Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (7)

Васко беше индивидуалист. Той мразеше парадите, манифестациите, пионерските хорове, клетвите и събранията. Искаше да избяга. Как и къде, не знаеше, докато един ден Боро, по прякор Маратонеца, го покани да тичат заедно. Кльощаво тяло, очите му все гледаха в ръцете, ръцете си играеха със ставите, пукането дразнеше хората — Боро се чувстваше добре само когато тича. Той дойде да вземе Васко. Зад къщата калдъръмът преминаваше в прахоляк и отвеждаше към по-бедните квартали. При изкачването на първото възвишение задминаха една каруца с магаре; щом се спуснаха, срещу тях се зададе камион. Кашляйки, се измъкнаха от облака прах и продължиха нататък през долината, в която някога една хайдушка чета издебнала билюк еничари и ги изтрепала. Оттогава всички ученици от околностите се събираха тук веднъж — храстите сигурно бяха оглушели от десетилетните хвалебствия на преславното минало. Тичай на пръсти, иначе ще чуеш как пукат костите, прошепна Боро. В горичката отзад той побягна на зигзаг, отмервайки крачките си така, че да не стъпи върху шишарка. Разглеждал ли си някога внимателно шишарка, ама истински, от близо? Няма по-красиво нещо. И докато се възхищаваше и от най-малките подробности, после, след бягането, пръстите му шареха по люспите на шишарката, която бе измъкнал от джоба на анцуга си, плъзгаха се по тях, сякаш свиреха глисандо.

— Бих колекционирал шишарки, всички видове, каквито има в света.

— Глупости. Шишарките сигурно навсякъде са еднакви.

Горският път свършваше край една канара, стърчаща над малко езеро — същинска дъска за скок във водата. Крайната цел на неделните излети и пикници. След мен. Боро се засили, скочи във водата по долни гащета. Доплуваха до средата на езерото. От другата страна имаше малък зоопарк със сърни, елени и мечки. От време на време виждаха животните. Като плуваха назад, се подканваха с викове.

Бързо изсъхнаха върху напечения камънак, по корема и гърба — червени отпечатъци колкото тиган. Боро правеше гимнастика за изпъване и бъбреше безспирно.

— Като тичам, си представям, че мога да продължа така, без да спирам, през всички граници. Към Турция, през Ориента, до Индия и Китай, там ще взема лодка за Япония, усмихвам се, докато си тичам, после политам за Америка. И не с някакъв си „Ту“. А с истински самолет, с бани и кресла, онези там имат такива. И веднъж да стигна в Америка, истински ще се затичам през прериите, по петите на биковете, през планините до Гранд Каньон, чак до самия Ню Йорк. Два пъти ще пробягам Бродуей насам и нататък. Хората ще крещят, ето го невероятния бегач, дошъл от толкова далеч, ще аплодират и ще ме черпят сладолед. Онези там имат сладолед, който е с вкус на торта.

Изведнъж млъкна.

— Погледни нататък!

Там, накъдето сочеше протегнатата ръка, Васко не виждаше нищо необичайно. Боро му показа, че се лъже.

— Ако тичаш все направо, проверих го точно на картата, ще стигнеш в Югославия, но Югославия все някъде свършва. Тогава значи вече си в Италия и можеш да си избираш. Кеф ти Париж, кеф ти Лондон или пък съседна Швейцария?

Те се затичаха назад. Почти всеки следобед Боро идваше да го взема. Преди той да дойде, Васко се задълбочаваше в атласа, хубаво си набиваше в главата маршрута за деня. Не се смущаваше, че картите бяха стари: Австро-Унгария се синееше като петно в средата на Европа, Германската империя се ширеше в бежово от двете страни на тази федерация, а Русия се перчеше в розово, пълна със свети градове. Най-важното беше, че разстоянията са верни, за един бегач това бе най-същественото, а Васко вече знаеше, че тях не могат да ги променят нито революции, нито освобождения. Когато грееше лятно слънце, те сядаха на скалите и сравняваха своите планове.

— Аз тръгвам за Австралия, така ще стигна тъкмо навреме за Олимпиадата и ще участвам в маратона. Разправят, че победителят получава кенгуру.

— От плат?

— Не, истинско кенгуру.

— И какво ще го правиш?

— Ще го кръстя Кенго, ще го дресирам и ще го вземам с нас да тича.

Постоянният ритъм на скърцащите подметки и дишането, кръговото движение, което се възпроизвеждаше стократно и хилядократно, равномерното вдишване и издишване, всичко това приближаваше Васко до далечната цел. Колкото повече сили изразходваше, с присвити очи, които караха пътеката под краката му да потече като поток, толкова повече растеше убеждението му, че ще пристигне. Повторението е майка на увереността.

Една година по-късно Васко стана градски шампион по бягане в своята възраст. Беше освободен от други обществени задължения, за да има време за тренировки. Изпратиха го на националното състезание в столицата. Но повече от това организираният спорт не му донесе.