Христо Калчев
Синдрома на глутницата (11) (Вулгарен роман)

XI.

Бенина паркира колата си пред казиното, излезе, прехвърли чантичката си през рамо и влезе във фоайето. Знаеше, че трябва да мине през охраната, че ще я проверят за оръжие, но знаеше и още нещо — че трябва да дава вид на изненадана от тази проверка, която фактически беше рутинна, да изглежда в очите й груба и некоректна. Тя прекоси салона, отвори чантата си и изсипа съдържанието й пред инспектор — крупието. На дъното на чантата намери портфейла, който търсеше. Намери го, извади четири банкноти по петдесет евро, подаде му ги и каза:

— Сто черни и сто червени.

Инспекторът сръчно й отброи жетоните, Бенина натъпка обратно съдържанието си в чантичката си и тръгна към входа. Горилите я чакаха. Бяха трима мъже и една жена. Но беше рано за срещата с тях. На метър преди да я посрещне охраната тя спря и отново бръкна в чантичката. Извади телефона, който всъщност мълчеше, но единствено тя знаеше дали вибрира или не. И загледана във вратата проведе бърз, измислен разговор.

После прибра телефона, но вадейки си ръката от чантата взе две ампули, които щяха да й трябват вътре в заведението. После се озова очи в очи с охраната.

— Извинявайте, госпожице, — каза жената от охраната — задължителна проверка за оръжие!

— Какво? — като стресната насън, попита Бенина.

— Оръжие, госпожице? — запита жената — Задължителен check up, иначе не можете да влезете в заведението.

— Но аз нямам оръжие, — наивно каза Бенина — никога не съм имала.

— Знам — кимна жената — отдалече се вижда, че нямате, но правилата на казиното важат за всички! Моля, последвайте ме!

Бенина се подчини с вид на сърдито дете и мина през стаята на охраната. Жената погледна чантата й, бръкна под полата й, опипа бедрата й от вътрешната страна и каза на мъжа, който стоеше с гръб към тях:

— Чиста е! Въведи дамата в казиното!

— С всички ли постъпвате така? — попита Бенина сърдито.

— Да, госпожице! — каза жената. — Моля, не се сърдете! Това не е унизителна акция. По този начин ние защитаваме дори такива като вас.

Бенина взе чантата си, използва неудобството на жената — охранител, пусна ампулите вътре, врътна се вироглаво и влезе в казиното. Отправи се направо на бара. Тя знаеше, че вече хората на Мосад я чакат, не знаеше едно-единствено нещо и едва ли някой друг в курорта „Св. св. Константин и Елена“ го знаеше в момента. Къде е жертвата, която на пръв поглед е враг, но трябва да се превърне в съюзник, за да легне мирно между розите. Това не беше метафора, това беше бъдещето на шейх Осман Бен Кадир, стига наистина да имаше глупостта да се появи в казиното, както твърдяха агентите на Йохан. Бенина седна на бара, настани се удобно и едва тогава се огледа. Малко бяха шансовете й да вникне в обстановката, но знаеше, че тепърва започва вечерта.

— Малко уиски Балънтайнс, лед и вода — каза тя, когато барманът застана пред нея.

После телефона й звънна:

— Да — каза Бенина.

— Не се обръщай! — каза Йохан. — Виждам те. Него го няма още. Не бързай с масите.

Бенина приключи с разговора, барманът й сервира, тя запали цигара и с чаша в ръка се обърна в полупрофил към игралната маса. Беше облечена в карминено червена рокля, впита по тялото й и ботуши „Бали“ в същия цвят. Дори чантата й грееше като засъхнала кръв. Тя знаеше, че е расово животно и много добре си даваше сметка, че мъжете нямаше да се забавят. Около масата видя няколко познати лица. Познати, доколкото бяха публични личности. Видя Иван Славков, прословутият Лучано, една особена птица — скандална личност, не му помнеше името, но знаеше, че е бизнесмен и по някакъв начин театрален меценат. Имаше две-три лица на чужденци, северните си личаха лесно и останалите бяха от местния престъпен контингент. Тях ги знаеше и поименно и географски. Те обаче не знаеха нищо за нея. Още по-малко предполагаха, че това е сестрата на бившия покоен адвокат на варненската мафия. Бенина допуши цигарата, отиде до тоалетната, сряза една от ампулите и се върна на бара.

— Още едно малко, моля — каза тя.

Но когато барманът задоволи претенциите й тя изля ампулата с рицина във водата с лед, плати питиетата и с чашата в ръце тръгна към масата.

Славков и министърът играеха в единия ъгъл на масата, затова тя избра диагонала и застана срещу тях. Не те бяха целта й. Но какъвто и флирт да се завържеше на масата щеше да превърне нейното присъствие в кокетно, а по тая причина и в невинно. Кой беше онзи войник, който се луташе между любов и куршуми? Само самоубиец.

Бенина Аберман не беше самоубиец, напротив — тя ценеше живота си и искаше да живее и дълго и богато, но за тази цел трябваше да изиграе добре ролята си. Бенина се настани на масата, извади жетоните. Крупието я погледна, тя каза:

— Тринайсет, червено — и му подхвърли двеста евро.

Разбира се, загуби ги веднага, но тя и затова беше дошла. Беше дошла да губи пари, но да спечели и време, а това значеше власт, а власт значеше много пари. На следващия тур Бенина повтори залога, но постави жетон на седем черно. Отново загуби. Повика сервитьора и поиска малко уиски. Това беше третото за тази вечер, но последното, което нямаше да изпие. Преди да се появи сервитьорът обаче до нея застана млад мъж и попита любезно с усмивка на професионален коцкар:

— Сама ли сте, госпожице?

— Да. И искам да остана сама! — сърдито отговори Бенина.

— Точно така, Бени! — каза свалячът. — Аз съм твоята охрана, моето момиче. — После се поклони куртоазно и придавайки си вид на отхвърлен гларус се оттегли на бара.

Играта продължи още около час. Бенина загуби стотина евро, после възстанови половината на черно, загуби нови двеста. После на червена седмица възстанови около петстотин. Общо взето, погледнато отстрани, приличаше на млада охолна дама, която не се тревожи за парите си, но и не знае добре правилата на рулетката и именно по тази причина като всеки аджамия, разчита на шанса си. А шансът, както всички комарджии по цял свят знаят, винаги е бил на страната на лаиците. Беше преминало полунощ, когато почувства вибрациите в чантата си. Тогава погледна на бара и срещна погледа на фалшивия сваляч, който кимна с очи и посочи вратата. В това време в заведението влизаше около тридесетгодишен светлокос млад мъж с очила и мустаци. Слаб, елегантен, човек, който много повече приличаше на проспериращ търговец на дамско бельо или агент на модна агенция, отколкото на аташиран терорист на Хамас, което разбира се, значеше и на Ал Кайда. Настроението й се промени веднага, като че ли я удари ток или вдигна температура. Почувства, че й се разтреперват краката, че й пресъхва устата, а заедно с това нещо много близо до оргазма шурна в тялото й. От вълнение се беше подмокрила, но това не беше апелът на желанието. Може би това беше древната ярост, която я хвърляше на арената на лъвовете. Не, тя нямаше място там и го знаеше. Тялото й го казваше, но и този, който си въобразяваше, че е лъв, трябваше да напусне арената по-мъртъв от стар разложен труп на плъх.

Осман Бен Кадир се приближи до масата с ръце в джобовете. Остави жетоните си на сукното, поръча на английски минерална вода, запали „Житан“ и седна. Беше близо до нея, гледаха се под ъгъл, но все още не бяха срещнали погледите си. Рано беше да ги срещат. Бенина опита да овладее трепета на тялото си и донякъде успя, тогава от жетон мина на по десет. Числата й отново бяха тринайсет и седем, черно и червено. Познатите лица на масата оредяваха. Имаше един-двама варненски бандити, които познаваше, три-четири проститутки, които чакаха клиенти в едно от сепаретата, чужденците около масата, шейха и тя. Тогава рулетката се завъртя така, че топчето падна на тринайсет червено и Бенина и извика, и изръкопляска едновременно. Точно това беше театърът, който трябваше да изиграе и точно затова беше тука тази вечер. Всички погледи се втренчиха в нея, а тя с широка усмивка върху красивото си лице се обърна към партньорите си на масата и каза:

— Извинете моля, развълнувах се! Спечелих! Няма да се повтори!

Бенина каза на български всичко това, след това се огледа и го повтори и на английски. Тогава видя усмивката върху лицето на арабина и разбра, че е спечелила първия рунд.

Ще има ли втори, беше рано да предвиди. Бенина се направи на смутена от собственото си поведение, унило наведе глава, пропусна едно от залаганията и изчака репликата на арабина. Не й се наложи да чака дълго. Десетина минути по-късно шейхът застана до нея и каза на оксфордския си английски:

— Не бива да се смущавате от вълненията си, госпожице! В сериозния свят сериозните хора знаят да ценят човешките емоции.

— Благодаря! — тихо промълви Бенина и тогава направи най-несръчната, а в случая и пагубна постъпка, обръщайки се към него, тя бутна чашата с рицина, която се разби на мрамора в краката й. Тя беше спечелила първия ход, но загубила ключа от вратата. Оттук нататък всичко беше въпрос на импровизация.

— Вие наистина се притеснихте — каза шейхът.

— Моля, да ме извините — беснеейки вътрешно каза тя.

— Моля ви се, аз съм по-несръчен от вас. Келнер! — привика сервитьора той — Моля всичко, което е угодно на дамата, и почистете, ако обичате!

Бенина преброи до сто, погледна го, и си помисли: „Здравей мъртвецо!“, но на глас произнесе:

— Много сте мил, благодаря ви!

— Томас Грийн — каза Осман Бен Кадир. — Приятно ми е!

— Албена Костова, — смотолеви Бенина, а именно това твърдеше и паспорта й. — Благодаря ви, наистина се чувствам глупаво!

— Тогава да пием по едно — каза фалшивият англичанин.

Фалшивата българка отново брои, този път значително по-малко и тихо отговори:

— Добре!

Това, което нито Мосад, нито Хамас знаеше, беше шансът на Козела, че ще се преплетат интересите им в тази хилядолетна война. И двете организации бяха тук в това казино, тази вечер. Козела знаеше това. Разбира се, не знаеше дали те са се идентифицирали, но скоро щеше да разбере. Обаче нито Мосад, нито Хамас знаеха, че Козела е в казиното. И всичко става пред очите му.

„Живеем в кино време д’еба мама му! — мислеше той, имитирайки, че играе на рулетка, а всъщност дебнейки еврейката и арабина. — Колко са красиви по дяволите, а и колко млади!“ После напсува сам себе си и свали очилата.

„На работа, козле смрадливо!“ — сам на себе си каза той.