Даян Робинсън
Орелът и розата (6)

Пета глава

Не можеше да издържа повече. Натрапчивият звук на китарата продължаваше дори и след като запушваше с ръце ушите си. Тя се надигна от измачканото легло, пъхна краката си в сатенени чехли без пети и облече върху нощницата си халат от лилава коприна. Трябваше да открие източника на тази музика или пък да се убеди, че започва да полудява.

Отваряйки вратата на стаята, тя установи, че музиката идва от вътрешния двор, точно под галерията, която минаваше през началото на покритата веранда. На светлината на пълната луна можа да различи една фигура, седнала на градинската пейка под високото бананово дърво, растящо до оградата. Човекът беше в сянка, но тя можеше да види, че държи китара, на която свири. Тъмната му глава беше наведена над инструмента и лицето му не се виждаше.

Тя се спря за момент в галерията и огледа потъналия в сенки двор. Отмятайки дългите си коси назад, като че ли искаше да покаже своята решимост да открие кой свири мелодията, която я преследва в сънищата й, тя тръгна тихо надолу по галерията към стълбите, които водеха в градината. Придържайки с ръка дрехата си, тя лесно се спусна по стъпалата, осветени от луната.

Двамата бяха сами в затворената градина, изпълнена с прелъстителния аромат на жасмин, рози и шибой. Острият мирис на здравец и на портокалови дървета се прибавяше към разнообразните ухания на тропическата нощ. А навсякъде, изпълнила двора, се лееше страстната, пламенна музика, която проникваше в душата.

Звукът от чехлите й върху посипаната с чакъл пътека, по която тя се приближаваше към фигурата, изцяло от дадена на музиката, беше заглушен от звука на китарата. Мъжът леко се поклащаше в ритъма на завладяващата серенада. Един лунен лъч освети дългите, фини пръсти, които докосваха с такова умение струните. Серена леко потрепери, когато почувства, без да вижда лицето му, че музикантът е Рафаел. Тя се спря по средата на двора, притиснала ръка до гърдите си, като че ли искаше да задържи своя пламенен отклик на този мъж, чиято съдба изглеждаше така тайнствено свързана с нейната.

Повдигайки глава, Рафаел погледна към нея и настойчиво опъна струните. Той засвири все по-бързо. Мелодията зазвуча неудържимо, като измъчен вик на душата. Блестящите му тъмни очи, осветени от луната, не се откъсваха от лицето й.

Серена усети как се понася към него, подчинена на чужда воля. Очите му, изпълнени с диво желание, я привличаха към себе си, милвайки я, поглъщайки я. Горещата, благоуханна нощ, страстната музика, черните му очи, всичко това докосна някаква изконна, първична струна дълбоко в нея. Реакцията й беше толкова силна и така завладяваща, че не й позволяваше да изпитва срам. Тя усещаше глада му, изгарящата сила на изразителните му очи. Той я искаше, тя почти можеше да разчете мислите му, желанията му. И това я караше да тържествува. Беше нещо непознато за нея, тази изява на най-съкровени чувства. Но пък й даваше такова прекрасно усещане за свобода. Нямаше преструвки, нито банален флирт, само див копнеж, който растеше между тях, без да оставя място за фалшиви протести.

С гръмко кресчендо, той завърши завладяващата мелодия.

— И така, ти дойде най-накрая при мен, моя срамежлива английска роза — промълви той с глас, дрезгав от страстно обещание.

— Каква… каква беше тази песен, която свирехте — попита тя, приближавайки се бавно към него, все още завладяна от музиката.

— Тя е много стара — от Андалусия в Испания. Не знам името, само знам, че е един вид песен, която се нарича playeras. Циганите казват, че това е вик на душата, която плаче от отчаяние по бързо преминалата любов, и от разбирането, че постоянният спътник на човека е… смъртта — обясни той меко, подпирайки китарата си на пейката и ставайки да я посрещне.

— Но това е толкова тъжно — прошепна тя.

— Животът може да бъде тъжен, querida, но също така прекрасен и изпълнен с екстаз. Да се разбере първото е важно, защото така човек може да оцени и обикне второто — отвърна той, като за момент очите му се изпълниха с дълбока тъга. После тя изчезна като облак, преминал пред луната, затъмнявайки за кратко време блясъка й.

— Аз… аз мисля, че разбирам — отговори колебливо Серена, защото досега не беше чувала нито един мъж или жена да обсъждат такива идеи.

— Не, не, прекрасна английска роза, ти все още не разбираш, но за мене ще бъде върховно удоволствие да ти покажа красотата на екстаза между един мъж и една жена. Мисля, че си видяла много отчаяние, може би и жестокост, но с всичко това е свършено — прошепна той, обхващайки с топлата си длан брадичката й, обръщайки нежния овал на лицето й към ефирната лунна светлина.

Дъхът й застина в гърлото с едва чуто ридание, когато той докосна леко устните й със своите. Той я ухажваше с нежна настоятелност, която разтопяваше замръзналото й сърце, което Сесил беше почти унищожил.

— Никога няма да те нараня, alma mia, моя безценна. Не се страхувай от това, което става между нас — промълви той срещу чувствителните ъгълчета на устата й. Освободи брадичката й и я обгърна с ръце, притискайки я в топлината на прегръдката си, която я отделяше от целия свят.

Думите му разсеяха и последното съмнение и тя допря нежното си тяло до стройната мъжка фигура, обвивайки ръце около врата му. Със стон той притисна устните си към нейните, като че ли с тях слагаше печат на клетва. След което целувката му стана по-настойчива, изпълнена със страст и жажда. По телата на двамата едновременно премина тръпка, когато нейната уста се разтвори под нежната настоятелност на неговата и езиците им затанцуваха в мълчаливия ритъм на две сърца, биещи като едно.

Предавайки се на завладяващата я страст, Серена забрави всичко около себе си. Единственото, което имаше смисъл, беше неговият вкус, кадифеният му език в треперещата й уста, допирът на твърдата, мускулеста фигура през тънкия лен на нощницата й. Плъзгайки ръцете си в разтворения халат, той започна да я гали по гърба, възбуждайки я, докато накрая тя инстинктивно изви тялото си, за да се притисне до гъвкавата, мъжка топлина.

Беше като крехка, малка, прекрасна жълта птичка, която държеше пленена в ръката си, помисли той, опитвайки се да контролира горещото, силно желание, което го изпълваше. Не трябва да я плаши, не трябва да скъсва тази тънка нишка на доверие, която усещаше, че се бе породила между тях.

Тази прелестна английска роза беше жената, за която преди много години, когато смяташе, че дните му са преброени, старата циганка бе обещала, че ще се появи в живота му. Старата вещица го беше измъкнала от гроба и му беше разказала за златната красавица, която щеше да бъде негова. Той щеше да бъде нейното избавление и в това щеше да намери смисъла на живота си. Неговата собствена циганска кръв му беше подсказала, че съдбата е определила Серена за него още в първия момент, когато видя лицето й, това завладяващо лице, което му бе познато от портрета в двореца на чичо му. Беше се върнал от прага на смъртта, защото съдбата му бе отредила мисия, и той вярваше с цялата си душа, че държи сега тази мисия в прегръдката си. Серена се нуждаеше от него; той трябваше да я притежава. Беше така просто и първично като големия диск на луната, която грееше над тях, като тихия полъх на вятъра от залива. Те бяха част от живата сила на нощта, съдбата им беше отредила да са заедно. Той не го подлагаше на съмнение, защото знаеше, че някои неща не са подвластни на логиката. Можеха само да се почувстват, да се определят само със сетивата. Тази дълбока връзка между тях беше подобно чувство.

Емоционалната болка от миналото беше все още в нея, но тази нощ в убежището на тази настойчива, мъжка прегръдка, близо до сърцето му, Серена усети успокоение, каквото не беше изпитвала досега. Тя с учудване установи, че беше обичана. Това чувство не й беше познато, въпреки че с някаква част от съществото си винаги бе копняла да го изпита.

— Трябва да се върнеш в стаята си — прошепна той до бузата й. — В гостилницата има все още хора. Могат да ни видят.

— Ела с мене — промълви тя несъзнателно. Нощта не беше създадена за мисли, а само за чувства.

— Сигурна ли си, че искаш това, alma mia? — попита гой с глас, дрезгав от страст, докато я държеше така близо до себе си, че тя можеше да усети очертанията на гъвкавите му бедра и възбудата му.

— Мисля, че не съм имала друг избор от деня, в който стъпи на палубата на „Бристол“ — каза тя. Едно ридание застина в гърлото й.

— Нито пък аз, querida — съгласи се той. Топлият му дъх беше като милувка по слепоочието й.

— Това ме плаши. Толкова е странно. Тази музика, която свиреше, аз я познах; чувала съм я в сънищата си още преди да те срещна, а никога не съм била в Испания. Но тази песен, аз знам тази песен. Това е като полузабравен спомен, който мога смътно да си спомня — обясни тя с въздишка.

— Сънищата могат да бъдат изблик на душата. Ние трябва да им обръщаме внимание, защото те са свързани с нашите най-съкровени желания. Това не ти ли подсказва, че ние сме предопределени един за друг, моя горда, срамежлива роза? — той леко целуна слепоочието й.

— Никога не съм мислила за това по този начин, защото ме плаши, толкова е тъжно и странно. Как мога да знам мелодията на песен, която никога преди това не съм чувала. Не е логично — каза тя и потрепери леко.

— Ах, los ingleses — на англичаните винаги всичко трябва да е ясно и логично. Не можеш ли само да чувстваш, querida, със сърцето и душата си? — прошепна той в коприната на косата й.

— Не мисля, че знам как — отвърна тя унило, в топлата вдлъбнатина на врата му.

Груб звук на пиянски смях се разнесе от отворената врата на гостилницата. Обръщайки се така, че да закрие с тялото си Серена, Рафаел настойчиво каза:

— Ела, трябва да се върнеш в стаята си. Ако ни видят така, честта ти ще бъде опетнена.

Това беше друга разлика между тях, загрижеността на испанеца за честта на една дама. Беше ограничаващо. Даваше на мъжа прекалено много права над живота на жената. В деня, в който беше погребала Сесил, се беше заклела, че никога няма да позволи на друг мъж да я контролира и да й казва какво да прави. Но ето, че сега се предаваше във властта на прегръдката на този загадъчен мъж. Искаше да го отпрати, но огънят в жилите й пречеше да следва гордостта си. Нещо по-силно, по-настойчиво, по-първично от надменността я привличаше към този властен мъж. Може би в тази примамлива нощ тя щеше да захвърли настрана логиката и разума и щеше да отвърне на повика на страстта, която я обгаряше. Какво ли щеше да се случи, ако постъпи както казваше Рафаел — само да чувства, да следва това, което й диктува сърцето, а не разумът?

Захвърляйки предпазливостта, тя му позволи да я отведе през двора, по стълбите към галерията. Те се притаиха в сянката на стената, когато забелязаха две фигури да влизат през вратата, водеща към улицата. Рафаел се поколеба на прага на стаята й и тя стисна ръката му. Не можеше да повярва на това, което правеше. По някакъв странен начин Рафаел беше намерил пролука в бронята на нейната самота. Дочувайки смеха на Тенси, тя разбра, че не иска да бъде единствената самотна жена в Свети Августин през тази лятна нощ. Трябваше да разбере дали Сесил беше прав, като я наричаше студена и безчувствена жена с ледена вода вместо кръв във вените. Защото тази нощ, долу на двора, в прегръдката на Рафаел, беше почувствала пламъка в себе си. Може би не беше някакъв каприз на природата, а беше жена като другите, способна да опита живота в цялото му богатство. Трябваше да знае дали е способна на любов, на опиянение.

Вратата се затвори зад тях и тя чу да я заключва. Сърцето й биеше така бързо, че й се струваше, че ще припадне. Чувстваше се неспособна да се обърне и да го погледне, заради значимостта на това, което беше направила. Как беше стигнала дотук? Разбра, че вече не я интересуваше.

— Възхищавам се на смелостта ти, alma mia, защото знам, че това сигурно е едно от най-трудните неща, които някога си правила. Но също като мене, и ти не можеш да контролираш сърцето си, защото когато сме заедно, надделява сърцето, а не разумът. Няма правила за това кое е правилно и кое не между нас, правилно е само това, което желаем, което знаем, че трябва да направим — думите бяха изговорени в коприната на косата й, когато той дойде и застана зад нея.

Той дръпна халата от раменете й и го метна на стола. От гърлото й се откъсна стон. Топлите тънки пръсти обгърнаха гърдите й, след което помилваха всяко зърно през тънката материя на нощницата й. От неговото докосване връхчетата се втвърдиха веднага. Как можеше една мъжка милувка да предизвика такова удоволствие, когато грубостта на Сесил я караше само да трепери от унижение.

— Това приятно ли ти е? — прошепна той до ухото й, проследявайки с език очертанията му. — Искам да ти дам само щастие, querida, само удоволствие. Трябва да ми кажеш, ако избързвам, ако искаш да спра. Разбираш ли?

— Да — каза задъхано тя.

— Искаш ли да спра сега? — той я закачаше с езика си и опитните си пръсти.

— Не… моля те, не! — извика тя със страст и копнеж.

Ръцете му пуснаха гърдите й, за да съблекат прозрачната дреха от тялото й. Те леко трепереха от вълнение и от усилието да контролира желанието си. Искаше да й покаже какъв екстаз могат да намерят един мъж и една жена един в друг. С няколко бързи движения той също се съблече.

Тя се задъха, усещайки топлината на кожата му до гърба си, мекото докосване на космите по гърдите му, което беше като милувка, когато я притисна към себе си. От допира на възбудения му член до долната част на гърба й й се стори, че ще припадне, такава наслада изпълни натежалите й слабини, топли и горещи от желание.

Лек полъх на вятъра раздвижи въздуха и охлади горещата й кожа, докато стоеше гола на лунната светлина. Свенливостта й изчезна, когато забеляза в потока сребърна светлина учудването и обожанието, с което тъмните очи поглъщаха алабастровите й форми. Той я беше обърнал с лице към него, така че да може да се наслаждава на грациозната й фигура. Тя не можеше да откъсне очи от гледката на гъвкавото мъжко тяло — бронзовото, мускулесто тяло с тъмни, копринени косми, тесния ханш, стройните бедра, които се притискаха към нея с такава страст. Тя се удиви на радостта, която видът на тялото му предизвика в нея. Той беше така прекрасен в своята мъжественост, като произведение на изкуството, с такива изваяни очертания като мраморна скулптура на бог. Но той беше удивително истински, мъж от кръв и плът, който я гледаше с обожание, изписано на фините му черти.

— Благословен съм от съдбата с такава красива жена, толкова изключително красива — прошепна той с дрезгав от възбуда глас и коленичи пред нея, притискайки твърдите си устни към мекотата на малкото хълмче под корема й.

Тя простена, когато устните му опариха копринената плът. Потоци от изгарящи усещания се насочиха от устните му към центъра на нейната женственост. Накрая с нея се случи това, което тя искаше да се случи — да се ръководи от чувството, а не от разума. Тя се притисна към устата му, търсеща, копнееща за повече. В безумна възбуда ръцете й милваха, притискаха бронзовите мускули на гърба му. Той беше едновременно завоевател и молител, коленичил пред нея, предизвикващ такива удивително нови усещания, на които тя не можеше да устои. Реалността на докосването му, удоволствието от устните му върху кожата й правеха мечтите й да изглеждат като бледи сенки.

Изправяйки се, той взе ръцете й в своите и я поведе към леглото. Отдръпвайки настрана мрежите против комари, той я привлече върху ленените чаршафи. Ароматът на парфюма й бе попил в завивките, в гладката й кожа.

В момента, когато я притегляше към себе си върху пухеното легло, Рафаел чу странен звук — едно сърдито съскане — и изведнъж усети остро одраскване по прасеца на крака. Той седна и промълви:

— Madre de Dios!

— О, Гато, лошо коте — измърмори Серена смутено и посегна към малкото котенце, което отново гневно изсъска.

— Правилно ли чух? Тази малка топка козина със сърце на лъв носи испанско име? — усмихна се Рафаел накриво, разтривайки прасеца си.

— Да, Марко го кръсти — отвърна Серена, посягайки с една ръка към чаршафа. Изведнъж се бе засрамила, когато котето прекъсна страстта им.

— Въпреки че си добър представител на котешкото мъжество, тази нощ в леглото на тази дама има място само за един испански джентълмен — пошегува се Рафаел, взе котето от ръката й и нежно го пусна на пода до леглото. След това се обърна към нея. Тя седеше скована, издърпала чаршафа почти до брадичката си. — Изглежда, че имам сериозен конкурент като твой защитник — каза той, повдигайки едната й ръка от чаршафа и поднасяйки я към устните си.

— Нямам нужда от защитник. Напълно съм способна да се грижа за себе си — дори в собствените й уши думите прозвучаха сухо и студено.

— Si, напълно ти вярвам, но за мене ще бъде голямо удоволствие да те защитавам и да се грижа за тебе, querida. Мисля, че никога не си усетила какво означава да си обичана, да се грижи за тебе мъж — промълви той в дланта й, устните му галеха чувствителната кожа.

Серена усети как я изпълва познатата топлина при допира на устните, а след това и на езика му до вътрешната страна на китката й. Не можеше да устои на нежната, настоятелна ласка. Когато той посегна към чаршафа, който тя държеше като бариера между тях, тя с нисък стон се предаде.

— Недей да се стесняваш, alma mia. Гордей се с красотата си — скара й се той леко, навеждайки гладко сресаната си глава към гърдите й, възбуждайки първо едната, а след това другата с езика си.

Ръцете й се впиха в бронзовите му силни рамене, ноктите й се забиха в кожата му. Искаше да усеща неговото докосване навсякъде. Свенливостта й беше изчезнала пред този сластен порив. Неговото умение предизвикваше усещания, които беше смятала, че никога няма да преживее. Целувката му беше навсякъде — върху извивката на врата й, върху пулсиращите набъбнали зърна, жадуващи да бъдат докоснати, върху мекотата на корема й, върху сатенената гладкост на вътрешната страна на бедрата й. Тя лежеше до него, заливана от вълни на удоволствие, които той изтръгваше от тялото й, с което си играеше със същата сила, с която свиреше на китарата си. Съзнаваше, че действа необуздано, но всичко беше така ново, така чудно, че тя не можеше да се спре. Неговото докосване, целувката му беше като наркотик, който я пренасяше в един свят, в който нищо друго нямаше значение, освен екстаза между тях.

— Ето това е радостта от живота, querida, — прошепна той в гърдите й, докато галеше венериния й хълм. — Това е възторгът, чиято сила може дори да бъде болезнена.

Гладът й нарасна, затрептя в нея като диво животно, когато той разтвори интимната роза и започна да я гали нежно, докато тя достигна първата вълна от екстаз. Никога не беше изпитвала досега такова освобождаване, едно стремително усещане, примитивно и диво. Радостта от него беше невероятна. Всички задръжки изчезнаха, когато тя се потопи в последната вълна и остана да лежи изтощена, но удовлетворена.

— Ах, виждаш ли колко прекрасно може да бъде, но почакай, моя малка, докато го изпитаме заедно — обеща й той, държейки я до гърдите си.

Тя го изгледа с удивление, когато той я накара да легне по гръб. Навеждайки тялото си над нейното, той зацелува устните й с дива сила, което за нейна изненада запали отново тлеещата жарава на желанието й. Когато усети съживените пламъци в нея, той се надигна и навлезе в нея. Бедрата й се надигнаха, за да го посрещнат. Той бавно започна да се движи в стария еротичен танц на любовта. Тялото й улови неговия ритъм. Беше странно, но сега, когато той беше в нея, й се струваше, че са правили това и преди. Беше така естествено, тя си спомняше тежестта на тялото му върху нейното, като че ли беше чакала дълго, много дълго, за да се съедини отново с него в един любовен възел. Тласъците му, в началото бавни, ставаха все по-неудържими. Достигайки кулминационната точка, тя се предаде на върховния екстаз. С възторжен вик той се присъедини към нея. И в този момент на Серена й се стори, че чува познатия китарен звън, но завладяна от възторжена радост тя не му обърна внимание.

По-късно, когато лежеше в обятията на Рафаел, тя си спомни отново за музиката. Намествайки се до гърдите му, тя си припомни също и странното усещане за повторно съединение, когато той проникна в нея. Нима беше възможно подобно нещо? — размишляваше тя, замаяна от съня, който я обгръщаше. Като че ли бяха стари любовници, които се бяха намерили отново след дълга раздяла. Последната й мисъл преди сънят да я предаде в обятията на Морфей беше, че това е невъзможно.