Христо Калчев
Синдрома на глутницата (6) (Вулгарен роман)

VI.

Козела стигна хотела „Пасков“ преди Маласа, но спря колата на пътя, запали цигара и зачака. Когато младият Лазов се появи беше девет без десет, тъмно, прохладно — идеално време за любов и конспирация. „Любов?!“ — Козела се усмихна вътрешно и след това слезе от колата, не за това беше тук, виж конспирацията беше нещо друго. Той намести телеобектива на чисто новия си Канон и влезе в заведението. Бандата беше шумна, арогантна, като всяка тъпа прослойка. Мъже с чувство за недосегаемост и арогантност. Козела направи десетина снимки в общ план и излезе в сянка. Тези млади скотове пиеха, а това значеше, че скоро един по един ще започнат и да пикаят. Той намести апарата на черчевето на прозореца и зачака. Наближаваше двадесет и три часа, когато успя да направи портрет на всеки един от тях поотделно. Тогава се върна в колата и набра телефона.

— Малас, — каза той — знаеш с кого говориш, нали момче?

— О, да, шефе!

— Сега ще излезеш от заведението и ще се качиш в аудито. Ще тръгнеш към Златни пясъци. Карай бавно, пил си, не искам неприятности с пътна полиция. По някое време ще ти се обадя отново и ще ти кажа къде ще се срещнем. Бъди сам, разбира се, ако искаш да си жив! А ти искаш, момче! Действай!

След час и половина разиграване, Варна — Златни пясъци — „Св. св. Константин и Елена“ и обратно, накрая Козела се срещна с младия бандит. Направиха го в една денонощна шкембеджийница по пътя към Добрич. Козела седна срещу него и му подхвърли снимките.

— Разгледай внимателно тези художествени образи, Малас! Искам на гърба на всяка снимка да ми напишеш имената и адресите на бандитчетата ти, и мобилните телефони, разбира се! Действай, няма време и не посягай към „Глока“. На коленете ми има един „Рюгер 358“, с който ще те пратя в центъра на града.

Маласа не мислеше да възразява, бързо и акуратно нанесе данните, които шефа на глутницата поиска и сложи ръце на масата.

— А сега, Малас, — кротко каза Козела — ставаш много бавно и напускаш заведението. Всяко прибързано движение може да е фатално, момче! Довиждане! Утре ще ти кажа кой какъв пост поема.

Козела остана сам, допи си питието, стана и излезе от заведението. Време беше да се срещне с Бенина.

„Къде ли е тази малка кучка — мислеше той — и кой пъшка върху корема й?“ Нито един от тези два въпроса не го интересуваха искрено, но рефлексът му на ченге и гангстер, неволно го караше да си задава такива въпроси.

— Козела съм! — каза той, когато чу гласа на еврейката.

— Щях да ви позная, генерале, — отговори тя — глас и физиономия като вашите не се забравят!

Козела се ядоса, но не беше той човекът, който ще демонстрира настроенията си.

— Това мога да го схвана като упрек или като любезност. Има и трети начин, него ще го обсъдим на четири очи.

— И кога ще стане това? — попита Бенина.

— Аз съм готов с отбора. Ако фон Веер ви е под ръка, кажете му, че искам да разменя някои мисли с него, а най-добре лично.

— Фон Веер е до мене, генерале! Искате ли да го чуете?

— Достатъчно е да ми уредите среща, Бенина! Фон Веер знае, че хора като нас си правят срещи минимум с три контроли.

— Но аз не съм човек като вас, — каза Бенина. — Един момент!…

— Генерале!…

— Аз съм готов, фон Веер! Време е да се срещнем!

— Това значи ли, че ще ми предадете Влад Аберман?

— Ни най-малко, — каза Козела. — Ако аз предавах хората, с които работя, отдавна щях да съм мъртъв. Ако поставите въпроса другояче обаче, можем да започнем разговор!

— А именно? — попита фон Веер след известна пауза.

— Например: Ще работите ли с нас? Какъв процент, определяте за себе си? Колко струва ноу-хауто? И т.н. Все въпроси от областта на теорията, г-н фон Веер. Затова ви предлагам да се срещнем час по-скоро!

— Не възразявам… — отговори офицерът от Мосад — Къде и кога?

— Какво ще кажете за Букурещ? — попита Козела и сам се изненада от въпроса си.

— Защо не? Кога?

— Сто часа, считано от този момент. Аз ще ви потърся. Поздравете специално прекрасната Бенина! — каза Козела и приключи разговора.

За Козела работния ден беше приключил, но за фон Веер едва започваше. Той се обади в централата в Хайфа на великия „сабри“ в Москва и на Джон Хакел, който отново се беше върнал в Цюрих. В Букурещ щеше да се изсипе „цялото кралско войнство“, но много по-важно беше момчетата на Мосад да прихванат Козела на влизане в Румъния.

Че старият бандит не е там беше повече от ясно, иначе нямаше да иска сто часова отсрочка до срещата. Важно беше всяко негово движение и всеки негов ход, който би ги доближил до Влад Аберман и ноу-хауто му, преди Молла Ясим и камикадзетата на Алфатах да се доберат до него.

 

 

Това, за което можеше да се досети фон Веер, беше ясно на Козела повече. Той го знаеше с такава сигурност, с каквато знаеше името си и помнеше биографията си. Той много добре съзнаваше ходовете на фон Веер, затова от Варна продължи през Дуранкулак за Констанца, а от там за Букурещ. Пет часа след разговора им той вече живееше в един хотел на булевард „Балческу“, а воините на Мосад още не бяха тръгнали за главата му. Поне така се надяваше. Когато наближи време той се обади на Бенина:

— Потвърдена ли е срещата, мадам Аберман? — попита той.

— О, да, мосю Козел! — каза еврейката — Според мен хората, които чакате, вече са на път към вас!

Козела се усмихна вътрешно. „Момиченце — помисли той — Този занаят се учи с години…“, но на глас каза:

— Тогава запиши един телефон, на който ще ме намериш! Не се старайте да ме търсите чрез румънската полиция. Това е спейс фон, госпожице и не подлежи на проследяване.

— Ще го имам предвид, — каза Бенина — но аз съм госпожа, Козел. Имай го и ти предвид. Не твърдя, че е много съществен аргумент, но дори и Червеният кръст би ми съдействал да открия мъжа си. Ако вие ми откажете, разбира се!

Козела потърси и намери един козметичен салон. Нямаше никаква причина да се превръща в лесна плячка на Мосад, но не беше и лесно да се смеси с просяците по „Каля Виктория“ и „Балческу“ без предварително да се подготви за това. Козметичният салон носеше фрапантното име „Мулен Руж“ и това му даде основание да се възползва. Когато влезе вътре се убеди, че колкото е по-гръмка една фирма, толкова по-кухо е съдържанието й. Срещу него застана собственичката — жена на неопределена възраст, според него около шейсетте години, която имаше повече грим и силикон в бюста от личното си тегло.

Козела й подаде две банкноти от по петстотин евро, каза на лошия си американски английски:

— Имам нужда от маскарад!

— Какъв сте вие? — попита жената.

— Лош въпрос, домнула! — каза той. — Разгадайте сама. Аз знам, че сте бивша курва, че не ви върви бизнеса, че имате нужда от подкрепа. Затова съм при вас, а не в козметичния салон на „Атене палас“. Ясен ли съм?

Прецъфтяващата красавица, както си въобразяваше, че изглежда, бе всъщност истинското чучело. Реши, че по-добре е да не загуби хиляда евро и затова се задоволи да кимне с угасващия си поглед и да попита:

— Какво можем да направим за вас господине?

— Правилен въпрос, домнула! — усмихнат каза Козела. — Аз съм частен детектив и ми се плаща да установя една изневяра. И мъжът и жената ме познават, затова ми е трудно да се доближа до тях.

Козела извади цигарите си, предложи и, запалиха.

— Разбира се, вие може да не ми повярвате! Може да съм наемен убиец, който трябва да извърши пъкленото си дело тук и да се махне, но това не е ваша работа.

Козела извади още петстотин евро и ги остави пред нея.

— А работите ли акуратно с мен, ще можете да си устроите тази кочина, която наричате салон за разкрасяване. Обърнете ли се към полицията, първо, ще ви отнемат всичките пари, които ще получите от мен и ще ги държат като веществено доказателство достатъчно дълго, за да бъдете погребана на държавни разноски. И второ, ще затворят този цигански бардак, а моята съдба никога няма да ви бъде известна. Знам, че съм груб, но трябва да съм ясен. Разбирате ли ме, домнула?

— О, да! — със сухо гърло отговори бившата красавица, бивша курва и бъдеща старица. — Наричайте ме, Лизи!

— Добре, Лизи! — усмихнат каза Козела. — Бутилка водка „Абсолют“, вода и лед за моя сметка, разбира се, и да почнем сериозния разговор. Междувременно, ако нямаш гипс и бинтове под ръка, прати някоя от твоите курви да купят.

Козела остави отново банкнота от сто евро пред нея, усмихна й се подкупващо и каза:

— Чакам, драга мия!

 

 

Срещата между Йохан фон Веер и Козела се осъществи двеста часа след уговорката. Козела бързо разгада подстъпите на Мосад. Цял Букурещ беше блокиран, но никой не обръщаше внимание на един полупарализиран клошар, който просеше, опънал счупения си гипсиран крак пред хотел „Интернационал“ на булевард „Балческу“.

Хората заобикаляха тази смърдяща свиня, която въпреки ужасяващия студ имаше четири сантиметра гадни нокти на мазолестия си крак и не бе видял вода от раждането си. Малко хора знаеха, разбира се, че това е маскировка. Така поне се надяваше Козела, а всъщност знаеше той, Лизи и козметичката, която го декорира по този начин.

Прехваленият Мосад минаваше често покрай него, без да му обръща внимание. Някакъв старец умираше от студ, седнал на паважа на булеварда. Малко хора обаче можеха да предположат, че той е целият в реотани и батерии и че всъщност му е по-топло, отколкото на всички, минаващи по улицата. Когато скъса нервите на фон Веер, Козела го викна в Брашов. Фон Веер направи грешката да не се появи сам. Срещата беше отложена и преместена в Констанца.

Козела беше там петдесет часа преди тях — достатъчно време, за да разбере, че отново няма да се осъществи и на брега на Черноморието. После ги прехвърли в Галац на Дунав.

— Ти ме разиграваш, Козел! — каза фон Веер.

— Не, момче, — отговори Козела — просто се опитвам да ти обясня, че конспиративният занаят се учи години. Ела в Алба Юлия, но ела сам! Нали знаеш, че аз съм по-големия тарикат от тебе?

Когато покани фон Веер на тази среща Козела си пиеше кафето в католическата катедрала в центъра на Алба Юлия. Но когато свърши разговора, той се качи на старото си раздрънкано „Пежо“ и замина за Тимишоара.

На другата сутрин му се обади Бенина.

— Време е Козел! — каза тя.

— Отдавна е време, моето момиче, — отговори Козела — и ако ви е уврял акъла ще се срещнем!

— Ще бъдем Йохан и аз! — каза Бенина.

— Като се уверя, че това не е капан ще се появя и аз! — каза Козела. — Къде искате да се срещнем?

— Някъде из Карпатите! Примерно — Синай?

— Добре! — миролюбиво се съгласи Козела. — Знаете къде е дворецът, нали? Утре на обяд ще бъда там!

— Каква ми е гаранцията? — попита Бенина.

— Никаква — отговори Козела. — На този свят е гарантирана единствено смъртта, но ако спазите правилата, ще се срещнем!

— Козел, — намеси се фон Веер — стига сме разигравали Уолт Дисни, ще бъдем Бенина и аз, без оръжие. И никой друг. Имаш честната ми дума!

— Не вярвам на празни приказки фон… Синай, Ханаан и т.н., но ако спазите правилата ще се срещнем!

 

 

Срещата наистина се осъществи. Теренът беше такъв, че позволи на Козела да си гарантира наблюдението. Той хвърли клошарските дрехи, махна изкуствения си крак, изми лепилата от себе си, сложи костюм, риза, вратовръзка, качи се в BMW-то и три минути след часа на срещата влезе в ресторант „Кралица Мария“. Беше пълно с весели компании и скиори, предимно чужденци, но той знаеше кого търси. Знаеше повече — къде го чакат. Затова се появи в гръб:

— Здравейте, скъпи приятели! — каза с привидна бодрост той.

Подпря магнума си до гърба на фон Веер, колкото да го почувства, имитира, че целува ръка на Бенина и седна срещу тях на масата.

— Защо беше тоя театър, генерале? — попита офицерът от Мосад.

— В колата имам един албум със снимки, Йохан, — каза Козела. — Искаш ли да ги продам на точните хора?

— И кои са те, по дяволите?

— Е, от Осама Бен Ладен и Ал Кайда до мъчениците на Алакса. Все ще се намери кой да ми покрие разноските в Румъния.

— Защо не го направиш, Козел? — попита Бенина.

— Започваме сериозния разговор… — каза Козела. — Защото това не е моята кауза. Защото моята страна е християнска. И аз, било ченге, било бандит все още не съм влизал в джамия.

— Козел, — неуверено започна фон Веер — всичко това е в границите на декларации. Трябват доказателства, приятелю!

„Знам — помисли вътрешно Козела, докато правеше една важна за себе си констатация — фон Веер беше левичар и всячески се стараеше да скрие тази подробност!“ Козела обаче имаше набито око и знаеше да вижда някои, на пръв поглед маловажни детайли.

— Слушай, приятелю… — усмихнат каза Козела. — Дръж лявата си ръка на масата! Посегнеш ли към някой от джобовете си с нея, това ще е последното ти движение в живота! А що се касае за доказателства, ще ти кажа нещо простичко. Доказва се при нужда. Не съм забелязал такава, засега! А ти?

— О, да! — каза Бенина. Гласът й беше възбуден, една октава по-високо от необходимото. Тя беше разгадала нещо много важно, срещу тях седеше човек, който, освен че действа, в което никой никъде по света не се съмняваше, и вижда. — Каква е тази масирана акция из провинцията? Кой, по дяволите е искал такова нещо от тебе?

— Никой, — усмихнат каза Козела — но влезе ли ноу-хауто десет процента от него ще остане в България. Под мое управление, деца! За тази цел подменям и наркобосове и наркодилъри из държавата. Аз съм капитанът на кораба, деца! Или шефът на глутницата! Както искате, така го наречете. Но докато не съм сигурен в структурите, нашите срещи ще стават по този начин. Ако не ви харесва — сбогом!

— Къде е Влад Аберман — попита Йохан фон Веер и посегна с лявата си ръка в левия джоб на сакото.

— Внимавай, Йохан! — предупреди Козела — Казах ти да държиш лявата си ръка на масата!

— Цигари…

— Моите цигари са на масата, ползвай ги. А колкото до Влад Аберман има дълъг път да изминем заедно, за да стигнем до това доверие деца, Бенина, дай си чантата!

— Какво?

— Дай си чантата, момиче!

— Дай му я — прегракнало каза фон Веер.

Бенина побутна чантата си към Козела, той я отвори, измъкна един „Валтер 545“, взе го в шепата си и го пусна в левия джоб на сакото си.

— И… Йохан! — Козела му се усмихна подкупващо. — Нямам нищо против леваците, но ги надушвам от разстояние! Не ме лъжи момче, за да работим заедно!

После напусна заведението, почисти BMW-то и тръгна към Будапеща.

 

 

— Прочете ли писмото ми, Малас? — попита Козела.

— Да, шефе! — отговори момчето. — Това е речник, ако има писмо, още не е стигнало до мен!

— Няма да има друго, Малас! Кой държи карфиола в града?

Малас погледна писмото — речник и видя, че срещу карфиола е изписано кокаин.

— Казва се Христо Балъка, шефе!

— Добре, моето момче, — каза старата кримка. — Обледете го…

Такава дума нямаше в българския език, но в речника на Козела това означаваше хвърлете го под леда.

„Трудна работа, д’еба мама му“ — си мислеше Любомир Лазов, докато слушаше тези думи.

— А после? — плахо попита той.

— Малас, — каза Козела — имаш глас на недоклатена девственица. Свърши това, което ти заповядвам. Отстрани хористите на Христо Балъка и когато си готов, обади ми се.

Беше шести февруари. На осми се обади младият Ас:

— Козел, Балъка е обледен! А сега?

— Разпилей пилците! — уморено каза Козела. Маласа отново погледна писмото — речник и срещу тази на пръв поглед невинна фраза установи по трудната част от заповедта — „Избий всички от приближените му, не посягай на жена и деца.“ С дебело подчертано пишеше — „под никакъв претекст“.

На десети февруари Маласа се обади отново:

— Добре, шефе, а сега?

— Създавай новата структура и тръгвай на изток — отсече Козела, а това означаваше едно-единствено нещо: „упълномощи нов наркобос във Видин и тръгвай към следващото пристанище“.

На дванадесети февруари Маласа се обади отново:

— Структурите заработиха, шефе! Аз съм следващият пункт. Какво очакваш от мен?

— Сложи индиго — беше отговорът.

Маласа отново отгърна писмото и разчете посланието: „Постъпи по същия начин докато траят студовете. Запролети ли се ще сменим тактиката“.

— Трябват ми пари! — каза Маласа.

— И на мен, — отговори Козела — но аз си ги заработвам сам. Ще ти пратя карфиол в пункт А. Реализираш ли го, десет процента са твоя лична печалба. Провалиш ли се, няма да стигнеш до пункт С. Разбра ли ме, малкия?

— Опитвам се, — отговори Маласа. — Как ще стигне пратката до мен?

— О-о-о, моето момче, — с такова отегчение звучеше Козела — до тебе няма да стигне нищо. Но тези, които ти си назначил и управляваш ще трябва да ти се отчитат на всяко първо и петнайсето число от месеца.

— Значи можем да говорим и за проценти? — невярващ на слуха си попита Маласа.

— Сериозен въпрос, млади господине, може би най-сериозния! Тридесет процента остава за глутницата.

— За какво? — не разбрал попита Лазов.

— За отбора, исках да кажа — каза Козела. — Десет процента за сюзерена, останалото ще разпределяте по вътрешна договорка и под твое командване. За останалото ще се разберем по най-простия начин, малкия. Пишеш ли?

След няколко секунди Маласа отговори:

— Вече, да!

Козела му продиктува единайсет цифри, после каза:

— Останалите седемдесет процента ще отидат там, където гласът ще ти заповяда. Цифрите са единадесет, Малас, дванайсетият стоппатрон, тринайсетият фаталният, момче, дебалансира! Малас?

— Кажи, шефе?

— За твое сведение проникне ли в тебе дебалансиран патрон, няма отърваване, приятелю! Жена е измислила тази система. И от нея спасение няма. Действай, приятелю! Очаквам да се обадиш от пункт С.

— Приключих с пункт С — беше следващият рапорт на Маласа.

— Много добре, момче! Започваш да влизаш в професията. Провери дали са преведени сумите и ми се обади! Чакам те до тридесет минути. Тридесет и една е късно. Ясен ли съм?

— Да, шефе! — каза Маласа.

Козела легна да спи. Беше в един частен хотел, във Велико Търново. Макар че температурите бяха около нулата, той отвори прозореца, хвърли последен поглед върху Царевец и Трапезица, легна, зави се, но в лявата си ръка държеше джи ес ема. Вибрациите щяха да го събудят непременно…

И го събудиха.

— Всичко е наред, шефе! — каза възбуденият глас на Маласа — Северния път е овладян, сметките са преведени. Потвържденията са в джоба ми.

— Добре, Любчо, — каза сънливият Козел — тогава да се срещнем някъде в центъра на страната. Във Велико Търново, например. Има ли прилични хотели в старата столица?

— О, да, г-н генерал! Предлагам да се видим в грандхотел „Велико Търново“.

— Добре, момче! — каза Козела. — Когато стигнеш там обади ми се! Дотогава не ме търси!

После изключи телефона и спа непробудно десет часа.

След известно разиграване Козела се срещна с Маласа в един крайпътен мотел край Дряново. Беше се уверил, че младокът е чист и затова влезе спокойно в заведението.

— Шефе…

— Млък! — уморено каза Козела.

Седна срещу него и извади някаква книга, която на пръв поглед приличаше повече на речник.

— Малас, — каза той — книгата е куха. Сега ще вземеш, ще я разгърнеш и ще поставиш всичките си отчети в нишата. Действай!

Маласа изпълни заповедта. Козела повика млада, едрогърда сервитьорка, поръча водка за себе си и бира за момчето. Той нямаше никакво намерение нито желание да влиза в лични, а още по-малко сантиментални отношения.

— Колко души избихте, Малас? — тихо и през зъби попита Козела.

— Дванайсет… — отговори момчето. — Цифрата може да расте, обаче…

— Ако се налага! — неопределено каза Козела. — Сега отделяш пет души от отбора и ги изпращаш в Плевен, Враца, Мездра, Монтана и Ботевград. Същата операция ще повторим в този регион. Упълномощи хората си да организират наказателни и охранителни бригади. За една седмица трябва да превземем този бизнес. Иначе няма смисъл от нашите идиотски срещи.

— Но това струва много пари, шефе! — неуверено каза Маласа.

Козела се усмихна:

— Колко например?

— За цяла Северозападна България… — замислен отговори Маласа — двадесет, тридесет хиляди долара, че може и повече…

Козела му се усмихна подкупващо.

— Скромно момче си ти, Малас, и това ми харесва в тебе. Сега ние ще разменим с теб две неща, които на един език могат да се нарекат стока, но този, който предпочитам аз, ги нарича аргументи. Аз ще си тръгна с тази книга под мишница, но след тебе, малкия. Ти сега ще станеш, ще вземеш това куфарче, което е до левия ми крак и ще си тръгнеш, без да се обръщаш. В него има сто хиляди евро, това е поне три пъти повече от претенциите ти, но носи рискове. Всяка награда трябва да се заслужи или се отнема насилствено. А сега чао, приятелю, аз ще платя сметката и много внимавай! Оттук направо във Велико Търново и никакво поглеждане в огледалата за обратно виждане!

Когато остана сам Козела набра още един телефон.

— Барон фон Веер, — не криейки иронията си каза той — покрих една трета от територията си.

— Какво значи това? — попита офицера от Мосад.

— Значи, че пълзим към пълното изчистване на пътя на коприната. Искам едно сведение. Преведени ли са сумите по спогодбата?

— О, да, г-н генерал! — каза евреинът. — Надявам се, че работя със сериозни хора?

— И аз — каза Козела. — Очаквайте, ще ви се обадя скоро!

— Генерале…, — гневно каза фон Веер.

— Слушам!

— Моите шефове настояват да се видят с Аберман!

Козела се усмихна вътрешно, но на глас каза:

— Твоите шефове искат Ясер Арафат. Едно е да искаш, а друго е да имаш достъп, приятелю! Когато имам какво да ти кажа, ще ти се обадя. И, да…, Йохан, християнството не укорява мечтанието. Как е при юдаизма?

 

 

„Време е за почивка“ — помисли Козела, изгледа напускането на Малас, остави десет лева на масата, взе книгата с два пръста и нехайно излезе от крайпътния мотел.

„Прекрасна вечер, студена и звездна, но студена! Как ли е на юг?“ — помисли той, стартирайки BMW-то си. Когато се отдалечи на трийсетина километра от мотела, набра телефон и когато чу гласа, който издирваше, попита:

— Има ли полети от Варна за Атина, колега?

— Не съм готов с отговора — отговори потърсеният, а това беше тройният Георг, както му викаха в Ескадрона. Истинското му име беше Георги Георгиев Георгиев — Трябва ми половин час.

— Имаш го — каза Козела и изключи.

На другия ден излетя от Варна за Истанбул. От Истанбул за Анкара. От Анкара за Никозия в Кипър. Там показа документите си на граничарите в Зелената зона и премина в гръцката част. С едно раздрънкано такси Мерцедес се добра до Лимасол. Спа непробудно десет часа в някакъв частен хотел. Събуди се свеж, като че ли отърсен от кошмари. „Всичко е зад гърба ми! — мислеше той, докато набираше телефона на жена си. — Не, целия кошмар е пред мене!“ — нашепна вътрешният му глас, когато чу гласа на Флора.

— Как си, скъпа? — попита той.

— На смъртно легло от страх! — отговори тя — Къде си Йон?

— На път за вкъщи… — кротко каза Козела. — Искам мусака с патладжани, като тази, която прави майка ти. Замечтал съм си за това ястие, момиче. След десет часа ще бъдем на масата под кедрите.

— Йон? — се опита да се намеси Флора, но беше късно. Козела вече беше преустановил връзката и изключил апарата.