Христо Калчев
Синдрома на глутницата (8) (Вулгарен роман)

VIII.

По същото време в Рамалла под обстрела на израелската армия и през главата на наблюдателите на ООН се провеждаше тайна среща между ръководителите на Хамас, Алфатах, Мъчениците на Алакса и талибаните на Ал Кайда. На това съобщение му беше предаден цивилизован облик или поне до пресата достигаше подобна информация. Първата жена — камикадзе се беше взривила на автобусна спирка в Тел Авив и беше отнесла със себе си в гроба тридесет и двама мирни граждани на Израел. Жени, деца, старци и нито един военен. По някакъв начин, виновен за войната между потомците на братята Сим и Хам нямаше. Някой трябваше да поеме вината за тази безсмислена касапница. Но вместо това, водачите на ислямската интифада предпочетоха да канонизират младата детска учителка Айва, като героиня на своята религия.

Джихад беше двигателната дума в този свят. Преведено това означаваше Свещена война срещу свинеядците от Кръста. Разбира се, това беше много елементарно, но и никаква доктрина, която не поставяше човешкия живот като ценност номер едно не можеше да бъде сложена. Затова ръководителят на събранието Ясер Арафат, колкото и добре да съзнаваше, че предизвиква омразата на мислещото човечество, съзнаваше, че не е по силите му да се противопостави на мразещите. „Омразата е велика сила“ — мислеше той, загледал събеседниците си. „Този, който може да мрази, е изключително опасно животно. По-опасно от него може би е само този, който може и знае да обича. А това са християните, по дяволите!“ — беше последната му мисъл, преди да вземе думата.

— Айва е жива!… — каза Арафат.

— Жива! — изкрещяха партньорите му.

— Айва ще бъде завинаги жива в сърцата ни! — повтори той.

— Иш Аллах! — изкрещяха партньорите му.

„Няма оправия“ — помисли Арафат, загледан в безумните погледи на мъжете пред себе си.

— Кой ще поеме отговорност за атентата? — попита той.

— Аз и ние! — изкрещяха всички като в хор.

Арафат отпи от изстиналото си кафе, направи дълга пауза и попита:

— Какво ще кажете за Осама? Той е легенда. А на нас ни строят стена. Тя ще унищожи и последния шанс на палестинците да участват равностойно в съвременния свят.

— Няма съвременен свят, шейх! — каза Молла Ясим. — Осама е заграден на афганистано-пакистанската граница и е въпрос на дни залавянето му. Тогава той ще почне да пее като онзи боклук Саддам. Айва е една от мъчениците на Алакса, шейх! И аз няма да позволя нейната жертва да бъде представена като заблуда. Тя отиде при нашия бог съзнателно и ние сме тези, които трябва да осветим пътя й… Аллах акбар!

— Аллах акбар! — изкрещяха присъстващите на срещата.

Арафат мълча много дълго, изпуши един „Житан“, допи сладкото си кафе и тогава попита:

— Кой води интифадата?

— Ти, шейх! — беше отговорът.

— Тогава отговорностите са мои.

— Не всички — продължи да говори Молла Ясим.

— Кое и от тях поемаш, имам? — попита шейхът.

— Г-н президент, — каза един млад мъж — нека тази грижа остане моя!

— Млади момко, — каза Арафат — би ли повторил името си? Аз съм стар човек и вече започвам да забравям?

— Осман, твое Превъзходителство! — каза младокът, взирайки се в очите на началника. — Това достатъчно ли е?

— Осман Бен Кадир? — искрено изненадан попита Арафат.

— Точно така, шейх. Ти си мой кръстник.

Арафат стана, заобиколи масата, отиде и прегърна младия човек.

— Сине, мой! — каза той. — Баща ти беше мой брат! Бъди мой син, когато него вече го няма!

Осман се наведе, целуна ръка на Арафат, изправи се и каза с английска гордост понятие, което в арабския свят се презираше:

— Така и те чувствам, шейх! Моят живот е и твой живот! Аз ще поема отговорността за атентата. А ако ми разшириш пълномощията от Лос Анжелес до Владивосток, евреите ще пропищят от твоя кръщелник!

— Действай, синко! — каза Арафат и го целуна в устата.

— Иша падишах! — промълвиха шефовете на Хамас, Алфатах, Ал Кайда и Алакса.

— Братя, — каза Осман — да се справим с истинския си враг, тогава ще се разграничаваме на сунити, шиити, маронити, друзи или някакви други. Дотогава ние имаме един враг и ще го смажем! Аллах акбар!

— Аллах акбар — изкрещяха присъстващите на срещата.

 

 

Един „Мерцедес Е 300“ слезе от хълма и тръгна към морския паркинг, разположен на стотина метра от символа на Копенхаген, т.нар. Русалка. Това беше една несръчна статуя, издялана на неподходящо място от несръчен майстор, но символизираше жената, която чака с трепет мъжа си, да се върне от морето. Датчаните бяха част от нордическия свят. Можеше дълго да се спори кои всъщност са викингите — норвежци, исландци, жителите на Шетландските острови или те самите. Но Козела не беше тук, за да решава историко-географски спорове, още по-малко да трупа дивиденти на самочувствие в касичката на едните за сметка на другите.

Той изгледа появяването на евреите и започна да опипва местността с морския си бинокъл. На пръв поглед всичко изглеждаше спокойно, но на пръв поглед „д’еба мама му“. Козела беше свикнал да се страхува повече от спокойствието, отколкото от видимата заплаха. И може би точно затова беше оцелял. „Тук нещо мирише на лайно!“ — помисли той, когато слезе от минивана си и маскиран като клошар със счупен крак и патерици тръгна да се изкачва по склона към Русалката. Тогава видя делтапланеристите. Два моторни и един безмоторен делтаплан се рееха из небето. „Леваци!“ — помисли Козела, върна се в колата, натисна с фалшивия си гипс педала на газта и тръгна към Копенхаген.

Когато се отдалечи достатъчно, за да се примеси с движението, той набра телефона на фон Веер.

— Подценяваш ме, твое благородие! — каза той, когато му чу гласа. — Аз съм войник, евреино! Никой по-добре от мен не знае, че заплахата може да дойде по въздух, по суша и по вода.

— Какво искате да кажете, генерале? — попита фон Веер.

— Нищо повече от това, което казах, — развеселен отговори Козела. — Кога ще разберете, че нямате работа с глупак?

— Отново не разбирам?

— Така ли? — влагайки цялата наивност на гласа си, каза Козела. — Тогава кажи на Бенина да тръгне на разходка по булевард „Хенриета“, с дамска чанта през рамо и панталони, Йохан. С ръцете в джобовете. По някое време аз ще я спра.

— Но това е търговската улица на Копенхаген, Козел?

— Маастар са гробищата на Копенхаген, Йохан! — каза Козела. — Или ще следвате инструкциите ми, или си търсете други съюзници срещу Арафат!

После затвори телефона и влезе в най-развратния бар на града „Янус Пеер“. Това беше барът на лесбийките и педерастите, на площад „Вилхелмина“, но идеалното място, където един петдесетгодишен уморен хетеросексуален мъж можеше да си почине, ако успее да се абстрахира от обстановката наоколо. А Козела отдавна се беше научил да бъде сам в тълпата.

Първият манш Бенина го извърши нахакано и припряно. Булевард „Хенриета“ беше дълъг дванадесет километра. Дълъг за конски преход, камо ли и за жена на токчета. Козела внимателно изгледа това усилие. Той наблюдаваше не нея, а обстановката наоколо и чакаше да види, откъде ще се появи заплаха. Тогава звънна телефона:

— Козел! — чу той фон Веер. — Бенина е грохнала от умора и има пришки на стъпалата.

— Сменете й обувките — каза Козела. — Никой не я е канил на бал?!

Половин час по-късно Бенина се появи на булеварда с джинси и маратонки. Сега вървеше по-уверено, макар че влезе за малко в един дръгстор „Апотеке“ и после продължи по булеварда. Козела седеше на улицата и просеше, той беше старец със счупен крак. Гипсът му се виждаше отдалеч, включително и лицевата му маска, макар че беше нахлупил една руска ушанка над ушите си, която беше хит на датския пазар за сезона. Една ушанка от самур струваше колкото един „Мерцедес Е 300“ и не бяха много тези, които можеха да си позволят подобна покупка.

Козела държеше в ръцете си един опорен инструмент, който повдигаше от земята хора с ампутирани крака. Никой не му обръщаше внимание, макар че по негови сметки в паничката, която беше подложил, той беше натрупал поне тридесет евро. Когато Бенина мина за четвърти път покрай него, той се обади тихо:

— Г-це Аберман? — момичето замръзна. — Точно срещу вас има един „Сааб 9000“. Много бавно се обърнете и тръгнете към колата, не я докосвайте, аз вървя след вас.

Втрещена, младата еврейка изпълни указанията. Когато стигна до дясната врата на колата две силни ръце я погалиха по раменете. За страничен наблюдател това беше ласка, но тя много добре знаеше, че това е препипване. В полицейската терминология същата дума се наричаше претърсване. Козела й отне чантата, плъзна ръце по тялото й, включително между краката, после до глезените, след което й каза:

— Добре дошла на купона, Бени! Ти си красиво и младо момиче, третирай ме като гинеколог. Нищо не е лично, професията ми ме задължава!

Когато се качиха в колата, Козела ловко й щракна белезници, смъкна идиотската си маска, фалшивия си счупен крак, обу чорап, обувка и потегли.

— Къде отиваме? — попита Бенина.

— Това е единственият въпрос, на който не мога да ти отговоря, моето момиче! — усмихнат каза Козела.

— Но аз… — каза Бенина.

— Аз, ти, той, ние, вие, те… — продължи да й се усмихва Козела. — Ей, деца! Не се ебавайте със стария артист, ако искате да участвам във вашата пиеса!

После набра фон Веер.

— Йохан! — каза Козела. — Бенина Аберман е моя плячка. Ще се държа с нея като английски лорд. Косъм няма да падне от главата й, нито ще й направя нещо, което тя не иска, но и от теб искам нещо, момче!

— Мога ли да чуя Бенина? — попита Йохан.

— Да, след малко. Искам да откриете търговски дружества във Варна, в Слънчев бряг и в Бургас.

— Каква дейност? — попита фон Веер.

— Каквато искате! — беше лаконичният отговор.

— Кога? — продължи да пита евреинът.

— Вчера… — отговори Козела. — До тогава няма да видите Бенина.

— Каква ми е гаранцията, че е жива? — попита офицерът от Мосад.

— Гаранцията ти е до мене, сега ще я чуеш. Но не се опитвайте да ме правите на идиот и никакви делтапланери, клошари и прочие боклуци няма да ми попречат да защитя мисията си. Аз съм стар човек, Йохан, но това не значи глупав. А сега ще ти дам Бенина. Преди това обаче трябва да разбереш нещо простичко, приятелю! Аз знам, че без Влад Аберман съм мъртъв, затова не опитвайте такава търговия! — после подаде телефона на Бенина.

— Послушай го, скъпи, — каза прегракнало тя — този човек е самият дявол!