Христо Калчев
Синдрома на глутницата (5) (Вулгарен роман)

V.

На последния етаж на хотел „Бен Гурион“ в Йерусалим четирима души слушаха и наблюдаваха тази сцена. Това бяха бивши офицери от Мосад, които отдавна бяха снабдили с уши, нос и гърло почти цялата територия, върху която се простираше палестинската интифада. Те изслушаха мълчаливо записа, върнаха го и го изслушаха повторно.

— Нещо да ви направи впечатление? — попита мъж на средна възраст, среден на ръст, но видимо мощен.

Но седящите не знаеха кой е той. И по-добре. Неговият живот беше в сянка. Но за сведущите това беше генерал Бен Елиезер, шеф на т.нар. специални поръчки.

— Татуировката ли? — попита председателстващият на събранието.

— Да — каза Бен Елиезер — ако не е временна и не е направена за заблуда, това говори за Киевски петляркаджия.

— Как ще проверим? — попита председателстващият генерал Моис.

— Докато е жив… — отговори Бен Елиезер — но трябва да проверим иначе нищо добро не ни чака.

— Кой ще я свърши тази работа? — попита старият генерал.

— Предполагам, че младокът вече е мъртъв — отговори сабри генерал Бен Елиезер.

— Всеки момент ще разберем резултата.

Не минаха и пет минути, когато дрънна телефона. Младият пратеник при палестинците беше одеският престъпник Михаил Сатко и татуировките му бяха истински.

— Едно на нула за нас — каза Бен Елиезер, допивайки чая си. — Ще видим следващия емисар що за птица ще бъде!

— По какво ще разберат, че пратеникът им е мъртъв? — попита генерал Моис.

— О-о-о, има начини, сабри! Още тази нощ тялото му ще бъде положено на покрива на Молла Ясим.

— Добре, господа! Нещо друго?

— Да, сабри, — обади се единствениятт мъж с пуловер, който присъстваше на събранието. Той беше евреин от американски произход — Роберт Берци. — Трима наши са изчезнали в Аман. Трябва да ги потърсим!

— Имаш ли им снимките?

— Нося пълните им досиета — каза американецът.

— Добре, предай ги на генерал Бен Елиезер и да приключваме, господа. Жените изгубиха търпение. Вече повече от час ни чакат на трапезата.

Третият човек, който знаеше за тази среща и резултатите от нея, беше Козела. Глутницата беше започнала да действа, но все още нямаше предводител. „Не биваше да има предводител. Глутницата е силна, когато се създава — мислеше Козела — и се превръща в шибана политическа партия, когато бъде оглавен от истински лидер.“

 

 

— Малас?

— Слушам те, шефе!

— Събра ли хората?

— О, да! Аз не съм лъжец!

— Това са празни приказки, Малас! Трябва да се доказват! Раздаде ли им парите?

— Да — прегракнало отговори младокът.

Козела не му повярва, но продължи да пита:

— Взе ли разписки?

— Да, шефе! Всичко е точно!

— Сега събираш разписките и ги депозираш във варненския филиал на Райфайзен банк на името на Георг Русицки! Запомни ли?

— Да.

— Повтори го дума по дума!

Маласа изпълни заповедта на Козела. И зачака инструкции.

— Какво ще правя с тези момчета, шефе?

— Наемаш фитнес зала. Колкото е по̀ в центъра на града, толкова по-добре. Снабди я с всичко необходимо. По-скоро поръчай всичко необходимо по интернет, аз ще имам грижата да го получиш.

— И после?

— Въпросите задавам аз, Малас. От тебе искам нещо просто. Тази вечер ще слезеш в бар „Камъша“. Знаеш ли къде е?

— Не — отговори младият Лазов.

— Това е външният бар към дома на журналистите.

— Но той отдавна не съществува, шефе! В какъв свят живееш по дяволите?

— В света на покойния ти баща! — нервно отговори Козела. — Какво има на мястото на бившия бар „Камъша“?

— Луксозна дискотека. Собственост на ТИМ-аджиите.

— В колко часа започва истинската работа?

— Заведението минава за нонстоп, но истинската работа е от девет вечерта до разсъмване.

— Тогава иди в осем часа там, имам предвид в двайсет часа, Малас!

— Разбирам те, шефе.

— Бъди сам и не мъкни никой от юнаците. По някое време ще те потърси един мъж. Той знае как изглеждаш. Не те съветвам да се опитваш да го разпознаваш. След това ще продължим разговора, Малас! Разбра ли ме?

— Напълно, шефе! Но искам предварително да ти кажа, че ти мразеше баща ми.

— И Монтеки мразеха Капулети, Малас! Но това не попречи на любовта на децата им!

Козела не беше сигурен, че младокът е разбрал какво му е казал, но изключи телефона. Това, което не знаеше младият Любомир Лазов е, че срещата му ще бъде със самия Козел. И всяка негова крачка дотогава ще бъде измерена и изчислена.

 

 

— А сега на темата, господа, — каза генерал Бен Елиезер, когато сервитьорът отрупа масата в ресторанта на хотел „Арагви“ и ги остави сами.

Присъстваха Алкалай, Хакел и той. Това бяха високопоставени израелски офицери, патриоти на страната си, хора с кауза. Но това не им пречеше да са формални служители и на други служби, известни по света с мрачната си слава, като КГБ, ФСБ, Интернешънъл сървис, Сюртѐ Женераль и т.н. Някои от тях бяха служили дори и в ЩАЗИ, когато се е налагало. Сега такава организация не съществуваше, за нея беше безсмислено дори да се говори, но ДОБ или съвременната германска служба действаше и нито един от тях не се гнусеше да си партнира с внуците на онези германци, които бяха провели Холокоста.

— Кой е Козела?

— Мъж с панталони! — отговори Хакел — Случайно попаднал в МВР, но беше един от най-добрите. Прехвърли се при гангстерите — по-страшен хамър от него на изток от Калотина, няма! Никога не му е било по сърце нито едното, нито другото. Странна птица! Не познавам психиатър, който би се наел да го диагностицира еднозначно.

— И този човек ще работи за нас? — попита Бен Елиезер.

— Не! — намеси се Алкалай. — Всичко, което прави в момента, е отчаян опит да си замете следите. Той няма кауза, няма истинско семейство, няма нужда от пари, не е добре със здравето. Единственото нещо, което иска Козела, е да бъде оставен на мира.

— И ние използваме този човек за нашите цели? — попита искрено учуден Бен Елиезер.

— Не, Максим! — каза Морис Алкалай. — Ние използваме легендата Козел. А тя продължава да е страшно силен коз по пътя на коприната.

— Глутница, млади приятели, от това имаме нужда ние. И от измамата, че Козела я предвожда.

— А ще я предвожда кой? — попита Бен Елиезер.

— Синдромът — отговори Хакел — достатъчно е да се знае, че по пътя се движи организирана шайка престъпници, предвождани от Козела. И следва Синдромът на страха.

— Чети Шекспир, приятелю! Тридесет и шест колизии управляват света, но само три синдрома — на любовта, на омразата, и на страха. Козела е третия коз от тестето! Ясен ли съм?

— Искам да се запозная с този мъж! — каза Бен Елиезер.

Алкалай и Хакел се спогледаха.

— Не го прави на своя глава, Максим! — каза великият сабри. — Ще дойде и този миг, приятелю, и тогава ще бъдеш изненадан от това парче лед. Нека ние преценим кога да се срещнем с този полуразбойник, полученге, полумъдрец…

— … получовек… — добави Хакел.

— Точно така, — кимна Алкалай — човекът, който погреба със собствените си ръце цялото си семейство, чието изтребление предизвика лично. Такъв човек не би могъл да бъде наречен по друг начин. Изчакай, Максим! Козела е във Варна и обслужва нашата кауза, макар че тя му е през кура, приятелю! Той ще се обади сам. Тогава, ако се появи ситуация, ще застанеш очи в очи с него.

 

 

Козела отдавна беше видял Малас, но очакваше дали ще се появи някой друг с него. Младокът седна сам на масата, поръча си кафе и кока-кола, купи вестници от някакъв тип, с вид на клошар и се зачете. Козела обходи заведението и се увери, че вече е чисто. Поне що се касаеше до възможностите на Маласа да го зацапа с „уши, нос и гърло“. Прекарал дълго време из полицейски служби и в банди Козела знаеше, че нищо не е така, както изглежда. Зад всеки пейзаж се криеше привидност, всяко спокойствие беше заредено с напрежение, всяка радост — с мъка, но е човек, който е свикнал да отсява плявата от зърното. Тази среща беше достатъчно защитена за мига, а и той нямаше намерение да прекара старините си тук.

— Здравей, Малас, — каза Козела, когато застана зад гърба му — не се обръщай момче! Отговори ми бързо на два въпроса. Въоръжен ли си?

— Да, шефе, — прегракнало каза Маласа — в пояса ми държа един „Глок“, в колата още един и един „Маверик“.

Козела заобиколи масата и седна срещу него.

— Втори въпрос момче, събра ли хора?

— О, да, шефе! В момента ме чакат в един ресторант във Виница.

— Колко души?

— Единайсет.

— От кримиконтингента?

— До един… — отговори Маласа. — Нямам достъп до девическата гимназия!

— Брилянтно чувство за хумор, Малас! — каза Козела с ледено изражение. — Носиш ли им досиетата?

— Да! — кимна Любомир Лазов — Във вътрешния джоб на сакото имам свитък документи. Да ти ги дам ли веднага?

— Ще си ги взема сам! — каза Козела — Имаш ли представа защо аз съм тук, момче, а не някой друг?

— Мога само да гадая, шефе.

— Тогава, гадай!

— Една от причините би могла да бъде, че нямаш доверие, никому… и другата, честно казано, тя ми се вижда по-достоверна — че работата е твърде сериозна, за да бъде оставена в ръцете на аматьор.

Козела викна сервитьора, поръча си водка, минерална вода и лед и когато отново останаха сами, каза:

— Прав си, Малас. Това са две от трите причини да съм тук. Третата е да те държа под око, подло разхайтено копеленце! Не се опитвай да ми противоречиш, Малас! Ти си сам, аз с охрана. Сега ме слушай внимателно, малкия! Когато преполовя водката, ти ще поискаш сметката от сервитьора, но ще забравиш вестниците на масата. Още отсега можеш да сложиш CV-тата на твоите бандитчета между страниците. След което излизаш, качваш се на аудито и отиваш във Виница. Много добре знам хотел „Пасков“, знам и кой те чака там. Ако реша, ще дойда точно в девет часа тази вечер там, ако се променят плановете, ще те управлявам дистанционно. Отсега ти казвам обаче, че трябва да разположиш по един човек във Видин, в Русе, Силистра, Балчик, Бургас и Царево. Избери ги ти, да стоят и да чакат там.

— Това е половината от отбора. Какво ще правя с другата половина?

— Ще реша до девет часа тази вечер, Малас. А сега наздраве, момче и бог да прости родителите ти! Не знам какви хора бяха, но хвърлиха извънредни и безсмислени усилия да те направят човек. Аз не съм педагог, Малас. Гледай на мен като чистач, за да ти е мирна главата. Документите!

Младият Лазов извади свитък хартия от джоба си, постави го внимателно между страниците на един от вестниците. Остави пет лева на масата, стана и излезе. Козела постъпи по същия начин. Единствено посоката беше различна.