Серия
Вулгарни романи
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

XII.

По стара болшевишка рутина в България продължаваха да уважават и да празнуват осми март като ден на жената. И точно в този най-женски ден в годината Козела обяви „мъжката акция“ и прати Маласа и вършачите. Застреляха Яне Добруджанеца пред една цветарница в Добрич. Сандокана на терасата на казиното в Балчик. Лили Охлюва и Юнеца пред хотел „Добруджа“ на Албена. Двойната Лотхен, т.е. близнаците Петър и Павел в хотел „Родина“ на Слънчев бряг. Мѐлеса пред офисите на спортен клуб „Черно море“ във Варна, влизайки в кафе „Монте Карло“. Това беше едновременна акция, започна малко преди двадесет и един часа и беше приключила малко след двадесет и три на осми март. Беше преди полунощ, когато Маласа му докладва, че е „разчистил терена“ и че е пратил вършачите към Слънчев бряг.

— Задръж ги в Поморие! — каза Козела. — Чакай да минат вестниците. — После излезе от хотела и потегли на юг по същия път.

Докато Мосад и Хамас се ориентираха в обстановката, той вече щеше да е подменил картите в колодата и да е дочакал своя ред за раздаване. Пътуваше по серпантините към Обзор, когато менюто изписа Хакел.

— Слушам те, Джон! — каза Козела.

— Ти ли командваш кланицата, Козел?

— Не можеш ли да си по-конкретен, Джон?

— Шест наркобоса за една нощ, не са по силите на вашите гангстери. Козел! Това е твоя работа!

— Чакай, Джон? Ако те разбирам добре шест-седем души са паднали тази нощ, така ли?

— Да, колега! — каза иронично Хакел. — Докладът на ДЕА е пред мен. Можеш ли да си представиш, че тези идиоти се опитват да гадаят кой е в състояние да проведе това клане.

— Хакел… — провлачено каза Козела. — Аз съм в България. Ако това, което твърдиш беше истина, всички първи страници на вестниците щяха да го лансират.

— Утре, Козел! Трябва да се срещнем, колега! Уверявам те, че този път няма да има милост за теб!

— Тогава защо да се срещаме? — иронично попита Козела.

— За да ти отърва кожата, глупак! И за да попреча на арабите да ти я одерат на живо. Колко време ти трябва да се добереш до „Таксим Палас“ в Истанбул?

— Не знам, Хакел — каза Козела. — Утре сутрин ще проверя полетите, ако не, утре сутрин ще тръгна с кола. Ще ми трябва едно денонощие. Утре около обед ще ти се обадя да ти кажа кога да ме чакаш.

— Не по-късно от девет часа, Козел! — каза Хакел и изключи.

Този телефонен разговор промени намеренията на Козела. Той вече знаеше закъде пътува, знаеше повече. Когато му се обади Хакел, за да уреди срещата, на него му беше ясно, че не само ще го чуе, но и ще го види на живо и ще прецени какви заплахи идват от него. Козела натисна газта. Беше три през нощта, когато се добра до морска гара Бургас, а в седем и десет с руския параход „Осетия“, който круизираше из Черноморието, потегли за Истанбул.

В десет часа влезе в „Златния рог“ и изчака акостирането. Мина повече от формалната гранична инспекция, взе едно такси и се отправи към хотел „Таксим Палас“, намиращ се на едноименния площад в древната византийска столица. Беше единадесет без десет, когато влезе във фоайето и набра по телефона Хакел.

— Къде си, Джон?

— В посолството — каза Хакел.

— Кога ще благоволиш да дойдеш? Ще пътувам с кола — попита Козела. — Между шестнадесет и седемнадесет часа ще бъда в хотела!

— Седемнадесет и пет ще бъде късно — каза Хакел и изключи.

Козела влезе в старинния дневен бар на хотела. Поръча кафе, вестници от всички, които излизаха на английски и се продаваха в хотела. Настани се на плюшените канапета с лице към входа и зачака появяването на Хакел. Интуицията му подсказваше, че старият шпионин на ЦРУ, полугерманец полуевреин, но гражданин на Щатите и американски офицер не е в никаква легация. Иначе много скоро ще задвижи лостовете, за да го посрещне по достойнство. Не минаха двайсетина минути, когато двама мъже с вид на състезатели по американски футбол влязоха в дневния бар и поръчаха минерална вода. Настаниха се в другия край на заведението, но Козела ги виждаше от мястото си. Малко след това Хакел слезе по парадното стълбище на стария хотел. Той слизаше от апартамента си и не идваше от никакво посолство, както можеше да се очаква.

Козела вдигна вестника, Хакел хвърли разсеян поглед в заведението, видя американците и седна при тях. Прекараха десетина минути в оживен разговор, после американците станаха и излязоха от хотела. Тогава Козела отново набра телефона му.

— Как си, Хакел? — попита той.

— Добре Козел, вече съм в хотела, чакам те!

— Знам, Джон — каза Козела.

— Знаеш, нахалнико! — каза нервно Хакел.

— Да — каза Козела — освен, че те чувам, а те и виждам! Заповядай на моята маса!

Хакел скочи като ударен от ток. Огледа се, видя го и с иронична усмивка на лицето прекоси заведението. Отпусна се, запали от цигарите на Козела и каза кротко:

— Бившето ченге и бившият бандит…

— Знам цялата ламбада, — прекъсна го Козела — бивш негър, бивша курва, бивш педераст… Какво искаш, Джон?

— Прочети това — каза Хакел, измъквайки от вътрешния си джоб три листа хартия.

Беше доклад на ДЕА. В България се извършваше поголовна смяна на наркодилъри, но според информация на ДЕА, потвърдена от ЦРУ, тази операция се извършваше от бившия генерал на специалните служби Иван Милетиев-Козела в ущърб на Мосад и ЦРУ. По заповед на Молла Ясим със саудитски пари и под диктовката на Хамас и Ал Кайда. Петдесет на сто от информацията беше вярна. Но като всяка полуистина в частта, която съдържаше нагледна информация, се криеше и смъртната заплаха.

ЦРУ знаеше, че Козела е играл в един отбор с оръжейния търговец Виктор Бут и египетския принц Хауки Исламбули, но това беше отдавна. И сега му се струваше, като че ли е било в друг живот. ЦРУ обаче не можеше да подозира, че тогава и великият сабри Алкалай, и полковник Хакел пееха в неговия хор. Да, но тогава!

Козела наистина подменяше наркодилърите, но не в угода на Хамас и Ал Кайда и точно тези двамата, чиито биографии бяха на негово разположение и все още достъпни за Тайните служби, трябваше да поемат истинските рискове и да отнемат напрежението от грохналите му плещи.

— Джон, ти знаеш, че това е глупост! — каза Козела. — Нямам нищо общо с арабите!

— Как ще го докажеш, Козел?

— Не аз ще го доказвам, приятелю, ти ще свършиш тази работа — каза Козела, усмихвайки му се в лицето. — И ще го направиш бързо, още днес. Иначе това, което ми приписва ДЕА, ще трябва да се обяснява по индиректен път.

— Не те разбирам — каза Хакел и наистина имаше вид на човек, който не е разбрал.

— Ще ти кажа, Джон! ДЕА и ЦРУ ме подозират, че чрез Бут и Исламбули съм във връзка с Молла Ясим и Осама. Ти знаеш, че това не е вярно!

— Чакай, Козел, — каза Джон — не е важно аз какво знам. Предай ми Володя Аберман и въпросът е приключен!

Козела поклати глава:

— Не, не е! Ще бъде приключен тогава, когато ме оставите на мира. А за тази цел ти и Морис трябва да убедите ДЕА, че ако аз оперирам в България, това е вътрешна, частна работа и не е в услуга на ислямския фундаментализъм. Не го ли направите, юнаците на службите ще бъдат по петите ми, но в Лангли ще се получи едно любопитно писмо, на което ти нямаш отговор. Имаш три дни срок да се справиш. Успееш ли, аз ще ти предам ноу-хауто, не момчето, само технологията. Но предварително ти казвам, че тя е за еднократна употреба, поне той така ме увери. Нямам причина да не му вярвам. Довиждане, Джон! Ще ти се обадя след три дни.

— Чакай, Козел, къде отиваш по дяволите? — нервно каза Хакел.

— О, Джон, що за въпрос, скъпи! — каза Козела и напусна заведението.

Взе първото такси и се върна на пристанището. След двадесет минути „Осетия“ тръгваше на обратния си круиз и Козела щеше да бъде един от пасажерите му.

ДЕА щеше да затвори всички ГКПП-та минимум след един час, но тогава Козела щеше да е излязъл от „Златният рог“ и да плава на север. Когато излязоха от Босфора, Козела набра Малас.

— Къде сте, младежо?

— Където каза, шефе.

— Какво пише във вестниците?

— Истерия — отговори Малас — гадаят. Но няма нищо притеснително!

— Къде са вършачите? — попита Козела.

— Под контрол.

— Добре, Малас, разположи ги в Карнобат, Айтос и Житарово. Довечера ще се срещнем с теб. Искам да ми донесеш всички вестници и на ум имената и адресите на всички артисти от Несебър до Резово.

После изключи телефона и се загледа в мартенското море.

Вълната беше поне три бала, започваше да вали комбинация на дъжд и сняг, небето на север почерняваше. Но пък и пътят му беше преполовен и за цялата биография зад гърба му едва ли му беше съдено да се удави в някаква локва, пък била и наречена тя и Черно море.

 

 

„Осетия“ заобиколи Маслен нос и се насочи към Бургас, когато на менюто се изписа Алкалай.

— Кажи, сабри?

— Познаваш ли някакъв си Ахмед Доган?

— Лично не — каза Козела. — В България всички го познават!

— Що за птица е този турчин, Козел?

— Не е турчин, сабри! Татарин, бивш доносчик на ДС, но плува умело в политическото море. Кой ти подхвърли това име?

— В този момент Осман Бен Кадир е на среща с тази птица, Козел! Знаеш ли подтекста на тази среща? Как се тълкува от службите?

— Досещам се… — каза Козела. — Нова Косовизация на Балканите!

— И ти ще стоиш със скръстени ръце?!

— А какво по дяволите трябва да направя, Морис? — ядосано попита Козела. Колко пъти ще ти казвам, че тази религиозна война не е моя и че ако искам наистина нещо, то това е да ме оставите на мира?

— Много луксозна претенция, Козел! — каза Алкалай. — И непостижима, колега! Вместо да пържиш Хакел и да си играеш на Джеймс Бонд, разбери какво става в София. Преди да са те поръчали лично. Уверявам те, че и Бен Кадир и Доган и всички останали врагове на Циона искат едно-единствено нещо. А ти го имаш. Предай Аберман, Козел! Преди Хамас да се е добрал до него или ще те погребат с шибаното ноу-хау.

 

 

А така нареченото ноу-хау беше в действие. На порт Варна се получи пратка от един тон макарони „Верди“. Това бяха италианските зелени макарони, залети в копривно пюре, много популярни в Италия и на средиземноморските острови, но не присъстващи на трапезната номенклатура на Балканите. Беше девети март, когато Малас получи митническото бордеро. На другия ден можеше да освободи пратката и да започне подмяната на караула. Заедно с това обаче имаше и неотложна работа в София. Той даде генерално пълномощно на една стриптийзьорка от бар „Бийст“, остави й двама от хората си за контрола и потегли за София. След истерично препускане и рекетьорско каране по магистралите те се добраха до Околовръстното шосе на свечеряване. Започваше да вали дъжд, примесен със сняг, времето рязко се променяше, а и синоптиците твърдяха, че предстои снежна буря.

— Къде е? — попита Маласа, когато влезе в очертанията на града.

— Пие в „Старата липа“ — отговори Ангел Ангела, един от най-мръсните хийт мени, кръвожадно и безскрупулно копеле, каквото рядко се срещаше.

— Стойте там — каза Маласа — и дебнете всяка негова крачка!

— Кой ще действа? — попита Ангела.

— Това ще реша аз, на място! — каза Маласа. — След тридесет минути съм на баядерката!

Беше тъмно, булевардът мокър и блестящ, когато слязоха от колите и тръгнаха към ресторант „Старата липа“. От сянката на едно дърво се появи Ангела. Беше със суичър с качулка, шал на устата и ръкавици, така че от блондин се беше превърнал в силует на негър, изваден на негатив.

— Къде е? — попита Маласа.

— Току-що ми съобщиха, че плаща — каза момчето.

— Добре, пресрещни го на входа! — каза младият Лазов, който макар и в подчинена позиция беше започнал да се учи да командва.

— Мой ли е? — попита Ангела.

— Нека бъде твой — каза Маласа, — но и провала ще бъде твой, ангелче небесно!

Маласа се изтегли по протежението на оградата, стигна до ъгъла, запали цигара и тръгна обратно. Дъждо-снегът се усилваше. Точно в този момент по булеварда се смъкна полицейска кола с пусната сирена и освети входа. С показалец на спусъка и ръце в джобовете, Маласа продължи да върви бавно с вид на скучаещ лентяй. Тогава от заведението излезе млада жена със светло дълго палто и зад нея беше Боби Горилата. Те пресякоха тротоара, Маласа чу изпискването на алармата. Момичето тръгна към дясната предна врата на мерцедеса, но когато Боби Горилата тръгна да заобикаля колата, Ангел излезе от сянката на дървото и държейки военния си „Глок“ с две ръце, изстреля първите три патрона в тялото на Горилата. За миг булевардът стихна, Горилата стоеше прав секунда-две, после се завъртя като пумпал около оста си и падна по очи. Ангела изстреля две контроли една в главата му, една в сърцето и изсъска през шала:

— Тихо!

Онемялото момиче нямаше никакви намерения да вдига шум. Тя се беше подпряла на колата и по-скоро щеше да припадне, отколкото да създава проблеми. Малас видя всичко това, но го подмина като маловажен факт. Продължи нагоре по булеварда, стигна пред баядерката, влезе в колата си и тогава набра Ангел Ангела.

— Чиста работа, брато! — каза той. — Ела във фитнеса.

— Натам съм се запътил — равнодушно каза Ангела. — Нямам пари, Малас!

— Като се срещнем ще имаш, — каза Лазов и изключи апарата.

Един час по-късно отново пътуваха към Варна. На разклона за Троян обаче ги спря полиция. Бяха проснали змейки на шосето и бяха завардили отвсякъде.

— Нас ни търсят — каза Ангела.

— Но ние не сме там, където ни търсят — каза Маласа. — Ние сме в София, нали?

— Да — хитро усмихнат каза Ангела. — В София са „Глока“ и ръкавиците, а тука е долуподписаният.

Това беше краят на разговора. Ченгетата ги претърсиха, не намериха нищо. Провериха им легитимацията по радиостанцията, много бързо разбраха с какви хора си имат работа, но разстоянието беше сто и десет километра, а интервала само два часа.

— Какво се е случило, старши? — попита Маласа. — Аз съм бизнесмен, а на порт Варна ме чака пратка, която трябва да освободя от митницата. Времето ми е пари, господин началник!

Младият капитан, който беше направил справката, изгледа злобно мутричките, а че са такива нямаше никакво съмнение, и каза кротко:

— Сега ще се разделим, скъпи приятели, но ей богу, пак ще се срещнем!

— Ачо, това ми замириса на сексуален намек! — каза Маласа, влизайки в колата си. После кавалкадата тръгна на изток.

— Шибана работа… — каза Маласа, когато беше сигурен, че никой не го чува. — Понякога подозренията са по-кофти от доказателства, пичове!

Ангела вдигна рамене разсеяно, намести се удобно на задната седалка и заспа. „Това копеле спи — мислеше Маласа — спи като агнец божи, а само преди два часа напълни Боби Горилата с олово!“ И той трябваше да спи, имаше канска нужда от сън. Преди да се намести на седалката последната му мисъл беше: „Трябва да внимавам с тоя гад, Ангела! Никога под никакъв претекст не бива да го допускам зад гърба си“. После умората си каза думата и той спа до Варна.