Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (15)

Стоп. Да поспрем малко. Зрители, Вие, господа, от трибуните на Запад, които обхващате с поглед всичко, или вие, другари, на Изток, които кибичите между летвите на оградата или сте се покатерили върху дърветата, необходима е Вашата и вашата фантазия. Това тук може да се окаже решаваща сцена. Алекс прелита над желязната завеса, в случая стена, висока метър и шейсет, родителите му все още са изправени пред това препятствие, войникът се отдалечава с приглушено смущение. Всичко изглежда ясно, сякаш подредено: Алекс се плъзва с дупето напред в „обетованата страна“, войникът ще си яде след малко супата с апетит, а родителите ще са прескочили скоро високата летва към другия живот. Вие от безплатните места, забележете, не казвам: към по-добрия живот, нали ви предупредих, иска се фантазия, и то повече, отколкото можеш да получиш на будката.

Не се бойте, драги зрители, това няма да бъде сцена от Уолт Дисни, нито танц на феи — стойка на ръце с премятане, — ансамблово изпълнение на степ; няма да се вдигат знамена. Ще излезем само извън времето и ще видим: Алекс във въздуха, с отворени очи, протегнал ръце като разперила криле калинка, като победител, който се отдава на мига двайсет сантиметра над стената. Без музикален съпровод.

Италианският селянин, който минаваше в това време покрай граничната стена с каруцата си, натоварена със сено, не чу как детето падна в нея; беше вече във възрастта на лекото оглушаване. Селянките, които наблюдаваха случката отдалече, си приказваха за ангел, който се понесъл към Фриаул. В кръчмата успяха точно да нагласят слуха.

Сега вече при тех бягат и ангелите.

Глупости, тъпако, откога ангелите идват от оттатък?

По подобен начин трябва да се е изразил и пасторът, когато му доложили за чудото. Вярно е, че всеки пастор се надява на чудо в своята енория, но точно това изглеждало с една идея в повече.

Селянинът удари няколко пъти своята кранта с тоягата, каруцата затрака надолу по хълма. Алекс се настани удобно в сеното, загледа се в небето, което живееше над него, в очакване и родителите му да паднат. Когато все пак и те се прехвърлиха през стената и се огледаха, не видяха никакъв Алекс, надлъж и нашир, само в далечната падина по чакълестия път някаква каруца, която забулваше гледката в прах.