Христо Калчев
Синдрома на глутницата (13) (Вулгарен роман)

XIII.

Преместиха стоката в една вила в балчишкото село Оброчище и започнаха флотацията. Процедурата беше проста, но трудоемка. Първо поставиха макароните във вана с хладка вода и ги държаха три часа, докато водата не стана зелена. После прецедиха утайката и остана субстанцията — кафеникаво пюре, което все още не беше чистият кокаин. После отделиха първите десет кила и ги оставиха да се варят до изкипяване. Всичко ненужно изчезна и това, което остана във ваната, беше кокаинът. А той трябваше да изсъхне. За тази цел имаше микровълнови печки, разположени в трите етажа на къщата. Малас контролираше внимателно процеса и дебнеше хората си, да не започват „да работят“ за своя сметка. Когато прахът изсъхна, го проснаха на дълга проветрива маса да изстине и след това го пакетираха в кутии прах за пране. За едно денонощие къртовски труд обработиха един тон кокаин. Тогава Маласа набра телефона на Козела.

— Готов съм, шефе!

— Количеството? — неопределено попита Козела.

— Точно тон.

— Добре, момче! — каза кротко Козела. — Отдели половината и ги пусни по подготвените терени, другата половина я натовари на буса и тръгвай бавно за София. Никакво оръжие в колата и никаква джигитовка по шосетата, Малас! Карай бавно и спазвай всички знаци. Ще ти се обадя пак!

— Шефе…, — припряно се обади Маласа. — Накъде пътувам по дяволите?

— От Варна за София, момко, — каза Козела. — Другото е моя работа!

Маласа пусна петстотин килограма кокаин да се разхвърля на пласьорите, от Монтана до Ботевград, натовари буса с останалото количество, потегли към София. Знаеше, че Козела ще го пресрещне някъде, но нито знаеше къде, нито с каква кола. Козела обаче пътуваше зад него. Когато подминаха полицейския патрул на отклонението при Ловеч, Козела отново набра телефона:

— Малас, отбий вдясно и спри!

Момчето се подчини. Козела паркира зад него и слезе на шосето.

— Сега се качваш в това BMW, Малас, прибираш се в София, преспиваш и утре пак се връщаш във Варна! В никакъв случай няма да пътуваш тази вечер, ясно ли ти е!

— Да, шефе, — каза Малас.

— Тръгвай!

Когато светлините на BMW-то изчезнаха по шосето, Козела се качи в буса и потегли по разклонението за Троян. После натисна газта и опита всички възможности на форда в лудия бяг по пътя към Лесидрен. Паркира в гаража на бащината си къща и без да пали светлини, където и да е било, пренесе стоката в онова мазе, което се беше превърнало в затвор и където на времето беше държал първия си личен затворник Иван Миндиргасов, известен на софийските бандити повече като Иля Муромец. После взе импровизирана си вечеря, отвори една бира, седна в полумрака на неотоплявания цяла зима хол, започна да дъвче студения сандвич, отпи от бирата и набра Хакел.

— Джон, — каза той, когато чу гласа му — ноу-хауто проработи. Имам мостра.

— Колко? — попита Хакел.

— Половин тон.

— И какво количество е за Ционовите братя?

— Половин тон — продължи да отговаря Козела. — Намери фон Веер и му кажи да се свърже с мен. Ако не, ще потърся друг пласмент в България.

— Чакай на телефона! — каза Хакел и изключи.

Десет минути по-късно вместо фон Веер чу гласът на Бенина Аберман.

— Приемате ли да съм посредник на този разговор, г-н генерал! — попита момичето.

— Ако е под диктовка на фон Веер, да! — каза Козела.

— Йохан е до мен, искате ли да го чуете?

— След малко, госпожице! — каза Козела. — Имам нещо за вас, готови ли сте да си го получите?

— Разбира се! — каза Бенина. — Няма друга причина да ви се обадя!

— Добре тогава. Утре на обед ще се срещнем в ресторанта на хотел „Троян“, в град Троян, госпожице!

— Генерале! — припряно каза Бенина, чувствайки, че Козела се готви да прекъсне разговора. — Става дума за картофено пюре, нали?

— Не, моето момиче, — отговори Козела. — За субстанцията… Пюрето е само част от ноу-хауто и не е никаква панацея. Кажете на фон Веер, че ще получи количеството и това ще е част от общия ни път към взаимното доверие. Самото ноу-хау и притежателят му ще бъдат под мое разпореждане, докато доверието между нас не стане пълно. А сега, ако искате, дайте ми фон Веер!

— Надявам се да се държите като джентълмен, Козел! — каза младият евреин.

— Аз се надявам на същото от ваша страна! — отвърна Козела и изключи.

На другия ден Козела пресрещна крайслера на фон Веер на западния вход на града, изчака го да паркира пред хотела, видя, че от колата слязоха само фон Веер и Бенина. Той предварително се беше убедил, че не са пратили форлойфери, но трябваше да се убеди, че и след тях няма опашка.

Козела изпуши цигарата и набра телефона на Бенина:

— Нервничите ли вече? — попита той.

— Ще ни разигравате ли, генерале? — отговори момичето.

— Не! Излезте от хотела, качете се в колата и бавно тръгнете към езерото! Питайте къде е село Борима, ако не знаете. Ще се срещнем на площада.

Козела тръгна преди тях и ги спря преди селото. Излезе от буса, измъкна магнума си от колана и тръгна срещу тях.

— Без каубойски номера, фон Веер! Вземете си документите и личния багаж! В буса има половин тон прах за пране, това е вашата цел! Моята — да отърва кожата. В София ще ви кажа как ще си разменим колите. А сега на добър път и без аматьорски изцепки, госпожице! Аз живея половин век и знам как да си пазя гърба!

На другата сутрин му се обади Хакел.

— Стоката е първокачествена, колега! — каза той. — Доверието расте към теб, приятелю! Кажи какво искаш?

— Да ме оставите на мира — каза Козела. — Толкова ли е нестандартна претенцията ми?

— Преди да обсъдим този въпрос, Козел, ще трябва да ти кажа нещо! Шест цистерни, маскирани като пропан-бутан, тръгват от България за Гърция. Това е формален износ, но носят и взрив. Във вагоните са разпределени около двадесет килограма семтек. Придружава ги някакъв помак… май така ги наричахте, българин с мохамеданско вероизповедание, но приближен на Осман Бен Кадир. На Солунското пристанище Караман и хората му ще предадат митническите бордера на гърците, а те самите с личния си товар ще тръгнат към теб в Мегало Кастро.

Козела почувства потни струи по гръбначния си стълб.

— Сигурен ли си, Джон?

— Напълно! — каза полковникът от ЦРУ. — Доверие за доверие, Козел. Ти издържа първия тест, за почтеност. Мосад ти отговаря със същото. И запомни един телефон! — Хакел му го продиктува. — Това е представителят на ДЕА в Гърция. Обади му се, кажи му кой ти е дал телефона и му разкажи всичко, както го чу току-що. Само втората половина, разбира се! Това, което вършим в България си е наша работа и поздрави Флора, приятелю! Ей богу, ти имаш повече от жена! Ти имаш приятел в лицето на това момиче!

Козела се обади в Солун, беше дванадесети март. Попадна на информиран офицер. Хакел вече го беше осведомил за подробностите, но неговото потвърждение беше важно и той беше длъжен да го даде. После остави крайслера пред „Шератон“, взе буса си и потегли по обратния път. Когато излезе от София, набра Маласа.

— Как върви алъш-вериша, момче?

— Като влакът стрела, шефе! Стоката е на привършване.

— Имаш ли ударна група под ръка? — попита Козела.

— Винаги имам — отговори Маласа.

— Тогава слизайте към Южното Черноморие. Христо Бомбата в Слънчев бряг, Митьо Очите в Несебър, Спас Джендема в Бургас, Сашо Главата в Созопол и Пешо Резовеца в Царево. Говорят ли ти нещо тези имена, Малас?

— Цяла България ги знае, шефе! От Бойко Борисов до пеленачетата!

— До три дена искам некролозите им!

— Абсурд! — каза Малас.

— Малас, моето момче! Ти си син на мой покоен приятел. И не ти ще кажеш кое е абсурд, това е изцяло мой приоритет. Седем дни и нито минутка повече! Действай, келеш, и не ме дразни! Остави колата ми пред театъра във Варна и ключовете на резервация десет-единайсет в хотел „Черно море“.

Набра още един телефон и с това служебните му задължения приключваха.

— Колега, — каза той, когато чу Влад Аберман. — Готова ли е новата стока?

— Да — каза младият евреин. — Ако кажеш ще я експедирам!

— Точно това казвам! Експедирай я, но преди това ми кажи какво трябва да посрещна?

— Шоколадови бонбони „Нестле“ с кокосов пълнеж — отговори Аберман. — Ако кажеш още сега ще пусна товарителницата в митница Мегало Кастро?

— Не споменавай имена, глупако, и действай!

Влизаше във Варна, когато набра последния телефон:

— Как си, скъпа? — попита той, когато чу гласа, на жена си.

— Какъв отговор очакваш, Йон?

— Не очаквам отговор, Флора, — каза Козела. — Очаквам търпение и доверие. — После преодолявайки всичките си съпротивителни сили, промълви: — Обичам те! — прекъсна линията и изключи апарата.

„Тази вечер ще се напия като скот и ще спя!“ — мислеше той, когато влизаше във Варна.

Заслушан в новините, Козела изпадаше във все по-лошо настроение. Като всеки непредизвикан и безсмислен атентат, кървавата баня в Мадрид би била възмутителна и престъпна, ако не беше по-лоша. Тя беше глупава и неоправдана. Избиването на двеста християни от работническото съсловие на Испания, половината от които гастарбайтери с нищо не допринасяше за всемогъществото и славата на Аллаха, нито с нещо правеше по-разбираема и симпатична псевдокаузата на ислямските фундаменталисти в цивилизования свят. Козела би регистрирал този терористичен акт като исторически факт и би го подминал разсеяно. В крайна сметка това не го засягаше пряко, а и той не беше от хората, които плачеха над чужди гробища. Но екстремните полицейски мерки, които така нареченият бял свят щеше да предприеме след единайсети март, го засягаха пряко, ограничаваха дейността му и се превръщаха в национална заплаха за глутницата, която беше основал и която предвождаше. „Пълни идиоти! — мислеше той, загледан в телевизора — Какво по дяволите си въобразяват, че ще постигнат с тези кланица, освен всеобщ гняв и усилено полицейско наблюдение?“

Нищо не излезе от така заплануваното му запиване, а имаше нужда да отпусне нервите си или наистина да припадне в прегръдките на Морфей.

Българската телевизия показваше как се подсилваха охраните около обекти като Козлодуй, Кремиковци, Нефтохим Бургас, Корабостроителния завод във Варна, а това пряко го касаеше и него и глутницата. Вместо заплануваното запиване, Козела излезе на терасата на хотел „Черно море“ и отново набра телефона:

— Морис, — каза той, когато чу гласа му — ще трябва да намалим темпото в България. Ние партнирахме на Буш, Блеър и Асмар в Ирак. Отговорът е налице.

— Знам, Козел! — каза Алкалай. — Вие сте във война, макар никой в София да не го признава.

— Щом знаеш, сабри, явно разбираш, че трябва да намалим темпото. Ал’агер ком ал’агер, сабри!

— Ние сме съюзници, Козел! А ти си военноначалник, прецени обстановката и действай! Имай предвид обаче, че имате един милион фундаменталисти, които чакат само викът на мюезина. Поддържай връзка с фон Веер, ще го инструктирам да ти се довери.

Козела се прибра в стаята на апартамента, легна на тясното легло и се опита да спи. След един час мъки стана, избръсна се, взе душ, облече се и отиде в казиното на хотела. Беше полупразно, няколко местни мутри се въртяха около залата за залози, няколко клиенти на бара пиеха по масите, но барът, общо взето, беше пуст. Козела седна срещу бармана, поръча си традиционната водка, но даде вид, че няма желание да влиза в разговори. Момчето го обслужи и се измести в другия край на бара, където на телевизионен монитор вървеше някакъв екшън филм.

„Какво става по дяволите — се замисли Козела, когато остана сам. — Че моят живот е едно лайно, няма съмнение, че си го направих аз такова, няма спор, но къде е тръгнал светът?“

Козела беше престъпил всички възможни закони и божии, и нравствени, и т.нар. човешки, ако имаше такива. „Да, но аз съм престъпник д’еба мама му! Тогава какви са тези, които управляват държавите? За които населението гласува. Тези, които утре ще ме осъдят за нарушаване на законите? И ще бъдат прави. Но с какво по-малко престъпници са те от мен?“ Козела отпи и запали цигара. Знаеше, че няма да намери отговори на този въпрос, още по-малко, че такъв съществува. Въпросът или по-скоро проблемът, колкото и елементарен и частен, беше все пак важен и съществен. „Как да оцелея в тази война, която не е моя? А обстоятелствата ме изхвърлиха на бойната линия.“

Козела отново набра телефона и потърси Хакел.

— Имаш ли сведения от Мегало Кастро, Джон?

— Да, Козел. Единият от вашите терористи е заловен на петнайсети в Солун. Паспортът му твърди, че е излетял на тринайсети от Мадрид за Атина. В момента е подложен на шокотерапия.

— Мълчи ли? — попита Козела.

— Все още мълчи по генералните теми, но отдавна призна, че българската ислямска общност те е осъдила на смърт.

— Ахмед Доган? — възкликна Козела.

— Рано е за имена, Козел! Имената ще изпаднат от някой си Караман, а той все още издържа на волтажа.

— Дръж ме в течение! — каза Козела и изключи.

Допи бавно водката си, поръча втора, загледа се в нескопосания американски екшън с Томи Лий Джоунс и затова телефонът го стресна. Погледна часовника си. Беше два и десет през нощта на осемнадесети март. Анонимно обаждане, по-вероятно беше да е грешка, но Козела все пак включи:

— Моля? — каза той.

И тогава някой се обади на мек диалектен английски, достатъчно добре граматически, но много зле звуково:

— Господин, генерал, — каза анонимният глас — играете опасна игра, с непредвидими последствия. Преследват ви всички репресивни структури на света. Затова ние ви съветваме да не си създавате един милиард военни мотивирани врагове!

— Кои сте вие? — попита Козела — И кой ви е казал, че говорите наистина с генерал?

— Аз съм посредник, Коджел! — продължи анонимният глас. — Готов ли си да изслушаш един от светите воини на Аллаха, упълномощени да воюват за славата му и да взимат решение?

Козела разбра, че нещата стават сериозни, но нямаше никакъв друг изход, освен да го избие на ирония.

— Може би самият Мохамед ще ми се обади?

— Този, който ще чуете, е воин на Пророка. Готов ли сте, генерале?

— Любопитно… — каза Козела, макар че вече знаеше, че ще чуе Осман Бен Кадир. — Целият съм в слух!

Тогава в слушалката проехтя бодър млад глас.

Този път английския език беше значително по-добър, а и властовите нотки в него говореха за авторитет и самочувствие. Беше ред на Козела да нанесе удара си:

— Слушам ви, шейх Осман Бен Кадир!

Телефонът онемя. Козела чу учестено дишане, после шейхът продължи:

— Да не би да имаме видео връзка, генерале?

— Не ми е необходима, шейх! — каза Козела. — За какво по дяволите ви беше тази касапница в Мадрид? На удара с удар, а? — запита Козела и знаеше, че е взел преднина и не биваше да я изпуска.

— Г-н генерал, — след известна пауза продължи Бен Кадир — да приемем, че знаете с кого говорите, да приемем, че имате извънредната свещена интуиция на пророците, всичко това приемам на доверие, г-н генерал! Но какво ви кара да мислите, че това е наша работа?

— Познанието, шейх, — каза Козела. — ЕТА са християни! Повече, младежо — католици! Те ценят човешкия живот — вие не. Те убиват враговете си поименно, вие избивате иноверски маси. Доказахте го в Техеран, Джакарта, по цял свят, а сега в Багдад, Кербала и Мадрид. Доказвате го в Палестина. Докога, според вас, ще ви търпи светът?

— Разбрах ви, генерале! — каза шейхът — Да смятам ли този разговор за приключен?

— Този разговор никога не е започвал — каза Козела, — но, ако ви е любопитно ще ви кажа кога ще бъде началото му!

— Целият съм в слух… — отговори младият арабин.

— Когато, вашия хамър Караман проговори в Солун — каза Козела и изключи.

Очакваше, че арабите ще го потърсят отново. Напразно, в четири сутринта се прибра в апартамента си, беше изпил пет водки, но беше и все по-възбуден и все по-изнервен от мига, когато седна да гледа централните новини на българската телевизия.

„Да върви по дяволите тоя шибан свят! — беше последната му мисъл, когато се хвърли в леглото — Тази планета не може да изтърпи пет милиарда идиоти!“ После потъна в сън, дълбок, безпаметен, пиянски.

 

 

Акцията на Маласа по Южното Черноморие беше пълен провал. От всички поръчани наркобосове за отстрелване в „преразход“ минаха само Спас Джендема от Бургас и Пешо Резовеца от Царево. Козела обаче не беше изненадан и Христо Бомбата в Слънчев бряг, и несебърският артист Митьо Очите, и созополският принц Сашо Главата знаеха да се пазят. За тях беше предостатъчен сигнала едно убийство на наркобос било във Видин, било в Сандански, за да почувстват с кожата си, че техния ред предстои. Въпреки това присъствието им беше осезаемо, структурите им действащи.

И въпреки че прати хората на Маласа да освободят кокосовото „Нестле“ от порт Варна, Козела знаеше, че временно на изток от Пловдив и на юг от Варна територията е затворена за него.

Закараха бонбоните в Оброчище, повториха процедурата и закриха лабораторията. Както ноу-хауто се менеше, така се меняха и квартирите. Но както само Аберман знаеше следваща рецепта, така само Козела знаеше следващия адрес на лабораторията. Точно това каза на Бенина Аберман и Йохан фон Веер, когато им се обади да ги предупреди, че тяхното количество от кокаина пътува към тях. Тогава чу нещо любопитно:

— Козел, — каза фон Веер — знам един адрес и една дата, когато Осман Бен Кадир ще е в София.

— Любопитно… — каза Козела, мислейки за друго. — Намери Хакел! Искам деветмилиметрова карабина „Щайер“ с оптика и адреса. Не твърдя, че ще стрелям, бароне, но ако реша друго ще го научиш от пресата.

 

 

В държавата ставаше нещо. Ченгетата полудяха, истерията нарастваше. Обикновеното население обаче не чувстваше никаква промяна, а и такава нямаше. Промените бяха формални и статистически. За три дни четиристотин тийнейджъри попаднаха в болниците от кокаинова овердоза и макар пресата да мълчеше имаше и друга информационна система, независима от БТА, интернет, дори и от Ал Кайда. Това беше т.нар. наблюдение на интуицията. Достатъчно беше да се разходи из града и да види Брауновото движение на Бърза помощ и Полиция, за да схване, че вътрешното напрежение в държавата расте. А че расте, Козела знаеше. Знаеше повече — напрежението в държавата растеше, защото самият той създава напрежение на органите.

Пратката с бонбоните мина. Козела се разплати с евреите. И този път удвои количеството. Следващата пратка кокаин щеше да пристигне в порт Варна, маскирана като пяна за бръснене „Жилет“ и тогава Козела направи една от малкото си грешки. Взе карабината и застана на пусия. Той знаеше да чака, знаеше и кого трябва да фиксира в окуляра. След час и половина притаено изчакване на един мокър и хлъзгав покрив, „дивечът“ влезе в капана. Сградата на ДПС светна. Първо влезе охраната, после се раздвижиха асансьорите, накрая се появиха и колите. Козела виждаше всичко това през морския си бинокъл. Все още не беше сглобил „Щайера“ и не беше сложил окуляра. Пушеше му се, почваше да го обзема термичен шок, но той знаеше, че това е много повече от нерви, отколкото от студ. И тогава блесна заседателната зала. Часовникът показваше два и десет през нощта. Започваше деветнайсети март.

В залата влязоха четири-пет души, мъже. Но Козела знаеше кой е дивечът. За голяма негова изненада, вътрешният му глас промени намеренията му. Той трябваше да застреля шейх Бен Кадир. Но отсреща виждаше плешивата, очилата глава на предводителя на глутницата. Право срещу него, с цигара в устата и с кафе в ръка беше Ахмед Доган. „Това е водачът на глутницата — помисли Козела, — а какъв е синдромът на глутницата? Изчезне ли предводителят, подчинените се превръщат в стадо, разпръскват се и се превръщат в самци. Това е истинската цел!“ — помисли Козела, сглоби карабината, постави окуляра, подпря се на лакти и се приготви да стреля.

Мъжете се движеха из салона и се въртяха около шейх Бен Кадир, но в един момент щяха да застанат като пред фотограф и това беше неговият миг. Поне този, който изчакваше. Този миг дойде половин час по-късно.

Козела стреля. Малшансът обаче винаги е бил продукт на отвъдното. „Какво е оптимист? — помисли той, когато видя, че вместо Доган, е прострелял шейха. — Оптимистът е песимист с астигматизъм“ — помисли Козела, преди да започне оттеглянето. Той беше убил един от големите самци на Ал Кайда, но не и предводителя на глутницата. А сега тя тръгваше по петите му.

Един час по-късно Козела влезе в шкембеджийницата на гарата и противно на всичките си навици поръча бира и шкембе чорба. Нито едното, нито другото щяха да влязат в стомаха му, но му трябваше време да осъзнае провала си.

После се обади на Алкалай:

— Знам, че те будя, сабри! Шейхът е мъртъв, но един милион ислямски фундаменталисти знаят кой свърши мократа работа. Излизам в отпуска, сабри! Забрави ми телефона, адресите, забрави всичко, свързано с Козела, Морис! Един ден може би ще ти се обадя. Дотогава други ще действат вместо мен.

— Козел… — опита да се намеси Алкалай.

— Сбогом, сабри! — каза тихо Козела, изключи телефона, смъкна му sim картата, хвърли я в коша за боклук и излезе от заведението.

Разсъмваше се, улиците бяха по-пълни с повече хора и полиция, отколкото в работен ден в пиков час. На него му беше все едно. Той беше един провален възрастен мъж, който с ръце в джобовете и цигара в устата се бореше с безсънието си, дълбоко безразличен към вълненията и напреженията на един град, в който пребиваваше случайно.