Георги Стоев
СИК 3 (1)

Глава I

Женята не обичаше шумните купони, а още по-малко публичните изяви. За първи път му се случваше да държи реч пред толкова много хора. Пък и смяташе, че ресторантът на горния етаж в „Шатрата“ около Правец не е най-доброто място. Почти не докосна алкохол и веднага щом свърши официалната част, поиска разрешение от Поли да си тръгне.

— Заминавай! — махна с ръка онзи. — И карай внимателно!

Ако имаше нещо, което Женята владееше съвършено, това бе именно шофирането. Умееше да избира най-точната линия на шосето, независимо дали тя се падаше в средата, в дясната или в лявата страна. Скоростта разтоварваше натрупаното напрежение и му доставяше огромно удоволствие. Дори някой да го преследва, Женята винаги се измъкваше. Сега бързаше да се прибере при жена си и да избяга далеч от шумотевицата на сбирщината, свикана от Поли.

Намали едва преди КПП-то на входа на София и веднага се шмугна в една от уличките, познати само на него. От известно време се пазеше. Не му се даваха пари за охрана, затова си беше изградил собствена система. Обикаляше с мръсна газ късите пресечки около квартала, спираше внезапно на произволен ъгъл, след което без да включва фаровете, паркираше зад блока. Така направи и сега. Точно в този момент входът на съседната кооперация се взриви.

— Брей, мама му стара! Кой ли се е настанил да живее там? — рече си на глас той.

Направи му впечатление, че ползват собствените му методи. Обикновено оставяше колата си точно пред този вход и ако не беше избрал друго място, сега сигурно щеше да бъде мъртъв. Въпреки това и през ум не му мина, че някой иска да го убие. А беше точно така. Серафим просто сбърка входовете.

* * *

Докато траеше прословутото събрание, организирано от Поли и Женята, телефонът ми звъня още веднъж. Този път излязох в коридора без да питам никого. Обаждаше се Мелания.

— Тук беше твоята приятелка Ася — съобщи ми тя без обичайното разтегляне на думите.

— Ася ли? — изненадах се аз.

Не бях я търсил повече от два месеца и то не защото не ми харесваше, а за да я държа в напрежение. Не беше полезно за момичета като нея да се чувстват сигурни.

— Какво иска?

— Нищо особено, просто се интересуваше как може да те намери.

— Ти каза ли й нещо?

— Казах й че идваш отвреме-навреме да ти правя свирки и после изчезваш.

— Ще те убия! — ядосах се аз.

— Няма нужда ти да ме убиваш. След това твоята фльорца отишла при Венци и му предала целия разговор. Сега се опитва да ми разбие вратата, за да ме убие вместо теб.

— Много съм далеко, скъпа! Не мога да ти помогна — затворих телефона аз.

Наистина нямах решение на въпроса на шейсет километра от кафенето в София. С Венци трябваше да се видя лично. Нямаше начин да се разберем по телефона. Освен това се налагаше да остана с един куп селяндури почти до края на сбирката, да разговарям за бизнес и за многото пари, които ни очакваха при такава силна организация. Не докоснах нито алкохол, нито ядене. Едвам издържах до изгрева.

Прибрах се около пет часа сутринта. Направих задължителните обиколки, за да съм сигурен, че няма капан и паркирах една пресечка по-нагоре. Вече си вадех ключовете за апартамента, когато забелязах, че на пейката в градинката седи Серафим и ме чака. Като ме видя, скочи и на висок глас започна да бръщолеви невъобразими глупости.

— Млъкни! — затиснах му с длан устата аз, хванах го за косата и го помъкнах към вкъщи. Пуснах го за малко в хола, но Серафим като че ли това чакаше, за да се развика отново. — Говори тихо, спокойно и ясно! — наложи се отново да го усмирявам аз.

— Обърках входовете, братче. Взривих съседния.

— Колко пъти съм ти обяснявал, че тази работа иска търпение? Седиш като ловец на гюме и чакаш, докато дивечът се появи.

— Ама нали знам, че там паркира колата си.

— Нищо не знаеш — уцелих го в скулата аз и го сринах на пода. После започнах да го ритам в бъбреците и стомаха, докато остана без въздух.

Лежеше в краката ми като парцал, а аз го гледах отгоре. Това беше златно правило: ако искаш някой да научи нещо завинаги, задължително трябва да го поставиш в най-унизителното възможно положение!

— Защо ме биеш толкова? — проплака Серафим.

— За да ме заобичаш още повече — сритах го за последен път аз. Не ми стигаха глупостите на Мелания и на Ася, ами сега и тази гадина.

Всъщност нямах никакво намерение да убивам Женята. След смъртта на Зорката от Радомир той беше готов да се оттегли сам. Щеше да се прибере като нищо в родното си село някъде из Видинско и да се скрие от очите на всички. Поли именно затова го накара да води сборищата и да се обяви публично — не искаше да го изпуска. Петнайсетте килограма тротил, заложени от Серафим, щяха безвъзвратно да го убедят, че мястото му вече не е между нас. Глупавото копеле обаче сбърка, а Женята се оказа точно толкова тъп, колкото го мислех. Изобщо не проумя за кого съм разклатил камбаната.