Серия
Вулгарни романи
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

IX.

С помощта на Георги Тройния, Козела прекара дрогираната Бенина с една частна „Чесна“ до Шийпланд — основния остров на Шетландския архипелаг, и ги остави. Замина за София през Лондон и се довери на стария си сътрудник.

— Прекарай я по море до Портсмут и оттам до Порто в Португалия. Стигнете ли там, обади ми се! И я дръж под обстрел. Това момиче се страхува единствено за живота си, Троен! Ако знае, че всеки момент ще и забиеш инжекцията с рицина, няма да ти прави въртели по пътя. И никакви оръжия. След единайсети септември контролът е страхотен и рискът не е оправдан.

Когато кацна в София, Козела потърси Маласа.

— Докладвай, момче!

— Във Варна съм, Шефе, но тук си ебало майката! Война! Полицията играе с една банда, прокуратурата с друга, съдът с трета. Чудя се откъде да го подхвана?

— От прокуратурата, Малас! — каза Козела. — Знаеш ли, кои са ебалниците?

— Не те разбирам?! — попита Малас.

— Знаеш ли кои прокурори играят с бандитите?

— Цяла Варна ги знае, — каза момчето. — Те са трима, но много силни. Поне така твърдят местните.

— Пътувам за Варна, Малас! — каза Козела. — До три дни ще бъда там, но дотогава искам некролозите им да са из целия град! — после затвори телефона и легна да спи.

Беше в един частен хотел в Долни Богров, чисто уютно местенце с добра храна и любезни стопани и трябваше да е луд, да не се възползва от искреното им гостоприемство. Когато се събуди и се приготви за път, Козела предплати стаята си до края на март (беше средата на февруари), качи се на BMW-то, което ползваше в България и потегли към Русе. Той щеше да отиде във Варна, но по най-сложния възможен начин. Никой не му даваше гаранции, че мобилният телефон на Маласа не се подслушва и че полицията не е по петите му.

Не беше влязъл в Русе, където всъщност нямаше намерение да се задържа, когато му звънна телефонът. Менюто изписа Алкалай:

— Козел, — каза великия сабри. — Ясер Арафат е кръстник на един младок, който мина последователно през Сяндхърст и Уест Пойнт, обучен офицер. Стреля с всичко, управлява всякакви машини, предполагам без шатъл и подводница. Не прилича на арабин, говори всички европейски езици, но не основния и е левак, пази се от лявата му ръка.

— Защо аз? — попита Козела. — Пази се ти!

— Защото е тръгнал за ноу-хауто, — отговори сабри — и защото неминуемо ще се срещнеш с него, Козел!

— Как се казва този легендарен герой, Морис? — попита ядосан Козела. Докога щяха да го забъркват в една война, която не беше негова, и кой ще излезе победител от тази хилядолетна религиозна схватка, както казваха тарикатите: „Баш го болеше кура!“

— Осман Бен Кадир — каза Алкалай — не очаквай да ти се представи, още по-малко под истинското си име. Козел, много внимавай с това момче, приятелю, оглеждай се за леваци, те по някакъв начин си личат. Поне част от тях носят часовниците си на дясната ръка.

— Благодаря, сабри! — каза Козела. — Спира ме пътна полиция, ще ти се обадя после.

— Не се опитвай да ме търсиш, Козел! — каза Алкалай. — Когато ми трябваш аз ще те намеря.

Проверката беше рутинна. Козела продължи за Русе, но по околовръстния път, подмина града и потегли за Разград. И в Разград не влезе. Спря чак пред хотел „Добруджа“ в Добрич, настани се там и влезе в казиното. Щеше да загуби няколкостотин долара на рулетката тази вечер, но нямаше друг начин да внуши на ченгетата, с които беше пълно в хотела, че е най-обикновен, богат лентяй, който обикаля държавата с някаква неясна цел.

Каква е целта на този мъж, беше неминуемият въпрос, който щеше да възникне сред силовите групировки, но Козела разчиташе на два фактора. Беше прехвърлил възрастта на бандита, поне действащите бандити обикновено бяха на половината на възрастта му и беше сам, а това беше против правилата на престъпния свят и перфектен аргумент за богато лентяйство.

„С какво всъщност разполагаме? — мислеше Козела, загледан в свечеряващите се полета на Добруджа. — Един млад, престъпен гений, до когото искат да се докопат всички гангстерски, религиозни и етнически групировки в света. И как стана така, че именно аз го притежавам, а не някой друг? Достатъчно силни играчи имаше на полето. Случайност ли беше това или някой му беше подхвърлил Влад Аберман?“ Козела не можеше да не си задава тези въпроси при положение, че започваше „подмяната“. Преведено от езика на бандите това означаваше изчистване на старите групировки. Под изчистване се разбираше само и единствено избиване и заменянето им с нови, които поне в началото трябваше да бъдат третирани, ако не като съюзници, то най-малко като сътрудници. Всъщност това бяха роби, роби на порока и на улицата. И точно тях той, бившият генерал, бившият бандит се готвеше да превърне в стройна добре организирана армия. Годна да владее „пътя на коприната“ от Капитан Андреево до Калотина и от Дуранкулак до Кулата. Поне това беше големият хикс, който ДЕА наблюдаваше. Трябваше да влезе във Варна, но някакво вътрешно напрежение го караше да се въздържа. Нямаше причини за тревога и въпреки това тревожността беше факт. Той я чувстваше и като всяко животно, свикнало да разчита интуицията си, й се доверяваше.

Сутринта влезе в Балчик, спря на пристанището и се обади на Маласа.

— Какво става във Варна, момче?

— Не четеш ли вестници, шефе? Жътва! Една прокурорска глава хвръкна.

— Ще ти се обадя след един час — Козела изключи апарата, купи си ежедневниците, влезе в казиното, поръча кафе и се зачете.

Да, Маласа не лъжеше. Тодор Сандев, военният прокурор на Варна, беше намерен застрелян на верандата си в квартал „Траката“.

„Маласа почна да пипа“ — помисли Козела и го набра отново:

— Каква е следващата стъпка, момче? — попита той.

— О-о-о антракт, шефе! Сега е безумие да се работи.

„Така е.“ — помисли Козела, но на глас каза:

— Давам ти три дни отпуск, млади момко, на четвъртия ще се срещнем.

Вместо във Варна, Козела се озова в Констанца. „Държа се като тигър в клетка“ — мислеше той, докато се настаняваше в стаята си в хотел „Фиорела де маре“. Нямаше нито едно логическо обяснение, защо избра пътя на север край морето. И защо бягаше от истинската си цел, но и ако имаше, нямаше да е той — Иван Милетиев-Козела и едва ли щеше да е оцелял до тази възраст.

— Къде си, Троен? — попита той, когато чу гласа му.

— В Португалия, Йон. А сега?

— Сега вземете самолет за Марбея и ми се обади оттам.

— Сложен маршрут, Козел! — каза Тройният — Скитам като луд от държава в държава.

— Мойсей е скитал четиридесет години из пустинята… — каза Козела и затвори телефона.

Оставаше още една загадка, която можеше да бъде и заплаха. „Кой, по дяволите, беше този млад арабин? И какви бяха шансовете му да го открие? И кой кого търсеше, всъщност? Козела Осман Бен Кадир или обратно. Или и двамата заедно Володя Аберман?“ Козела естествено имаше предимство, ако това беше целта и на двамата. Единият от тях беше в неизгодна позиция и това не беше той, старият воин. Той притежаваше носителят на ноу-хауто. Проблемът беше какво притежава арабинът. Че е по-мотивиран от него, в това Козела не се и съмняваше. Че младокът има кауза, а той не — също. Не знаеше нещо друго обаче — какви са шансовете на Хамас да го открие и с какви оръжия си служи. Контрабандистите на Виктор Бут, терористите на Хауки Исламбули или някой вътрешен предател от средите на Морис Алкалай, Джон Хакел и компания. А тази загадка трябваше да я разреши и преди разсъмване и преди да реши за къде да потегли. На юг към Варна или ново бягство в Мегало Кастро.

Козела си купи бутилка „Финландия“, литър минерална вода и излезе на терасата на хотела. Беше студена февруарска нощ, но спокойна и оцъклена. От небето го гледаха хиляди звезди, но нито една от тях — неговата. „Къде е моята звезда д’еба мама му?“ — уморено помисли той, преди да се върне в стаята и да се тръшне капнал от умора в кревата.

Тази нощ беше възкресителна. Спа дванадесет часа. Когато се събуди и влезе под душа, той разбра дълбокия смисъл на израза „Спи като заклан“. Това беше истински сън на човек, временно минал в отвъдното. „И всъщност какво е сънят, мама му стара?“ — помисли той, обличайки се. Сънят всъщност е една малка смърт, макар и временна, но смърт. Един час по-късно премина границата и отново влезе в България. Купи вестници на граничния пункт Дуранкулак, прехвърли ги набързо, не откри нищо съществено и потегли за Варна. Не беше подминал Златни пясъци, когато на менюто му се изписа Троен.

— Слушам! — каза Козела.

— В Марбея съм.

— Добре, приятелю! — каза Козела. — Обади ми се от Рабат в Тунис.

— Ти ще ме подлудиш, Козел! — каза нервен Тройния.

— Не аз, животът е налудничав, Троен! Приятно пътуване! — после изключи.