. Вие би трябвало да се страхувате от нея, защото притежавате любовта и възхищението на мъжа, когото тя желае с цялата си душа, особено сега, когато той не се интересува от нея. Изпратете я далече от „Златната роза“ и стойте настрани от нея. Нека Божията майка ви пази — каза меко дона Консепсион и прекръсти Серена, след което извади от джоба си един сребърен медальон, закачен на нежна верижка. — Дръжте това близо до себе си, дете мое. Нека то да ви предпази от беди.

Серена усети студена тръпка, когато разбра, че дона Консепсион наистина е обезпокоена от действията на Евита. Изведнъж се оказа въвлечена в нещо извън нейното разбиране. Разликата в културата, в обичаите, в начина, по който гледат на живота, я порази с нова сила. Как биха могли те двамата с Рафаел да създадат един съвместен живот, когато са толкова различни? Може ли страстта, дори и прекрасният екстаз, който споделят, да устои на напрежението между двама, които се опитват да създадат общ живот, но които идват от толкова различни светове? Дори и сега, помисли си тя, загледана в иконата медальон върху дланта й, съзнанието й не беше освободено поради любовта й към Рафаел.

Мислите й като че ли предизвикаха дявола, от когото всички се страхуваха. На вратата се чу бързо почукване. Тя кимна на дона Консепсион да отвори. Серена чу гласа на Евита, която каза няколко думи на испански. По-възрастната жена отвърна с твърд тон, който явно вбеси по-младата, защото тя избухна, изричайки думи, което дори и за ушите на Серена прозвуча като проклятие.

— Аз я пропъдих, но с такива като нея, човек не знае кое е по-доброто. Тя все още е така упорита, каквато беше и в Севиля, също като глезеното дете — каза дона Консепсион с неодобрение и се приближи отново до леглото, след като беше затворила плътно вратата.

— Да, а дали всичко това не е една детинска игра, с която иска да ме накара да се махна? — каза Серена, разтърсвайки къдриците си. Изведнъж реши, че нещата се изясняват и се почувства в много глупаво положение от факта, че се беше поддала на всички тези приказки за черни магии и негърски заклинания. Нейното логично английско съзнание и възпитание смяташе подобни идеи за прекалено драматични.

— Недейте да подценявате Евита, тя ще направи всичко възможно, за да постигне своето — предупреди я по-възрастната жена. — Тя знае сега, че сме наясно с нейните номера, но това ще я направи по-злобна. Пазете се от нея, мила, а аз ще се моля за вашата безопасност — дона Консепсион я потупа по ръката като дете, нуждаещо се от утеха.

— Благодаря ви, че така се грижите за мен, но може ли да ви попитам, защо заставате на моя страна срещу… срещу една от вашите сънароднички — престраши се най-после Серена. Тя знаеше, че дона Консепсион, както повечето от испанците, не изпитваше симпатия към англичаните.

— Вие сте добър човек, дона Серена, може да се забележи в милите ви очи, сини като небето над нас. Но също така вие сте възлюблената на Рафаел, който ми е като син. Жената, която той обича и е приел в сърцето си, аз също обичам и я приемам. Той изпита много страдания през живота си; заслужава жена, която да го обича с цялата си душа. Той вярва, че съдбата е предопределила вие двамата да бъдете заедно, независимо от всички пречки. Аз се надявам, че той е прав, че циганската му кръв му помага да прозре в бъдещето, защото когато е с вас, виждам в очите му светлина, която никога не е имало преди там. Когато е с вас, болката от живота е по-слаба и душата му е щастлива.

— Благодаря ви за тези прекрасни думи, дона Консепсион — меко каза Серена.

— Това е самата истина, belleza — каза по-възрастната жена с мила усмивка. — Но вашата прислужничка е вече тук с водата за къпане и аз ще ви оставя, за да можете да се облечете.

Дона Консепсион излезе и Серена стана от леглото, докато прислужницата пълнеше ваната със студена вода. Тя застана на прозореца, за да изчака да приготвят ваната. Горещината на деня вече се усещаше. Погледна надолу към ширналата се тревиста поляна, спускаща се към реката. Две познати фигури стояха под могъщите извити клони на дъбовете.

Серена изведнъж пребледня от гняв, като видя слабата женска ръка да посяга и да милва бузата на Рафаел със собственическо движение. Една потъмняла от слънцето мъжка ръка хвана китката й и нежно я отмести от лицето си.

Когато той се обърна, Евита отметна назад дългите си черни коси с предизвикателен жест и му извика нещо на испански. Серена разпозна само думата querido, мъжки род на думата, която имаше такова специално значение за тях. Тя почувства как това, че са я изрекли устните на Евита, я осквернява.

— Побързай, трябва бързо да се изкъпя и облека — каза тя на прислужницата, събличайки нощницата си. Евита нямаше намерение да престане да причинява неприятности. В действителност Серена се опасяваше, че най-лошото тепърва предстои.